Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sign of the Unicorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция
  4. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Знакът на Еднорога от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Знакът на Еднорога
Sign of the Unicorn
АвторРоджър Зелазни
Създаване1974 г.
САЩ
Първо издание1975 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаОръжията на Авалон
СледващаРъката на Оберон

„Знакът на еднорога“ (на английски: Sign of the Unicorn) е третата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Сюжет

Принц Коруин най-накрая се възкачва на трона на вечния Амбър. Още първите дни на управлението му обаче показват, че го очакват неспокойни времена. Той има тежката задача да защити града от злото на мистериозния черен път. Пътят към успех минава през спасяването на безследно изчезналия брат на Коруин Бранд. И точно когато, изглежда, между всички деца на Оберон най-накрая цари разбирателство, стари вражди излизат наяве. Коруин е объркан, изпуснал толкова много събития по време на престоя си на Сянката Земя, той трудно би могъл да заеме страна. Объркването му, а и не само неговото, става още по-голямо, след появата на легендарния еднорог- символът на Амбъритите...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Оръжията на Авалон Хрониките на Амбър Ръката на Оберон


VII

Много пъти съм се събуждал — понякога треперещ, винаги изплашен, — от кошмара, че отново се намирам в моята стара килия, отново сляп, в тъмниците под двореца на Амбър. Не, че и преди не ми се бе случвало да попадам в затвор. Няколко пъти съм бил затварян, за различни периоди от време. Но самотата и слепотата, при почти липсващата надежда да си възстановя зрението и свободата, бяха оставили дълбоки следи в съзнанието ми. През деня обикновено успявам да държа тези спомени по-далече от мислите си, ала нощем, понякога, те излизат на свобода и танцуват необуздано из мозъка ми. Видът на Бранд в неговата килия отново ги бе събудил и аз потръпвах, макар че нощта беше топла. А това последно разтърсване сякаш допринесе за окончателното им настаняване в главата ми. Сега, сред братята и сестрите ми в обкичената с щитове всекидневна, не можех да се отърва от мисълта, че някой от тях бе постъпил с Бранд така, както Ерик бе постъпил с мен. Независимо, че самата възможност едва ли можеше да се нарече изненадващо откритие, фактът, че се намирах в едно помещение с виновника, а нямах представа кой е, ужасно ме тормозеше. Единствената ми утеха беше, че всички останали, според наблюденията ми, също изглеждаха разтревожени. Включително и виновникът, сега, след като теорията ми за съществуването му бе доказала правотата си. Разбрах, че през цялото време съм се надявал за всичко да са отговорни чужди хора. Ала, уви… От една страна трябваше да внимавам повече от всякога какво говоря. От друга — моментът изглеждаше подходящ за изстискване на информация, при положение, че всички бяха все още в необичайно състояние на духа. Желанието да си сътрудничат пред надвисналата заплаха можеше да се окаже полезно. Дори виновникът ще гледа да се държи като всички останали. А кой знае какво би могъл да изпусне, докато полага усилия да го прави?

— Е, има ли още някой дребен, интересен експеримент, който ти се ще да проведеш? — поинтересува се Джулиан, като сключи ръце зад тила си и се облегна в любимия ми фотьойл.

— За момента, няма — отвърнах му аз.

— Жалко — въздъхна той. — Надявах се да предложиш издирване и на татко по същия начин. Тогава, ако ни провърви, бихме могли да го намерим и някой да го отстрани от пътя с по-голяма сигурност. След това защо пък останалите да не поиграем на руска рулетка с тези твои чудесни оръжия, дето ги сътвори? Победителят получава всичко.

— Говориш необмислено — отбелязах аз.

— Не е вярно. Обмислил съм всяка дума. Толкова много време хабим да се лъжем един друг, че ми се стори забавно да изразя онова, което наистина чувствам. Само за да видя дали някой ще забележи.

— Както виждаш, забелязахме. Освен това забелязахме и, че сегашният Джулиан с нищо не е по-добър от предишния.

— Избери си който искаш, но ние и двамата се интересуваме дали имаш някаква идея какво смяташ да правиш по-нататък?

— Имам — отговорих. — Възнамерявам да се сдобия с отговорите на няколко въпроса, свързани с всичко онова, което ни тормози. Спокойно можем да започнем с Бранд и неговите проблеми. — Обърнах се към Бенедикт, който седеше до камината и гледаше пламъците: — Докато бяхме в Авалон, ти ми каза, Бенедикт, че Бранд е бил един от онези, които са ме търсили след моето изчезване.

— Точно така — потвърди Бенедикт.

— Всички те търсихме — подхвърли Джулиан.

— Ала не в самото начало. Първо сте били само Бранд, Жерар и ти, Бенедикт. Нали така ми каза?

— Да — рече той. — Но и другите действително тръгнаха да те търсят, само че по-късно. Тогава ти споменах и за това.

Съгласих се с кимване.

— По онова време Бранд попадна ли на нещо необичайно?

— Необичайно ли? В какъв смисъл?

— Не знам. Опитвам се да намеря някаква връзка между онова, което му се е случило на него, с това, което се случи на мен.

— Тогава не търсиш, където трябва — заяви Бенедикт. — Той се върна и обясни, че не е постигнал никакъв успех. А след това вися тук цяла вечност, необезпокояван.

— Знам тези неща — отвърнах. — Ала от онова, което ми каза Рандъм, разбирам, че последното му изчезване е станало приблизително месец преди моето възстановяване и завръщане. В това има нещо странно. Ако не е споменал нищо по-особено, когато се е върнал след издирването, не го ли е направил малко преди изчезването си? Или междувременно? Каквото и да е. Разкажете, ако знаете нещо!

Последва всеобща размяна на погледи. Но всички изглеждаха по-скоро любопитни, отколкото нервни или подозрителни.

— Ами — започна накрая Луела, — не съм сигурна… Може би това е без значение.

Погледите се събраха върху нея. Тя започна бавно да завързва и развързва колана си, докато говореше.

— Беше някъде между връщането и изчезването на Бранд — продължи Луела. — Вероятно нищо не означава. Просто ми се видя странно. Преди много време Бранд пристигна в Ребма…

— Преди колко време? — попитах аз.

Тя се намръщи замислено.

— Петдесет, шейсет, седемдесет години… не помня със сигурност.

Опитах се да приложа грубия коефициент на преобразуване, който бях изчислил по време на дългото си затворничество. Един ден в Амбър се равняваше на малко повече от два дни и половина на сянката Земя, където бях прекарал изгнанието си. Исках да подреждам събитията в Амбър по моята собствена скала на времето, когато бе възможно, просто за да не би да изникнеше някоя неочаквана връзка. Значи Бранд бе ходил в Ребма някъде през деветнайсети век.

— Каквато и да беше датата — пак подхвана Луела, — той се отби на гости при мен. Остана няколко седмици. — Тя погледна към Рандъм. — Интересуваше се от Мартин.

Рандъм присви очи и наклони глава.

— Обясни ли защо?

— Не съвсем. Намекна, че е срещнал Мартин някъде при пътуванията си и даваше да се разбере, че би желал отново да се свърже с него. Едва след като си замина осъзнах, че единствената причина за посещението му е била да научи всичко възможно за Мартин. Знаете колко хитро умее Бранд да подпитва, като уж това не го интересува изобщо. Чак, когато говорих и с неколцина други, при които бе ходил, започнах да проумявам какво е постигнал. Така и не разбрах защо, обаче.

— Много странно — отбеляза Рандъм. — Това ме подсеща за нещо, на което досега не придавах особено значение. Веднъж той ме разпитва надълго и нашироко за сина ми… и то трябва да е било точно по това време. Но тогава не спомена нищо за тяхна минала среща… или че иска да се види с него в бъдеще. Всичко започна от някакъв спор по въпроса за извънбрачните деца. Когато показах, че се чувствам обиден, той се извини и ме обсипа с учтиви въпроси за момчето, което тогава приех като обикновена проява на любезност — просто желание да замаже положението. Но ти си права, че Бранд умееше да измъква информация от хората. Защо досега не си ми казвала нищо за този случай?

Луела мило се усмихна.

— Защо пък да го правя?

Рандъм бавно кимна. Лицето му остана безизразно.

— Е, и какво му разправи за Мартин? Какво успя да научи от теб? Какво знаеш ти, а аз не знам?

Тя поклати глава и усмивката й се стопи.

— Всъщност — нищо. Доколкото ми е известно, в Ребма никой не е чувал нищо за Мартин, откакто е минал през Лабиринта и е изчезнал. Не вярвам на тръгване Бранд да е знаел повече, отколкото на идване.

— Странно… — промърморих аз. — Да е разпитвал и някой друг за тези неща?

— Аз не си спомням — каза Джулиан.

— Нито пък аз — добави Бенедикт.

Останалите поклатиха отрицателно глави.

— Да спрем засега дотук, но да отбележим факта — предложих аз. — Трябва да съм наясно и с още някои работи. Както разбрах, Джулиан, преди известно време ти и Жерар сте правили опит да проследите черния път и тогава Жерар е бил ранен. След това двамата се отседнали при Бенедикт, докато Жерар се пооправи. Бих искал да получа информация за тази експедиция.

— Изглежда вече разполагаш с нея — отговори Джулиан. — Току-що описа точно какво се е случило.

— Къде научи всичко това, Коруин? — заинтересува се Бенедикт.

— В Авалон.

— От кого?

— От Дара.

Той се изправи, приближи се, застана насреща ми и ядосано ме загледа отвисоко.

— Ти продължаваш да ми пробутваш абсурдната си история за това момиче!

Въздъхнах.

— Вече безброй пъти говорихме за това. Обясних ти всичко, което знам. Ала независимо дали ми вярваш или не, точно тя ми разказа случая.

— Значи явно е имало неща, които си пропуснал да споменеш. Досега не беше ставало дума за това.

— Вярно ли е? За Джулиан и Жерар?

— Да — отвърна той.

— Тогава забрави за момент източника на информацията и ми разкажи какво се случи.

— Добре — съгласи се Бенедикт. — Сега, когато причината за цялата тази тайнственост вече не съществува, мога да говоря открито. Имам предвид Ерик, разбира се. Той не знаеше къде се намирам, както и мнозина от останалите. Новините за Амбър ги научавах главно от Жерар. Ерик ставал все по-неспокоен заради черния път и накрая решил да изпрати съгледвачи, които да го проследят през Сенките до самия му източник. Джулиан и Жерар били избраниците. Недалеч от Авалон, те били нападнати от голям отряд странни същества. Жерар използва Фигурите, за да ме повика на помощ и аз веднага отидох. Заедно разгромихме врага. Тъй като кракът на Жерар беше счупен по време на битката, а и самият Джулиан бе доста натъртен, отведох ги и двамата с мен у дома. Тогава наруших мълчанието си и се свързах с Ерик, за да му съобщя къде са те и какво е станало. Той им нареди да прекъснат пътуването и веднага, щом се възстановят, да се върнат в Амбър. Така останаха при мен, докато им заздравеят раните, след което потеглиха обратно.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

Но не беше така. Дара ми бе разказала и друго. Тя говореше за още един посетител. Спомнях си това съвсем ясно. В онзи ден край потока, когато в мъглата над водопада се извиваше крехка дъга, а воденичното колело се въртеше ли въртеше, като извикваше видения и ги прогонваше отново, денят, в който се фехтувахме с Дара и говорихме, и пътувахме през Сенките, когато минахме през първобитната гора и излязохме при бурен поток, който въртеше колело, достойно за зърното на боговете, денят, в който си направихме пикник, флиртувахме и клюкарствахме, тя ми бе казала много неща, голяма част от които без съмнение не бяха верни. Ала Дара не бе излъгала за пътуването на Джулиан и Жерар, и бях склонен да вярвам, че и за посещенията на Бранд ми е говорила истината. А тя бе използвала думата „често“.

Бенедикт не криеше недоверието си към мен. И само то беше достатъчна причина да не споделя информация, която преценяваше като твърде деликатна, за да бъде моя работа. Дявол да го вземе, на негово място и аз щях да постъпя по същия начин. Но трябваше да съм идиот, за да му кажа сега какво знам. Защото съществуваха и други възможности.

Нищо чудно да имаше намерение по-късно да ми разкаже обстоятелствата около посещенията на Бранд. Не беше изключено те да засягаха нещо, което той не желаеше да обсъжда пред семейството, особено пред човека, опитал се да го убие.

А бе възможно, разбира се, и самият Бенедикт да стоеше зад всичко това. В такъв случай не ми се искаше дори да мисля за последствията. Служил съм под командването на Наполеон, Ли и Макартър и съм се научил да ценя и тактиците, и стратезите. Бенедикт беше и двете, и то най-добрият, когото съм срещал. Неотдавнашната загуба на дясната му ръка по никакъв начин не бе повлияла на тези му качества, нито пък го бе лишила от умението да се бие. Ако не бях извадил късмет, при последното ни недоразумение той като нищо щеше да ме направи на парченца. Не, никак не ми се искаше на дъното да е Бенедикт и нямах намерение насила да измъквам от него онова, което той бе сметнал за нужно да не споделя в момента. Надявах се само, че го пази за после.

Така че се задоволих с неговото „Това е всичко“ и минах на други въпроси.

— Флора — обърнах се към нея аз, — когато за първи път дойдох при теб, след катастрофата, ти каза нещо, което още не мога напълно да разбера. По-късно разполагах с много време за спомени и като се сетих за твоята загадъчна фраза, се замислих. Но още не мога да я проумея. Затова, моля те, кажи ми какво имаше предвид, когато каза, че из сенките бродят повече ужаси, отколкото някой можел да си представи?

— Хм, не си спомням да съм го казала — започна Флора, — но предполагам, че съм го направила, щом си останал толкова впечатлен. Знаеш ефекта, за който съм говорела: Амбър изглежда действа като магнит на всички съседни сенки, привлича нещата, които се намират в тях. Колкото си по-близо до Амбър, толкова по-лесен става пътят, дори за съществата от сенките. И макар между всеки две сенки да има някакъв процес на размяна на материя, ефектът при Амбър е много по-силен и действа само в едната посока. Винаги сме били нащрек за появата на разни по-особени неща. Е, няколко години преди възстановяването ти, в околността на Амбър тези неща изглежда взеха да се появяват по-често от обикновено. Опасни неща, почти без изключение. Повечето ни бяха познати от околните сенки. След време, обаче, започнаха да прииждат същества от все по-далече. Накрая се появиха и такива, за които не знаехме нищо. Не можехме да намерим никаква причина за това внезапно нахлуване, макар че търсихме някакви заплахи, които можеха да ги изтласкват към нас. С други думи, ставаше някакво невероятно проникване на Сенките в нашия свят.

— Татко беше ли още тук, когато всичко това започна?

— О, да. Няколко години преди възстановяването ти… както вече казах.

— Разбирам. Някой помислял ли е за възможността да има връзка между това състояние на нещата и заминаването на татко?

— Естествено — обади се Бенедикт. — Все още смятам, че това беше причината. Той тръгна да провери какво става и да оправи нещата.

— Но това е чисто предположение — намеси се Джулиан. — Знаете го какъв беше. За нищо не даваше обяснения.

Бенедикт вдигна рамене.

— За предположението ми има основания, обаче — каза той. — Както разбирам, татко е споделял загрижеността си за… миграциите на чудовища, да ги наречем, на няколко пъти.

Извадих картите си от кутията им. Напоследък си бях изработил навика постоянно да нося в себе си една колода. Намерих Фигурата на Жерар и се вгледах в нея. Останалите замълчаха и взеха да ме наблюдават. След няколко секунди, установих връзка.

Жерар продължаваше да седи във фотьойла, с оставен върху коленете меч. Все още се хранеше. Преглътна, като усети присъствието ми и изръмжа:

— Да, Коруин? Какво искаш?

— Как е Бранд?

— Спи — отвърна той. — Пулсът му е малко по-силен. Дишането му е същото… равномерно. Още е твърде рано да се каже…

— Зная — казах. — Най-вече исках да те питам дали си спомняш нещо. Малко преди заминаването на татко, случайно някоя негова дума или постъпка да те е оставяла с впечатлението, че може да е бил подтикнат от нашествието на съществата от Сенките в Амбър?

— Ей на това, според мен, му се вика насочващ въпрос — обади се Джулиан.

Жерар избърса уста.

— Възможно е да е имало връзка, прав си. Той изглеждаше разтревожен и ужасно зает с нещо. И действително говореше за съществата. Но никога на практика не е казвал, че те са главната му грижа… нито пък, че тя е нещо съвсем друго.

— Какво например?

Той поклати глава.

— Каквото и да е. А… да. Има нещо, което по всяка вероятност е хубаво да знаете, дори да не е важно. Малко след неговото изчезване, аз наистина се опитах да проверя нещо. И то бе дали на практика съм последният човек, който го е виждал. Почти сигурен съм, че е така. Цялата вечер бях в двореца и се приготвях да се връщам на флагманския кораб. Татко се бе оттеглил преди около час, но аз останах в караулното да поиграя на дама с капитан Тобен. Тъй като на другата сутрин отплавахме, реших да си взема някоя книга. Затова се качих тук горе, в библиотеката. Татко седеше зад бюрото. — Жерар посочи с глава. — Беше се заровил в някакви стари книги и все още не се бе преоблякъл. Кимна ми, когато влязох и аз подхвърлих, че идвам само да си взема книга. Той отвърна: „Дошъл си точно, където трябва“ и продължи да чете. Докато разглеждах лавиците, татко спомена нещо в смисъл, че не можел да заспи. Намерих си книга, казах му лека нощ, той ми пожела „Приятно плаване“ и излязох. — Жерар отново сведе поглед. — Сега съм сигурен, че носеше Рубина на справедливостта през онази нощ и аз го видях така ясно, както сега го виждам на теб. Също така сигурен съм и че не беше с него преди това същата вечер. Задълго след това останах с впечатлението, че го е отнесъл със себе си, където и да бе отишъл. В покоите му нямаше признаци да е сменял по-късно дрехите си. Повече не видях камъка, чак докато ти и Блийс нападнахте Амбър. Тогава той се появи на врата на Ерик. Когато го попитах откъде го е взел, заяви, че го е намерил в покоите на татко. Тъй като нямах доказателства, че ме лъже, трябваше да приема неговата версия. Но този въпрос все още ме измъчва. Когато ме попита — а и като видях, че си го сложил — съмненията ми се върнаха. Затова си помислих, че е по-добре и ти да знаеш за това.

— Благодаря ти — казах и в съзнанието ми изникна още един въпрос, но реших засега да не го задавам. Заради другите, приключих разговора с думите: — Смяташ ли, че има нужда от още одеала? Или от нещо друго? — Жерар вдигна бокала си в моята посока и отпи от него. — Хубаво. Продължавай доброто си дело — поръчах и прекарах длан над картата. — Изглежда, че брат Бранд се крепи засега — обърнах се към останалите, — а Жерар не си спомня татко да е казвал нещо, което да говори за пряка връзка между проникването на Сенките и неговото заминаване. Интересно какво ще ни разкаже Бранд, като дойде в съзнание.

— Ако дойде в съзнание — подхвърли Джулиан.

— Смятам, че ще се оправи — заявих аз. — Всички сме получавали много сериозни рани. Едно от малкото неща, на които съм се научил да вярвам, е нашата жизненост. Предполагам, че до сутринта ще е в състояние да говори.

— Как предлагаш да постъпим с виновника — попита той, — в случай, че Бранд го назове?

— Да го разпитаме — отвърнах.

— В такъв случай бих искал аз да го разпитам. Започва да ми се струва, че този път може и да си прав, Коруин, и човекът, който го е пронизал, наистина да е отговорен и за нашето положение на обсада, и за изчезването на татко, и за убийството на Кейн. Затова бих се радвал да го поразпитам, преди да му прережем гърлото, а за последното искам доброволно да си предложа кандидатурата.

— Ще го имаме предвид — обещах му аз.

— Ти не си изключен от сметката, Коруин.

— Съзнавам го много добре.

— Трябва да ви кажа нещо — обади се Бенедикт, като заглуши отговора на Джулиан. — Безпокои ме както силата, така и очевидната цел на нашите противници. Вече няколко пъти съм се сблъсквал с тях и те действително искат кръвта ни. Като приемам за момента твоята история, Коруин, за онова момиче Дара, последните й думи изглежда обобщават техните намерения: „Амбър ще бъде унищожен“. Няма да го завладяват, покоряват или да му дават урок. Ще го унищожат. Джулиан, ти не би имал нищо против да си владетел тук, нали?

Джулиан се усмихна.

— Може би догодина по същото време. Не и днес, благодаря.

— Това, което искам да кажа е, че мога да си представя как ти — или който и да е от нас — събира наемници или търси съюзници, за да направи преврат. Но не вярвам да наеме сила, която да е толкова мощна, че самата тя да представлява неразрешим проблем след това. Сила, чиято цел е да разруши, а не да завладее. Не мога да си представя, че ти, Коруин, аз или останалите, наистина можем да се опитаме да разрушим Амбър или да пожелаем да влезем в съюз със сили, които биха го направили. Заради тези неща не ми харесва внушението на Коруин, че зад всичко това стои някой от нас.

Трябваше да се съглася с кимване. Съзнавах слабостта на тази брънка от моята верига предположения. И все пак, имаше толкова много неизвестни… Можех да предложа алтернативи, както направи преди Рандъм, но догадките не доказват нищо.

— Възможно е — каза Рандъм — някой от нас да е сключил сделката, като е подценил съюзниците си. Нищо чудно сега виновникът да е не по-малко притеснен, ала да не е в състояние да спре хода на събитията, дори и да му се иска.

— Можем да му предложим възможността да ни предаде своите съюзници — обади се Файона. — Ако успеем да убедим Джулиан да не му прерязва гърлото и останалите се съгласят на същото, не е изключено той да си признае… в случай, че предположението на Рандъм е правилно. Вече няма да претендира за трона, но очевидно не се е очертавало да го получи и преди. Така ще остане жив и ще спести на Амбър много неприятности. Желае ли някой друг да се присъедини към подобно решение?

— Аз — отвърнах. — Готов съм да му подаря живота, ако си признае, при условие да го прекара в изгнание.

— Подкрепям това предложение — заяви Бенедикт.

— И аз — добави Рандъм.

— Имам още едно условие — намеси се Джулиан. — Ако не е лично отговорен за смъртта на Кейн. В противен случай, държа на своето. А трябва да има и доказателства.

— Живот в изгнание — каза Дирдри. — Добре. Съгласна съм.

— И аз — обади се Флора.

— Аз също — последва я Луела.

— Вероятно и Жерар ще се съгласи — рекох. — Но си мисля, дали Бранд ще разсъждава като нас. Имам чувството, че идеята може да не му допадне.

— Да попитаме Жерар — предложи Бенедикт. — Ако Бранд се оправи и се окаже единственият, който е против, виновникът ще знае, че трябва да се пази само от един враг… а двамата винаги биха могли да се споразумеят за някакви условия помежду им.

— Добре — казах аз, като заглуших в себе си лошите предчувствия и отново влязох във връзка с Жерар, който също се съгласи.

Така че всички станахме на крака и се заклехме в Еднорога на Амбър — клетвата на Джулиан имаше и допълнителна клауза, — като добавихме и, че ще наложим изгнание на всеки, който я престъпи. Честно казано, изобщо не вярвах, че така ще постигнем нещо, ала винаги е приятно да се види семейството обединено.

След това един по един заявихме, че ще останем в двореца тази нощ — най-вече като знак, че не се боим от онова, което Бранд може да каже на сутринта… и особено, за да покажем, че никой от нас няма желание да напуска града, нещо, което нямаше да бъде забравено, дори Бранд да предадеше Богу дух през нощта. Нямах повече въпроси към групата, а никой не се хвърли да поема греховете върху себе си, така че се облегнах назад и заслушах другите. Разговорът се разпадна на серия от диалози, като една от основните теми бяха опитите да се възстанови живата картина и да се уточни кой къде се е намирал. Неизменно се установяваше, че ударът е можел да бъде нанесен от всеки друг, освен от говорещия. Аз пушех и си мълчах. Дирдри изказа интересното предположение, че самият Жерар може да е пробол Бранд, докато всички бяхме скупчени наоколо и героичните му усилия да са продиктувани не от желание да му спаси кожата, а по-скоро от интереса му да се сдобие с позиция, от която би могъл да му запуши устата… и в такъв случай Бранд нямаше никакви шансове да преживее нощта. Находчиво, но просто не можех да повярвам. Другите също отказаха да го приемат. Или поне, никой не пожела да се качи горе и да изхвърли Жерар навън.

След малко се приближи Файона и седна до мен.

— Надявам се да излезе нещо от моето предложение — каза тя. — Нищо друго не успях да измисля.

— Може и да излезе — рекох аз.

— Виждам, че си прибавил интересно украшение към гардероба си — отбеляза Файона, вдигна Рубина на справедливостта с палец и показалец и го заразглежда. После погледна към мен. — Умееш ли да го караш да прави разни номера за теб?

— Донякъде.

— Значи си успял да го настроиш. С помощта на Лабиринта, нали?

— Да. Ерик ми обясни как, малко преди да умре.

— Разбирам.

Тя пусна камъка, облегна се назад в стола си и загледа пламъците.

— А предупреди ли те за някои неща свързани с него? — попита Файона.

— Не — отвърнах.

— Питам се дали го е направил нарочно или е станало случайно?

— Ами, беше доста зает с умирането си в този момент. Това чувствително ограничи нашия разговор.

— Зная. Чудех се дали омразата му към теб се е оказала по-силна от надеждите му за кралството или просто и той не е знаел за някои от заложените принципи.

— А ти какво знаеш за тях?

— Спомни си смъртта на Ерик, Коруин. Аз не бях тук тогава, но дойдох навреме за погребението. Присъствах, когато миха и обличаха тялото му… и внимателно разгледах раните. Убедена съм, че никоя от тях не беше фатална, сама по себе си. Имаше три рани на гърдите, но само за една изглеждаше вероятно да стига до сърцето…

— Една е достатъчна, ако…

— Почакай — спря ме тя. — Не беше лесно, но се опитах да проверя ъгъла на пробождането с тънка стъклена пръчица. Исках да го разрежа, но Кейн не ми позволи. И все пак, не вярвам сърцето или артериите да бяха засегнати. Още не е прекалено късно да се направи аутопсия, ако пожелаеш да продължа проучванията си в тази насока. Сигурна съм, че раните и общото натоварване са допринесли за смъртта му, но съм уверена, че тя е настъпила най-вече заради Рубина.

— Защо смяташ така?

— Защото помня някои от нещата, които казваше Дуоркин, когато учех при него… и нещата, които съм забелязвала и сама по-късно, благодарение на това. Той твърдеше, че макар и да дарява притежателя си с необикновени възможности, камъкът в същото време смуче от неговата жизненост. Колкото по-дълго го носиш, толкова повече взима той от теб. След това съм обръщала внимание и забелязах, че татко си го слагаше съвсем рядко и никога не го оставяше на врата си задълго.

Мислите ми се върнаха към Ерик и онзи ден, когато той лежеше и умираше върху склона на Колвир, а битката вършееше около него. Припомних си първия миг, в който го видях — бледото лице, затрудненото дишане, кръвта по гърдите му… А Рубина на справедливостта, увиснал на верижката си, пулсираше като сърце сред влажните гънки на дрехата му. Никога — нито преди, нито после — не го бях виждал да прави това. Постепенно пулсирането взе да отслабва, а когато Ерик умря и скръстих ръцете му върху камъка, феноменът се прекрати.

— Какво ти е известно за начина му на действие? — попитах Файона.

Тя поклати глава.

— Дуоркин смяташе това за държавна тайна. Знам за очевидното — контрола над природните стихии — и от някои забележки на татко съм останала с впечатление, че Рубина изостря или усилва възприятията. Дуоркин го споменаваше предимно като убедителен пример за това, как Лабиринта присъства във всичко, което ни дава сила — дори Фигурите съдържат Лабиринта, ако се вгледаш по-внимателно и достатъчно дълго — и го сочеше като илюстрация на принципа за съхранение: всяко наше необикновено умение си има цена. Колкото по-големи възможности дава то, толкова повече трябва да се вложи в него. Картите са направо дреболия, но дори и след тяхното ползване, човек усеща лека умора. Пътуването през Сенките, при което упражняваме заложения в нас образ на Лабиринта, е още по-изтощително. Минаването през самия Лабиринт е огромно изстискване на енергия. А в Рубина, казваше той, същият принцип е заложен в дори още по-силна степен и онзи, който го използва, плаща за това най-скъпо.

Ако тези неща бяха верни, те разкриваха нова черта в характера на моя покоен и най-малко обичан брат. В случай, че той е знаел за този феномен и въпреки това е носил и използвал Рубина така дълго, за да защити Амбър, то Ерик трябва да е бил направо герой. Ала, погледнато в тази светлина, фактът, че ми го бе дал без никакви предупреждения, се превръщаше в негов опит за сетен път да ми отмъсти, дори на смъртното си легло. Но той ми каза, че ме изключва от проклятието си, за да се стовари то с пълна сила върху нашите врагове. Разбира се, това означаваше само, че ги мрази малко повече, отколкото мен и гледа стратегически да използва последния остатък от енергията си за доброто на Амбър. Тогава се сетих, че бележките на Дуоркин, които бях намерил в посоченото ми от Ерик скривалище, бяха непълни. Възможно ли бе той сам да ги е разделил и умишлено да е унищожил онази част, в която се предупреждава за опасността, с цел да навреди на приемника си? Не ми звучеше много правдоподобно, тъй като Ерик нямаше откъде да знае, че точно тогава ще се появя, нито че изходът от битката ще бъде точно такъв, нито че точно аз ще бъда неговият приемник. Това спокойно можеше да е някой от неговите любимци, които през цялото време му помагаха и той естествено не е искал да му оставя скрити капани. Не. Както аз виждах нещата, или Ерик не е подозирал за тези свойства на камъка, тъй като е разполагал само с частичните инструкции за употребата му, или някой се е добрал до бележките на Дуоркин преди мен и е унищожил част от материала, за да постави живота ми в опасност. И това пак можеше да е ръката на истинския враг.

— А не знаеш ли някакво средство за защита? — попитах.

— Не — отвърна Файона. — Мога да ти дам само две насоки, дано са ти от полза. Първото е, че не си спомням татко някога да е носил Рубина за по-дълго време. Второто, което съм извлякла от някои неща, казани от него, като се започне с един коментар в смисъл, че „когато хората се превърнат в статуи, значи или си, където не трябва, или си в беда“. Дълго време го тормозих да ми обясни какво е имал предвид с това и накрая останах с впечатлението, че първият признак за прекалено дългото носене на камъка е някакъв вид изопачаване на усещането ти за време. Явно Рубина ускорява метаболизма — всичко — и в резултат започва да ти се струва, че светът около теб се движи по-бавно. Което може да се окаже много опасно. Горе-долу това е цялата ми информация и признавам, че голяма част от нея е просто догадки. Преди колко време си сложи Рубина?

— Преди доста — отвърнах аз, като мислено отбелязах пулса си и се огледах да видя дали нещо ми изглежда забавено.

Не можех да реша със сигурност, макар че, разбира се, не бях в най-добрата си форма. Ала досега приемах това изцяло за дело на Жерар. Нямах намерение да сваля камъка, обаче, само защото някой от семейството е предложил да го направя, дори това да беше умната Файона в един от моментите, когато изглеждаше по-приятелски настроена. Дали се дължеше на опак нрав, на инат… Не, беше израз на независимост. И на дълбоко вътрешно недоверие. Така и така го носех само от няколко часа. Щях да изчакам.

— Е, ти показа, че знаеш как да го използваш — завърши тя. — Исках само да те посъветвам да не се излагаш прекалено дълго на действието му, докато не си го опознал достатъчно.

— Благодаря ти, Фай. Скоро ще го сваля и оценявам предупреждението ти. Между другото, какво стана с Дуоркин?

Тя се почука по челото.

— Накрая разумът му не издържа, горкия човек. Надявам се, че татко му е намерил някое надеждно и спокойно местенце сред Сенките.

— Разбирам какво имаш предвид. Дано да е така. Бедният.

Джулиан се изправи и приключи разговора си с Луела. Той се протегна, кимна й и тръгна към нас.

— Коруин, имаш ли още някакви въпроси към нас?

— Засега, не.

Той се усмихна.

— А да искаш нещо да ни кажеш?

— В момента, не.

— Още някакви експерименти, гатанки, главоблъсканици?

— Не.

— Добре. Тогава си лягам. Лека нощ.

— Лека.

Той се поклони пред Файона, махна на Бенедикт и Рандъм, кимна към Флора и Дирдри, докато минаваше покрай тях на път към вратата. Прекрачи прага, обърна се, каза:

— А сега всички можете да говорите за мен — и излезе.

— Добре — възкликна Файона. — Хайде. Аз мисля, че е той.

— Защо? — попитах аз.

— Ще изброя всички. Може да не съм обективна, но се доверявам на интуицията си. Бенедикт, според мен, е извън всяко подозрение. Ако той желаеше трона, досега щеше да го има — с преки, военни действия. При цялото време, с което е разполагал, той можеше да проведе успешна атака дори срещу татко. Бенедикт е способен да победи и всички знаем това. Ти, от друга страна, направи няколко такива гафа, каквито не би допуснал, ако беше в пълно владение на способностите си. Затова вярвам в твоята история за амнезията и всичко останало. Никой не включва в своята стратегия собственото си ослепяване. Жерар е на път да докаже невинността си. Склонна съм да мисля, че той е там, горе най-вече по тази причина, а не толкова от желание да защити Бранд. Във всеки случай, скоро ще знаем със сигурност… или ще възникнат някои нови подозрения. Рандъм е бил под много строго наблюдение през последните години и просто не е имал възможност да сътвори всичко случило се. Така че той отпада. От нас, по-деликатните, Флора не е достатъчно умна, на Дирдри й липсва смелост, Луела няма мотиви, тъй като навсякъде другаде е по-щастлива, отколкото тук, а аз, разбира се, нямам друга вина, освен злонамереност. Значи, остава Джулиан. Способен ли е да го направи? Да. Иска ли трона? Естествено. Разполагал ли е с времето и възможностите? Пак, да. Той е твоят човек.

— А дали би убил Кейн? — попитах аз. — Двамата бяха приятели.

Тя изви презрително устни.

— Джулиан няма приятели. Леденото му сърце се стопля само, когато мисли за себе си. О, през последните години той изглеждаше по-близък с Кейн, отколкото с който и да е друг. Но дори това… дори това може да е било част от плана. Да е имитирал приятелски отношения достатъчно дълго, за да изглеждат достоверни, така че сега да не бъде заподозрян. Смятам, че е способен на това, защото не мога да повярвам, че е способен на силна емоционална привързаност.

Поклатих глава.

— Не знам. Сприятеляването му с Кейн е станало в мое отсъствие и всичко, което ми е известно, е от втора ръка. И все пак, ако Джулиан е търсел приятелство с човек, когото да чувства близък, мога да си ги представя. Те двамата много си приличаха. Склонен съм да вярвам, че Джулиан е бил искрен, защото е трудно с години да заблуждаваш някого, че си му приятел. Освен, ако той е невероятно глупав, а Кейн определено не беше. Ти твърдиш, че мнението ти е субективно и интуитивно. Моето също е такова, като става въпрос за подобни неща. Просто не ми се иска да повярвам, че някой може да бъде толкова подъл, та да използва единствения си приятел по въпросния начин. Затова мисля, че в твоя списък има някаква грешка.

Файона въздъхна.

— За човек, който от толкова отдавна е на този свят, Коруин, понякога направо говориш глупости. Да не би престоят ти на онова смешно местенце да те е променил? Преди време и ти щеше да виждаш очевидното така, както го виждам аз.

— Възможно е да съм се променил, защото подобни неща вече не ми изглеждат очевидни. А може би и ти си се променила, Файона? Станала си малко по-цинична от малкото момиченце, което познавах. Преди време вероятно на теб това нямаше да ти се струва чак толкова очевидно.

Тя мило ми се усмихна.

— Никога не казвай на някоя жена, че се е променила, Коруин. Освен към по-добро. Някога знаеше и това. Възможно ли е да си някоя от сенките на Коруин, изпратена тук да страда и да ни заблуждава? А истинският Коруин да ни наблюдава отнякъде и да ни се смее?

— Аз съм тук и не ми е до смях — отговорих.

Файона се разсмя.

— Да, това трябва да е! Току-що реших, че ти не си ти. Внимание, всички! — извика тя и скочи на крака. — Току-що забелязах, че това всъщност не е Коруин! Трябва да е някоя от неговите сенки! Той току-що заяви, че вярва в приятелството, достойнството, благородството на духа и всички подобни глупости, за които пише в романите! Явно е, че съм права.

Останалите мълчаливо я зяпаха. Тя отново се разсмя, след което рязко седна.

Чух Флора да измърморва „Пияна е“ и да подновява разговора си с Дирдри. Рандъм каза „Нека е сянка тогава“ и продължи спора си с Бенедикт и Луела.

— Е, убеди ли се? — попита Файона.

— В какво?

— Че си нереален — обясни тя и ме потупа по коляното. — Каквато съм и аз, сега като се замисля. Днес беше лош ден, Коруин.

— Зная. И аз се чувствам ужасно. Мислех, че ми е дошла толкова добра идея как да измъкнем Бранд. И тя наистина свърши работа. Само че каква му беше ползата?

— Не пренебрегвай зрънцата добродетел, които си придобил — каза тя. — Ти не си виновен, че така се обърнаха нещата.

— Благодаря.

— Май идеята на Джулиан беше добра. Мисля, че няма да остана будна още дълго.

Изправих се заедно с нея и я изпратих до вратата.

— Добре съм — спря ме Файона. — Наистина.

— Сигурна ли си? — Тя рязко кимна. — Ще се видим тогава на сутринта.

— Надявам се. А сега можете да говорите за мен.

Файона намигна и излезе.

Обърнах се и видях да приближават Бенедикт и Луела.

— Лягате ли си?

Бенедикт кимна.

— Няма да е зле — каза Луела и ме целуна по бузата.

— Това пък защо?

— Заради няколко неща — отвърна тя. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Рандъм се бе навел пред камината и разравяше огъня. Дирдри се обърна към него:

— Недей слага повече дърва само заради нас. И двете с Флора си лягаме.

— Добре. — Той остави ръжена и се изправи. — Приятни сънища — извика след тях.

Дирдри ми се усмихна сънливо, а Флора — нервно. Добавих моето „лека нощ“ и ги изпратих до вратата.

— Научи ли нещо ново и полезно? — попита Рандъм.

Вдигнах рамене.

— А ти?

— Мнения, предположения. Никакви нови факти — отвърна той. — Опитвахме се да решим кой е следващият в списъка.

— И…?

— Бенедикт смята, че е въпрос на ези или тура. Ти или той. При положение, че ти не стоиш зад всичко, разбира се. Той мисли, че и приятелят ти Ганелон трябва да внимава.

— Ганелон… да, вярно. Трябваше аз да се сетя. Може да е прав и за равните ни шансове. При това не е изключено везните да натежат към него, защото е известно, че аз съм нащрек след провала на фалшификацията им.

— По-скоро сега на всички ни е ясно, че самият Бенедикт е нащрек. Той съвсем ясно даде да се разбере какво е неговото мнение. Струва ми се, че би посрещнал с радост подобен опит.

Засмях се.

— Така шансовете ни отново стават равни. Изглежда наистина въпросът е ези или тура.

— И Бенедикт заяви същото. Естествено, той знаеше, че ще ти кажа.

— Естествено, аз бих искал да започне сам да говори с мен. Е… — въздъхнах, — не мога да направя кой знае какво сега. Да върви всичко по дяволите! Отивам да се пъхна в леглото.

Рандъм кимна.

— Първо погледни отдолу.

Излязохме от стаята и се запътихме към стълбището.

— Коруин, жалко, че заедно с оръжията не се сети да донесеш от онази Сянка и малко кафе — обади се той. — Сега щеше да ми дойде добре.

— Не ти ли действа разсънващо?

— Не. Обичам да изпивам по една, две чаши вечерно време.

— На мен пък ми липсва сутрин. Ще трябва да внесем, като се оправи цялата тази каша.

— Много утешително, няма що. Но идеята си я бива. Какво й стана на Фай, между другото?

— Убедена е, че виновникът е Джулиан.

— Може и да е права.

— Ами Кейн?

— Да предположим, че това не е дело на един-единствен човек — тръгна нагоре по стълбата Рандъм. — Да кажем, че са двама, например Джулиан и Кейн. Накрая те се скарват, Кейн се оказва по-слабия, Джулиан се отървава от него и използва смъртта му, за да разклати твоето положение. От бивши приятели излизат най-големи врагове.

— Няма смисъл — казах аз. — Вече ми се завива свят, като почна да мисля над възможностите. Ще трябва или да изчакаме да се случи още нещо, или сами да го накараме да се случи. Вероятно — второто. Ала не тази вечер…

— Ей, почакай!

— Извинявай — спрях на площадката. — Не знам какво ме прихваща. Сигурно е от финалния спринт.

— Нервна енергия — отбеляза Рандъм и отново се изравни с мен. Продължихме заедно нагоре и аз се постарах да поддържам неговото темпо, като подтиснах желанието си да бързам.

— Е, приятни сънища — пожела ми накрая той.

— Лека нощ, Рандъм.

Той заизкачва следващото рамо на стълбата, а аз тръгнах по коридора към своя апартамент. Чувствах се вече съвсем изнервен и вероятно затова изпуснах ключа.

Посегнах и го хванах във въздуха, още преди да е паднал и наполовина. В същия момент бях изненадан от впечатлението, че движението му е някак по-бавно, отколкото би трябвало да бъде. Пъхнах го в ключалката и го завъртях.

Стаята беше тъмна, но реших да не паля свещ или газена лампа. Отдавна бях свикнал с мрака. Заключих и пуснах резето. Очите ми донякъде се бяха приспособили към тъмнината от слабото осветление в коридора. Обърнах се. През завесите също проникваше слабото сияние на звездите. Прекосих помещението, като в същото време разкопчавах колана си.

Той ме причакваше в спалнята, вляво от вратата. Позицията му беше идеална и той не се издаде с нищо. Налетях право на него. Стойката му бе съвършена, кинжалът му беше готов, на негова страна бе предимството на пълната изненада. По всички правила трябваше да умра — не в леглото си, а там, в краката му.

Зърнах с крайчеца на окото си движението, осъзнах присъствието му и неговото значение, още докато прекрачвах прага.

Разбрах, че е прекалено късно, за да избягна удара, в мига, в който вдигах ръка да се предпазя. Но нещо странно ме порази, преди самото острие: нападателят ми изглежда се движеше твърде бавно. Той би трябвало да действа мълниеносно, с цялото напрежение, натрупано по време на чакането му. Аз не би трябвало и да разбера какво става, преди да ме е пронизал. Не би трябвало да имам толкова време, че да се извърна и да вдигна ръката си чак дотам. Очите ми се премрежиха от червена мъгла и усетих как дланта ми блъсва замахналата ръка в момента, в който стоманата се забива в корема ми. Сред червенината сякаш мярнах слабите очертания на онази космична версия на Лабиринта, която бях следвал по-рано същия ден. Докато се превивах и падах, неспособен да мисля и все пак още миг в съзнание, този образ ставаше все по-ясен и близък. Исках да избягам, но конят ми се препъна. И ме хвърли.