Серия
Рицарски замък (10)
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Източник
Словото

В ранни пролетни превари

тръпне ведра ширина.

Слънце ветвите прошари. —

Ведрина! Ведрина!

 

Сред развеяните пари

бликна бяла светлина.

Звън предутринен удари. —

Ведрина! Ведрина!

 

Чезнат горестите стари

в свойта приказна страна,

чезнат моите кошмари. —

 

Ведрина! Ведрина!

Моят празник ме завари,

моят празник се сбъдна.

Да пируваме, другари! —

Ведрина! Ведрина!

2

С детска радост ражда се зората.

Светла шир и ведри небеса.

И налива някой по цветята

бисери и злато, и роса.

 

Сред полето греят изумруди —

погледа на хиляди очи.

И душата тръпне и се чуди,

и душата тръпне и мълчи…

3

Посред видения и пара

пилее слънцето зари,

В дъха на леката омара

шумят задрямали гори.

 

И пеят стройни трепетлики,

потрепват цветни дървеса,

потрепват храсти и тръстики,

покрити с пролетна роса.

 

И шум на будни водопади,

и шум на трепетни криле

и цветоносните ливади

родилен вятър разлюле.

 

И аз — без вяра и отрада, —

и аз — без вяра и без страх —

отпих въздушната прохлада

от аромат и цветен прах.

 

Посред видения и пари

потрепват белите брези…

О, час на пролетни превари!

О, час на радост и сълзи!

 

Вълшебна пролет галено прибули

пространствата на всички небосклони —

я южен вятър трепетно зарони

нацъфналите праскови и дюли.

 

Целуна бяло утро небесата.

Земята в блудни сънища потрепна

и вятърът в ритмичен стих зашепна

на сребърното утро чудесата.

5

Светло утро детски взор отвори,

топло слънце бликна над града;

зашумяха пролетни простори,

затрепера въздух и вода.

 

Цветни краски гордо заиграха,

буден вятър билки разпиле —

сякаш някой някъде размаха

исполински лебедни криле.

 

В пъстроцветний губер на тревите

земен танц подеха божества,

че прогони ведър ден тъмите —

ведър ден за светли тържества.

 

Светло утро ветвите прегърна,

древен бог зашепна словеса…

Древен бог безтрепетно разгърна

книгата на всички чудеса.

6

Сред сочната трева на мойте двори

люлее се излеко нацъфтяла слива.

А грее ведър ден в широките простори

и топла светлина в градините налива.

 

А грее ведър ден — и ведър, и безбрежен —

и всеки цвят гори и чезне за прохлада.

А грее ведър ден — ден знойно-безметежен —

и цветен дъжд от сливата обилно пада.

7

По китни дървета и цветни корони

зората разлепила прозирна коса.

И капка по капка росата се рани —

и капка по капка,

и капка по капка —

прозрачна и чиста роса.

 

Земята се буди и слънце съзира —

земята, забулена в черна тъга.

И тръпка по тръпка несетно замира —

и тръпка по тръпка,

и тръпка по тръпка —

по нейната морна снага.

 

Небето ликува и гордо поглежда —

то гледа простора безкрайно широк.

И дума по дума душата нарежда —

и дума по дума,

и дума по дума —

хвалебни на вечния бог.

8

Разстила пролет пъстри покривала:

треви и мак, и губер от зари.

В предутрен сън природата заспала.

В предутрен сън копнее и гори.

 

Над мене сластно тръпнат висините.

Полето дъха ягоди и крин.

Незнаен бог ридае ми в гърдите…

Незнаен бог… че аз не съм самин.

9

Ведролико ширна се небето

над градини, цветен сън заспали,

и пропя събудено полето

в трепета на медните кавали.

 

Светъл бог невидимо изгражда

цветни кули в сочната ливада.

Неродено, слънцето се ражда

в люлката на румена прохлада.

10

Нощта отхожда бавно и трепери,

разтваря слънце румена дъга —

о светъл час на необятни вери!

 

О ведър ден без болка и тъга!

Свободен дух свободен химн запея

из бездните на свойта самота…

Да славим гордий век на Прометея

и празничното слънце над света!

11

След бурен дъжд усмихнати простори —

сияние от четири страни;

небето се разгърна и разтвори,

небето ме с целувка разсъни.

И гледам аз далечините сини,

и гледам аз — безбрежна светлина…

О щастие сред моите пустини!

О пение сред мойта тишина!

 

И пей, душа, от горести пропита,

запей, душа, под свода разведрен

и възродена, дъхай до насита

прохладата на румения ден!

И в люлката на пролет пъстроцветна

изпий до дъно чашата сега —

че радостта за нас е мимолетна,

а вечна е световната тъга.

Край
Читателите на „Ведрина“ са прочели и: