Робърт Сойер
Терминален експеримент (32)

Глава 30

Питър проведе няколко телефонни разговора, за да съобщи новината от Глазгоу, после отново се присъедини към Саркар при главната конзола. Саркар отпрати двойника Амбротос във фона на компютъра и извика Дух, електронното копие, което имитираше живота след смъртта.

Питър се наведе към микрофона.

— Бих желал да ти задам един въпрос — каза той.

— Без съмнение това ще бъде великият въпрос — подхвана двойникът. — „Как се чувстваш като мъртъв“?

— Точно така.

Гласът на Дух долетя през високоговорителя.

— Чувствам се… — но след малко заглъхна.

Питър се наведе напред, изпълнен с очакване.

— Да?

— Чувствам се като мравояд.

Челюстта на Питър увисна.

— Как е възможно да се чувстваш като мравояд?

— Е, може би съм просто представител на мравоядите — отвърна двойникът. — Не мога да се видя, но зная, че имам много дълъг език.

— Прераждането… — измърмори Саркар и поклати глава. — Моите приятели индийци биха се радвали, ако можеха да те чуят. Но трябва да кажа — надявах се за нещо по-добро за теб, Питър, отколкото някакъв мравояд.

— Огладнявам — заяви гласът от високоговорителя. — Някой може ли да ми даде мравки?

— Не ти вярвам — каза Питър.

— Аха! — възкликна високоговорителят. — Обаче се хванахте на въдицата, нали?

— Не — възрази Питър.

— Е — рече механичният глас малко раздразнено. — Във всеки случай Саркар се хвана.

— Всъщност не — обади се Саркар.

— Много си досаден — каза Питър в микрофона.

— Крушата не пада по-далеч от дървото. Какъвто бащата, такъв и синът — отвърна двойникът.

— Пускаш много шеги — добави Питър.

— Смъртта е много смешна — заяви Дух. — Не, всъщност животът е много смешен. По-точно абсурден. Всичките му страни са абсурдни.

— Смешна ли? — попита Саркар. — Мислех си, че смехът е биологическа ответна реакция.

— Звуците на смеха може би, макар и да осъзнах, че смехът е по-скоро социално, отколкото биологическо явление. Да откриеш нещо смешно не е биологически акт. Зная, че когато Пийти гледа комедии, въобще не се смее на глас. Това не означава, че не ги намира за смешни.

— Имаш право — призна Питър.

— Смятам всъщност, че сега зная какво е хумор: хуморът е ответната реакция спрямо внезапно образували се неочаквани от никого нервни мрежи.

— Не разбирам — каза Питър.

— Точно така — „Не разбирам“. Хората използват тъкмо същите думи, когато не схващат нещо сериозно. Постъпват по същия начин и когато не разбират някоя шега — ние осъзнаваме интуитивно, че някаква връзка не е била направена. Тази връзка е нервната мрежа. — Двойникът, имитиращ живота след смъртта, продължи без никакви паузи. — Смехът — дори ако това е само вътрешен, смях наум — впрочем напоследък аз разполагам единствено с такъв — е ответна реакция, която е съпътствана от формирането на нови връзки в мозъка. Тоест синапсът действа по начин, по какъвто не е действал никога — или може би много рядко. Когато чуеш нова шега, се смееш, може дори да се смееш втория или третия път, когато я чуеш — нервната мрежа не е все още добре установена, но всяка шега след време става банална. Нали знаеш стария виц: „Защо щъркелът стои на един крак?“ Като възрастни не се смеем на тази история, но всички сме го правели, когато сме го чули като деца. Това е така не просто защото вицът звучи детински — наистина не е така. Просто нервната мрежа на възрастните е вече установена. Именно създаването на несъществуваща досега мрежа от връзки между невроните е явлението, причиняващо моментно разстройство на умствените процеси, което наричаме смях.

— Не съм сигурен дали ще приема тази теория — каза Питър.

— Бих свил рамене, ако можех. Но наистина тъкмо нововъзникналите връзки пораждат смеха като ответна реакция.

— Но се смеем и когато сме сами, макар и по-рядко — отбеляза Саркар.

— Да, това е вярно. Смятам, че смехът в обществото служи на различни цели от смеха, когато сме сами. Разбираш ли, неочакваните връзки могат да бъдат забавни, ала могат да бъдат и смущаващи — мозъкът си задава въпроса дали функционира неправилно — така че когато има други хора наоколо, изпраща сигнал и ако получи същия сигнал, мозъкът изпитва облекчение; но ако не го получи, тогава мозъкът е загрижен — може би нещо не е наред с мен. Затова хората са толкова сериозни, когато задават въпроса „Не разбираш ли?“ Те отчаяно искат да обяснят смисъла на вица и са разстроени, ако хората не мислят, че е смешен. Ето защо и комедиите имат нужда от смешни странични бележки. С тях не ни казват, че нещо е смешно, а по-скоро ни успокояват, че онова, което е смешно за нас, в нормални условия е забавно за всички. Смешната странична забележка не прави тъпото шоу по-смешно; тя ни кара да се наслаждаваме в по-голяма степен на смешното шоу, като ни позволява да се отпуснем.

— Но какво общо има това с факта, че си мъртъв? — попита Питър.

— Всичко! Всичко! Търсенето на нови връзки е единственото нещо, което ми е останало. От пубертета насам непрекъснато мислех за секс — през няколко минути, но вече не изпитвам никакви сексуални пориви и трябва да призная, че дори не разбирам защо съм бил толкова загрижен за секса. Бях се вманиачил и на тема храна, винаги се чудех какво ли ще ям при следващото хранене, но сега въобще не ме е грижа за това. Единственото нещо, което ме интересува сега, е да отривам нови връзки. Единственото нещо, което ми остава, е хуморът.

— Но някои хора нямат особено чувство за хумор — изтъкна Саркар.

— Единственият вид ад, който мога да си представя — отвърна Дух, — е да премина през вечността, без непрекъснато да откривам създаване на нови връзки, без да разглеждам нещата по нов начин, без да си доставям удоволствие от абсурдността на икономиката, религията, науката и изкуството. Всички те са много, много смешни, ако си помислите за тях от моята гледна точка.

— Но… но какво ще кажеш за Бог?

— Няма Бог — заяви Дух. — Поне не в смисъла, който влагат в това понятие свещениците от неделното училище. Но разбира се, не трябва да умреш, за да откриеш, че това е така. При положение, че милиони деца умират от глад в Африка, че двеста хиляди души намериха смъртта си по време на Голямото земетресение в Калифорния и че навсякъде има човешки същества, които са измъчвани, изнасилвани или убивани, недвусмислено усещаме с интуицията си, че никой не се грижи за нас, що се отнася до отделния индивид.

— Значи това е животът след смъртта? — попита Питър. — Хумор?

— В това няма нищо лошо — отвърна Дух. — Не изпитваш болка, нито страдаш, нито имаш някакви желания. Просто много изпълнени с очарование нови връзки. Много смях.

 

 

Род Чърчил набра номера и чу по телефона познатата приятна мелодия.

— Благодарим ви, че се обаждате на „Храна-Храна“ — каза женски глас от другия край на жицата. — Какво ще поръчате днес?

Род си спомни времето, когато служителите на „Храна-Храна“ винаги започваха разговора, като питаха какъв е телефонният номер на клиента, тъй като по този начин слагаха индекс на поръчките в своята база данни. Но сега, след като разполагаха с цифров дисплей на обажданията, данните на клиента се появяваха автоматично на екрана в мига, когато от фирмата отговореха на телефонното повикване.

— Искам същата храна, каквато си поръчах минала сряда вечерта — каза Род.

— Средно голяма по размер телешка пържола, средно опечена, с нискокалоричен сос, печен картоф с масло, смесена зеленчукова салата и ябълков сладкиш. Така ли е, господине?

— Да — отвърна Род. Когато започна да прави поръчките си при тази компания, внимателно бе разгледал списъка от съставките на различните гозби, подбирайки храни, които да са съвместими с неговите лекарства.

— Прието, господине — отговори му жената. — Бихте ли желали още нещо?

— Не, това е всичко. Благодаря.

— Сметката ви е 72,50 долара. В брой ли ще платите, или с кредитна карта?

— С кредитната ми карта „Виза“.

— Бихте ли ми казали номера на картата?

Род знаеше, че номерът е изписан на екрана пред служителката, ала също така знаеше, че тя трябва да му зададе този въпрос като предпазна мярка за сигурност. Той го прочете на глас и изпреварвайки следващия й въпрос, добави датата, когато изтичаше срокът на картата.

— Благодаря, господине. Сега е 6 часът и 18 минути. Вечерята ви ще пристигне след тридесет минути. В противен случай тя ще бъде за сметка на компанията. Благодаря ви, че се обадихте на компанията „Храна-Храна“.

 

 

Питър и Саркар седяха в трапезарията на „Огледален образ“. Питър пиеше диетична кола от алуминиева кутийка, а Саркар — истинска. Не можеше да понася модерните измислици.

— Много смях — подхвърли Саркар. — Каква странна дефиниция на смъртта. Може би трябва да започнем да го наричаме „Краткост“ вместо „Дух“ — в крайна сметка краткостта е сърцето на остроумието.

Питър се усмихна.

— Не забеляза ли как приказва?

— Кой? Дух ли?

— Да.

— Не забелязах нищо особено.

— Той е досадно многословен.

— Е, Пийти, и ти си същият.

Питър се засмя.

— Искам да кажа, че използва невероятно дълги изречения. Много объркани, много сложни.

— Да, забелязах това.

— Разговарял си с него и преди, нали?

— Да.

— Може ли да видя разпечатка от разговорите ви?

— Разбира се. — Двамата взеха напитките си и се върнаха в лабораторията. Саркар натисна няколко клавиша и принтерът започна да бълва разпечатката.

Питър я огледа и попита:

— Имаш ли програма за граматическа проверка?

— Разполагаме с нещо по-добро. Имаме една от най-добрите системи „Коректор“.

— Можеш ли да пуснеш този текст през нея?

Саркар напечата няколко команди върху компютърната клавиатура. На екрана се появи анализ на коментарите, направени от Дух по време на различните му разговори с Питър.

— Удивително — възкликна Саркар и посочи една цифра. Като се изключеха възклицанията, Дух използваше средно тридесет и две думи в изречение, като в отделни случаи в сложните изречения бе надвишил триста думи. — Изреченията в нормален разговор се състоят от десетина думи.

— Може ли системата да отстрани от разпечатките ненужните думи?

— Разбира се.

— Направи го тогава.

Саркар отново напечата няколко команди.

— Невероятно — измърмори той, когато резултатите се появиха на екрана. — Почти нищо не трябва да се коригира. Дух контролира прекрасно всичко в гигантските изречения и никога не губи мисълта си.

— Очарователно — поднесе коментара си Питър. — Възможно ли е да има грешка в програмата?

Саркар приглади косата си.

— Забелязвал ли си Контрол или Амбротос да правят същото?

— Не.

— Тогава бих казал веднага, без предварителна подготовка, че не се касае за грешка, а за реален страничен продукт на модификациите, които създадохме. Дух е имитация на живота след смъртта — интелектът извън тялото. Бих подчертал, че този ефект сигурно е реална последица от факта, че сме прекъснали някои връзки в нервната мрежа, свързани с тази модификация.

— О, за Бога! — изрече Питър. — За другите две копия ти все още имитираш дишане. Но Дух няма тяло, затова не му е необходимо да прави паузи, за да диша, когато приказва. Паузите, използвани за дишане, сигурно карат живите хора да се изразяват в сбити отрязъци.

— Интересно — отбеляза Саркар. — Искаш да ми кажеш, че ако не се налагаше да дишаш, щеше да измислиш нещо по-умно? Важното е мисленето, не говоренето.

— Вярно, но… Знаеш ли, забелязах, че Дух е малко тъпичък.

— Аз също — потвърди Саркар. — И какво?

— Ами, ако въобще не е тъп? Ако… това никак не ми харесва, но… ако той говори, а ние просто не го разбираме? Ако не само начинът му на говорене, но и мислите му са по-сложни от моите?

Саркар се замисли.

— Виж… в мозъка като физическа цялост не съществува аналог на паузите, по време на които дишаме, освен… освен…

— Какво?

— Ами невроните не са в състояние да действуват неопределено дълго — каза Саркар. — Нервната мрежа може да остане възбудена за ограничен период.

— Това какво е? Фундаментално ограничение за човешкия ум?

— Не. Това е фундаментално ограничение на човешкия мозък — по-точно ограничение на електрохимическия процес, чрез който функционира мозъкът. Хардуерът на мозъка не е предназначен да задържа дадена мисъл непроменена за дълго. Сигурен съм, че си го изпитвал: хрумва ти някаква блестяща идея и искаш да я запишеш, но докато вземеш молива, вече си я изгубил. Идеята просто се е разпаднала в мозъка ти.

Питър вдигна вежди.

— Но Дух функционира без мозък. Той е просто ум, душа. Той е просто софтуер, работещ без ограниченията на хардуера. Не са му необходими паузи за дишане. Нервните му мрежи не се разпадат, преди да е приключил с тях. Може да изгради безкрайно дълго изречение или да създаде мисъл с каквато сложност пожелае.

Саркар поклати изумено глава.

— Значи ето как умът на човека може да се съхрани завинаги след смъртта — каза Питър. — Не можеш да го постигнеш, създавайки прости връзки, като вица за щъркела. В крайна сметка не можеш да измисляш безкрайни съпоставки между А и Б. Но Дух е в състояние да съпоставя А с всички останали букви от азбуката до Я, плюс с всички букви от алфа до омега, от алеф до тав в еврейската азбука, докато във всички тези сложни комбинации не се появят някои нови, възбуждащи, занимателни асоциации.

— Невероятно! — възкликна Саркар. — Това означава, че…

— Означава — продължи Питър, — че може би животът след живота е изпълнен с шеги, но шеги толкова сложни, фини и тъпи, че ти и аз никога няма да ги разберем. — Той замълча. — Поне докато не умрем.

Саркар подсвирна, после каза:

— Като заговорихме за смъртта, се сетих, че вече трябва да се прибирам, защото иначе Рахеема ще ме убие. Тази вечер аз трябва да готвя вечерята.

Питър погледна часовника на компютъра.

— По дяволите! Закъснях за срещата си с Кейти — тази вечер трябваше да излезем. Мислехме да вечеряме навън.

Саркар се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Ще разбереш — отвърна Саркар. — Само че по-късно.