Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Жул Верн. Архипелагът в пламъци

Роман

ДИ „Народна култура“, София, 1973

Рецензент: Пенка Пройкова

Френска. Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 3647

Превел от френски: Георги Куфов

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Евдокия Попова

Дадена за набор на 24.X.1972 г. Подписана за печат през февруари 1973 г.

Излязла от печат през март 1973 г. Формат 84×108/32.

Печатни коли 12,25. Издателски коли 9,31. Цена 0,74 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“, Варна, Хр. Ботев 6

R 840–3

 

Jules Verne. L’Archipel en feu

Hachette, Paris, 1970

Traduit du français par: Georges Koufow

Rédacteur — Penka Proikova

Narodna kultura, Sofla, 1973

История

  1. — Добавяне

III. ГЪРЦИ СРЕЩУ ТУРЦИ

В праисторическо време, когато земната кора се е оформяла постепенно под действието на вътрешните сили, вулканични или водни, Гърция дължи появата си на един катаклизъм, който повдигнал този къс земя над водите, като същевременно потопил в Егейско море друга част от сушата, от която са останали само върховете във вид на острови. И наистина Гърция се намира в района на вулканичния пояс, който се проточва от Тоскана чак до Кипър.

Изглежда, че гърците дължат на неустойчивата земя на страната си онзи заряд от физически и нравствен кипеж, благодарение на който в героичните дела могат да достигнат до най-големи крайности. И не по-малко вярно е, че именно благодарение на природните си качества, на неудържимата си храброст, на патриотичното си чувство и на любовта си към свободата те успяха да създадат една независима държава от тези потиснати от векове под османско владичество области.

Пеласгийска в най-старо време, сиреч населена с азиатски племена. Елинска от XVI до XIV век преди нашата ера с появата на елините, едно от племената на които, граите, й дава името си през тези почти митологични времена на аргонавтите, на хераклидите и на Троянската война. Напълно гръцка най-сетне след Ликург, Милтиад, Темистокъл, Аристид, Леонид, Есхил, Софокъл, Аристофан, Херодот, Тукидит, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Хипократ, Фидий, Перикъл, Алкивиад, Пелопид, Епаминонд, Демостен, после македонска при Филип и Александър, Гърция накрая става римска под името Ахайя в 146 г. пр.н.е. и то за цели четири века.

Преживяла последователно нашествията на вестготите, на вандалите, на остготите, на българите, на славяните, на арабите, на норманите, на сицилийците, завладяна от кръстоносците в началото на XIII век, разделена на голям брой феодални владения през XI в., тази страна, преминала през толкова изпитания в старата н новата ера, накрая пада в ръцете на турците под мюсюлманска власт.

Може да се каже, че в продължение на почти два века политическият живот в Гърция е напълно замрял. Деспотизмът на османските управници, представители на централната власт, преминавал всякакви граници. Гърците не били нито присъединени, нито завоювани, нито дори победени — те били направо роби, държани под тоягата на пашата, от едната страна на когото стоял имамът, а от другата — джелатинът, сиреч палачът.

Но, животът не напуснал съвсем тази агонизираща страна. И наистина тя отново потръпнала от нечуваните страдания. Епирските планинци през 1766 г., маниотите през 1769 г., сулиотите най-сетне се надигнали и обявили своята независимост. Но, през 1804 г. този опит за отхвърляне на игото бил окончателно смазан от янинския паша Али от Тепелени.

Крайно време било великите сили да се намесят, ако не искали да присъствуват на пълното унищожение на Гърция. И наистина, оставена на собствените си сили, тя не би могла да постигне друго, освен да загине в борба за своята независимост.

През 1821 г. Али паша Янински на свой ред се разбунтувал срещу султан Махмуд и повикал гърците на помощ, като им обещал свобода. Те се надигнали масово. От всички краища на Европа филелините / Буквално: „Приятели на гърците“, сиреч симпатизиращи, съчувствуващи на тяхното дело. — Б. пр./ им се притекли на помощ. Италианци, поляци, немци, но най-вече французи се включили в борбата срещу поробителите. Имената на Ги дьо Сент-Елен, дьо Гайар, на Шовасен, на капитаните Балест и Журден, на полковник Фавие, на командира на ескадрон Реньо дьо Сен-Жан-д’Анжели, на генерал Мезон, към които трябва да се прибавят и имената на трима англичани, лорд Кокрен, лорд Байрон, полковник Хастингс, са оставили незаличими спомени в тази страна, за която те дошли да се бият и да умрат.

На тези имена, прославили се с най-героичните дела, които саможертвата за каузата на угнетенпте може да извърши, Гърция отвърна с други, измежду пай-видните си семейства: тримата идриоти — Томбазис, Цамадос и Мяулис, а така също и Колокотронис, Маркос Боцарис, Маврокордатос, Мавромихалис, Константинос Канарис, Негрис, Константинос и Димитриос Ипсилантис, Одисевс и още много други. Още от самото си начало въстанието се превърна във война на живот и смърт — зъб за зъб, око за око, — която предизвика най-ужасни репресалии и от двете страни.

В 1821 г. сулиотите и маниотите се вдигат на оръжие. В Патрас владиката Германос, с кръст в ръка, пръв издигна бунтовен глас. Пелопонес, Молдавия, Архипелагът застават под знамето на независимостта. Победители по море, гърците успяват да превземат Триполица. На тези първи успехи на гърците турците отвръщат с кланета на сънародниците им в Цариград.

През 1822 година, обсаден в крепостта си в Янина, Али паша бива коварно убит при една среща, предложена му от турския генерал Куршид. Малко по-късно Маврокордатос и филелините са разбити в битката при град Арта. Те отново вземат превес при първата обсада на Мисолонги, която армията на Омер-Вриони е принудена да вдигне, след като дава значителни жертви.

През 1823 година европейските сили започват да се намесват по ефикасно. Предлагат посредничеството си на султана. Султанът отказва и за да подкрепи отказа си, стоварва десет хиляди азиатски войници на остров Евбея. След това поверява върховното командуване на турската армия на своя васал Мехмед-Али, паша на Египет. Именно в една от битките през тази година загива Маркос Боцарис, този голям патриот, за когото се казва: „Живя като Аристид и умря като Леонид.“

През 1824, година на големи несполуки за каузата на независимостта, лорд Байрон слиза на брега на Мисолонги на 24 януари, а на Великден умира при Ле-панте, без да види сбъднат своя блян. Ипсариотите биват избити от турците, а град Ираклион в Крит се предава на войниците на Мехмед-Али. Единствено успехите по море можели да утешат гърците след толкова поражения.

През 1825 година Ибрахим паша, син на Мехмед-Али, стоварва при Модон в Пелопонес, единадесет хиляди войници. Превзема Наварин и побеждава Колокотронис при Триполица. Именно тогава гръцкото правителство поверява командуването на корпус от редовни войски на двама французи — Фавие и Реньо дьо Сен-Жак д’Анжели, но още преди тези части да бъдат в състояние да му се противопоставят, Ибрахим паша опустошава Месения и Мани. Той изоставя тези си действия само за да отиде да вземе участие във втората обсада на Мисолонги, който генерал Кютахи не успявал да превземе, макар че султанът му бил казал: „Или Мисолонги, или главата ти.“

През 1826 година, след като опожарява Пиргос, Ибрахим паша стига пред Мисолонги. Цели три дни, от 25-и, до 28-и той обстрелва града с осем хиляди бомби и гюллета, без да успее да проникне в него дори след три поредни щурма, макар че има срещу себе си само две хиляди и петстотин защитници, вече изтощени от глад. Но, накрая все пак успява, особено след като Мяулис и неговата ескадра, който идва на помощ на обсадените, биват отблъснати. На 23 април, след обсада, която струва живота на хиляда и деветстотин от бранителите му, Мисолонги пада в ръцете на Ибрахим и войниците му избиват наред мъже, жени и деца, почти всички останали живи от деветте хиляди жители на града. През същата тази година, под водачеството на Кютахи, турците, след като опустошават Фокида и Беотия, достигат до Тива на 10 юли, навлизат в Атика, обкръжават Атина, завземат я и обсаждат Акропола, защищаван от хиляда и петстотин гърци. В помощ на тази крепост, ключ на Гърция, новото правителство изпраща Караискакис, един от бойците при Мисолонги, и полковник Фавие с неговата редовна войскова част. Те загубват битката при Хайдари и Кютахи продължава обсадата на Акропола. В това време Караискакис преминава проходите на Парнас, бие турците на 5 декември при Арахова и на самото бойно поле издига в знак на победата си пирамида от триста турски глави. Почти цяла Северна Гърция е отново освободена.

За жалост, поради тези борби, Архипелагът стана жертва на набезите на най-страшните пирати, опусто-шавали някога тези води. И между тях се споменаваше, като един от най-кръвожадните и може би най-дръзкия, този пират Сакратиф /Прокълнат. — Б. пр./, чието име само всяваше ужас по всички ширини на Изтока.

Междувременно седем месеца преди началото на тази история турците бяха принудени да се оттеглят в някои крепости в Северна Гърция. През месец февруари 1827 година гърците бяха освободили територията от Амвракийския залив до границите на Атика. Турското знаме се вееше само в Мисолонги, във Воница и в Навпактос. На 31 март, под влиянието на лорд Кокрен, гърците от Севера и пелопонеските гърци се отказаха от вътрешните си борби, събраха представителите на нацията в една обща асамблея в Трезена и съсредоточиха властта в ръцете на един-единствен човек, чужденец, руски дипломат от гръцки произход, Капо д’Истрия, родом от остров Корфу.

Но, Атина беше още в турски ръце. Акрополът бе капитулирал на 5 юни. Тогава Северна Гърция бе принудена да се подчини напълно. Но, все пак на 6 юли Франция, Англия, Русия и Австрия подписаха спогодба, според която се приемаше сюзеренството на Високата порта, но същевременно се признаваше и съществуването на гръцка нация. Освен това, съгласно една тайна клауза, подписалите спогодбата сили се задължаваха да се обединят срещу султана, ако той откажеше да приеме мирно уреждане на въпроса.

Това са главните събития в тази кървава война, които читателят трябва да си припомни, защото те имат пряко отношение към онова, което ще последва.

Ето сега пък кои са другите събития, с които са най-пряко свързани познатите ни вече лица в тази драматична история и тези, с които тепърва ще се запознаем.

Трябва да отбележим първо Андроника, вдовицата на патриота Старкос.

Борбата за извоюване независимостта на Гърция бе създала не само герои, но и жени героини, чиито имена са славно свързани със събитията от тази епоха.

Така се появява името на Бубулина, родена на един малък остров при входа на Навплионския залив. През 1812 година нейният мъж бива заловен, откаран в Цариград и набит на кол по заповед на султана. Разнася се първият боен вик в борбата за независимост. През 1821 г. Бубулина въоръжава със собствени средства три кораба и както разказва г. Анри Бел, според думите на един стар клефт[1] издига свое знаме, върху което бил написан старият спартански израз: „Или с него или на него!“ и започва да кръстосва моретата чак до малоазийския бряг, като пленява и подпалва турските кораби с неустрашимостта на истински Цамадос или Канарис, след това щедро подарява корабите си на новото правителство, участвува в обсадата на Триполица, организирва морската блокада на Навплион, която продължава цели четиринадесет месеца, и накрая принуждава крепостта да се предаде. Тази жена, целият живот на която е същинска легенда, завършва дните си, като пада под ударите на ножа на своя брат при някаква семейна разпра.

Друга една голяма фигура може да бъде поставена наравно схрабрата идриотка. /Жителка на остров Идра. — Б. пр./ И пак същите причини пораждат същите последици. По заповед на султана в Цариград бива удушен бащата на Модена Мавройенис, жена, чиято красота не отстъпвала на произхода й. Модена се хвърля веднага в огъня на освободителната борба, призовава на бунт жителите на Микона, екипира и въоръжава кораби, организира въстанически чети, които командува, спира армията на Селим паша в теснините на Пелион и не престава да се отличава блестящо до края на войната, като напада непрекъснато турците в проходите на планините на Фтиотида.

Трябва да споменем също така и Кайдос, разрушила чрез миниране стените на Вилия и била се с невиждана храброст при манастира „Света Венеранда“. Москос, нейна майка, била се рамо до рамо със съпруга си и премазвала турците, като хвърляла върху тях цели късове скали. Деспо, която, за да не падне в ръцете на мюсюлманите, се взривила заедно с дъщерите, снахите и внуците си. И сулиотските жени, и онези, които защитили новото правителство, настанено в Саламин, като поели командуването на една флотилия и онази Констанца Захариас, която първа дала сигнал за въстание в равнините на Лакония и се хвърлила върху Леондари начело на петстотин селяни, и още толкова други, проливали щедро кръвта си в тази война, през която светът видял на какво били способни потомците на елините!

Така бе постъпила и вдовицата на Старкос. Известна само под името Андроника, тъй като не искаше да носи вече името, което синът й позореше, тя се включи в движението, водена колкото от любов към свободата, толкова и от неудържимото си желание за възмездие. Вдовица, като Бубулина, на човек, екзекутиран само защото бе дръзнал да защити своята страна, тя нямаше възможност като Модена и Захариас да въоръжи със свои средства кораби или да организира чети от доброволци, но допринесе за победата с личното си участие в големите събития на това въстание.

Още през 1821 година Андроника се присъедини към онези маниоти, които Колокотронис, осъден на смърт и потърсил убежище на Ионийските острови призова да го последват, когато на 18 януари същата година слезе на брега при Скардамула. Тя участвува в онова първо сражение в Тесалия, когато Колокотронис нападна жителите на Фанари и Каритена, присъединили се към турците край река Руфя. Участвува също така и в битката при Валтецио на 17 май, завършила с поражение за армията на Мустафа бей. Тя се отличи особено при известната обсада на Триполица, където жителите на Спарта наричали турците „страхливи персийци“, а турците на свой ред викали на гърците „слаби лаконийски зайци“. Но, този път зайците ги били. На 5 октомври главният град на Пелопонес, след като турската флота не успяла да разкъса обсадата му, бил принуден да капитулира и въпреки спогодбата бил подложен на огън и сеч в продължение на три дни — което струвало живота както в града, така и в околностите му, общо на десет хиляди турци без разлика на възраст и пол.

Следващата година на 4 март, Андроника взе участие в една морска битка под командуването на адмирал Мяулис, в която след петчасов бой турските кораби побягнаха и потърсиха убежище в пристанището Закинтос. Но, на един от тези кораби тя бе разпознала сина си, който водеше турската ескадра през Патраския залив! Смазана от този позор, Андроника се хвърли в най-опасното място на боя, за да намери смъртта. Но, смъртта не пожела да я вземе.

Николас Старкос щеше да отиде още по-далеч по този престъпен път! Само няколко седмици по-късно не се ли присъедини към Кара-Али, който обстрелваше град Хиос, разположен на едноименния остров? Не бе ли взел и той участие в онези ужасни кланета, в които загинаха двайсет и три хиляди християни, без да се смятат четиридесет и седемте хиляди, продадени като роби на смирненските пазари? А един от корабите, отнасящи част от тези нещастници към бреговете на Северна Африка, не беше ли командуван от същия този син на Андроника — грък, който предаваше братята си!

През следващия период, през който гърците трябваше да се бият срещу съединените армии на турци и египтяни, Андроника не престана нито за миг да следва примера на онези героични жени, чиито имена преди малко споменахме.

Страшни времена, особено за Пелопонес. Ибрахим паша току-що беше хвърлил своите диви араби, по-жестоки и от турците дори. Андроника беше един от онези четири хиляди бойци, които Колокотронис, назначен за главнокомандуващ войските в Пелопонес, бе успял да събере. Но, след като бе стоварил единадесет хиляди души на месенийския бряг, Ибрахим се бе заел най-напред да освободи от морска блокада Корони и Патрас, после бе превзел Наварин, чиято крепост му бе нужна като база за по-нататъшни действия, а пристанището — като сигурно убежище за флотата му. След това опожари Аргос и превзе Триполица, нещо, което му даде възможност да продължи да разорява до зимата околиите области. Месения най-много пострада от тези страшни опустошения. Затова Андроника често трябваше да бяга чак до най-отдалечените краища на Мани, за да не падне в ръцете на арабите. И все пак тя съвсем не смяташе да си отдъхне. Би ли могъл човек да си отдъхне в една угнетена страна? Отново участвува във военните действия през годините 1825 и 1826, в битката при прохода Верга, след която Ибрахим отстъпи към Полиаравос, където северните ма-ниоти успяха да го отблъснат още по-далеч. След това тя се присъедини към редовните части на полковник Фавие в битката при Хайдари през юли 1826 година. Тежко ранена при това сражение, тя успя да се спаси от безпощадните войници на Кютахи само благодарение на смелостта на един млад французин, застанал под знамето на филелините.

Няколко месеца животът на Андроника бе в опасност. Здравата й природа я спаси, но 1826 година изтече, без Андроника да възстанови достатъчно силите си, за да се включи отново в борбата.

При тези именно обстоятелства тя се завърна Мани през август 1827 година. Искаше да види отново къщата си в Итилон. По една странна случайност синът й се върна в същия ден … Знаем вече какво последва при срещата на Андроника с Николас Старкос и как тя за сетен път го прокле от прага на бащината му къща.

И сега, тъй като нищо повече не я задържаше в родното й място, Андроника щеше да продължи да се бие дотогава, докато Гърция възвърне независимостта си.

Така стояха нещата на 10 март 1827 година, когато вдовицата на Старкос пое отново по пътищата на Мани, за да се присъедини към пелопонеските гърци, които се биеха за всяка педя земя с войниците на Ибрахим.

Бележки

[1] През османското робство клефтите или арматолите, планинци от Олимп и Пинд, се занимавали главно с грабежи и разбойничество, но при избухването на гръцкото въстание те се сплотили срещу турците и играли голяма роля в освободителната борба. — Б. пр.