Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (44)

ЕПИЛОГ

Утро. Питър стоеше в кабинета си, с телефонната слушалка в ръка, заслушан в гневните приказки на човека от Вашингтон. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците. Навън бе натрупал дебел, чисто бял сняг, който блестеше ослепително. Доказателство, че земята не стои на едно място. Както и гласът от Вашингтон доказваше, че на този свят все още има и почтени хора.

Обаждаше се синът на Даниъл Съдърланд, Аарон. Блестящ и непримирим поборник на негърското движение, човек, когото Чансълър би желал да нарече свой приятел, макар че това никога нямаше да стане.

— Аз няма да се боря с вас по този начин! Аз никога няма да се принизя да използувам подобни средства! Нито ще допусна други да си служат с тях! Намерих ония досиета! И ги изгорих! Давам ви честната си дума!

— Аз бях готов да повярвам в честната дума на вашия баща дори когато ме изпращаше на смърт! И му повярвах. Сега вярвам и на вас!

— Нямате друг избор! — И адвокатът затвори телефона.

Чансълър се върна при канапето и седна. През северния прозорец зърна Алисън, загърната в дебело палто, притиснала ръце към гърдите си, да се предпази от зимния мраз. До нея бяха мисис Олкът — мълчаливата икономка, и Бъроуз, които днес, изглежда, бяха особено приказливи. Мисис Олкът се усмихваше на Алисън.

Тримата се отправиха към хамбара и минаха по изринатата пътека, оградена със зелени храсти от двете страни, като бяло-зелена колонада. В далечината, отвъд оградата, едно жребче волно препускаше, после спря, вдигна глава към тримата и скокна срещу тях с развята грива.

Питър сведе очи към страницата пред себе си. Към своя роман. Към художествената измислица, която се оказа реалност. Вече бе взел решение.

Щеше да започне отначало, бе сигурен, че сега ще стане по-добре. Но замисълът ще остане, мислите и думите на героите — също. Нямаше нужда да измисля: преживяното бе силно и никога нямаше да се забрави.

Щеше да пресъздаде събитията, които станаха част от живота му, негова действителност. А нека някои търсят в нея друг смисъл.

Наведе се и взе молив. Започна на страниците на нов жълт бележник.

„Тъмнокосият мъж гледаше вторачено стената пред себе си. Столът, на който седеше, както и останалите мебели в стаята, бе приятен на вид, но неудобен. Ранният американски колониален стил и спартанската подредба бяха сякаш нарочно подбрани, за да могат посетителите да оценят в неприветливата обстановка грандиозния си шанс да се срещнат с човека, пред чийто кабинет се намираха.

Мъжът наближаваше тридесетте, лицето му бе ъгловато, чертите остри и изсечени, сякаш издялани от скулптор, много по-грижлив към детайлите, отколкото към образа като цяло. Това лице издаваше вътрешен сблъсък…“