Ричард Бах
Мост през вечността (9)

В онези месеци в авиацията избухна революция на евтините самолети и първият разказ, който написах на празния диск, ми донесе достатъчно пари, за да можем да се прехранваме и да си купя комплект части на свръхлек самолет — една летателна машина от компанията „Птеродактил“. Още щом чух името на фирмата, аз я харесах, а после се оказа, че „Птеродактил“ произвежда най-подходящите свръхлеки самолети за онова, което смятах да правя: да летя отново, издигайки се от полята и пасбищата, да гледам облаците от въздуха, просто за свое собствено удоволствие.

Колко приятно беше със собствените си ръце да сглобя тази машинка! Алуминиевият корпус и металните кабели, болтовете и нитовете, моторът, който беше една четвърт от размера на старата ми „Стрела“. Свърших сглобяването на самолета за един месец, като правех справки в книгата за инструкции, стъпка по стъпка. Следвах снимките и чертежите, които получих от фабриката заедно с опаковката.

— Каква прекрасна машинка — каза Лесли, когато за първи път видя снимки на Птеродактила.

Тя повтори думите си още по-подчертано, когато нашият самолет застана сглобен сред тревата. Това беше увеличено копие на детски самолет, който се поклащаше като водно конче от метал и коприна, кацнало върху водна лилия.

Толкова просто изглежда — мислех си аз, — защо ли подобна машина не е била изобретена преди четирийсет години? Няма значение. Нали е изобретена сега, тъкмо навреме за хора с малко средства, които жадуват отново да се издигнат над земята. С голям респект към тази непозната машинка и след много опити, в които проверявах управляващите устройства, издигайки се съвсем леко над пасището, което бях наел, най-сетне аз дадох газ докрай и моето мощно хвърчило се издигна високо над тревата в огъня на слънчевите цветове като самия Дух на Летенето, връщащ се у дома. Президентът на фирмата „Птеродактил“ ми бе подарил белоснежен летателен костюм, който да подхожда на самолета… През този сезон на годината в откритата кабина беше наистина студено.

И ето ме отново в небето, сред простора! Вятърът и спокойствието, планините и долините, тревата, земята, дъждът и сладкият прохладен въздух, който ме пронизва за първи път от толкова време насам! Бях спрял да отчитам часовете при каране във въздуха на цифрата 8000 и да отчитам типовете самолети, на които съм летял, на 125. Но този самолет ме караше да изпитвам чисто истинско удоволствие от това, че съм във въздуха, както никой самолет преди.

Вярно е, че изискваше специални предохранителни мерки — по никакъв начин не можеше да се кара в лошо време например — но в спокойно време удоволствието, което доставяше да летиш с него, бе огромно. Когато полетът за деня свършеше, Птеродактилът свиваше криле, биваше пъхнат в един дълъг чувал, който се поставяше на покрива на колата, и потегляше за вкъщи, за да прекара нощта на двора.

Единственото неприятно нещо по отношение на тази машинка бе, че с нея можеше да лети само един човек и аз не можех да споделя полета си с Лесли.

— Не е беда — казваше тя. — Когато ти летиш, все едно че летя и аз. Дори мога да се видя как ти махам отдолу, когато прелиташ над мен!

Тя сядаше в откритата кабина, запалваше мотора, пъхаше косите си в защитния шлем и подкарваше самолетчето по пасбището за развлечение, като му обещаваше, че ще лети с него, когато намери време, за да се научи.

Навярно от вълнението на този месец, в който летях за първи път от много време насам, но една нощ скоро след това Ми се яви най-неочакван сън.

Летях в Птеродактила, който имаше не едно, а две места, високо над един обгърнат в мъгли сребърен мост, за да се приземя на хълма, осеян целия със зелени поляни, близо до огромно място за срещи — една аудитория под открито небе. Влязох вътре, все още облечен в своя светъл летателен костюм, седнах и зачаках, подпрял брадичка на коленете си. Помислих си, че никога не ми се е присънвало, че се явявам по-рано някъде, където очаквам нещо да се случи, без то да е още готово. След минута-две се чу шум зад гърба ми.

Обърнах се и веднага го разпознах. Разпознах самия себе си. Един минал мой Аз, който изглеждаше объркан, моят Аз отпреди пет години, в раковината на копнежи, които се бяха превърнали в брони. Той удивено се питаше какво ли може да бъде това място.

Изпитах особено удоволствие от срещата. Заля ме вълна на любов към него. В същото време почувствах огромна жал — той бе отчайващо самотен и това му личеше. Искаше да пита за толкова много неща, но нямаше смелостта да ги узнае. Аз се изправих и му се усмихнах, като си го спомних. Той ужасно държеше на точността на срещите. Не си позволяваше никога да закъснее.

— Здравей, Ричард — поздравих го аз колкото може по-непринудено. — Не само че си точен, но си дошъл по-рано, нали?

Той се чувстваше неудобно, опитвайки се да разбере кой съм. Щом не си сигурен, помислих си аз, защо не питаш?

Аз го изведох навън, знаейки, че ще се чувства по-добре близо до самолета.

Знаех отговорите на всичките му въпроси, отговорите как да се освободи от болката и самотата, как да поправи грешките си. И все пак онези оръдия, с които аз можех да извършвам чудеса, бяха като нажежено желязо в неговите ръце. Какво можех да му кажа?

Показах му самолета и как се управлява. Колко е странно, помислих си, аз да му говоря за летене, когато не съм летял на нищо, освен на този серъхлек самолет, от години наред. Той може и да е самотен, но е значително по-добър самолетен пилот от мен.

Когато се настани на мястото си, аз извиках „Вит-лото готово за старт!“ — и включих мотора. Това беше толкова тих мотор и различен от другите, че за минути той забрави защо е избрал да се срещне с мен, забрави, че самолетът е само фонът, но не и целта на нашия сън.

— Готов ли си? — попитах аз и се приготвих за излитане.

— Тръгвай. —

Как бих могъл да го опиша? Игра, помислих си. Той преживява измамната мъка на внезапно дошлите пари, какво те причиняват на един невинен човек и неговите приятели. И сега всичко това се е взривило и неговият свят започва да се руши. И все пак в този миг прилича на дете с неговата играчка. Толкова много обича самолетите. Колко е лесно човек да изпита съчувствие, помислих си, когато вижда самия себе си в беда.

Когато се издигнахме на височина 1000 фута, аз вдигнах ръце от управлението.

— Управлявай ти.

Той управляваше самолета с лекота, внимателно и гладко, макар че досега не беше си представял дори такава машинка. .

Знаех, че този сън е по някакъв начин мое представление и че той очаква аз да му кажа нещо. Въпреки това този човек беше толкова сигурен, че е научил докрай всичко, което има да научи! Чувствах го как е готов като пружина да отхвърли всяко познание, което би могло да го направи свободен.

— Можем ли да изключим двигателя? — попита през вятъра.

В отговор аз натиснах ръчката за газта, витлото забави въртене ц спря и самолетът се превърна в планер.

На уроците по летене не оказваше никаква съпротива.

— Какъв съвършен малък самолет! — каза той. — Как мога аз да се снабдя с такъв?

След няколко минути полет беше готов да се втурне да си купува Птеродактил. Той имаше парите, за да го направи, би могъл да си купи сто Птеродактила, само че, разбира се, по негово време това бе нереализуема идея. Не съществуваше още дори проектът на Птеродактила.

Той не можеше да си достави този самолет просто като го купи и това бе пролуката, която се отваряше за мен, да се опитам да преодолея съпротивата му срещу всяка промяна.

Накарах го да ми каже онова, което знае. Какъв е този самолет и кого вижда до себе си в белоснежния летателен костюм. Не се изненадах, когато ми отговори правилно, просто е трябвало да бъде попитай.

След известно време, както си летяхме, му казах направо, че зная разрешението на проблемите, което търси, но зная също така, че няма да поиска да ме чуе.

— А сигурен ли си, че няма да те послушам? — попита той.

— Защо, нима ще го направиш?

— На кого да се доверя, ако не на теб? На Лесли, казах си на ума, но той щеше да ми се присмее и така нямаше да стигнем доникъде.

— Ето какво си дошъл да научиш и какво всъщност ще направиш — казах му аз. — Разрешението на въпроса, което търсиш, е да се откажеш от своята Свобода и своята Независимост и да се ожениш за Лесли Париш. Онова, което ще намериш в замяна, е друг вид свобода, който е толкова красив, че ти дори не можеш да си го представиш…

Той не чу нито дума, след „да се ожениш за Лесли“. Толкова остана изненадан, че за малко не падна от самолета.

Ще трябва да измине толкова дълъг път, помислих си аз, докато той се задъхваше и заекваше. И щеше да го измине за по-малко от пет години. Той е един неотстъпчив, затворен в себе си кучи син, но, общо взето, ми е много симпатичен. Ще се справи с всичко, мислех си аз… А може би не? Дали нямаше да се превърне в гласа от самолетната катастрофа или в онзи, другия, който реши да избяга в щата Монтана? Дали този мъж се срещаше с едно бъдеще, което няма да успее да постигне?

Самотата му, която той толкова упорито отстояваше, беше моята надежда. Когато му говорих за Лесли, слушаше с наострени уши и дори преглътна някои истини относно своето бъдеще. Това да знае за нея може би ще му даде възможност да оцелее, казах си аз, дори ако забрави разменените помежду ни думи и сцени. Обърнах самолета на север.

Когато се приземихме, тя ме очакваше, облечена както обикновено, когато бяхме сами у дома. Когато я видя, той остана потресен. Самият й вид свали тонове желязо от него за по-малко от секунда. Такава е силата на красотата.

Тя имаше нещо лично да му каже, тъй че аз се размърдах в съня си, избледнях и се събудих години по-късно от тези, в които той щеше да се събуди от същия сън.

Веднага щом като отворих очи, случката от съня се изпари от съзнанието ми, разсеяла се като дим. Сън за летене — помислих си. Колко съм щастлив, че толкова често сънувам, че летя. Все пак стори ми се, че имаше нещо особено в този сън… но какво беше то? Дали не беше нещо, свързано с инвестиции в нешлифовани диаманти? Май че летях някъде с кутия диаманти или семена, или нещо подобно. И те изведнъж паднаха от самолета? Сън за инвестиции. Някаква част от моето съзнание продължава да мисли, че имам пари? А може би знае нещо, което аз не зная.

На нощния си бележник записах следните думи: Защо да не извикваме сами някои сънища, в които да пътуваме, да опознаваме света и да научаваме онова, което ни е нужно?

Тихо лежах и гледах Лесли, която спеше до мен, а зората грееше в златистите й коси, разпилени по възглавницата. В един миг ми се видя толкова притихнала — ами ако е мъртва! Тя диша толкова леко, че не мога да разбера дали диша изобщо? Не!

Знаех, че сам си измислям това, но какво облекчение изпитах, каква ненадейна радост, когато тя в този миг се размърда и съвсем лекичко се усмихна насън!

Целият си живот съм търсил тази жена — помислих си аз. Вече разбирах, че моята мисия е била да бъдем отново заедно.

Не съм бил прав. Да я намеря, не е било смисълът на моя живот. То е трябвало да се случи. Това, че я бях намерил, ми позволяваше да започна отново да живея.

Смисълът е следният: Сега Какво? Какво вие двамата заедно можете да научите за любовта? Толкова много съм се променил, мислех си аз, а всичко едва сега започва.

Истинските любовни истории никога не свършват. Единственият начин да разберем какво става след приказния финал „и те заживели щастливо завинаги“, когато намерим нашата сродна дута, това е сами да го преживеем. Има, разбира се, романтика, и сетивно удоволствие, което се превръща в любов.

Ами после какво?

После дни и месеци, разговори, които трябва да наваксат вековете, в които са живели разделени — какво си правил тогава, какво си мислил, какво си научил, как си се променил?

И после какво?

Кои са твоите най-съкровени надежди, сънища, желания, твоите най-отчаяни „ако само“, които си искал да осъществиш? Кой е най-невероятно прекрасният живот, който можеш да си представиш? А ето пък моите, и те си съответстват като слънцето и луната на небето и ние . заедно можем да ги превърнем в реалност.

И после какво?

Толкова много неща, които да научим заедно! Толкова много да споделим един с друг! Езици и актьорска игра, поезия и драма, компютърни програми, физика и метафизика, парапсихология и електроника, градинарство и банкрут, митология, география и готварство, история, рисуване и икономика, лесовъдство, музика и история на музиката, летене, плуване по вода и история на плуването, политически действия и идеология, смелост и уют, диви растения й питомни животни, смърт и умиране, археология, палеонтология, астрономия и космология, гняв и покаяние, писане, металургия и стрелба с пистолет, фотография и соларен дизайн, строеж на къща, инвестиции, издаване на книги, даване и получаване, ветроходство и спри-ятеляване с деца, остаряване, опазване на земята, спиране на войната, духовно лечение и психическо лечение, културен обмен и правене на филми… микроскопия и алтернативни енергийни източници, как да играеш, как да спориш, как да изненадваш, да радваш, да се обличаш и да плачеш, да свириш на пиано, на флейта и на китара, да виждаш отвъд привидностите, да си припомняш минали прераждания, да опознаваш миналото и бъдещето, да откриваш забранени отговори, да изследваш, да учиш, да събираш, анализираш и синтезираш фактите, да служиш и да подпомагаш, да четеш лекции, да слушаш, да виждаш и да докосваш, да пътуваш през времето, да се срещаш със своите други азове, да съставяш светове от мечтите и да живееш с тях, променяйки се.

Лесли в нейния сън се усмихна.

И после какво?, помислих си аз. И после още, винаги все повече житейски изпитания, от които да се учим. Да се учим да прилагаме знанията си на практика, да разкриваме нашето знание на други, които минават през същите изпитания, да им напомняме, че не ч;а сами.

И после какво, когато сме преживели своите мечти и сме се уморили от живота във времето?

И после… Животът Е!

Помниш ли? Помниш ли АЗ СЪМ! И ТИ СИ! И ЛЮБОВТА; Е ВСИЧКО; КОЕТО ИМА ЗНАЧЕНИЕ!

Ето това е „и после какво“!

Ето защо любовните истории нямат край! Те нямат край, защото любовта няма край!

Тази сутрин в едно кратко мигновение, за не повече от стотина секунди, аз осъзнах колко просто Всичко-Което-Е се свързва в едно цяло. Грабнах бележника до леглото и с огромни букви с развълнуван почерк записах онова, което ми мина през съзнанието в тези секунди:

Единствено реалното е Животът!

Животът освобождава съзнанието да избира между липсата на форма и безкрайното множество милиони форми. Всякаква форма, която може да си представи.

Ръката ми трепереше и бързо се стрелкаше по редовете, думите се нижеха по сините редове на хартията.

Съзнанието може да забрави себе си, ако иска. То може да създаде ограничения, да строи илюзорни светове; то може да си представя галактики, вселени и вселени на вселените, черни дупки, бели дупки, големи взривове, стабилни състояния, слънца и планети, астрални и физически нива. Каквото и да си представи, то го вижда като реалност: война или мир, болест или здраве, жестокост или доброта.

Съзнанието може в триизмерния свят да превърне сервитьорката в божия пророчица; то може да бъде маргаритка, духовен водач, биплан на поляната. То може да бъде летец, току-що събудил се от сън, любящата усмивка на неговата жена в съня й, може да бъде котето Доли, готово всеки миг да скочи на леглото, нетърпеливо да си получи — мяу! — своята закуска.

И всеки миг, в който желае, то може да си спомни какво е всъщност, може да си спомни реалността, може да си спомни Любовта. В този миг всичко се променя…

В този момент Доли, свита на пухкаво кълбо, скочи, сините й очи едва се виждаха изпод тъмношоколадовото й руно, след което скокна на леглото и размаза с дългата си опашка мастилото от писалката ми и я блъсна от страницата.

— Не Доли! — гневно прошепнах аз.

Ти не ми даде закуската, аз ще изям писалката ти…

— Доли! Не! Махай се! Върви си! Няма да ми дадеш писалката ли? — озъби се тя. — Тогава аз ще изям твоята ръка!

— Доли!

— Какво става с вас двамата? — събуди се Лесли от станалата суматоха и пъхна пръсти под одеялото.

За стотни от секундата малкото създание беше готово да нападне с двайсетте си остри като игли зъби и витите си нокти тази нова заплаха за котета.

— Доли Котарана предлага да ставаме — въздъхнах аз сред вихъра на битката.

Повечето от онова, което внезапно бях разбрал, остана записано на страницата.

— Будна ли си вече, ук? — попитах аз. — Хрумна ми една великолепна идея и ако си будна, искам да ти я кажа…

— Кажи ми я.

Тя постави възглавницата така, че да може да повдигне главата си, като едва успя да се спаси от нападението на Доли по простата случайност, че Енджьл, другият котарак, невинно влезе в стаята точно в този момент и стана поредната мишена за Доли, за която тя да се хване и да нападне неочаквано.

Прочетох от бележника онова, което току-що бях написал. Изреченията се нижеха едно подир друго като газели над високи огради. След минута свърших и вдигнах поглед от листа.

— Преди години се опитах да напиша писмо на моя по-млад Аз: „Онова, което исках да зная, когато бях на твое място.“ Ако само можехме да дадем нещо такова на онези деца, които сме били!

— Няма ли да е прекрасно да седим на един облак — каза тя, — и да гледаме как те намират една наша тетрадка със записки на всичко, което сме научили?

— Във всеки случай ще бъде тъжно — казах аз.

— Но защо тъжно?

— Такова голямо щастие ги очаква, а те още не могат да ое намерят един друг досега или поне допреди пет години…

— Хайде да им кажем! — реши тя. — Запиши си в бележника: „Сега, Дик, обади се на Лесли Мария Париш, която току-що е пристигнала в Лос Анджелис, подписала договор с «Туенти Сенчъри фокс» и телефонният й номер е шест-двайсет и девет-деветдесет и три…“

— И какво? — казах аз. — И да й кажа: „На телефона е твоята сродна душа“? Лесли по онова време е била известна звезда! Мъжете са гледали нейни снимки и са се влюбвали в нея! Нима тя щеше да го покани на обяд — някакво си момче, което се кани да избяга от колежа още първата година?

— Ако е умна, ще каже: „Хайде да се махаме от Холивуд!“

Въздъхнах. — Нищо нямаше да се получи. На него му предстои да влезе във Въздушните сили, да лети на бойни самолети, да се ожени и разведе, да разгърне способностите си, да научи първите си уроци. Тя самата ще трябва да създаде своя брак и да приключи с него, да научи сама за деловата сфера на живота, за политиката и властта.

— Ами тогава да изпратим едно писмо до нея — каза тя. — „Скъпа Лесли, ще ти се обади Дик Бах, той е твоята сродна душа, затова бъди мила с него и го обичай винаги…“

— Винаги ли, ук? Винаги означава…

Погледнах към нея по средата на думите си и се вкамених, разбрал всичко.

Образи от забравени сънища, фрагменти от други животи, потънали в миналото и бъдещето, заискриха като пъстроцветни плоскости пред вътрешния ми поглед: щрак, щрак, щрак…

Тази жена, която лежеше на леглото до мен в този миг, жената, която мога в момента да докосна, да докосна лицето й, тя бе убита заедно с мен по време на кланетата в колониална Пенсилвания, същата тази жена, тя е онази скъпа смъртна, на която съм бил духовен водач десетки пъти и която също е била мой духовен водач. Тя е онази върба, чиито клони се бяха вплели в моите. Тя е лисугерът, а аз — лисицата, оголила зъби, която се впуска в неравна битка с вълците, за да спаси своите дечица; тя е чайката, която ме водеше все по-нависоко; тя е живият огън по пътя към Александрия; …Инженер на космическия кораб, която щях да обичам в моето далечно бъдеще; девата на цветята от моето далечно минало.

— Щрак и — щрак и — щрак; картини, картини, картини.

Защо имах такава слабост, защо изпитвах такава радост от всеки обрат на нейния ум, от всяка линия на нейното лице и гърди, от всяка светлинка в очите й, когато се смееше?

Защото тези уникални очертания и светлини, Ричард, ние носим със себе си живот след живот. Те са наша запазена марка, отпечатали дълбоко онова, в което всеки от нас вярва й без да подозираме, ние си ги спомняме! Когато отново се срещнем!

Тя погледна лицето ми разтревожена.

— Какво има, Ричард? Какво има?

— Нищо, нищо, добре съм, всичко е наред… — отвърнах аз като ударен от гръм.

Грабнах лист хартия и бързо записах думите. Каква сутрин!

Все отново и отново ние се бяхме привличали един друг, защото заедно усвоявахме уроците си най-добре — трудни уроци, но и щастливи.

Как става така, че зная защо съм толкова дълбоко убеден, че смъртта не ни разделя от онзи, когото обичаме?

Защото тази жена, която обичам днес… Защото тя и аз сме умирали милиони пъти преди, а ето че в тази секунда, минута и час сме свързани за цял живот! Смъртта не може да ни раздели, също както и животът. Дълбоко в себе си всеки от нас знае законите и един от тези закони е, че ние винаги ще се връщаме към прегръдките на онези, които обичаме, независимо дали сме се разделили за нощта или сме били разделени от смъртта.

— Само за минутка, ук, трябва да запиша това…

Единственото трайно нещо — това е любовта!

Думите се сипеха със скоростта, с която изобщо бе възможно да се пише.

Началото на вселената… Преди Големия взрив нас ни е имало! Преди големите взривове на всички вселени и след като и последното ехо от всеки от тях е заглъхнало, нас ни е имало. Ние, танцьорите във всички форми, които се отразяват във всичко, ние сме причината за създаването на пространството, онези, които изграждат времето.

Ние сме мост през вечността, който се издига отвъд морето, поели своите приключения за удоволствие и изживяващи чудесата заради радостта от тях. Ние избираме своите катастрофи, триумфи, предизвикателства, невероятни странности, подлагаме се на изпитание отново и отново, учим се да обичаме и обичаме, и ОБИЧАМЕ!

Повдигнах писалката и седнах на леглото, останал без дъх. Загледах се в жена си.

— Ти си жива! — възкликнах аз.

Очите й светнаха.

— И двамата сме живи и здрави.

Настана известна тишина, после тя заговори отново.

— Бях престанала да те търся — каза тя. — Чувствах се щастлива и сама в Лос Анджелис с моята градина и моята музика, с моите справедливи каузи и моите приятели. Обичах да живея сама и си мислех, че така ще бъде до края на живота ми.

— А аз можех щастливо да увисна на въжето на собствената си свобода — казах аз. — Струваше ми се, че не е толкова лошо. Та нали не знаех нищо по-добро? Как може човек да осъзнае липсата на нещо, което никога не е притежавал?

— Но ние чувствахме тази липса, Ричи! Не ти ли се е случвало понякога, когато си сам, независимо дали има или няма хора наоколо, не ти ли се е случвало да се чувстваш толкова тъжен, че ти се ще да плачеш, сякаш си единственият човек от вида си на целия свят?

Тя вдигна ръка и погали лицето ми.

— Никога ли не ти се е случвало да имаш чувството, че ти липсва човек, когото никога не си срещала?

 

И двамата бяхме стояли до късно през нощта. Лесли бе потънала някъде около 300-та страница на „Пасивно използване на слънчевата енергия: Разширено издание за професионалисти“,

Аз свърших „История на револверите «Колт»“, поставих я на лавицата за прочетени книги и взех едно томче от купчината книги за предстоящо четене.

Колко много говорят за нас книгите, които четем, помислих си. До леглото на Лесли: „Пълни събрани съчинения на Е. Е. Къмингс“, „Глобален отчет за двехи-лядната година до Президента“, „От безпорядък към организация“, „Ейбрахъм Линкълн“ на Карл Сандбърг, „Еднорозите, които познавам“, „Безвременният миг“, „Зелени години“, „Баришников по време на работа“, „Американските кинорежисьори, 2081“.

На моето нощно шкафче бяха: „Учители по танца ву ли“ разкази от Рей Бредбъри, „Одисеята на авиатора“, „Съзаклятието Водолей“, „Множествените светове в квантовата механика“, „Ядивни диворастящи растения на Запад“. Ако искам бързо да разбера даден човек, достатъчно е само да погледна неговата библиотека.

Шумът, който вдигнах, докато си сменя книгата, я завари в края на едно изчисление.

— Как е господин Колт? — попита тя и премести слънчевите си карти, за да пада светлината по-добре върху тях.

— О, много е добре. Знаеш ли, че без пистолетите „Колт“, страната ни днес щеше да има четирийсет и шест вместо петдесет щата?

— Значи сме откраднали четири щата с оръжие?

— То е прекалено грубо казано, Лесли. Не сме ги откраднали. Някои сме защитавали, други сме освободили. При това не ние. Ти и аз нямаме нищо общо с тази работа. Но преди сто и няколко години за хората револверът „Колт“ е представлявал много страшно оръжие! Това е било ръчно оръжие, което е могло да достигне много по-далечна цел от пушката и да улучва значително по-добре. Винаги ми се е искало да имам един военноморски „Колт“ от 1851 г. Глупаво, нали? Оригиналните оръжия са много скъпи, но „Колт“ има много точни копия.

— Какво би могъл да правиш с нещо подобно?

В този момент тя нямаше и намерение да бъде съблазнителна, но дори и зимната нощница не можеше да скрие красивите й очертания. Кога щях да преодолея своето простодушие очарование от формата, която е избрала за свое тяло? Никога, помислих си.

— Какво нещо подобно? — попитах разсеяно.

— Звяр такъв — изръмжа тя. — За какво ти е някакъв стар револвер?

— О, „Колт“ ли? Имал съм винаги много странно отношение към него още откакто се помня. Когато си дам сметка, че нямам такъв револвер, изпитвам чувството, че съм разсъблечен и уязвим. Той става навик, когато се движиш с него, но аз никога не съм се докосвал до подобен револвер. Не е ли странно това?

— Можем да започнем да спестяваме пари, за да си го купим, щом е толкова важен за тебе.

Колко често се случва някой стар предмет или машина, или сграда, или земя, която обичаме страстно, или жестоко мразим, без да знаем защо, да ни върне към миналото ни от други животи. Нима има човек, който да не е изпитвал магнетичен копнеж към други места или чувството, че си е у дома в други времена? В едно от миналите си прераждания бях убеден, че съм държал в ръка оригинален револвер „Колт“ от месинг и желязо. Щеше да е много забавно, ако мога да проследя тази нишка някой ден.

— Не, у к, няма смисъл.

— Какво смяташ да четеш сега? — попита тя, като премести книгата си странично, за да изследва картата.

— Казва се „Живот след смъртта“. Това изглежда е доста систематично проучване с интервюта на хора, които са били близо до смъртта или на границата на смъртта, за това как са се чувствали и какво са видели. Как върви твоята книга?

Енджъл Котаракът скочи на леглото, шестпаундов персийски котарак с бяла дълга козина, запристъпя тежко към Лесли, сякаш тежеше шест тона, седна върху отгърнатите листа пред нея и замърка.

— Много добре. Тази глава е особено интересна. В нея се казва мър, мър, мър ОЧИ, НОС, ОЧИ, нокти и опашка. Енджъл, думите „пречиш ми“ означават ли нещо за теб? Разбираш ли думите „седнал си на книгата ми“?

Котаракът я погледна през дрямка, сякаш да й отговори „не“ и замърка още по-силно.

Лесли премести пухкавия товар върху рамото си и ние продължихме да четем мълчаливо още известно време.

— Лека нощ, малък ук — казах аз и изключих моята настолна лампа. — Ще се срещнем на ъгъла на улица Облачна и пресечката Лека нощ.

— Няма да се бавя много, скъпи — каза тя. — Спокоен сън.

Аз прегърнах възглавницата си и се свих на спящо кълбо. От известно време насам практикувах целенасочено сънуване с минимален успех. Тази вечер бях твърде преуморен, за да практикувам. Мигновено потънах в сън.

Намирахме се пред светла къща от стъкло, изникнала високо на един зелен планински остров. Навсякъде бе изпъстрено с цветя, потоци светлина озаряваха стаите, терасовидните покриви и отвъд тях и се изсипваха надолу по хълма до една равна полянка. Езерен амфибиан с цветовете на слънцето се приземи на тревата. Далеч отвъд дълбоките води бяха разпръснати и други острови, вечно зелени или сивкаво-сини.

Вътре в къщата, както и навън, имаше дървета и висящи растения под големия квадратен покрив, който бе вдигнат, за да влиза въздух и слънце. Столовете и канапетата бяха тапицирани в лимоненобяло, лавиците от книги бяха подредени така, че да могат лесно да се използват. Звучеше великолепният Концерт за оркестър на Барток. Това място много приличаше на наш дом, като се има предвид музиката и растенията, самолета навън и изгледа, който се откриваше, сякаш от птичи полет. То бе точно такова, за каквото си мечтаехме да имаме един ден.

— Заповядайте и двамата! Вие направихте този дом!

Двамата, които ни посрещнаха, ни бяха много познати, те се засмяха и радостно ни прегърнаха.

През деня забравяме, но когато спим, можем да си припомним сънищата от отдавна отминали години. Този мъж беше същият, който първия път ми бе дал възможност да летя на Птеродактила; това бях самият аз, след десет или двайсет години, но изглеждах по-млад. Жената беше Лесли, която посрещна самолета, но бе станала още по-красива, след като я познавах по-добре.

— Заповядайте, седнете — каза тя. — Нямаме много време.

Мъжът ни поднесе на подвижна масичка топло ябълково питие.

— Това е нашето бъдеще — каза Лесли. — Вие се справихте доста добре!

— Това е едно възможно бъдеще от онези, които ви предстоят — каза другата Лесли, — и всъщност вие сте свършили добрата работа.

— Вие ни посочихте пътя — каза мъжът. — Дадохте ни шансове, каквито не бихме имали без вас.

— Не беше нищо особено, нали, ук? — усмихнах се аз на жена си.

— Не може да се каже, че не беше нищо особено — отвърна тя. — Бе много!

— Единственият начин да ви благодарим бе да ви поканим на гости — каза бъдещият Ричард. — Твоят дизайн, Лесли, е просто съвършен.

— Почти съвършен — поправи го неговата жена. — Слънчевите батерии са по-добри, отколкото си мислеше. Но имам някои предложения относно топлинната маса.

Двете Лесли бяха на път да потънат в задълбочен технически разговор относно хибридното соларно инженерство и свръхизолацията, когато аз осъзнах…

— Извинете ме — намесих се. — Но ние сънуваме! Всеки от нас сънува, не е ли така? Не е ли сън това?

— Точно така — каза бъдещият Ричард. — Това е първият път, в който стигнахме до вас двамата заедно. Практикувахме това с известни прекъсвания дълги години и ставаме все по-добри.

Аз запримигах.

— Значи практикували сте години наред и за първи път сте успели да се свържете с нас, така ли?

— Ще разбереш, когато започнеш, ти да практикуваш. Дълго време ще срещаш само хора, каквито не си познавал. Твои бъдещи превъплъщения, алтернативни личности, приятели, които са мъртви. Дълго време ще трябва да се учиш, преди да започнеш, да учиш другите. Това ще трае двайсет години. След двайсетгодишна практика ще можеш прекрасно да направляваш състоянието на съня — винаги, когато пожелаеш. Тогава ще се обърнеш и ще благодариш на своите предходници.

— Предходници ли? — учуди се Лесли. — Нима ние сме хора от миналото?

— Извинявай — каза той. — Беден избор на думи. Вашето бъдеще е наше минало. Но нашето бъдеще е ваше минало също така. Щом успеете да се освободите от вярата във времето и започнете практиката по сънуване, ще разберете. Докато човек вярва в последователността на времето, той вижда ставането — вместо битието. Отвъд времето всички ние сме едно.

— Радвам се, че не е много сложно — каза Лесли. Трябваше да я прекъсна.

— Извини ме, новата книга. Нали ме познаваш по отношение на заглавия на книгите? Намерих ли й заглавие? Успях ли да я напиша и да я публикувам? За нищо на света не мога да си спомня… намерих ли й заглавие?

Бъдещият Ричард не беше особено толерантен относно моите колебания.

— Този сън не ти е даден, за да ти каже това. Да, намери заглавието и книгата бе публикувана.

— Това е всичко, което исках да зная — казах аз и после съвсем смирено добавих:

— Какво е заглавието?

— Този сън има за цел да ти каже нещо друго — каза той. — Ние имаме… нека го наречем писмо… от нас самите от далечното бъдеще. Вашите идеи да намерите връзка с младите Дик и Лесли поставиха едно начало. Сега ние постепенно се превръщаме в нещо като писатели, които предават сведения от бъдещето. Всичко, което мислите за себе си в миналото, се отразява и на вас самите, промените са съвсем малки, подсъзнателни, но все пак ви изграждат така, че не е нужно повече да минавате през такива тежки изпитания, през каквито минахме ние. Има, разбира се, понякога и трудности, но има и надежда, че да се учите как да обичате няма да бъде една от тези трудности.

— В писмото, което искаме да ви предадем — каза Лесли от бъдещето, — се твърди, че познанието, до което стигате, е истина!

Тя започна да изчезва, сцената започна да бледнее.

— Това не е всичко, но запомнете добре: Никога не се съмнявайте в онова, което знаете. Това не беше просто едно красиво заглавие на книга, ние сме мостове…

Последователността на съня се наруши, появиха се куфари, натъпкани с кифлички, автомобилно състезание, параход на колела.

Не събудих Лесли, но изписах няколко страници в бележника до възглавницата си, спомнил си в мрака какво се бе случило, преди да се появят кифличките.

Когато тя се събуди на сутринта, казах й:

— Искаш ли да ти разкажа какво сънува тази нощ?

— Какво съм сънувала? — попита тя.

— Срещата с нас самите в къщата, която ти проектира.

— Ричард! — възкликнат тя. — Сега си спомням! Нека аз да ти разкажа за него! Беше едно великолепно място, със сърна на поляната, езерото бе огледало, в което се оглеждаха всички цветя, които имахме в Оригона. Значи, слънчевата къща по моя проект ще бъде построена! Вътре имаше музика, книги, дървета… Беше толкова открито и светло, беше красив пъстроцветен ден и Дол и и Енджъл ни гледаха и мъркаха сънливо като едни дебели стари котараци. Видях новата книга, нашата книга на полицата!

— Да? Така ли? Какво беше заглавието? Кажи ми го! Тя напрегна всички сили, за да си спомни.

— Съжалявам, уки, изчезнало е от съзнанието ми…

— Е добре, не се натъжавай — казах аз, — Попитах те просто от любопитство. Доста интересен сън, не мислиш ли?

— Беше нещо, свързано с вечността.

 

Прочетох „Спомени от смъртта“ една вечер, малко след като тя започна да чете „Живот след живота“, и колкото повече размишлявах над книгата, толкова повече имах нужда да поговоря с нея.

— Когато имаш свободна минутка — обърнах се към нея аз. — Много дълга минутка.

Тя дочете параграфа си докрая и отбеляза страницата, до която бе стигнала, с хартиената обложка.

— Да — каза тя.

— Не те ли поразява колко е несправедливо — започнах аз, — не те ли поразява колко е несправедливо, че смъртта за повечето хора идва в най-неподходящия момент. Тъкмо си срещнал единствения човек на света, когото можеш да обичаш, иска ти се да не се разделяш с него дори и за ден, а смъртта не се интересува от това и ви разделя завинаги?

— Това ме поразява от време на време — каза тя.

— Защо смъртта трябва да настъпва по такъв начин? Защо се съгласяваме на такава неконтролируемост.

— Защото може би другият ни избор е самоубийството — отвърна тя.

— Аха! — възкликнах аз. — Нима самоубийството е единственият ни избор? Нима няма по-добър начин човек да напусне тази планета, освен насилствената и случайна смърт, както е установено от обичая.

— Досещам се — каза тя. — Ти имаш план, който смяташ да предложиш, така ли? Преди всичко трябва да знаеш, че докато си тук, аз никак не бих била нещастна да умра в последната минута.

— Почакай да чуеш. Това ще ти въздейства много силно, като се има предвид твоето чувство за ред: Защо вместо изненадващата смърт да не дойде такова време, когато хората сами могат да решат: „Работата ни е свършена! Направихме всичко, заради което сме дошли тук, не останаха планини, които да не сме изкачили, всичко, което сме искали да научим, е научено, изживяхме един хубав живот.“ И тогава, при съвършено здраве, защо просто двамата да не седнат под едно дърво или звезда, да се издигнат от телата си и никога да не се върнат повече?

— Като в книгите, които четем — каза тя. — Каква хубава идея! Но ние не… ние не го правим, защото не знаем как.

— Лесли! — възкликнах аз, обсебен от своя план. — Аз зная как!

— Моля те, още не е време — каза тя. — Трябва да си построим къщата, а освен това да помислим за котките и миещите мечета, а и млякото в хладилника ще прокис-не, трябва да се отговори на пощата; та ние едва сега започваме.

— Вярно е, още не е време, но аз останах поразен, когато четях преживяванията близки до смъртта. Те са същите като излизанията извън тялото от книгите за астрални пътувания! Умирането не е нищо повече от излизане от тялото, от което не се завръщаш! А човек може да се научи как да излиза от тялото си!

— Почакай за минута — каза тя. — Ти предлагаш да изберем някой красив залез и да напуснем телата си, за да не се върнем никога вече?

— Да, един ден.

Тя ме погледна под око.

— Наистина ли говориш сериозно?

— Напълно сериозно. Наистина! Нима това не е по-добро, отколкото да те премаже някой тролей? Не е ли по-добро от раздялата, от това да загубиш ден-два, век или два, в които можем да бъдем заедно? — Това, че ще бъдем заедно, ми харесва — каза тя. — Защото съвсем сериозно ти казвам, че ако ти умреш, аз не искам да живея повече.

— Зная — казах аз. — Затова трябва да се научим да пътуваме извън тялото си като духовните адепти и вълците.

— Вълците ли?

— Прочетох това в една книга за вълците. Някакви служители от зоопарка уловили двойка вълци, мъжки и женска, и то без ни най-малко дати наранят, съвсем хуманно. Поставили ги в огромна клетка в каросерията на пикала и тръгнали да ги закарат в зоологическата градина. Когато пристигнали там, вдигнали клетката, но вълците и двата били… мъртви. Никакво, заболяване, никакво нараняване, нищо. Вълците просто не искали да се разделят, не искали да живеят в клетка. Те съзнателно се отказали да живеят и умрели заедно. Няма никакво медицинско обяснение на този факт, те просто си заминали.

— Нима това е истина?

— Пише го в книгата за вълците, която не е измислица. На тяхно място и аз бих постъпил така. Ами ти? Не мислиш ли, че това е един цивилизован и интелигентен начин да напуснеш земята? Ако цялата земя през цялото време-пространство е само един сън, защо леко и щастливо да не се пробудим от него на някое друго място, вместо да се вайкаме, че не искаме да я напуснем?

— Ти действително ли мислиш, че можем да го направим? — попита тя. Това наистина бе въздействало на нейното чувство за порядък.

Още недовършил въпроса си, аз вече се бях върнал на леглото с десетки книги от лавиците: „Изучаване и практика на проектиране в астрала“, „Пътувания извън тялото“, „Върховното приключение“, „Практически пътеводител по пътуване в астрала“, „Съзнание отвъд тялото“. Образува се дупка в матрака под тяхната тежест.

— Тук се казва, че това е практика, която може да се усвои. Не е никак лесно и изисква дълго упражняване, но не е невъзможна. Въпросът е дали си струва да се предприеме.

Тя се намръщи.

— Точно в този момент бих казала, че не. Но ако ще умреш утре, бих съжалявала ужасно, че не съм се научила.

— Можем да вземем компромисно решение. Да усвоим онази част, която се отнася до пътувания извън тялото и да оставим завръщането за по-късно. Ние и двамата сме имали преживявания извън тялото, тъй че знаем, че можем да го постигнем. Сега само трябва да се научим да го правим — когато поискаме и да го правим заедно. Няма да бъде толкова трудно.

Оказа се, че греша. Беше особено трудно. Проблемът бе в това да заспиш, без да заспиваш, без да губиш съзнание, когато си излязъл от тялото си. Лесно е да си го представиш, когато си буден, но да запазиш съзнание, когато сънят те оборва и все повече те дърпа надолу, никак не е лека задача.

Нощ подир нощ ние четяхме нашите книги за пътувания в астрала, обещавахме си да се срещнем във въздуха над спящите си тела, само да се върнем и да си спомним този миг, когато се събудим, но не успявахме. Минаваха седмици наред, месеци, тези опити ни станаха навик — дълго след като изчетохме всички книги.

— Помни да помниш… — казвахме си, когато изгасвахме лампата.

Заспивахме, поставяйки си за цел да се срещнем извън телата си. Тя щеше да отиде в Пенсилвания, а аз — на един покрив в Пекин. Или щях да се появя в едно калейдоскопично бъдеще, а тя през XIX век да дава концерти.

След петмесечна практика веднъж се събудих някъде около три часа сутринта.

Опитвах се да си отместя главата от възглавницата, да променя положението, в което бях, когато разбрах, че не мога, защото възглавницата беше на леглото, а аз плувам по гръб на три фута във въздуха.

Напълно бях буден. Плувах във въздуха. Цялата стая, от стена до стена, бе озарена от сребристосивкава светлина. Бих си помислил, че това е лунна светлина, ако не беше фактът, че луна нямаше. Ето ги стените, стереокабинета; ето го леглото, книгите, грижливо подредени от нейната страна, и хаотично натрупани от моята, И ето ги телата ни, заспали!

Пълно изумление като електрически шок премина през цялото ми тяло, а после изблик на радост. Та това долу беше моето тяло, това странно нещо на леглото бях аз със затворени очи, дълбоко заспал! Разбира се, не съвсем аз… Аз беше този, който гледаше надолу.

Всичко, което можех да помисля онази първа нощ, бяха възклицания и подчертани изречения.

Възможно е! Толкова е лесно! Това е… свободата! УРА!

Книгите се оказаха прави. Щом си помислих за движение, и се движех, като се плъзгах във въздуха, като шейна по леда. Няма тяло в буквалния смисъл на думата, но не можеше и да се каже, че съм съвсем безтелесен. Имах усещане за тяло — смътно и мъгляво, призрачно тяло. След толкова продължителна и трудна практика, нима всичко е било толкова просто? Чисто съзнание. В сравнение с това ярко, проницателно, остро като бръснач възприемане на живота, обичайното будно съзнание прилича на сомнамбулизъм!

Обърнах се във въздуха и погледнах надолу. Една съвсем тънка нишка сияйна светлина излизаше от мене и стигаше до спящото ми тяло. Това е нишката, за която сме чели, сребърната нишка, която свързва живата душа с нейното тяло. Ако се прекъсне тази нишка, човек се прощава със земния живот.

В този момент една развълнувана аура се мерна край мене, закръжи бавно около Лесли в леглото и се скри в нейното тяло. След секунда Лесли се размърда и се обърна под завивките. Докосна рамото ми с ръка. Почувствах се все едно ме дръпнаха с въже изотзад и аз се спуснах с главата надолу, събуден от докосването.

Отворих очи в стаята, в която бе черно като в рог… Толкова тъмно, че беше все едно дали съм със затворени или с отворени очи. Протегнах ръка да запаля лампата с разтуптяно сърце.

— Уки! — възкликнах аз. — Скъпа, будна ли си?

— Ммм. Вече съм будна. Какво има?

— Нищо лошо! — отвърнах тихо. — Ние пътувахме извън тялото! Направихме го!

— Наистина ли?

— Бяхме извън телата си!

— О, Ричи, наистина ли? Не си спомням…

— Не си ли спомняш? Какво е последното нещо, което си помисли преди този миг сега?

Тя махна златистите си коси от очите и замечтано се усмихна.

— Имах прекрасен сън, че летя, летях над полята…

— Значи е истина! Ние запомняме нощите, в които сме пътували извън тялото си, като сънища за летене!

— Откъде знаеш, че съм била извън тялото си?

— Зная, защото те видях!

Това я накара съвсем да се събуди, аз й разказах всичко, което се беше случило, всичко, което бях видял.

— Но „видял“ не е точната дума за виждането извън тялото, ук. Това не е толкова виждане, колкото познаване. Познаване в подробности, което е много по-ярко от способността да виждаш — изгасих лампата. — В стаята е точно толкова тъмно, а аз можех да видя всичко. Стереоуредбата, лавиците с книги, леглото, теб и мен…

В тъмнината разговорът за онова, което бях видял, бе особено впечатляващ.

Тя запали светлината откъм нейната страна, седна на леглото и се намръщи.

— Аз не си спомням!

— Ти се спусна до мене като НЛО с цветовете на дъгата, поспря се във въздуха и после сякаш се потопи в тялото си. След това се размърда, докосна ме и — бам! — озовах се напълно буден. Ако в този момент не ме беше докоснала, сигурно и аз нямаше нищо да си спомня.

Всичко се случи отново след месец и тогава стана обратното. Тя бе почакала до сутринта, за да ми разкаже.

— Също като при теб, ук! Чувствах, се като облак в небето, лека като въздух и много щастлива! Обърнах се и погледнах към леглото и видях там нас двамата да спим, както и Амбър, скъпата малка Амбър, която се беше свила до рамото ми, както обичаше да спи! Казах й: „АМБЪР!“ И тя отвори очи и ме погледна, все едно че нищо не се е случило. След което се изправи, тръгна към мене и това беше всичко. Събудих се в леглото.

— Нямаше ли чувството, че трябва да стоиш в стаята?

— Не, не!Можех да отида където си поискам във вселената, навсякъде където искам, и да се срещна с всекиго. Все едно че имах магическо тяло…

Идеите ми просветваха тихо в мрака на стаята.

— Ние го постигнахме! — възкликна тя, също толкова развълнувана, както и аз. — Ние можем да го правим!

— Може би след още някой и друг месец — казах аз, — ще го направим отново!

Случи се още следващата нощ.

Този път седях във въздуха, когато се събудих над леглото, и онова, което привлече вниманието ми, бе едно сияйно очертание също във въздуха. То сияеше в сребристозлатиста светлина на около два фута разстояние около мене и беше самата изключителна жива любов.

О, Боже! — казах си аз. Лесли, която виждах с очите си, не е дори дребна частица от онова, което е в действителност! Тя е тяло в тялото, живот в живота; разгръща се, разгръща се, разгръща се… Дали някога ще я опозная цялата?

Нямаше нужда от думи. Аз разбирах всичко, което тя искаше да ми каже.

— Ти спеше, а аз бях тук и те помолих да дойдеш, казах ти: Ричи, моля те, ела… и ти дойде.

— Здравей, скъпа, здравей, здравей!

Протегнах се към нея и когато светлините на двама ни се докоснаха, изпитахме такова чувство, както когато се държим за ръце, но много по-близка и нежна радост.

— Да се издигнем — казах й мислено аз. — Да опитаме бавно да се издигнем.

Като два балона, пълни с топъл въздух, ние се издигнахме през тавана, сякаш го нямаше.

Покривът на къщата остана далеч от нас, грубото дървено покритие бе обсипано с изпопадали борови иглички, тухленият комин, телевизионната антена, насочена към цивилизацията. Долу на земята цветята спяха в сандъчетата си.

Издигнахме се над дърветата, носейки се внимателно над водата. Нощта бе осеяна със случайни облаци, небето бе цялото в звезди — тънки разпръснати перести облаци, видимостта неограничена, скоростта на вятъра от юг около два възела. Нямаше усещане за температура.

Ако това е животът, помислих си аз, той е безкрайно по-красив от всичко, което някога…

— Да — чух мисълта на Лесли. ~ Да.

— Запомни това с твоята страхотна памет — казах й. — Не трябва да го забравяш, когато се събудим!

— Ти също…

Както обучаващи се пилоти при първото самостоятелно излитане, ние се движехме двамата бавно, без резки движения. Нямахме дори страх от височина, нямахме страх от падане, също като два облака. Също както две риби не се страхуват от удавяне. Каквито и да бяха тези наши тела, те нямаха тежест, нито маса. Можехме да се приплъзнем през желязо, през центъра на слънцето, ако пожелаем.

— Виждаш ли сребърната нишка? При тези нейни думи аз си спомних и погледнах. Две сияйни нишки се простираха от нас надолу към къщата.

— Ние сме две души-хвърчила, които се държат на своите нишки — помислих си. — Готова ли си да се връщаме?

— Добре, но бавно.

— Можем ида не се върнем…

— Но ние искаме да се върнем, Ричи!

С удоволствие и без да бързаме, се понесохме обратно над водите към къщата и през западната стена влязохме в спалнята.

Спряхме недалеч от лавицата за книги.

— Погледни там — помисли тя. — Виждаш, ли? Това е Амбър!

Пухкаво очертание от светлина се понесе към Лесли.

— Здравей, Амбър! Здравей, мъничка Амбър!

От светлото кълбо се излъчи усещане за поздрав, усещане за любов. Аз ги оставих и бавно преминах над стаята. Ами ако поискаме да поговорим с някого? Ако Лесли поиска да види брат си, който е починал, когато тя е била на деветнайсет години, ако аз поискам да говоря с майка си, с баща си, който току-що бе починал, какво ли ще стане тогава?

Каквото и да е това състояние извън тялото, въпросите при него възникват заедно с отговорите. Ако искаме да разговаряме с тях, можем да го направим. Ние можем да разговаряме с всеки, с когото имаме някаква връзка и който желае да бъде с нас.

Обърнах се и погледнах жената и котката и за първи път забелязах, сребърната нишка от котката. Тя водеше в тъмното надолу към една кошница на пода и едно спящо бяло пухкаво кълбо. Ако имах сърце, то щеше да замре и да престане да бие.

— Лесли! Амбър… Амбър, това е Енджъл Котака! — Тъкмо в този момент, готова за игра, която не знаем, другата котка, Доли, се завтече през хола колкото се може по-бързо и скочи като мотоциклет на леглото.

В следващия момент, внезапно стреснати от котката, ние се събудихме, забравили всичко.

— ДОЛИ! — извиках аз и котката бързо скочи от леглото и се спусна към стената и изчезна отново в хола. Тя обичаше да се шегува по този начин.

— Извинявай, ук — казах аз. — Извинявай, че те събудих.

Тя включи лампата.

— Но как разбра, че е Доли? — сънено попита тя. — Беше Доли. Видях я.

— В тъмното ли? Видял си Доли, която е кафеника-вочерна и се е стрелнала колкото се може бързо в тъмното, така ли?

Още в тази секунда и двамата си спомнихме.

— Бяхме извън телата си, нали? — каза тя. — О, уки, та ние бяхме заедно горе сред облаците!

Аз грабнах бележника и се огледах да намеря писалката.

— Бързо, веднага! Кажи ми всичко, което си спомняш.

От тази нощ нататък практиката ни постепенно започна да става не толкова трудна. Всеки успех разчистваше пътя ни за следващия.

След първата година практика ние можехме да се срещаме заедно извън тялото няколко пъти на месец. Все повече се задълбочаваше убеждението ни, че сме само посетители на тази планета, докато стана така, че когато слушахме вечерните новини, понякога се споглеждахме и само се усмихвахме като любопитни наблюдатели.

Благодарение на нашата практика смъртта и трагедиите, които наблюдавахме по канал 5, вече не бяха смърт и трагедии; те бяха приключенията на духове с безгранична сила, които идваха и си отиваха. Вечерните новини, изпълнени с жесток ужас, се превърнаха за нас в класове, в уроци и изпитания, които трябваше да бъдат издържани, във възможности, дадени от обществото за развитие, предизвикателства и хвърлени ръкавици.

— Добър вечер, Америка, аз съм Нанси, водещата новинарската емисия. Ето днешния списък на ужасите, които са се случили по света, дръзки духовни авантюристи. Ако търсите напредък чрез спасение, слушайте: В Средния изток днес… — И тя чете с надеждата, че онези, които ще се спасяват, я слушат. — Следва списък на провалите на правителството! Има ли някой сред вас, който би искал да поправи щетите, нанасяни от бюрокрацията? След известна рекламна пауза ще отворим коша с изключително сериозни проблеми. Ако знаете решенията, гледайте ни непременно!

Ние се бяхме надявали чрез нашата практика на излизане извън тялото да се научим да бъдем господари, а не жертви на тялото и неговата смърт. Не бяхме дори и подозирали, че наред с този урок ще получим нова перспектива, която щеше да промени за нас всичко останало — когато се превърнем от жертви в господари, какво трябва да правим със силата си?

Една вечер, след като свърших с писането и сложих храна на котките, аз изнесох паница бонбони за нощната визита на миещото мече Ракел. Лесли дойде да види какво става. Тя бе станала рано от компютъра си, за да проследи какво е положението по света.

— Чу ли нещо по новините, за което е нужна нашата помощ? — попитах аз.

— Както винаги да се спре надпреварата с ядрено оръжие и войната. Изследванията на космическото пространство, опазването, разбира се, на околната среда, на китовете и на застрашените животни.

Подносът с храната изклеждаше вкусен, погледнат през очите на мечето.

— Бонбоните са много — каза тя и взе някои от купчинката. — Ние храним Ракел, а не Прасчо.

— Реших, че може би иска малко повече тази вечер. Колкото повече бонбони има, толкова по-малко желание ще изпитва да яде малки птички или нещо такова.

Без да каже нито дума, Лесли върна обратно излишните бонбони и отиде да приготви постелята.

Оставих храната на мечето и след това се сгуших до жена си в хола.

— Най-добрата възможност, струва ми се, е личният напредък — казах аз. — Когато ти и аз се развиваме, има нещо, което можем да контролираме!

— Сега можем да излизаме от тялото си на други нива, както забелязваш — подхвана тя. — Готов ли си вече да кажеш сбогом на нашата малка планета?

— Не съвсем — отвърнах аз. — Засега ми е достатъчно да зная, че можем да го направим, когато пожелаем. Дори и да сме чужденци на земята, уки, тук имаме някои предимства. Дадени са ни години, в които да се учим как да използваме тялото, цивилизацията, идеите, езика. Как да променяме нещата. Не съм готов още да се откажа от всичко това, щастлив съм, че не се убих много отдавна, преди да те открия.

Тя ме погледна любопитно.

— Знаеше ли, че се опитваш да се убиеш?

— Не мисля, че беше съзнателно, но също така не мисля, че е било случайност това, че на няколко пъти съм бил близо до смъртта. Самотата, когато се връщах към живота, беше толкова голяма, че нямах нищо против да съм умрял. Това щеше да бъде едно ново приключение.

— А как би се почувствал, ако се убиеш и след това откриеш, че сродната ти душа още е на земята и те чака?

Думите й увиснаха във въздуха. Може би аз съм бил много по-близо до подобен изход, отколкото дори съм си представял? Седяхме заедно на взетата под наем кушетка, а навън се смрачаваше.

— Брр! Каква ужасна мисъл! — възкликнах аз.

Самоубийството, както и убийството, са нещо нетворческо. Всеки, който е толкова отчаян, че да се самоубие, мислех си аз, би трябвало със същата отчаяност да влее творческите си сили до крайност, за да реши проблемите си: да скочи посред нощ и да проникне незаконно на кораб, пътуващ за Нова Зеландия. Да започне живота си отначало. Да направи онова, което винаги е мечтал, но се е страхувал да опита.

Хванах ръката й в здрача.

— Каква ужасна мисъл! — повторих аз. — Ето ме там, току-щр съм се унищожил, разделяйки се с мъртвото си тяло, след което разбирам твърде късно… че щял съм да те срещна съвсем случайно по пътя от Лос Анджелис до Нова Зеландия, само че вече съм се убил! „О не! — бих възкликнал аз. — Как може да съм такъв глупак!“

— Горкият мъртъв глупак — каза тя. — Но нали винаги можеш да започнеш нов живот?

— Разбира се. И щях да бъда четирийсет години по-млад от теб.

— Откога си започнал да броиш годините? — тя се присмиваше на моята кампания срещу едно ново раждане.

— Не е въпросът в годините, а в това, че няма да принадлежим на едно поколение. Ти ще ми говориш нещо за походите за мир или банките, а аз ще седя вдървено и ще казвам: „Какво?“ А и да започваш нов живот е такова неудобство! Можеш ли да си представиш, че отново се превръщаш в бебе? Учиш се… да ходиш? Ами да бъдеш тийнейджър? Удивително е как сме преживели всичко това, за да стигнем зрели години. Но да бъда отново осемнайсетгодишен, да бъда на двайсет и четири? Това е много по-голяма жертва, отколкото съм способен да извърша за следващите хиляда години поне. Не, благодаря, предпочитам никога. Предпочитам да бъда замлъкнала арфа.

— И аз бих предпочела да бъда замлъкнала арфа заедно с теб — каза тя. — Но ако това е последният ни земен живот за векове наред, трябва да го използваме най-пълноценно. Какво значение имат другите животи? Ами нещата, които вършим и в този живот — Холивуд, живота в караваната, борбата ни да спасим гората — нима всичко това ще има някакво значение след хиляда години, та дори и тази вечер, освен наученото от него? Онова, което сме научили, то е всичко! Мисля, че този път поставихме добро начало. Засега още не е време да се превърнем в замлъкнали арфи. — Тя се размърда и потръпна. — Искаш ли едно одеяло или да запаля огъня?

Аз размишлявах над думите й.

— Да — промълвих. — Искаш ли аз да го приготвя?

— Не. Нужен е само кибрит…

Светлинката от дървата в печката хвърля топли отблясъци в очите й, в косата.

— Ако в този момент — каза тя, — можеш да направиш всичко, което си поискаш, какво ще бъде то?

— Аз наистина МОГА да направя всичко, което си поискам.

— И какво е то? — настоя тя и се сви близо до мен, загледана в огъня.

— Бих искал да разкажа за онова, което сме научили.

Сам се изненадах от собствените си думи. Толкова е странно, помислих си. Странно е това, че вече не търся отговори, а съм готов да разказвам за тях! И защо не? След като ние намерим нашата любов, след като познаем принципа, който движи вселената? Или онова, което мислим, че я движи.

Тя вдигна очи от огъня и ме погледна.

— Онова, което сме научили, е единственото, което ни е останало и ти искаш и него да предадеш на другите, така ли? — Тя отново се загледа в огъня и се усмихна. Изпитваше ме. — Не забравяй, че самият си писал, че всичко, което твърдиш, може да се окаже неправилно.

— Може да се окаже неправилно — съгласих се аз.-Но когато ние чуваме отговорите, които ни дава друг човек, всъщност не слушаме него, нали? Слушаме самите себе си, докато другите ни говорят. Ние сме, които можем да кажем дали едно нещо е вярно, а друго — глупаво, трето — отново вярно. Затова е интересно да слушаш другите. А когато им разказваш своя опит, интересното е да бъдеш колкото се може по-верен на себе си.

— Значи отново смяташ да даваш лекции? — попита тя.

— Може би. Готова ли си да го правиш заедно с мен и двамата да разкажем какво сме открили заедно? Без да се страхуваме да говорим за тежките времена, нито за красивите? Да разкажем на хората, които още търсят онова, което сме преживели, да им дадем надежда, че обещанието от приказките съществува наистина. Как ми се иска да можехме да чуем това преди години.

Тя тихо ми отвърна:

— Мисля, че аз не бих могла да бъда заедно с теб. Мога да организирам всичко, да го уредя, но не мога да говоря заедно с теб.

Нещо не беше както трябва.

— Така ли? Има неща, които можем да кажем заедно и които никой от нас не може да каже сам. Аз не мога да разкрия какво си преживяла ти, както би го направила сама. Единственият начин да го направим, е заедно.

— Аз не мисля така — каза тя.

— Но защо?

— Ричи, когато говорех против войната, тълпите от хора бяха толкова враждебни, че се страхувах да застана пред тях. Тогава трябваше да го направя, но си обещах, че след като всичко свърши, никога отново няма да се явя да говоря пред публика. Никога. Независимо от причината. Мисля, че не мога да го направя.

— Но това е глупаво — казах й аз. — Войната свърши! Ние няма да говорим за войната. Сега ще говорим за любовта!

Очите й се наляха със сълзи.

— О, Ричи! — каза тя. — Тогава аз говорех за любовта!

 

 

— Откъде са ви дошли в главата подобни безумни идеи? — попита господинът от двайсетия ред. Това беше първият въпрос през втория час на лекцията.

Чу се всеобщо хихикане сред аудиторията, която наброяваше около две хиляди човека… Явно той не беше единственият любопитен да узнае това.

Лесли седеше непринудено със спокоен и доброжелателен вид на високия стол до мене на сцената, Току-що бях отишъл на края на сцената близо до прожекторите с безжичния си микрофон, за да избера някой от вдигналите ръце за въпроси. Трябваше да повторя въпроса, за да може публиката от балкона да го чуе, а и аз да имам време да помисля какво да отвърна.

— Откъде са ми дошли наум моите безумни идеи? — повторих аз. За части от секундата ми се яви отговорът и думите, с които да го изразя.

— Оттам, от където ми идват и разумните — отвърнах аз. — Идеите идват от феята на съня, от феята на разходката, а когато съм мокър и не мога да си водя записки, от феята на душа. Онова, за което винаги съм ги молил е: Моля ви, давайте ми идеи, които да не противоречат на моята интуиция. Аз зная интуитивно например, че ние сме създания на светлината и живота, а не на сляпата смърт. Зная, че не сме захвърлени в пространството и времето само за да преживеем милиони отлитащи тук и сега, добри и лоши. Идеята, че ние сме физически същества, развили се от примитивни клетки, такава една идея противоречи на моята интуиция, все едно че я стъпква с ботуш. Идеята, че сме създадени от един ревнив бог, който ни е направил от пръст и ни е оставил единствения избор между това да коленичим и да се молим или да горим в огъня на вечния ад, такава идея ме потриса още повече. Никоя фея на съня никога не ми е давала подобни идеи. За мен цялата концепция за произхода на човека е погрешна. И все пак не съм открил нито едно място, нито един човек, който да може да ми даде отговорите, валидни само за мен, освен вътрешния ми Аз. А аз дълго се страхувах да се доверя на вътрешния си Аз. Плувах по течението на живота като кит, който поема на глътки огромния потоп от онова, което хората са писали, мислили и казвали, опитва глътките и задържа в себе си късчета знание с размера на планктон. Знанието, в което желаех да вярвам. Всичко, потвърждаващо моите собствени представи за истината, приемах за вярно. Та нали тъкмо това и търсех. От един автор можех да взема само една мъничка скаридка, независимо колко дълго чета книгите му. От друг можех да разбера само, че: „Ние не сме онова, което изглеждаме“. Ура! Аз интуитивно зная, че това е ИСТИНА! Цялата останала част на книгата може да е морска вода, но в кита остава това изречение. Малко по малко, струва ми се, ние си изграждаме съзнателно разбиране за онова познание, с което сме се родили: Онова, в което нашето висше Аз пожелае да повярва, то е истина. Съзнанието обаче не може да се удовлетвори, докато не придаде словесна форма на тази истина. Преди сам да разбера, само за няколко десетилетия си изградих такава система на мислене, която ми даваше отговорите, от които се нуждаех.

Хвърлих поглед към Лесли и тя незабележимо ми махна, за да потвърди, че още е тук.

— Какъв беше въпросът? — продължих аз. — О, откъде ми идват подобни безумни идеи? Отговорът е: от феята на съня, феята на разходката, феята на душа. феята на книгите. А в последните няколко години — от моята жена. Сега, когато у мене възникват въпроси, обръщам се към нея и тя ми дава отговорите. Ако още не сте намерили своята сродна душа, препоръчвам ви да я потърсите колкото се може по-скоро. Следващият въпрос?

Имам толкова много неща да кажа, мислех си аз, а разполагам само с по един ден във всеки град, където съм поканен да говоря. Осем часа не са достатъчно време. Как ли някои лектори успяват за един час да кажат онова, което искат? През първия час ние едва можем да нахвърляме основните рамки, след които да разкрием своята представа за света.

— Госпожата в дъното отдясно…

— Въпросът ми е към Лесли. Как човек може да разбере кога е срещнал сродната си душа?

За миг от секундата жена ми ме погледна с ужас и взе микрофона.

— По какъв начин човек може да разбере дали е срещнал своята сродна душа? — повтори тя спокойна, сякаш винаги е правила само това. — Когато аз срещнах моята сродна душа, не го разбрах. Това се случи в асансьора. „Нагоре ли пътувате?“ — попитах аз, „Да“ — отвърна той. Никой от нас тогава не разбра какъв смисъл ще имат тези думи за хората, които сме сега.

— Четири години по-късно се опознахме по-добре и веднага се почувствахме най-добри приятели. Колкото повече го опознавах, толкова повече му се възхищавах и си мислех колко истински прекрасен човек е той! Това е отговорът. Търсете любов, която с времето става по-силна, в която все повече се възхищавате един на друг и взаимното ви доверие укрепва от бурите и сътресенията. С този човек аз разбрах, че за мен е възможно да изпитам душевна близост и радост. Винаги съм мислела, че тъкмо от това се нуждая, че това е моят личен знак за сродна душа. Сега мисля, че това са знаците за всички нас, но ние се отчайваме, когато не можем да ги намерим и се примиряваме с по-малко. Как да се осмелим да търсим душевна близост и радост, когато най-доброто, което можем да намерим, е някакъв сладникав любовник и примирено спокойствие? И все пак дълбоко в душите си знаем, че страстта охладнява, че примирението се превръща в незнайно откъде дошла тъга и започват да ни преследват въпросите: Това ли е любовта на моя живот, нима това е всичко, заради това ли съм се родил на земята? Дълбоко в сърцата си ние знаем, че има и нещо повече и копнеем за човека, който така и не сме открили. Затова и толкова често се случва единият от двамата да се опитва да се развива, да върви нагоре, а другият да го дърпа надолу. Единият върви напред, другият иска на всяка цена за — всеки две стъпки напред — да го принуди да направят три назад. Тогава си помислих, че най-добре е да се науча да бъда щастлива сама, с моите приятели и моята котка. По-добре е да чакам сродната душа, която никога не идва, отколкото да се примирявам с тези скучни компромиси. Сродната душа е човекът, който има ключалки, съответстващи на нашите ключове, и ключове, които съответстват на нашите ключалки, Когато изпитаме доверие и отворим ключалките, нашият истински Аз излиза и ние можем да бъдем напълно искрено такива, каквито сме; можем да бъдем обичани за онова, .което сме, а не за онова, което претендираме да бъдем. Всеки открива най-доброто у другия. Каквото и да става наоколо ни, ние се чувстваме сигурни с този човек в нашия рай. Сродната душа е човекът, който споделя с нас най-дълбоките ни копнежи, нашето чувство за посока. Ако сме като два балона, насочени нагоре, шансът да сме намерили верния човек е много голям. Нашата сродна душа е човекът, който вдъхва живот на живота.

За нейна собствена изненада публиката я посрещна с бурни ръкопляскания. Аз едва ли не бях повярвал на думите й, че не е много добра, когато говори пред аудитория. Тя беше съвършена.

— Мислите ли също като него — обади се следващият от аудиторията, — съгласна ли сте с всичко?

— Дали между нас има съгласие по всички въпроси? — повтори тя. — В повечето от случаите — да. Той например включва радиото и аз установявам, че е единственият човек сред познатите ми, който, също като мен, обича да слуша гайда. Той е единственият, който, също като мен, си спомня дума по дума песничката „Сам съм“ от детското филмче.

— В друг смисъл — продължаваше тя — не бихме могли да имаме по-различен старт… Аз бях активистка на движението за мир, Ричард — пилот от Военновъздушните сили; аз можех да имам връзка само с един мъж в даден момент, за Ричард единствената жена бяха многото жени. И в двата случая не беше прав и, разбира се, се промени. Но в крайна сметка няма значение дали винаги сме съгласни един с друг и кой е правият: Единственото, което е от значение, е начинът, по който нашата връзка ни изгражда… Дали непрестанно се променяме, дали израстваме и се обичаме все повече — това е от значение.

— Може ли да добавя нещо? — попитах аз.

— Разбира се.

— Онова, което е наоколо, къщи, работа, коли, това са само помощни неща, условията за нашата любов. Притежанията, местата, където живеем, събитията в живота: това са празни декори. Колко лесно е понякога да се подлъжеш по декорите и да забравиш диамантите! Единственото, което има значение в края на земния ни живот, това е как се обичаме, каква е същността на нашата любов!

През първата пауза повечето от хората ставаха да се поразтъпчат и идваха при мен е книги за автограф, други започваха разговор без формалности, застанали около нас, недалеч от сцената.

Докато хората се връщаха по местата си за петия час от нашето събеседване, аз докоснах Лесли по рамото.

— Как си, малка уки? Добре ли си?

— Много добре — отвърна тя. — Няма нищо общо с преди! Това е чудесно!

— Толкова си умна! — казах аз. — Мъдра и прекрасна. Можеш да си избереш всеки мъж от тази зала. Тя ми изви ръката.

— Избирам този, благодаря. Време ли е да започваме?

Кимнах и включих микрофона.

— А сега да продължим — казах аз. — На всеки въпрос, задаван още от началото на човешкия род, ви обещаваме, че можем да отговорим напълно удовлетворително!

Много от онова, което говорехме, звучеше странно, но нямаше никакъв фалш или лъжа… Както двама теоретични физици биха застанали на сцената, за да заявят, че когато пътуваме със скорост, близка до скоростта на светлината, ставаме по-млади, отколкото онези, които не пътуват; и че една миля пространство около слънцето е различно количество разстояние от една миля над земята, защото около слънцето пространството е повече изкривено, отколкото около земята.

Идеите ни са простички, често могат да предизвикат усмивки и си струват безплатния вход, но са истинни, С какво ли е интересна физиката, която се занимава с високи енергии — дали с това, че е вярна, или че идеите й са особени?

— Госпожо, моля — кимнах аз на жената, която седеше по средата на аудиторията, без да съм сигурен, че тя е на ред.

— Имате ли намерение да умирате? Това е лесен въпрос; ние с Лесли си поделяме отговора.

Целия ден се носехме по вятъра на познанието, който ни бе променил и научил на много неща, през морето от въпроси:

Имаме ли проблеми?

Може ли смъртта да ни раздели? И ако отговорът е не, как се свързваме с приятелите си, които са мъртви?

Нима не съществува злото?

Как се чувства един мъж, женен за актриса?

Приели ли сте Господ Исус Христос за ваш. спасител?

Какво е предназначението на нацията?

Боледувате ли?

Кои са в НЛО?

Любовта ви сега по-различна ли е от тази преди година?

Колко пари имате?

Наистина ли Холивуд е толкова блестящ?

Щом съм живял и преди, защо съм забравил?

Наистина ли тя е толкова прекрасна, колкото твърдите? Какво не харесвате един в друг?

Завършили ли сте промяната си?

Можете ли да видите собственото си бъдеще?

Мислите ли, че онова, което говорите, може да промени света?

Как станахте кинозвезда?

Променяли ли сте миналото си?

На какво се дължи въздействието на музиката?

Направете нещо свръхсетивно, моля.

Какво ви прави толкова сигурни, че човекът е безсмъртен?

Как да разбере човек кога бракът му е приключил?

Има ли други хора, които гледат на света по същия начин като вас?

Къде да търсим човека, когото да обичаме?

Преплувахме през този ден, който за нас продължи не повече от миг, сякаш самите ние бяхме пътници, движещи се със скоростта на светлината.

Дойде бързо часът, когато затворихме вратата на хотелската си стая и заедно се срутихме на леглото.

— Не беше зле — казах аз. — Денят съвсем не беше лош. Уморена ли си?

— Не! — възкликна тя. — Такава сила имаше и такава любов във въздуха, че самата радост дойде и ни обгърна всички!

— Искаш ли следващия път да практикуваме да виждаме аурите — предложих аз. — Твърдят, че когато се случва хубаво сценично събитие, над аудиторията и над сцената се вижда златиста светлина, всички се изпълват с магнетична енергия.

Погледнах блузата й.

— Позволяваш ли да те докосна? Тя ме изгледа под око преценяващо.

— Какво означава това?

— Обичай на кадетите в авиацията — никога да не докосваш друг без разрешение.

— Ти едва ли се нуждаеш от позволение, господин Бах.

— Просто си помислих, че преди да разкъсам дрехите ти, трябва да бъда така любезен да те попитам.

— Звяр такъв — каза тя. — Ако някой попита дали има останали дракони, ще посоча теб.

Излегнах се по гръб, загледах се в празния таван, затворих очи.

— Дракон, хм. Но съм и ангел, не забравяй. Във всеки от нас се крие мистична тайна, всеки от нас има своето приключение, нали, след катр вървим по милиони пътища заедно през времето, и то едновременно? Какво ли правим ние в онези други времена? Не зная. Но готов съм да се обзаложа, скъпа — продължавах аз, — готов съм да се обзаложа, че онова, което правим сега…

— …Е свързано с връзки от светлина — каза тя, — с онова, което правим в другите времена!

Бях толкова шокиран от това, че тя завърши изречението ми, че се събудих съвсем.

Тя лежеше от другата страна на леглото, вперила в мен сините си очи. Познаваше ме, познаваше и още толкова много неща.

Заговорих, колкото можех по-нежно, обръщайки се към онзи живот, който проблясваше и танцуваше в погледа й.

— Здравей, мистична тайна — промълвих аз.

— Здравей, приключение.

— Къде да отидем оттук? — попитах аз, изпълнен с нашата взаимна сила. — Как да променим света?

— Пред очите ми днес се яви нашата къща — каза.тя.

— Когато онази жена ни попита дали знаем своето бъдеще. Нали помниш нашия сън? Онази къща. Аз си представих гората на острова и ливадата. Видях точно къде ще построим къщата, която посетихме в съня си. Тя леко се усмихна с ъгълчето на устните си.

— Смяташ ли, че всички стотици наши Азове навсякъде, отвъд времето и Пространството, ще имат нещо против? Като се има предвид всичко, което преживяхме

— продължи тя, — смяташ ли, че те ще имат нещо против първо да си построим къщата и после да променим света?

 

Малкият ескаватор буботеше на хълма, видя ме на ливадата, завъртя се насреща ми, а металната му кофа бе наполовина пълна с пръст за градината.

— Здравей, скъпи! — извика Лесли през буботенето на мотора.

През работните дни тя носеше бели работни комбинезони, косата й бе свита под жълтата шапка на тракторист. Ръцете й бяха целите скрити в големи гумени ръкавици и постоянно държаха машината.

Тези дни тя бе господарка на ескаватора, щастлива, че най-сетне работи за къщата, която отдавна бе построила в съзнанието си.

Тя изключи машината.

— Как се чувства моят мил словокопач?

— Много добре — казах аз. — Не зная как хората ще възприемат тази книга. Може би ще решат, че е твърде дълга и прекалено секси за човек като мен. Но аз си я обичам. А и днес намерих заглавието!

Тя повдигна шапката си и прокара опакото на ръкавиците по челото си.

— Най-после! Какво е заглавието?

— То е самата книга. Било е в нея през цялото време. Ако и ти го откриеш, така ще я наречем, съгласна ли си?

— Нима е време вече да прочета целия ръкопис?

— Да. Още една глава и всичко е готово.

— Само една глава! — възкликна тя. — Поздравявам те!

Аз се загледах от хълма отвъд поляната към водата, която обгръщаше островите и стигаше до хоризонта.

— Хубаво място е тук, нали?

— Райско! А трябва да видиш къщата. Първите слънчеви батерии бяха поставени днес. Качвай се, ще те закарам горе и ще ти покажа!

Аз влязох в кофата с пръстта. Тя натисна копчето за потегляне.

Моторът забумтя така, сякаш оживя и в миг аз можех направо да се обзаложа, че звукът му напомня моя стар биплан, когато потегляше по ливадата. Ако само затворех очи, бих могъл да видя…

…Един мираж, един призрак от изминалите години, който се разхождаше по поляната. Ричард, пътуващият пилот, запали мотора на „Стрелата“ за последен път и влезе в кабината, докосна ръчката за газта и тръгна да излита, за да търси своята сродна душа.

Бипланът бавно потегли.

Какво ли ще направя, ако я видя в този миг, мислеше ей той, ако ей сега се изправи пред мен, тръгнала през сеното, и ми извика да почакам?

По силата на някакъв глупав инстинкт той обърна глава и погледна.

Цялата поляна бе озарена от слънце, през сеното към самолета с проблясваща златиста коса тичаше една жена, тичаше най-красивата… Лесли Париш! Но как тя…?

Той спря веднага мотора, заслепен от вида й.

— Лесли! Това ти ли си?

— Ричард! — извика тя. — Излиташ ли? — тя спря задъхана пред кабината. — Ричард… ще имаш ли време за един полет с мен?

— Ами ти… — промълви той, също внезапно останал без дъх, — … ами ти искаш ли?

Погледнах към жена си, стъписан не по-малко от пилота от видяното.

Цялата покрита с прах, великолепна, тя ми се усмихна, сияйна и лъчиста като сълза.

— Ричи, те двамата искат да опитат! — промълви тя. — Да им пожелаем любов!