Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)
Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Жул Верн. Архипелагът в пламъци

Роман

ДИ „Народна култура“, София, 1973

Рецензент: Пенка Пройкова

Френска. Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 3647

Превел от френски: Георги Куфов

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Евдокия Попова

Дадена за набор на 24.X.1972 г. Подписана за печат през февруари 1973 г.

Излязла от печат през март 1973 г. Формат 84×108/32.

Печатни коли 12,25. Издателски коли 9,31. Цена 0,74 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“, Варна, Хр. Ботев 6

R 840–3

 

Jules Verne. L’Archipel en feu

Hachette, Paris, 1970

Traduit du français par: Georges Koufow

Rédacteur — Penka Proikova

Narodna kultura, Sofla, 1973


VII. НЕОЧАКВАНОТО

На другия ден към десет часа сутринта Николас Старкос слезе на кея и се отправи към банката. Той отиваше не за първи път там и винаги го приемаха като клиент, сделките с когото не са никак за пренебрегване.

Все пак Елизундо го познаваше. Навярно знаеше доста неща за живота му, и дори, че е син на онази родолюбка, за която Анри д’Албаре му бе говорил веднаж. Но, никой не знаеше и не можеше да знае какъв беше капитанът на „Кариста“.

Очевидно Николас Старкос беше очакван. И наистина той бе приет веднага. Писмото, пристигнало преди четиридесет и осем часа и изпратено от Аркадия, беше от него. Така че той бе въведен незабавно в кабинета на банкера, който се погрижи да заключи вратата. Елизундо и клиентът му сега бяха един срещу друг. Никой не можеше да ги обезпокои. Никой нямаше да чуе какво щяха да си кажат в този разговор.

— Добър ден, Елизундо — поздрави капитанът на „Кариста“, като се тръшна в едно кресло с непринудеността на човек, който се чувствува у дома си. — Скоро ще станат шест месеца, откакто не съм ви виждал, макар че често ви се обаждах! Затова не можех да мина толкова близо край Корфу, без да се отбия тук, за да имам удоволствието да ви стисна ръката!

— Нито за да ме видите, нито за да ме поздравите сте дошли тук, Николас Старкос — отвърна банкерът с глух глас. — Какво искате от мен?

— Exe! — възкликна капитанът. — Познавам си го аз моя стар приятел Елизундо! Нищо за чувствата, всичко за работата! Изглежда, че отдавна сте заврели сърцето си в най-тайното чекмедже на касата си — чекмедже, на което сте загубили ключа!

— Бихте ли ми казали какво ви води тук и защо ми писахте? — поде отново Елизундо.

— Всъщност имате право, Елизундо! Без празни приказки! Да бъдем сериозни! Днес ще трябва да разговаряме за много важни неща, които не търпят никакво отлагане!

— Във вашето писмо споменавате за две неща — отвърна банкерът. — Едното влиза в категорията на нашите обичайни отношения, другото е лично ваша работа.

— Така е, Елизундо.

— Добре, говорете, Николас Старкос! Нетърпелив съм да чуя и двете!

Както се вижда, банкерът се изразяваше много категорично. С това той искаше да принуди своя посетител да се обясни без увъртания и заобикалки. Но, яснотата на неговите въпроси контрастираше с малко глухия глас, с който бяха казани. Очевидно от тези двама души, застанали лице с лице, банкерът не беше този, който командуваше положението.

Затова и капитанът на „Кариста“ не можа да скрие една лека усмивка, която Елизундо не видя, защото беше свел очи.

— Кой от двата въпроса да разгледаме по-напред? — запита Николас Старкос.

— Първо този, който е чисто личен ваш въпрос! — отвърна доста живо банкерът.

— Предпочитам да почнем с другия — отвърна капитанът с рязък тон.

— Добре, Николас Старкос! За какво се касае?

— За един товар пленници, които ще получим в Аркадия. Брои двеста тридесет и седем души — мъже, жени и деца, които ще бъдат пренесени на остров Карпатос, откъдето аз ще имам грижата да ги прехвърля на североафриканския бряг. А вие знаете, Елизундо, тъй като често сме вършили сделки от този род, че турците предават стоката си само срещу пари в брой или документ при условие, че някой солиден подпис гарантира стойността му. Идвам да поискам подписа ви и разчитам, че ще го дадете, когато Скопелос ви донесе готовите полици. Няма да има никакви затруднения, нали така?

Банкерът не отговори, но мълчанието му можеше да означава само, че е съгласен с искането на капитана. Впрочем и друг път бе имало подобни случаи и това го заангажирваше.

— Трябва да добавя — поде небрежно Николас Старкос — че няма да бъде лоша сделка. Османските действия в Гърция вземат лош обрат. Наваринската битка ще има пагубни последствия за турците, щом европейските велики сили се намесват.

Ако турците се откажат от борбата, няма да има вече нито пленници, нито продажби, нито печалби. Затова тези последни пратки, дадени ни все пак при доста изгодни условия, ще намерят по африканските брегове купувачи, които ще платят висока цена за тях. Така, че ние си имаме своята изгода от тази сделка, а следователно и вие вашата. Мога ли да разчитам на вашия подпис?

— Ще шконтирам полиците ви — отвърна Елизундо — така, че няма да има нужда да ви давам подпи са си.

— Както ви е удобно, Елизундо — каза капитанът — но ние бихме се задоволили само с вашия подпис. Някога не се поколебавахте да го дадете!

— Някога не е днес — каза Елизундо — а днес аз мисля по другояче за тези неща!

— А! Наистина ли! — извика капитанът. — Както ви е удобно в края на краищата! Но, вярно ли е, че сте искали да се оттеглите от сделките, както чух да се го вори?

— Да, Николас Старкос — отвърна банкерът с по твърд глас — и що се касае до вас, това ще бъде последната сделка, която ще направим заедно … щом държите да я направя!

— Държа непременно на това, Елизундо! — каза Николас Старкос.

После капитанът се изправи, закрачи напред-назад из кабинета, като не преставаше да измерва банкера с не особено любезен поглед. Най-сетне застана пред него и произнесе с подигравателен тон:

— Господин Елизундо, значи, сте много богат, щом вече мислите да се оттеглите от сделките?

Банкерът не отговори.

— Добре — поде отново капитанът — а какво ще ги правите всички тези милиони, които сте спечелили — няма да ги вземете на другия свят я? Ще бъде малко трудничко при това последно пътуване! Когато вие си отидете, на кого ще останат те?

Елизундо продължи да мълчи.

— Ще останат на дъщеря ви — подхвана отново Николас Старкос — на хубавата Хаджина Елизундо! Тя ще наследи богатството на баща си! Нищо по-справедливо от това! Но, какво ще направи тя с него? Сама в живота, собственица на толкова милиони?

Банкерът се изправи не без известно усилие и като човек, който признава нещо, което го е задушавало като бреме, произнесе бързо:

— Дъщеря ми няма да бъде сама!

— Ще я омъжите ли? — запита капитанът. — И за кого, моля ви се? Кой мъж ще поиска Хаджина Елизундо, когато узнае как е придобита по-голямата част от богатството на баща й? И ще добавя: когато тя самата узнае това, на кого би посмяла Хаджина Елизундо да даде ръката си?

— Как ще научи това? — отвърна банкерът. — Тя, че го знае и досега и кой ще й го каже?

— Аз, ако трябва!

— Вие?

— Аз! Слушайте, Елизундо и дръжте сметка за думите ми — отвърна капитанът на „Кариста“ със съзнателна наглост — защото няма да се върна повече на това, което сега ще ви кажа. Вие сте спечелили това огромно богатство главно чрез мене, чрез сделките, които заедно извършихме и в които аз залагах главата си! Търгувайки именно с ограбени товари, купувайки и продавайки пленници от Войната за независимост, вие натрупахте печалби, които наброяват милиони! И затова справедливо е тези милиони да принадлежат на мен! Аз съм човек без предразсъдъци, впрочем вие знаете това! Няма да ви питам за произхода на вашето богатство! Щом войната свърши, аз също ще се оттегля от сделките! Но, аз също не искам да бъда сам в живота и желая, разберете ме добре, желая Хаджина Елизундо да стане жена на Николас Старкос!

Банкерът се тръшна отново на креслото си. Чувствуваше, че е в ръцете на този човек, който отдавна беше негов съучастник. Знаеше, че капитанът на „Кариста“ няма да отстъпи пред нищо, за да постигне целта си. Не се съмняваше, че ако се наложи, той не би се подвоумил да разкрие цялото минало на неговата банка За да отговори отрицателно на искането на Нико-лас Старкос, с риск да предизвика избухване, на Елизундо му оставаше да каже само едно нещо и той го каза не без колебание:

— Моята дъщеря не може да стане ваша жена, Николас Старкос, защото тя трябва да стане жена на друг!

— На друг! — извика Николас Старкос. — Наистина, дошъл съм твърде късно! А! Дъщерята на банкера Елизундо ще се омъжи?…

— След пет дни!

— И за кого се омъжва? — запита капитанът с треперещ от гняв глас.

— За един френски офицер.

— За един френски офицер! Навярно някой от онези филелини, които се притекоха на помощ на Гърция.

— Да!

— И как се казва?

— Капитан Анри д’Албаре.

— Добре, господин Елизундо — поде отново Николас Старкос, като се приближи до банкера и му заговори очи в очи — повтарям ви го пак, когато този капитан Анри д’Албаре узнае кой сте вие, той няма да иска повече дъщеря ви, а когато дъщеря ви научи произхода на богатството на баща си, тя не би могла повече да мисли да стане жена на този капитан Анри д’Албаре! Така, че ако вие не развалите още Днес този брак, утре той сам ще се развали, защото утре годениците ще узнаят всичко! … Да! … Да … Кълна се в дявола, че ще го узнаят!

Банкерът отново се изправи. Изгледа втренчено капитана на „Кариста“ и произнесе с отчаян глас, който не оставяше място за съмнение:

— Така да бъде! … Ще се самоубия, Николас Старкос, и няма да бъда позор за дъщеря си!

— Не — отвърна капитанът — ще продължите и за в бъдеще да бъдете неин позор, както сте и сега и вашата смърт никога няма да промени обстоятелството, че Елизундо е бил банкерът на пиратите на Архипелага!

Елизундо, смазан, се тръшна отново на креслото сй и не можа да отговори нищо, когато капитанът добави:

— Ето защо Хаджина Елизундо няма да стане жена на този Анри д’Албаре. И ще стане ще не ще, жена на Николас Старкос!

Този разговор продължи още половин час така — с молби от едната страна и със заплахи от другата. Разбира се и дума не можеше да става за любов — не затова Николас Старкос се натрапваше на дъщеря та на Елизундо! Касаеше се само за милионите, които този човек желаеше да притежава изцяло и никакъв довод не би могъл да го накара да се откаже от намерението си.

Хаджина Елизундо не бе узнала за това писмо, което съобщаваше за пристигането на капитана на „Кариста“, но от този ден нататък баща й се струваше по-тъжен, по-мрачен от обикновено, сякаш беше потиснат от някаква скрита грижа. Затова, когато Николас Старкос се появи в банката, Хаджина не можа да превъзмогне едно още по-силно чувство на тревога. И наистина тя познаваше тази личност, защото я бе виждала вече няколко пъти тук през последните години на войната. Николас Старкос винаги й бе вдъхвал отвращение, което сама не можеше да си обясни. Гледаше я като че ли по начин, който винаги й беше неприятен, макар да беше разменял с нея само най-незначителни думи, така както би могъл да стори това всеки от редовните клиенти на банката. Но, девойката беше забелязала, че след всяко посещение на капитана на „Кариста“ баща й винаги изпадаше за известно време в някакво състояние на отпадналост, примесено с ужас. Това беше причината за нейната антипатия към Николас Старкос, която поне досега нищо не оправдаваше.

Хаджина Елизундо още не беше споменала за този човек на Анри д’Албаре. Връзките му с банката не можеха да бъдат други освен делови. А за сделките на Елизундо, естеството на които впрочем тя не познаваше, не беше ставало никога въпрос при техните разговори. Така, че младият офицер не знаеше не само за връзките, които съществуваха между банкера и Николас Старкос, но и между този капитан и храбрата жена, чийто живот той бе спасил в сражението при Хайдари и която му бе известна под единственото име Андроника.

Но както Хаджина, така и Ксарис на няколко пъти бе имал случай да види и приеме Николас Старкос в банката на Страда Реале. И той като девойката изпитваше същите чувства на отвращение към него. Но, тъй като по природа беше силен и решителен човек, тези чувства при него се изразяваха по друг начин. Докато Хаджина Елизундо отбягваше каквато и да била среща с този човек, Ксарис по-скоро търсеше среща, при условие, че „ще може да му разбие мутрата“, както той открито се изразяваше.

„Разбира се, аз нямам това право — казваше си той, — но и това ще стане може би!“

От всичко това следваше, че новото посещение на капитана на „Кариста“ при банкера Елизундо не беше приятно нито на Ксарис, нито на младото момиче. Напротив. Затова и двамата почувствуваха облекчение, когато след разговор, от който нищо не бяха могли да доловят, Николас Старкос си тръгна и пое към пристанището.

Цял час Елизундо остана затворен в кабинета си. Не го чуваха дори да се помръдне. Но заповедта му беше категорична: нито дъщеря му, нито Ксарис можеха да влязат при него, ако изрично не ги повикаше. И тъй като посещението на Старкос беше продължило този път много дълго, тревогата им бе нараствала с всяка измината минута.

Изведнъж се чу звънецът на Елизундо — разнесе се плах звън, като на неуверена ръка.

Ксарис отвърна на повикването, отвори вратата, която беше вече отключена и се озова пред банкера.

Елизундо седеше все тъй в креслото си, почти потънал в него, с вид на човек, който току-що е водил голяма борба със самия себе си. Той вдигна глава, погледна Ксарис, сякаш с мъка го разпозна, прекара ръка по челото си и произнесе с глух глас:

— Хаджина?

Ксарис кимна утвърдително и излезе. Миг след това девойката се озова пред баща си. Веднага, без никакво предисловие, но със сведени очи, Елизундо й каза със задавен от вълнение глас:

— Хаджина, трябва … трябва да се откажеш ет брака си с Анри д’Албаре!

— Какво приказвате, татко!… — извика девойката, която този удар засегна право в сърцето.

— Трябва, Хаджина! — повтори Елизундо.

— Татко, ще ми кажете ли защо си вземате обратно думата, която бяхте дали на мен и на него? — запита девойката. — Не съм свикнала да оспорвам вашите решения, знаете това и този път не ще ги оспоря, каквито и да са те!… Но, все пак няма ли да ми кажете причината, поради която трябва да се откажа от брака си с Анри д’Албаре?

— Защото трябва, Хаджина … трябва да станеш жена на друг! — промълви Елизундо.

Дъщеря му чу думите му, макар че ги бе произнесъл много тихо.

— На друг! — извика тя, засегната не по-малко от гози втори удар. — И кой е този друг?

— Капитан Старкос!

Този човек … този човек!

Тези слова се изтръгнаха неволно от устата на Хаджина, която се хвана за масата, за да не падне.

После, като последен изблик на бунт, който това решение предизвикваше в нея, тя каза:

— Татко, в това, което ми повелявате може би против волята си, има нещо, което не мога да си обясня? Тук има някаква тайна, която вие се колебаете да ми разкриете!

— Не ме питай за нищо — извика Елизундо — за нищо!

— За нищо? … Татко! … Тъй да бъде … Но, ако приема, защото ви дължа послушание, да се откажа да стана жена на Анри д’Албаре … дори и да умра?

Това … не бих могла да се омъжа за Николас Старкос!… Невъзможно е да желаете наистина това.

— Трябва, Хаджина! — повтори Елизундо.

— Отнася се за моето щастие! — извика девойката.

— И за моята чест!

— Нима честта на един Елизундо може да зависи от някой друг освен от самия него? — запита Хаджина.

— Да … от някой друг!… И този друг … е Николас Старкос!

Като произнесе това, банкерът се изправи с безумен поглед, с разкривено лице, сякаш беше получил удар.

Пред тази гледка Хаджина си възвърна цялата твърдост. И все пак трябваше да направи усилие за да каже, оттегляйки се:

— Добре, татко!… Ще ви се подчиня!

Целият й живот щеше да бъде съсипан, но тя бе разбрала, че в отношенията между банкера и капитала на „Кариста“ се криеше някаква страшна тайна. Беше разбрала, че баща й е в ръцете на тази отвратителна личност! Преклони се, пожертвува се! Честта на баша й изискваше тази жертва!

Девойката се отпусна почти в несвяст в ръцете на Ксарис, който я отнесе в стаята й. Тук той узна от нея зсичко, което се бе случило и от какво се бе съгласила да се откаже! И омразата му към Николас Старкос стана двойно по-силна!

Един час по-късно, както беше свикнал, Анри д’Албаре дойде в дома на банкера. Една от прислужниците му съобщи, че не е възможно да види Хаджина Елизундо. Тогава младият човек пожела да се види с банкера. Банкерът не можел да го приеме. Поиска да поговори с Ксарис. Ксарис не бил в банката. Анри д’Албаре се прибра в хотела си крайно разтревожен. Никога не му бяха отговаряли така. Той реши да отиде отново у Елизундо вечерта и зачака с дълбоко безпокойство.

В шест часа му предадоха едно писмо. Погледна адреса и позна, че бе написан собственоръчно от самия Елизундо. Писмото съдържаше само тези редове:

„Моля господин Анри д’Албаре да счита за недействителни всички уговорки по замисления между него и дъщерята на банкера Елизундо брак. Поради причини, с които господин Анри д’Албаре няма нищо общо, тази женитба не може да стане и затова моля господин Анри д’Албаре да преустанови посещенията си в банката.“

Първоначално младият офицер нищо не разбра от това, което току-що бе прочел. После препрочете писмото… Беше поразен. Какво се беше случило у Елизундо? Защо този обрат? Предната вечер беше посетил този дом, където се извършваха приготовленията за сватбата му! Банкерът се бе държал с него както винаги! А що се отнася до девойката, по нищо не личеше чувствата и да са се променили.

„Но все пак писмото не е подписано от Хаджина! — повтаряше си той. Подписано е от Елизундо!… Не. Хаджина не е знаела, не знае това, което баща й ми е написал!… Променил е плановете си без нейно знание!… Но защо?… Не съм дал никакъв повод, който би могъл да… А! Ще узная коя е причината, която се възправя между мен и Хаджина!“

И понеже не го приемаха вече в къщата на банкера, той му писа, че „имал пълното право да узнае причините, поради които се отменя този брак тъкмо в навечерието на сключването му“.

Писмото му остана без отговор. Написа друго, трето — същото мълчание.

Тогава се обърна към Хаджина Елизундо. Умоляваше я в името на любовта им да му отговори, дори това да означава, че отказва да го види когато и да било! Никакъв отговор.

Допустимо е писмото да не е стигнало де девойката. Поне така си каза Анри д’Албаре. Познаваше достатъчно характера й, за да бъде уверен, че би му отговорила.

Тогава отчаяният млад офицер се помъчи да се ви ди с Ксарис. Не се откъсна от Страда Реале. Обикаляше с часове около банката. Напразно. Ксарис, подчинявайки се вероятно на нарежданията на банкера или може би на молбата на Хаджина, не излизаше вече навън.

В такива напразни опити преминаха 24 и 25 октомври. Изпълнен с неописуема тревога, Анри д’Албаре мислеше, че е достигнал върха на страданието!

Той се лъжеше.

И наистина на 26-и се разнесе една вест, която му нанесе още по-страшен удар.

Не само че бракът му с Хаджина Елизундо беше отменен — нещо, което целият град вече знаеше, — но Хаджина Елизундо щеше да се омъжи за друг!

Анри д’Албаре беше съсипан, когато научи тази новина. Не той, а друг щеше да стане мъж на Хаджина.

— Ще узная кой е този човек! — извика той. — Който и да е той, ще го открия! Ще отида нри него! Ще му говоря и той ще трябва непременно да ми отговори.

Младият офицер скоро научи кой е неговият съперник. И наистина видя го, когато той влезе в банката, тръгна след него, когато излезе, проследи го тайно до пристанището, където до кея го чакаше лодката му, видя го, когато се качи на кораба, хвърлил котва на около половин кабел от брега.

Той беше Николас Старкос, капитанът на „Кариста“.

Това стана на 27 октомври. Анри д’Албаре получи гочни сведения, че женитбата на Николас Старкос с Хаджина Елизундо ще стане много скоро, защото се правеха трескави приготовления. Венчавката беше предвидена да се извърши в църквата „Свети Спиридон“ на 30 октомври, сиреч в същия ден, определен по-рано за женитбата с Анри д’Албаре. Само че сега женихът не беше той, а този капитан, който идваше кой знае откъде и щеше да отиде незнайно къде!

Обзет от ярост, която не можеше повече да овладява, Анри д’Албаре беше решил да предизвика Николас Старкос, да отиде при него дори пред самия олтар. Ако не го убиеше, щеше сам да бъде убит, но поне щеше да се свърши с това непоносимо положение!

Напразно си повтаряше, че женитбата се извършва само със съгласието на Елизундо! Напразно си казваше, че единствен баща й се разпореждаше с ръката на Хаджина!

„Да, но това става против волята й! Оказват давление върху нея, за да се съгласи да приеме този човек! Тя се жертвува!“

На 28 октомври Анри д’Албаре се опита да се срещне с Николас Старкос. Дебнеше го при слизането му на пристанището, дебнеше го и при входа на банката. Напразно! А след два дни този отвратителен брак щеше да бъде сключен — два дни, през които младият офицер направи всичко възможно, за да се срещне с Хаджина или да се озове лице с лице с Николас Старкос!

Но на 29-и, към шест часа вечерта, се случи нещо неочаквано, което ускори развръзката на това положение.

През следобеда се пръсна слух, че банкерът е получил удар.

И наистина два часа по-късно Елизундо беше мъртъв.