Серия
Рицарски замък (2)
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Източник
Словото

Есенен вятър полъхна,

вечер се стели навън,

нейде далеко заглъхна

ехо от вечерен звън.

Слънцето бавно умира,

глъхне потайно града,

призрачен пастир прибира

призрачни, морни стада.

Място, пространство и време —

всичко се в болка топи…

— Майко, и мен ми се дреме!

— Майко, и мен ми се спи!

2

Глуха вечер притаява дъх над морните поля

и люлее тишината на застинала печал.

В примирение и мъка гинат белите цветя…

И на мене ми е тъжно, и на мене ми е жал!

 

Вик на болка безприютна в тишината пролетя

сякаш жерави далечни пред настъпила мъгла.

Из далечните полета всяка билка прецъфтя

и заплака някой глухо там зад моите стъкла…

 

И заплака някой глухо тук във моите гърди —

сякаш сбраха се самотност и неволя, и печал.

В примирение и мъка гаснат моите звезди…

И на мене ми е тъжно, и на мене ми е жал!

3

Погасна слънцето на запад в море от пурпур и позлата,

и вятър есенен понесе плача на горестно сираче;

нависна облак над полето и болна скръб приспа цветята…

Аз искам радости и слънце, а колко много ми се плаче!

 

Мъгла и болка безначална препълни всички небосклони

и аз — неволник безприютен — помъкнах свойто тежко бреме…

Притисна морен сън земята и мокра есен заромони…

Аз искам буден да живея, а колко много ми се дреме!

4

Над безкрайното поле

дъжд подранил завале…

Дъжд подранил завале

над безкрайното поле.

 

Бог въздъхна уморен,

и безтрепетно разкри,

и безтрепетно разкри

ден безбрежен и студен.

 

Ден безбрежен и лъчист

грейна в сънните гори

и в нерадост озари

всеки клон и всеки лист.

 

Всеки клон и всеки лист

свойто щастие прокле —

че над родното поле

есен багри разпиле.

5

Миротворната вечер пилее светлината на белия ден,

че зад пустите горски усои безнадеждно се слънцето скри.

Мойте радости гаснат неволно, като птици попаднали в плен —

помогнете ми, влюбени братя, приласкайте ме, родни сестри!

Аз предсещам мъчителни скърби в безнадеждното свое сърце,

че сланата на къдрава есен мойте детски градини покри;

и отдавна забравен от всички, аз протягам напразно ръце —

помогнете ми, влюбени братя, приласкайте ме, родни сестри!

Край
Читателите на „Есенен сън“ са прочели и: