Ричард Бах
Мост през вечността (7)

Не мога да го направя — каза тя. — Опитвам се, Ричи, уплашена съм до смърт, но се опитвам. Започвам превъртането, спускаме се право надолу и се превъртаме и тъкмо тогава аз губя съзнание! Когато отново дойда на себе си, вече летим хоризонтално и Сю ми говори: „Лесли! Добре ли си?“ — тя гледа към мен, потисната и обезкуражена. — Как може да ме научи да се превъртам, при положение че припадам?

Холивуд бе изчезнал на четиристотин мили отвъд хоризонта на запад. Моят дом във Флорида бе продаден. Ние живеехме в караван, паркиран сред десет хиляди квадратни мили пусти местности, обрасли с пелин в Аризона, близо до едно летище за планери. Планерен център Естрела. Слънчевият залез изглеждаше като облаци, напоени с реактивно гориво и безшумно подпалени. Планерите плавно се спускаха и попиваха светлината като гъби. Приличаха на пурпурнозлатисти капчици, които образуваха вирчета върху пясъка.

— Скъпи малък ук — обърнах се аз към нея. — Но ти сама знаеш. Убеден съм, че знаеш и няма смисъл да се опитваме да оборваме истината: не съществува нещо такова, което Лесли Париш да не може да направи, стига да реши. Нещо толкова незначително, като да се превърташ с планер, едва ли може да обори истината. Ти умееш да управляваш тази летателна машинка!

— Само дето припадам — мрачно заяви тя. — Човек не може да управлява, когато е в безсъзнание.

Отидох в микрокилера на караваната, извадих оттам една малка метла и я подадох на Лесли, която седеше на края на леглото.

— Вземи тази метла, представи си, че дръжката й е ръчката ти за управление — обърнах се към нея аз. — Ще правим превъртания тук на земята, докато не ти омръзне съвсем.

— Не че ми омръзва, а ме плаши!

— Ще престанеш да се страхуваш. Представи си, че метлата е ръчката за управление, а краката ти натискат педалите на кормилото. Представи си, че си се издигнала и летиш хоризонтално, а сега бавно дърпаш ръчката назад, много бавно, носът на планера леко се издига, сега ще се разтърси, ще загуби скорост, продължавай да дърпаш ръчката назад, носът се спуска надолу и СЕГА натискаш докрай десния педал, точно така, държиш ръчката назад и отброяваш превъртанията: Едно… две… три… Броиш колко пъти връх Монтесума ще се завърти покрай носа. На третото превъртане натискаш левия педал, в същото време местиш ръчката напред, малко по-напред от неутрално положение, превъртането спира и ти леко уравнове-сяваш носа, така че да започне да лети в хоризонтално положение, И това е всичко. Толкова ли е трудно?

— Тук, в караваната, не е.

— Ако се упражняваш още малко, и в планера няма да е трудно, гарантирам ти. И с мен навремето беше така и зная какво ти говоря. И аз също се страхувах от превъртания. А сега направи го отново. В момента летим хоризонтално, сега дърпаш ръчката назад…

Превъртанията — това е най-трудният урок по летене. Толкова е страшен, че правителството още преди години го изключи от програмата на летателните курсове… Често онези, които минаваха инструктажа, щом стигнеха до превъртанията, се отказваха. Но Лаело Хор-ват, който беше национален шампион по планеризъм и беше собственик на Естрела, настояваше всеки от обучаващите се да се научи да прави превъртания, преди да бъде пуснат да лети сам. Колко много пилоти бяха загинали, защото им се е налагало да правят бързи превъртания при вертикално спускане и не са могли да овладеят самолета? Той смяташе, че случаите са твърде много и не му се искаше да стават и в неговия летателен център.

— Стремиш се планерът да полети право надолу — говорех аз, — това е необходимо. Стремиш се носът да се насочи право надолу и целият свят да започне да се върти ли, върти! В противен случай правиш нещо не както трябва. Още веднъж…

За Лесли беше сериозно изпитание да се справи със своя страх, да го преодолее и да се научи да лети на планер, който нямаше дори мотор, който да го задържа във въздуха.

Моето изпитание бе свързано с друг вид страх. Бях обещал да се науча от нея да обичам, да се откажа от измислените си представи за съвършена жена и да допусна Лесли толкова близо до себе си, колкото тя бе готова да ме допусне. Всеки от нас се довери на другия, очаквайки от него внимание, без нападки и стрели, които да нарушават нашата интимност.

Караваната сред пущинаците бе моя идея. Ако този експеримент на пълно уединение се провали, аз предпочитах това да стане колкото се може по-бързо, за да го преодолея. Какво по-голямо изпитание за двама ни от това да живеем в малка стаичка под изкуствен покрив и никой да няма уединено кътче, където да се усамоти и да избяга от другия? Нима можеше да има по-голямо изпитание за двама души от пълното уединение? Ако можехме да бъдем щастливи така месеци наред, значи, че сме постигнали чудото.

Притиснати така един до друг, вместо да се озлобим, ние процъфтявахме.

Всяка сутрин при изгрев-слънце бягахме заедно, скитахме из пущинаците с книги за цветя и пътеводители в джобовете, летяхме с планери, разговаряхме по два дни, по четири дни, изучавахме испански, дишахме чист въздух, снимахме залезите, започнахме един живот, в който да се учим на това да опознаем едно-единствено човешко същество освен себе си: какво сме преживели, какво сме научили, как бихме изградили един различен свят, ако зависеше от нас.

За вечеря се обличахме в най-хубавите си дрехи, на масата винаги имаше цветя, запалвахме свещ; говорехме и слушахме музика, докато свещите догаряха.

— Досадата между двама души — каза тя една вечер — не се дължи на това, че са заедно във физическия смисъл. Тя се дължи на това, че са разделени духовно и мисловно.

Съвсем очевидна за нея, тази мисъл толкова ме впечатли, че аз си я записах. Засега, казах си, ние нямаме причина да се тревожим, че може да изпитаме досада. Но човек никога не може да е сигурен за бъдещето.

Дойде и този ден, когато аз я гледах от земята как ще се срещне с дракона. Гледах как буксирният самолет с рев издига в небето нейния тренировъчен планер за поредното занимание по превъртане. Само след минути планерът като бял кръст се спусна от буксира над главите ни, сам и безшумен. Забави ход, спря във въздуха и изведнъж носът се обърна надолу, крилете се превъртяха като прозрачно яворово семенце, което падаше ли, пада-ще — след това съвсем леко спря да се превърта, престана да пада, забави ход, задържа се във въздуха, след което отново започна превъртанията.

Лесли Париш, която доскоро бе затворничка на своя страх от леки самолети, днес управляваше най-лекия от всички възможни самолети и му даваше най-трудните команди: превъртания вляво, превъртания вдясно, полуобръщане и връщане, три обръщания и връщане; спускане до минимална височина, след което полет към пистата и приземяване.

Планерът се докосна до земята, понесе се леко на единственото си колело към очертаната с бяла вар линия върху неасфалтираната писта и спря на няколко фута от линията. Лявото крило постепенно се наклони надолу, докато се опря о земята и изпитанието свърши.

Аз се втурнах към нея по пистата и отдалеч чух триумфиращ вик от кабината — инструкторът й се радваше.

— Ти успя! Направи превъртанията сама, Лесли! Ура!

Люкът се отвори и тя излезе оттам с усмивка на уста и свенливо погледна към мен, за да чуе какво ще кажа. Аз целунах усмивката й.

— Съвършен полет, уки, перфектни превъртания!

Гордея се с теб!

На другия ден тя вече летеше сама.

Каква радост и очарование се крие в това да стоиш отстрани и да гледаш как най-скъпият ти човек излиза на сцената сам! Едно ново съзнание бе встъпило в тялото й и унищожило звяра на страха, който я бе тормозил и плашил цели десетилетия. Това съзнание сега грееше на лицето й. В морскосините й очи проблясваха златисти искри, които танцуваха като електричество над електрическа централа. Тя е самата сила, помислих си аз. Никога недей да забравяш, Ричард: жената, която стои пред теб, не е обикновена жена, тя не е конвенционално човешко същество и ти не бива никога да забравяш това!

Аз не се справях така успешно с моите изпитания, както тя с нейните.

Понякога, съвсем без причина, ставах студен с нея, мълчалив, отблъсквах я, без да зная защо.

В такива моменти тя страдаше и ми го казваше.

— Днес се държа грубо с мен! Говореше си с Джек, когато се приземих и се затичах да дойда при вас, а ти ми обърна гръб, сякаш не бях там. Всъщност бях там, но ти не искаше да бъда!

— Моля те, Лесли! Не съм знаел, че си там. Ние просто си говорехме. Трябва ли всичко да спре в твоя чест?

Всъщност знаех, че се е приближила, но реагирах, сякаш е паднало листо или лек ветрец, духнал наоколо. Защо се ядосвах, че това й е направило впечатление?

Случваше се и други пъти. След разходките, музиката, летенето, светлината на свещ — аз по навик започвах отново да си изграждам стени и да се затварям хладен между тях, да си слагам старата броня, която ме отделяше от нея. В такива моменти тя не толкова се ядосваше, колкото натъжаваше.

— О, Ричард! Нима си прокълнат с демон, който мрази любовта! Ти обеща да премахнеш преградите. Недей да спускаш нови помежду ни!

Излизаше от караваната и се разхождаше сама в тъмното до пистата. Изминаваше цели мили, кръстосвайки напред-назад.

Не съм прокълнат с никакъв демон — мислех си аз.

Щом се разсея за малко, и тя веднага е готова да твърди, че съм бил прокълнат. Защо трябва всичко да преувеличава?

Безмълвна, потънала в мислите си, когато се връщаше, тя пишеше в дневника си часове наред.

Настъпи седмицата за подготовка на състезанието по планеризъм и ние решихме да участваме. Аз щях да пилотирам, а Лесли да поеме командата на земното обслужване. В пет, сутринта ставахме, за да измием и лъснем планера, преди сутрешната температура да е станала сто градуса. Закарвахме планера на мястото му на пистата, наливахме в крилете воден баласт. Лесли пържеше кърпи с лед около врата ми до последната минута, застанала на слънце.

След като излитах, тя поддържаше постоянна връзка с мен по радиостанцията, докато пътуваше до града за продукти и вода, готова всеки миг да се притече на помощ, ако аз се видех принуден да кацна на сто мили разстояние. Когато се приземявах, посрещаше ме с разхладителни напитки и ми помагаше да върна планера на мястото му за нощуване. След това се превръщаше в Мери Кинозвездата, сервираше вечерята на светлината на свещите и изслушваше всичките ми приключения през деня.

Беше ми споменавала навремето, че не може да понася горещината, но сега не показваше и следа от нещо подобно. Работеше като пехотинец в пустиня, без никаква почивка пет дни наред. Постигахме изключителни резултати в практиката и в много голяма степен това се дължеше на нея. Тя беше съвършена като приземен екипаж, както и във всичко друго, което решеше да бъде.

Защо ли точно в този момент избрах, за да се отдалеча от нея? Малко след като ме бе посрещнала при кацането, аз за пореден път се оградих с моите стени. Заговорих с останалите пилоти и дори не забелязах, че си е отишла. Наложи ми се сам да издърпам планера, което никак не беше леко на това слънце, но бе улеснено от гнева ми, загдето си е отишла.

Когато влязох в караваната, намерих я легнала на пода, смазана от изтощение.

— Привет — казах аз, съсипан от умората. — Много ти благодаря за помощта. Никакъв отговор.

— Тя бе съвсем навременна след толкова тежък полет.

Нищо.Тя лежеше на пода и отказваше да говори.

Сигурно е забелязала, че леко съм се отдалечил от нея, тъй като можеше да чете мислите ми, и това я амбицирало.

Тези игри на мълчание са глупаво нещо, казах си аз. Ако нещо й е неприятно или я безпокои, защо просто да не ми каже? Е, щом не иска да говори, и аз няма да говоря.

Прескочих я и включих климатичната инсталация, изтегнах се на кушетката, отворих някаква лека книжка и се зачетох, като в същото време си мислех, че нашата връзка едва ли има голямо бъдеще, ако тя смята да продължава да се държи по този начин.

След известно време се размърда, след още известно време стана, безкрайно изтощена и едва се дотьтра до банята. Чух как по тръбите потече вода. Прахосваше водата, защото знаеше, че мъкна всяка капчица от града и сам пълня резервоарите на караваната. Щеше й се да ми създава работа.

Водата спря.

Оставих книгата. Тя самата толкова великолепна и чудото на нашето семейство в тази пустош — дали всичко това нямаше да се разпадне сред разлагащите киселини, останали от моето минало? Не мога ли да се науча да й прощавам греховете? Понякога не ме разбираше и се чувстваше наранена. Нима не мога да се държа като зрял човек и да й простя? .

От банята не се чуваше нито звук. Горкичката тя, сигурно плачеше.

Приближих към малката врата и почуках два пъти.

— Извинявай, уки — казах. — Прощавам ти…

— ККККАААКВОО!!!

Отвътре сякаш изрева див звяр. Бутилки се разпадаха на парчета, запокитени в дървенията; кани, четки, сушоари се разлетяха на всички страни.

— ПРОКЛЕТ (ТРЯС!) ИДИОТ! МРАЗЯ (ФРАС!) ТЕ! НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ВИЖДАМ!

АЗ ЛЕЖА (ТРЯС!) НА ПОДА ПОЛУМЪРТВА, А ТОЙ, ИДИОТЪТ, МИНАВА ОТГОРЕ МИ! ЕДВА НЕ УМРЯХ ОТ СЛЪНЧЕВ УДАР ДА СЕ ЗАНИМАВАМ С ТВОЯ ПРОКЛЕТ ПЛАНЕР, А ТИ ДА МЕ ОСТАВИШ ДА СИ ЛЕЖА НА ПОДА И ДА СИ ЧЕТЕШ КНИЖКА! И ДА УМРА, НЯМА ДА СЕ ТРОГНЕШ! (ТРЯС, ПРАС!) Е, ДОБРЕ, И АЗ НЕ ДАВАМ ПУКНАТА ПАРА ЗА ТЕБ, РИЧАРД ДЯВОЛСКИ БАХ! МАХАЙ СЕ, МАХАЙ СЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ОТТУК, ОСТАВИ МЕ САМА, ЕГОИСТИЧНО… ПРАСЕ ТАКОВА! (ФРАС!)

Никога; никой; в моя живот; не ми е говорил по този начин. Не съм виждал никой да реагира така. Тя хвърля предмети в мое присъствие!

Отвратен и ядосан, аз тръшнах вратата на караваната и хукнах към „Майърс“, който бе паркиран на слънце. Жегата беше така неотстъпна, както мравки, плъзнали по тялото, но аз едва я забелязвах. Но какво й ставаше? Заради нея аз се отказах от моята съвършена жена! Какъв глупак съм бил!

Когато работех като странстващ пилот, получех ли фобия от тълпи, моят лек бе съвсем прост — отлитах и оставах сам. Това се бе оказало толкова ефикасно, че започнах да го използвам и когато получех фобия от някой човек, която лекувах също така успешно. Ако някой не ми харесваше, напусках го и не помислях за него.

В повечето случаи тази система работи успешно — заминаването е мигновен лек за всяка рана, която ти е нанесена от друг. Освен, разбира се, в един на милион от случаите, когато човекът, който те наранява, се окаже твоята сродна душа.

Имах чувството, че ме разпъват. Единственото, което желаех, бе да бягам ли, бягам. Да скоча в самолета, да запаля мотора, без да проверявам какво ще бъде времето, без да се интересувам от нищо — просто да насоча самолета в каква да е Посока, да надуя газта до край и ДА СЕ МАХАМ! Да се приземя някъде, все едно къде, да налея гориво и отново да запаля мотора и ДА СЕ МАХАМ!

Никой нима никакво право да ми крещи! Веднъж да ми се разкрещи, и това ще му бъде последната възможност, защото аз си отивам напълно и завинаги. Затръшвам вратата, тръгвам си — и всичко е свършено!

И все пак стоях с пръсти върху блестящата ръчка на вратата на самолета и не можех да прекрача.

Съзнанието ми този път не ми позволяваше да избягам.

Съзнанието ми кимаше: е, добре, добре… вбесила се е от мене. Но тя има пълно право да се вбеси. Та аз за сетен път постъпих необмислено.

Закрачих из пустотите, за да охладя гнева си, болката.

Това е поредното изпитание пред мен. Мога да докажа, че наистина усвоявам уроците си, ако този път не избягам. Между нас не съществува реален проблем. Тя просто е малко… по-емоционална от мен.

Бях вървял известно време, когато внезапно си спомних от обученията по гражданска отбрана, че човек може да умре, ако стои прекалено дълго на силно слънце.

Дали ТЯ не бе стояла прекалено дълго на слънцето? И е паднала на пода от горещината, а не от злост?

Гневът и обидата ми изчезнаха. Лесли е припаднала от слънчев удар, а аз бях сметнал, че се преструва! Ричард, как можеш да бъдеш такъв идиот?

Завтекох се към караваната. По пътя забелязах едно пустинно растение, каквото никога не бях виждал, изрових го от пясъка и го завих в един лист от бележника.

Когато влязох, тя лежеше на леглото и ридаеше.

— Прости ми, уки — тихо казах аз и започнах да милвам косата й. — Наистина съжалявам, не знаех… Тя нищо не отговаряше.

— Намерих едно цвете… Донесох ти цвете от пустинята. Дали има нужда от вода?

Тя седна на леглото, избърса си сълзите и тъжно разгледа малкото растение.

— Да. Има нужда от вода.

Донесох една чаша, в която да сложа растението, и чаша с вода, за да го напоя.

— Благодаря за цветето — каза тя след минута. — Благодаря за извинението. И ако искаш, Ричард, да задържиш някой в живота си, запомни добре: никога не си позволявай безразличие към него!

Късно следобед в петък тя се върна щастлива от полета си. Цяла сияеше и беше прекрасна. Летяла бе повече от три часа и слязла на земята не защото не е могла да се задържи, а защото планерът бил нужен на друг. Целуна ме, радостна и изгладняла, и започна да ми разказва какво е научила.

Аз разбърках салатата и я разделих в две чинии.

— Пак те гледах как правищ приземяването — казах аз. — Приличаше на Мери Кинозвездата — готова направо за снимки. Докосна се до земята леко като перце!

— Ех; да беше така! — въздъхна тя. — Ако не бях включила докрай въздушните дефлектори, можех да се приземя в храстите. Не бях преценила добре!

Въпреки това се виждаше, че е много горда с приземяването. Често, когато получаваше похвали, тя сменяше темата и споменаваше нещо странично, в което не е съвсем добра, за да смекчи силата на комплимента, та да й бъде по-леко да го приеме.

Сега е моментът да й кажа, помислих си аз.

— Ук, нужно ми е малко да полетя.

Тя веднага разбра какво й казвам, погледна ме стреснато и ми остави вратичка да променя решението си в последния момент, като заговори двусмислено:

— Не бива да излиташ сега. Термалите са изстинали. Аз не се оставих да ме отклони, а преминах в настъпление.

— Нямам предвид планера. Имам намерение да замина. След утрешното състезание. Как ти се вижда? Нужно ми е да остана известно време сам. И на тебе това ти е нужно, не мислиш ли?

Тя остави вилицата и седна на леглото.

— Къде смяташ да ходиш?

— Не зная. Няма значение. Където и да е. Струва ми се, че имам нужда да остана сам за седмица-две.

Моля те, пожелай ми всичко хубаво, казах си на ума. Моля те, разбери, че и ти също имаш нужда да останеш сама, да се върнеш например и да заснемеш някой телевизионен сериал в Лос Анджелис.

Тя ме изгледа въпросително.

— Като се изключат някои дребни проблеми, ние преживяхме най-щастливото време в живота си, бяхме по-щастливи от всякога. И ти най-внезапно решаваш да тръгнеш накъдето ти видят очите и да бъдеш сам, така ли? Имаш нужда да бъдеш сам или може би да намериш някоя от твоите жени и да прекараш с нея известно време, за да започнеш после с мен отначало?

— Това не е справедливо към мен, Лесли. Обещах ти да се променя и съм се променил. Обещах ти да няма други жени и няма други жени. Ако нищо не се бе получило от опита ни, ако имах желание да се срещам с други жени, щях да ти го кажа. Знаеш, че не ми липсва жестокост, за да ти го кажа.

— Да, зная.

Лицето й с прекрасните й черти сега беше безизразно… Мисълта й явно трескаво работеше, тя преценяваше светкавично всичко: доводи, предположения, възможности, алтернативи.

Мислех си, че е трябвало да очаква, че рано или късно това ще се случи. Циничният разрушител вътре в мен, този вампир в моето съзнание, се бе съмнявал, че нашият експеримент може да трае дори и две седмици, а ето че утре се навършваха шест месеца, откакто се бяхме заселили в тази каравана, без да сме прекарали и два дни далеч един от друг. От развода си досега не бях прекарвал и шест дни с една жена. Въпреки всичко време беше за известна почивка.

— Лесли, моля те да разбереш. Какво толкова лошо има в това да бъдем далеч един от друг понякога? Най-убийственото нещо в брака е…

— О, Боже, той отново започва с неговите сапунени мехури. Ако трябва да изслушам добре познатата стара песен с всички аргументи в полза на това да не обичаш… — тя вдигна ръка, за да прекъсне протестите ми: — … Зная, че мразиш думата любов, зная, че хиляди пъти си ми казвал, че тя е изпразнена от съдържание — зная това! Но аз я използвам тъкмо сега!… Ако ще трябва да изслушам старата песен, която си знаеш, за да не обичаш никого освен Небето и твоя самолет, ако трябва пак да я слушам, ще започна да викам!

Аз седях притихнал и се опитвах да се поставя на нейно място, но все не успявах. Какво толкова лошо има в това да се откъснем за малко един от друг, да си дадем почивка? Защо възможността да не бъдем заедно за известно време й вдъхваше такъв ужас?

— Да викаш, означава да повишиш тон — казах аз с усмивка, като се опитвах да се надсмея над собствените си свещени правила, надявайки се, че ако е възможно да погледнем на нещата с усмивка, значи не всичко е толкова страшно.

Тя обаче не се усмихна.

— Стига с твоите проклети правила! Докога, Господи, докога смяташ да влачиш целия този баласт със себе си? В мен се надигна пристъп на гняв.

— Ако не бяха истина, нямаше да те занимавам с тях. Не виждаш ли? Това са важни неща за мен; за мен те са истина; те са част от моя живот! И, моля те, мери си приказките!

— А, значи ти ще ми кажеш какво да приказвам! Ще приказвам каквото си искам, дявол да го вземе!

— Ти си свободна да си го приказваш, Лесли, но аз не съм длъжен да те слушам…

— О, така ли! С тъпата си гордост!

— Ако има нещо, което не мога да понасям, това е да се отнасят към мен без капчица уважение!

— А ако има нещо, което аз да не понасям, това е да бъда ИЗОСТАВЯНА!

Тя зарови лицето си в ръце и косите й се посипаха като златист водопад, за да скрият страданието й.

— Изоставяна ли? — казах аз. — Но, уки, аз не смятам да те изоставям! Казах само…

— Но го правиш! А аз не понасям… да бъда изоставяна…

Думите й едва се чуваха, задавени от ридания, едва стигаха до мен през пръстите и златото на косите й.

Аз преместих масата и седнах до нея на леглото. Опитах се да придърпам до себе си тялото й, свито на кълбо, и да я прегърна. Тя не помръдна, не спря да ридае.

В този миг се бе превърнала в някогашното момиченце, което никога не беше я напускало — момиченцето, което навремето се е почувствало изоставено, жестоко изоставено, завинаги изоставено след развода на родителите й. Оттогава насам родителите й се бяха събрали отново, тя ги обичаше и двамата, но раните на детството никога не бяха изчезнали.

Лесли бе си пробивала път, за да стане това, което е в момента, съвсем сама, живяла бе сама, била е щастлива сама. Сега, след като прекарахме толкова много щастливи месеци заедно, тя бе започнала да мисли, че се е освободила от тази страна на своята личност, която бе свързана със самотата. И тя си имаше своите стени и в момента аз бях допуснат сред тях.

— Аз съм тук, уки — обърнах се към нея. — Тук съм.

Права е, че съм горд, помислих си. При най-малкия проблем веднага съм готов да се защитавам, забравяйки какво преживява тя. Колкото и силна и умна да е, все пак се страхува.

В Холивуд е получавала далеч повече внимание, отколкото съм получавал аз когато и да било. В деня след нашия деветчасов телефонен разговор тя напусна приятели, агенти, студиа, политика. Напусна ги, без да се сбогува, без никакви обяснения, без да знае дали ще се върне скоро или никога. Просто ги напусна. Поглеждайки на запад, можех да усетя въпросите, които се носят над града, който бе оставила: Какво стана с Лесли Париш?

Сега тя е в центъра на пущинаците. На мястото на скъпата й стара котка, която почива в мир, сега я заобикалят съвсем не толкова приятни змии и скорпиони, пясъци и скали. Непосредственият й свят е суровият свят на полетите. Тя бе заложила на карта всичко. Отказала се бе от Холивуд, доверяваше ми се изпяло в тази сурова земя, където нямаше друга защита освен силата на онази топлота, която ни обгръщаше и двамата, когато бяхме щастливи заедно.

Риданията й стихнаха, но тя все още лежеше свита на кълбо, цялата вдървена насреща ми.

Никак не ми се иска да я разплаквам, но тя сама си е виновна! Нали се споразумяхме, че това е експеримент. В споразумението ни не влизаше това да не можем да прекарваме по няколко седмици сами. Когато се вкопчва в мене така, тя не ми дава право на свобода да бъда където искам. И така сама ме тласка да я напусна. Толкова е умна, нима не може да разбере един прост факт? Затвориш ли човека в килия, той мигновено пожелава да избяга.

— О, Ричард — промълви тя, съкрушена и уморена. — Така искам двамата да успеем да бъдем заедно. Искаш ли го и ти?

— Да, искам го.

Искам го, ако ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм — казах си аз. Никога не бих застанал между теб и онова, което ти желаеш; защо ти не можеш да постъпиш така към мен?

Тя се изправи и седна по-далеч от мен в другия край на леглото смълчана. Нямаше вече сълзи, но във въздуха бе надвиснало неразбирателството и огромната дистанция между нашите два острова.

И тогава стана нещо изключително странно; изведнъж почувствах, че всичко това се е случвало вече веднъж. Небето кървавочервено на запад, силуетът на едно разкривено дърво, който се вижда през прозореца. Лесли, смазана под товара на различията между нас — всичко се бе случило точно по същия начин в някакво друго време. И тогава аз исках да си отида, а тя се опитваше да ме разубеди. Бе плакала, после бе се смълчала, а после бе казала: „Така искам двамата да успеем да бъдем заедно. Искаш ли го и ти?“ А аз бях отвърнал: „Да, искам го.“ И сега следващото, което ще каже, е: „Сигурен ли си?“ Тя е изричала тези думи и преди, и ето че сега отново ще ги каже.

Тя вдигна глава и погледна към мен:

— Сигурен ли си? Дъхът ми спря.

Дума по дума аз знаех своя отговор. Моят отговор тогава беше:

— Не. Ако трябва да бъда честен, не съм сигурен…

После всичко изчезна: думите, залезът, дървото, всичко. С това мигновено прозрение в различно време над мен надвисна огромна тъга, толкова тежка тъга, че очите ми се заслепиха от сълзи.

— Ти си станал по-добър — бавно заговори тя. — Аз зная, че ти се променяш от декември насам. Много си мил през повечето време, живяхме толкова щастливо заедно. Аз виждам, че ние имаме прекрасно бъдеще, Ричард, защо трябва да бягаш? Нима не желаеш това бъдеще или още не можеш да го видиш?

В караваната бе почти тъмно, никой от нас не се помръдна да запали светлината.

— Лесли, в този момент видях нещо друго. Нима това се е случвало и преди.

— Искаш да кажеш, че този момент се е случвал и преди, нещо като спомен от предишно прераждане? — попита тя.

— Да. Имах чувството, че зная всяка дума, която ще кажеш. Ти почувства ли го?

— Не.

— Аз го почувствах. Знаех съвсем точно какво ще кажеш и ти го казваше. .

— И какво стана после?

— Не зная. Представата ми изчезна, но се почувствах непоносимо тъжен.

Тя протегна ръка и ме докосна по рамото. Долових сянка на усмивка в мрака.

— Напълно си го заслужаваш,

— Остави ме да се опитам отново да си върна тази представа. Дай ми десетина минути…

Тя не протестира. Аз легнах на пода, затворих очи. Поех си дълбоко дъх.

Тялото ми е напълно отпуснато…

Отново дълбоко вдишване.

Съзнанието ми е напълно отпуснато…

Вдишване.

Стоя пред една врата и вратата се отваря в различно време…

Караваната. Залез. Лесли свита на кълбо, сякаш да се защити от нещо, на другия край на леглото. Виждам я реално, като в триизмерен филм.

— О, Ричард — казва тя, съкрущена и уморена. — Така искам да успеем да бъдем заедно. Ти искащ ли го?

— Да, искам го.

Искам го, ако ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм — помислих си аз. Никога не бих застанал между тебе и нещо, което желаеш. Защо не можеш да бъдеш, такава и ти?

Тя се изправи и седна на другия край на малкото легло, мълчалива. Нямаше повече сълзи, но въздухът бе натежал от нашето неразбирателство, от дистанцията между нашите два острова.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че искаш да бъдем заедно?

— Не! Да си призная честно, не съм сигурен. Мисля, че не мога да се примиря с тези въжета. Чувствам се уловен в мрежа от въжета! Опитам се да махна някое въже, а на теб това не ти харесва. Махна друго — и ти се разкрещяваш. Толкова сме различни, че се страхувам от теб. Вложих всички усилия, за да успее този експеримент, но ако ти не си в състояние да ме оставиш да поживея сам няколко седмици, не съм убеден, че искам да бъдем заедно. Не мога да си представя такова бъдеще.

Тя въздъхна. Дори и в мрака можех да видя как издига около себе си стени, а аз оставам извън тях,

— Аз също не виждам бъдеще, Ричард. Ти ме предупреди, че си егоист, но аз не поисках да те чуя. Опитахме се, но не се получи. Всичко трябваше да бъде точно такова, каквото ти го искаш… Съвсем точно да отговаря на твоите представи, нали?

— Боя се, че е така, Лесли.

Едва не я нарекох уки, но не го направих и разбрах, че вече никога няма да се обърна към нея така.

— Не мога да живея без свобода…

— Не намесвай тук свободата, моля те. Не искам да слушам повече сапунени мехури. Изобщо не трябваше да допусна да ме убеждаваш да правим повече опити заедно. Аз се отказвам. Ти си оставаш това, което си.

Аз се опитах да вдигна малко от тежестта на този разговор.

— Ти летя с планера сама. Повече никога няма да се страхуваш да летиш.

— Така е. Благодаря ти, че ми помогна да го постигна — тя се изправи, запали светлината и погледна часов-Да.

— Сбогом, Ричард, карай…

…Внимателно. Искаше да каже „карай внимателно“. Но вече не можеше да го каже. Сега вече можех да карам както си искам.

— Сбогом.

Наведох се да я целуна, но тя извърна глава.

Сива пелена падна над съзнанието ми. Извърших нещо непоправимо. Все едно да скочиш, от самолет от две мили височина.

Все още можех да я задържа, можех да докосна ръката й, ако поискам.

Тя вървеше напред.

Вече е късно.

Един мислещ човек преценява, взема решение и след това действа съобразно, с него. Никак не е разумно да променяш решението си в последния момент. Веднъж тя постъпи така с мен и, както се оказа, сгреши. Не можеше и дума да става, че ще повтори същото още веднъж.

Но, Лесли, аз те познавам твърде добре. Ти не можеш да си отидеш! Познавам те по-добре от всекиго на света и ти също ме познаваш. Ти си най-добрата моя приятелка в тоя живот. Как можеш да си отидеш? Не разбираш ли, чете обичам? Никого не съм обичал, а тебе обичам.

Защо нямах силите да й го призная? Тя продължаваше да се отдалечава, без да се обръща назад. После мина през вратата и изчезна от погледа. Ушите ми забучаха, сякаш от звука на вятър, сякаш витло, което бавно и търпеливо се завърта и самолетът ме очаква да се кача и да свърша със своя живот.

Аз стоях дълго и гледах вратата, сякаш тя можеше внезапно да се появи ида каже: „О, Ричард, колко сме глупави и двамата, как можем да си причиняваме това единна друг!“

Тя не се появи и аз не се втурнах през вратата, за да я върна.

Истината е, че ние сме сами на тази планета, мислех си аз, всеки от нас е напълно сам — и колкото по-рано го разберем и приемем, толкова по-добре за нас.

Множество хора живеят сами: женени или самотни, те търсят, без да могат да намерят, докато накрая забравят, че са търсили. И с мен беше така преди и отново ще бъде. Но никога, Ричард, никога не допускай никого толкова близо до себе си, колкото допусна тази жена.

Излязох, без да бързам, от летището, стигнах до колата и потеглих, без да бързам, отдалечавайки се от аерогарата. Ето на запад се насочва един самолет ДС-8 — може би тя е там?

Последва „Боинг-727“, след него друг. В този момент се насочват нагоре, за да вземат височина; колелата се прибират, предкрилията се вдигат, самолетът поема курс. Ето че тя летеше в моето небе в този момент, как стана така, че аз останах на земята?

Отърси се от тези мисли. Отърси се напълно от мислите си. По-късно ще помислиш за това. По-късно.

На другия ден застанах на стартовата линия осемнайсети по ред. Крилете бяха напълнени с воден баласт, комплектът с необходимите принадлежности е на борда, люкът е затворен… Всичко е проверено.

Колко празна беше караваната през цялата тази безсънна нощ, колко невероятно стихнала!

Наистина ли си отиде? Някак си не мога да повярвам…

Облегнах се на седалката, проверих ръчките за управление на полета, кимнах на техническото лице отвън, дори не знаех как се казва, и натиснах педалите. Ляв, десен, ляв: да тръгваме, буксирен самолет, да тръгваме.

Усещането е като при катапултиране, движението забавено. Ужасен трясък и рев от буксирния самолет, от който се издигаме първо няколко фута, след това все по-бързо и по-бързо. Скоростта дава сила на елероните, на педалите и елеваторите и ето че сега сме на фут над земята и се носим над пистата, докато буксирният самолет се издига и започва да набира височина.

Снощи аз извърших огромна грешка. С онова, което казах, с това, че я пуснах да си отиде. Сега сигурно е късно да я моля да ее върне.

След пет минути набрахме достатъчно височина, следвайки въжето на буксира, след което — леко спускане за отслабване на напрежението и аз дърпам ръчката за освобождаване.

Има един добър термал близо до пистата за излитане и там е пълно с планери. Първият, който се издига във възудуха, намира потока и ние, останалите, следваме като леминги под формата на огромна спирала… Цяло стадо планери, които се издигат ли, издигат все по-високо в топлата подемна струя.

Внимателно, Ричард, огледай се добре! Влез в тер-мала от дъното, върти се в същата посока като всички други. Ако се сблъскаш, във въздуха с някого, това може да ти убие целия ден.

Колкото и да съм летял, продължавам да се вълнувам, както някога, и все подскачам, когато в толкова малко пространство се съберат толкова много планери.

Рязък завой. Бърз завой. Хванеш ли сърцевината на възходящия поток, започваш да се движиш като в експресен асансьор… Петстотин фута в минута, седемсто-тин, деветстотин. Не е най-добрият издигащ поток в Аризона, но все пак е достатъчно добър за първо излитане днешния ден.

Дали ще вдигне телефона, ако й се обадя? И ако го вдигне, какво бих могъл да й кажа.?

Лесли, ужасно съжалявам!

Хайде да започнем по старому?

Вече съм го казвал веднъж, вече съм се извинявал.

На противоположната страна на потока се намира АS-W 19, който е точно копие на моя собствен планер и на крилото и опашката му е изписан състезателен номер СZ,. Отдолу в потока навлизат още три планера, а над мен има поне дванайсет. Когато човек погледне нагоре, има чувството, че ужасен ураган се е извил сред фабрика за самолети — всичко приличаше на спираловидна финтазия, на летяща стихнала скулптура.

А може би съзнателно съм искал да я накарам да си отиде? Всъщност знаел съм, че заявлението „искам да бъда сам“ е хапче, което тя никога няма да преглътне.

Може бинтова беше начин аз да се махна, и то като страхливец? Дали е възможно сродните души да се срещнат и да се разделят завинаги?

Много внимателно и постепенно аз се изкачвам покрай С2, нагоре във въздушния поток, което е знак, че летя добре въпреки умората. Състезателният полет преминава по триъгълник с обиколка 145 мили над пустоши, потънали в ужасна жега, каквото представлява пустинята. На земята е направо смърт, но във въздуха има достатъчно възходящи потоци, за да се задържи планерът цял следобед при висока скорост.

Отваряй си очите, Ричард! Внимавай добре. Точно над мен се издига „Либела“, следва „Чирус“ и „Швайцер 1-35“. Мога да подмина „Швайцера“, вероятно и „Чируса“, но не и „Либела“. Скоро ще стигнем върха на потока и ще се отправим на курс, тъй че ще имаме по-голям простор.

И какво сега? Да прекарам целия остатък от живота си сам, летейки на планери. Как сега такъв експерт по бягствата, какъвто съм аз, как да избяга от липсата на жената, заради срещата с която е бил роден? Лесли! Така дълбоко съжалявам!

Съвсем ненадейно силен лъч слънчева светлина ме заслепи. Пламък, разлитащи се частици плексиглас, кабината се накланя встрани, въздушен удар в лицето ми, яркочервена светлина.

Ремъкът на рамото ми се опъва, залепвам за седалката, подемната сила се опитва да ме изхвърли, след това да ме смаже.

Кабината се понесе със скоростта на шрапнел, времето буквално запълзя.

Ударен си, Ричард! Нищо не е останало от твоя планер и ако искаш да живееш, трябва по-бързо да се махнеш от тези останки и да отвориш парашута.

Почувствах как планерът се обърна и разпадайки се на части, се понесе надолу.

В червена пелена пред мене просветваха ту скалите, ту небето. Останките от крилото се въртяха наоколо ми като разкъсан облак небе — земя — небе… Струваше ми се, че ръцете ми не стигат, за да откопчая предпазния колан.

Въпреки целия му опит не се е научил на много неща.

Бавно оценява ситуацията.

О, здравей приятел! Няма ли да ми помогнеш? Сигурно ще кажат, че съм катастрофирал. Не съм катастрофирал. Просто натоварването е прекалено… Не мога…

Казва „не мога“, когато всъщност „не иска“. Аз искам… да отворя тези закопчалки…

Слуша наблюдателя в последните секунди. Интересен край на един живот.

ЕТО!

В момента, когато се освободих от предпазните колани, кабината изчезна, аз хванах въжето на парашута, издърпах го и се обърнах, за да видя земята, преди парашутът да се отвори… Твърде късно. Ух, толкова много съжалявам, толкова…

мрак

Примигвах и отворих очи в тъмното. Лежах на пода в караваната.

— Лесли…

Лежах на пода и дишах дълбоко, лицето ми се обливаше в сълзи. Тя продължаваше да седи на леглото.

— Добре ли си? — попита. — Уки, добре ли си! Надигнах се от пода, свих се близо до нея и силно я прегърнах.

— Не искам да си отивам от теб, моя малка уки, никога не искам да си отивам от теб — пророних. — Аз те обичам.

Тя едва забележимо потръпна. Настъпи тишина и, както ми се стори, завинаги.

— Ти… какво?-попита тя.

 

 

Около два часа сутринта, забравили неразбирателствата, ние лежахме прегърнати и разговаряхме за цветя, за щастливи хрумвания и творчески приумици, за съвършенството на живота, който ни очакваше. Аз въздъхнах.

— Спомняш ли си моето някогашно определение? — попитах аз. — Че сродна душа е тази, която отговаря на всички наши потребности?

— Да.

— В такъв случай не съм сигурен, че ние сме сродни души.

— Защо не? — попита тя.

— Защото нямам потребност да споря — да споря с теб — отвърнах аз. — Нямам потребност да те оборвам.

— Откъде знаеш? — тихо каза тя. — Откъде знаеш, че някои от уроците не стигат до теб точно по този начин? Ако не ти е потребно да се бориш, за да усвоиш някои уроци, нямаше да създаваш толкова много проблеми! В някои моменти не мога да те разбера, докато ти не се ядосаш… А не ти ли се случва и на теб да не разбираш какво искам, докато не започна да викам? Нима съществува такова правило, според което ние не можем да усвояваме своите уроци и да се разбираме по друг начин освен със сладостни думи и целувки?

Аз примигнах с очи от удивление.

— Аз пък си мислех, че отношенията между две сродни души трябва да бъдат съвършени във всеки момент.

Нима е възможно сродни души да не се разбират? Нима това е съвършенство, уки? Искаш да кажеш, че дори когато се караме, това е пак проява на чудото. Когато един скандал довежда до разбиране помежду ни, каквото не сме имали преди?

— Ах — възкликна тя в златистия мрак, — това е то да живееш с философ…

 

На следващия ден, преди започване на състезанието, аз бях двайсет и трети подред, предпоследен. Крилете бяха напълнени с вода за баласт, спасителните съоръжения — на борда, люкът — готов, и уредите за управление — проверени. Лесли ми подаде картите, радиокодовете, целуна ме, пожела ми късмет и затвори люка. Заключих се отвътре, отпуснах се в седалката на пилота, проверих таблото за управление на полета, кимнах, че съм готов, изпратих една въздушна целувка на Лесли и дадох знак за тръгване на буксирния самолет.

Всеки полет е съвсем различен от всички останали, но всеки започва с бавно катапултиране от самолет, който те изнася на буксир. Буксирният самолет надига силен рев на стартовата площадка и бавно потегля, след което усилва скоростта. Високата скорост задейства елероните, подемните устройства, педалите и ето че вече се издигаме един фут над земята, изчакваме малко и буксирният самолет излита и започва постепенно да набира височина.

Лесли си правеше шеги с мен тази сутрин и обилно ме заливаше с леденостудена вода точно когато най-малко го очаквах. Тя бе щастлива, аз също. Каква трагична грешка щеше да бъде, ако я бях напуснал.

Пет минути по-късно, издигнал се на нужната височина, аз пикирам, за да отслабя напрежението и дърпам ръчката, за да се освободя по-леко от буксира.

Имаше един добър термичен поток близо до мястото на излитане, който бе пълен с планери. Аз изнемогвах от горещината в кабината, наоколо планерите вихрово кръжаха. Аз обаче бях почти последен и не можех цял ден да прекарам в търсене на издигащ въздушен поток. Бях нетърпелив, но внимателен. Отваряй си очите — казах си. Бъди нащрек!

Рязък завой. Бърз завой…

Вратът ме заболя да се въртя наляво и надясно, да наблюдавам и да преценявам ситуацията. Един „Швайцер“ се спусна под мене и рязко се обърна.

Тя е напълно права. Аз наистина създавам проблеми. Ние имахме своите трудни моменти, но нали така е с всички? Хубавите моменти са великолепни, те са просто… ВНИМАВАЙ!

„Чирусът“ над мен рязко свърна надолу и слезе с трийсет фута, а крилото му като гигантско острие се устреми към главата ми. Аз рязко натиснах спирачката напред и слязох надолу, като в същото време успях да избегна сблъскване с планера под мен.

— Виж го как му се поискало да лети — задавих се аз от възмущение. — Приискало му се да ме измести!

Върнах се обратно в спиралата издигащи се планери и погледнах нагоре от центъра, където на половин миля можеше да се види вихрушката от планери. Малко пилоти са ставали свидетели на нещо подобно — помислих си аз.

В момента, в който погледнах нагоре, забелязах нещо, което се движеше много странно. Това беше планер, който се превърташе, спускайки се посред другите планери! Гледах го и не можех да повярвам… Що за безумна глупост — да се превърта сред толкова много други планери!

Примижах срещу слънцето. Планерът не се превърташе за развлечение, той се превърташе, защото бе загубил едно крило.

Но погледни! Не е само един — два планера се превъртаха! Бяха излезли изпод контрол и падаха право надолу към моята кабина.

Натиснах ръчката вляво и левия педал и рязко се от-тласнах встрани. Недалеч от дясното ми крило паднаха двата катастрофирали планера. След тях се носеше облак от счупени частици като бавни есенни листа, които се въртят на вятъра.

Радиото, което бе мълчало минути наред, сега загърмя:

— СБЛЪСКВАНЕ! Въздушен сблъсък!

— СПУСКАЙ СЕ С ПАРАШУТИТЕ!

Какъв смисъл има да им съобщават по радиоуредбата да се спускат с парашутите? — помислих си аз. Когато самолетът ти се е разбил на частици, какво друго можеш да направиш, освен да се спуснеш с парашута?

Една от падащите частици в облака се оказа тялото на човек. То дълго се спуска във въздуха, докато най-сетне зад него изникна найлонът, духан от вятъра. Беше жив; успял бе да отвори парашута. Браво, приятел!

Парашутът бе отворен и се носеше безшумно към скалите.

— Появиха се два парашута! — съобщи радиото. — Внимание земя, два парашута! Спускат се три мили на север. Можете ли да изпратите там джип? .

Не виждах другия парашут. Онзи, който наблюдавах, се сви, когато пилотът стъпи на земята.

Все още летяха частици от разбитите планери. Една частица от крило бавно и непрестанно все се въртеше и въртеше около своята ос.

Никога не бях ставал свидетел на сблъсък във въздуха. От разстояние той изглеждаше мирно и тихо. Човек можеше да го вземе за някакъв нов спорт, измислен от скучаещ пилот, ако не бяха останките от планерите, полетели надолу. Никой пилот не би изнамерил такъв спорт, който да превръща самолета на части, ей тъй, за развлечение.

Радиото отново забръмча.

— Някой вижда ли пилотите?

— Да, виждат се и двамата.

— Как са? Можете ли да кажете дали са добре?

— Да. И двамата изглеждат добре. На земята са и ни махат.

— Слава Богу!

— Е, момчета, бъдете по-внимателни горе, има много планери в толкова малко пространство…

Четирима от пилотите в състезанието — помислих си аз — са жени. Как ли се чувства една жена, която лети тук горе, когато я наричат „момче“?

Внезапно замръзнах в горещината. Вчера всичко това ми се бе явило! Какво странно съвпадение… Единственият въздушен сблъсък, който съм виждал, да стане на другия ден, след като, легнал на пода в караваната, си го бях представил предварително!

Не, аз не си го бях представил, аз самият бях ударен в крилото! Можех да бъда аз този, който се бе приземил долу в пустинята, но не така удачно, както онези двамата, които се качваха в джипа, развълнувани от онова, което има да разказват.

Ако Лесли си беше отишла снощи, ако ме бе напуснала, а аз бях излязъл на полета днес — уморен и тъжен вместо отпочинал и спокоен — можех да пострадам.

Измених курса и поех сам в едно необичайно пусто небе. След всичко случило се планеристите няма да летят на големи групи, ако въздушните потоци стигат за всички.

С насочен надолу нос тихият ми състезателен планер се устреми с пълна скорост към една планинска верига. Отдолу се виждаха скали, но ние навлязохме в нов термичен поток и спираловидно се издигнахме, набирайки височина.

Дали онова видение от вчера не ме беше спасило?

Ето че бях спасен, кой знае защо.

Когато направих избор в полза на любовта, дали не бях избрал живота вместо смъртта?

Беше се свила в пясъка на кълбо точно на пътя и бе готова да нападне пикапа със скорост десет мили в час. Спрях рязко колата и взех микрофона в ръка.

— Здравей, ук, чуваш ли ме?

След минута мълчание тя отвърна по радиоуредбата от караваната:

— Да, нещо те спира ли?

— Една змия е преградила пътя. Можеш ли да извадиш книгите за змии? Ще ти я опиша.

— Само минутка, скъпи.

Аз дадох малко напред и свърнах встрани от животното. То бе извадило черния си език и изглеждаше доста разгневено. Когато включих двигателя, змията размърда роговите пръстени на опашката си и сухо просъска: Предупреждавам те…

Каква храбра змия! Ако аз имах нейната смелост, можех да размахам юмрук срещу танк с размери три на шест блока и яростно да изръмжа: Да не си посмял да помръднеш, предупреждавам те…

— Взех справочниците за змии — чу се глас по радиото. — Внимавай сега. Стой вътре и не отваряй вратата.

Да, каза змията. Слушай я и бъди внимателен. Това си е моята пустиня. Ти се осмеляваш да нахлуваш в моите територии и аз ще унищожа твоя автомобил. Не че искам да го правя, но ако ме принудиш, няма да имам друг избор. Жълтите й очи ме гледаха, без да мигат, езикът отново се подаде във въздуха.

Лесли не можеше да сдържи любопитството си:

— Веднага идвам да видя.

— Не! Най-добре е да стоиш там. Тук в пясъка може да има цяло гнездо. Мълчание.

— Лесли?

Мълчание.

В огледалото за обратно виждане зърнах силует, който излезе от караваната и пое право към мен. Единственото, което липсва на тези модерни отношения между мъжете и жените, помислих си аз, това е послушанието,

— Извинявай — обърнах се към змията, — връщам се веднага.

Дадох заден с колата и спрях точно пред нея. Тя влезе заедно с книгите; „Пътеводител на северноамериканските влечуги и земноводни“ и „Справочник на природолюбителя от клуба Сиера — Югозападната пустиня“.

— Къде е змията?

— Очаква ни — казах аз. — А сега искам от теб да стоиш вътре. Да не си посмяла да надникваш от колата, чуваш ли?

— Няма да надниквам, ако и ти не надникваш.

Чувствахме, че се приближава някакво приключение.

Змията не се помръдваше от мястото си и съскаше срещу колата да спре.

Отново се върнахте, така ли? Добре, но по-нататък оттук няма да ви пусна, няма да мръднете дори и сантиметър по-напред.

Лесли се наведе към мене, за да може да я вижда.

— Здравей! — поздрави тя весело и оживено. — Здравей, змиичке! Как си днес?

Никакъв отговор. Какво бихте казали, ако сте една груба, хитра, непреклонна отровна пустинна гърмяща змия и чуете милия глас на момиченце, което най-любезно ви запитва: „Как си днес?“ Сигурно няма да знаете какво да отговорите. Само примигвате с очи, но не казвате нищо.

Лесли се облегна назад и отвори първата книга.

— Как би определил цвета й?

— Ами зеленикавопясъчна на цвят, пепеляво бледо-маслинено зелен, тъмнокафяви ивици по гърба, отвътре тъмнозелени, а отвън почти бели. Широка, плоска триъгълна глава, къс нос.

Страниците се обръщаха.

— Божичко, тук е пълно с най-неподходящи кандидати! — възкликна тя. — Колко е голяма?

Усмихнах се. Твърде сексистки възприемаше змията в женски род — помислих си аз. Е, всеки от нас го прави по един или друг начин. Можеше да й се прости.

— Съвсем не е малка змия — отвърнах. — Ако се опъне… ще бъде може би четири фута.

— Смяташ ли, че „ивиците преминават в неотчетливи кръстосани ивици близо до опашката“?

— Не съвсем. Опашката е на черни и бели ивици. Черните тесни, белите широки.

Змията се разви и запълзя към храстите встрани от пътя. Бях готов да дам газ и да подкарам колата с всичка сила, когато тя отново се сви на кълбо, очите й заблестяха и тя замята опашка. Нали те предупредих, че не се шегувам! Щом сам си търсиш да ти затрия колата, ще си го получиш! Стой там и не мърдай, защото…

— „Червеникави люспи по двайсет и пет на ред“ — четеше Лесли. — Ах! „Черни и бели пръстени на опашката!“ Я виж това: „Светла ивица зад окото се спуска назад над ъгълчето на устата.“

Виждаш ли тази светла ивица зад окото ми? — сякаш питаше змията. Какво повече да ти кажа? Откажи се от намеренията си и дай бавно назад…

— Точно така! — възкликнах аз. — Това е тя! Кой вид е това?

— Гърмящата змия Мухаве — прочете тя. — Crotalus scutellatus. Виждаш ли я на картинката?

Змията от снимката съвсем не се усмихваше. Лесли отвори „Наръчника“ и заобръща страниците.

— Доктор Лоуи твърди, че змията Мухаве има „уникална“ отрова с невротоксични елементи, за която няма открита противоотрова. И ухапването на змията Мухаве може да има значително по-сериозни последствия от това на западната гърмяща змия с ромбовидни очертания на гърба, с която понякога я бъркат.

Мълчание. Наоколо не се виждаха от западните гърмящи змии, тъй че нямаше как да объркаме змията Мухаве.

Двамата с Лесли се спогледахме.

— Най-добре е да стоим в колата — предложи тя.

— Честно казано, нямам особено желание да изскоча навън, ако от това се страхуваш.

— Да — изсъска Мухаве, горделива и жестока. — Да не си посмял и да помръднеш, ако не искаш… Лесли отново надникна.

— Какво прави в момента?

— Предупреждава ме да не съм посмяла да мръдна.

След известно време змията отново се разви, като ни гледаше в очите, готова да отвърне на всяка хитрост от наша страна. Ние не посмяхме да правим подобни опити.

Ако ме ухапе — мислех си, — дали ще умра? Разбира се, че не. Можех да си изградя психична защита, да направя така, че отровата да се превърне във вода или в друга някаква напитка. Мога да не приема битуващата вяра, че змиите убиват, като по този начин я лиша от силата й. Мога да го направя — мислех си аз. Но точно в този момент няма смисъл да опитвам.

Наблюдавахме змията с възхищение.

Да, въздъхнах аз, и при мен първият порив бе да я убия, породен от глупави досадни скрупули. Ами ако се вмъкне в караваната и започне да хапе наред? По-добре да хвана една лопата още сега и да я цапардосам по главата, преди да се е случило нещо подобно. Та това е най-опасната змия в пустинята — да взема пушката и да я гръмна, преди тя да е убила Лесли!

О, Ричард, колко жалко, че една част от теб мисли толкова грозно, толкова жестоко. Да я убиеш. Кога най-сетне ще се издигнеш на такова ниво, че да не изпитваш постоянен страх?

Несправедливо се обвинявам! Мисълта да я убия бе случайна, невежествено безумно намерение. Аз не съм отговорен за това намерение, а само за действията си, за окончателния си избор. Моят окончателен избор е да се отнеса с уважение към тази змия. Тя е проявление на живота, също толкова истинно или толкова лъжливо, както и онова, което гледа на себе си като двуного, ползващо инструменти, каращо кола, полужестоко същество, дошло тук да се учи. В този момент бях готов да обърна лопатата срещу всеки, който се осмелеше да нападне нашата смела гърмяща змия Мухава.

— Да й дадем да послуша малко музика по радиото — Лесли включи копчето, намери една станция с класическа музика, където свиреха нещо в духа на Рахманинов, и завъртя копчето докрай. — ЗМИИТЕ НЕ ЧУВАТ МНОГО ДОБРЕ — поясни тя.

След известно време гърмящата змия омекна и се отпусна. Остана само едно кръгче от защитната стена, която бе изградила, навивайки се цялата на кълбо. След още няколко минути тя близна въздуха за последен път в посока към нас. Справихте се добре. Издържахте изпитанието. Поздравления. Музиката ви е прекалено силна.,

— Тя си отива, ук! Виждаш ли? Сбогом.

И ето че госпожица М. Г. Змия плавно пропълзя и изчезна сред шубраците.

— Довиждане! — извика Лесли и й помаха с ръка, едва ли не тъжно.

Освободих спирачката и върнах колата обратно до караваната, след което свалих скъпата си спътничка, с нейните книги за змиите.

— Как мислиш? — обърна се към мене тя. — Дали сме си въобразили всичко онова, което каза тя? А може би е било въплъщение на някакъв дух, приел за час образа на змия, за да провери доколко можем да се справим със своя страх и с инстинкта да убиваме? Може би е бил ангел зад маската на змия, изпречил се на пътя ни, за да ни изпита?

— Нямам намерение да отричам — каза Лесли, — но в случай че не е така, отсега нататък ще трябва да вдигаме шум, когато излизаме от караваната, за да не я изненадаме. Разбрано?

 

Променим ли мисленето си, и светът около нас се променя. Летните месеци в Аризона се оказаха твърде горещи. Време бе да сменим обстановката. Най-добре да поемем на северозапад, някъде, където може би е по-хладно? Например в Невада — да потеглим с караваната и планера за Невада.

Там със сигурност е по-хладно. Не е 115 градуса навън, а 110. На хоризонта се издигат високи планини вместо ниски.

Електрическият генератор в караваната се развали… Три дни търсихме къде е неизправността, поправяхме го и накрая той заработи отново. Щом генераторът бе поправен, развалиха се водните помпи. За щастие перспективата да живеем в пустинята без вода, насред милиони акри пясък и животински кости, ни накара да поправим тръбите с помощта на джобно ножче и картон.

Веднъж, след като се върна от 60-те мили разстояние, от което докарваше водата и пощата, тя застана в кухнята и прочете на глас едно писмо от Лос Анджелис. Животът в тази пустош ни бе променил и ние имахме различни сетива за нещата. Големите градове бяха започнали да ни се струват толкова нереални, че трудно ни бе да си представим, че продължават да съществуват и че в тях живеят още хора. Писмото обаче ни го напомни.

„Скъпи Ричард,

Съжалявам, че трябва да ти съобщя неприятната новина, но данъчната служба е отхвърлила твоето предложение и иска да заплатиш дължимите един милион долара веднага. Както знаеш, имат право да конфискуват имуществото ти. Предлагам да се срещнем колкото се може по-скоро. Искрено твой: Джон Маркарт“

— Защо ли са отхвърлили предложението-ми? — питах се аз. — Нали им предложих да изплатя всичко!

— Сигурно е станало някакво недоразумение — каза Лесли. — Най-добре е да идем да видим какво се е случило.

Отидохме с колата до телефон край една бензиностанция в пустинята и си уговорихме среща с адвоката за девет часа на другата сутрин. Нахвърляхме някои дрехи в „Майърс“ и полетяхме с висока скорост над страната, докато се приземим в Лос Анджелис по залез-слънце.

— Проблемът не е в самото ти предложение — обясни Маркарт на другата сутрин. — Проблемът е в това, че си твърде известен.

— Какво? Как може това да е проблем?

— Не е за вярване, а и аз не бях чувал за това преди, но данъчната служба е приела политика на отхвърляне на компромисни предложения от известни личности.

— Какво… ги кара да мислят, че съм известен? Той се въртеше на стола си.

— И аз го попитах същото. Агентът ми каза, че излязъл от офиса си в коридора и е попитал случайно минаващите дали са чували името Ричард Бах. Повечето го били чували.

В стаята настъпи пълно мълчание. Направо не можех да повярвам на ушите си.

— Нека да изясним нещата — обади се накрая Лесли. — Данъчната служба; е отказала да приеме предложението на Ричард; защото хората в някакъв си коридор; били чували за него. Сериозно ли говорите?

Адвокатът разпери ръце в знак, че е безсилен да промени станалото.

— Ще приемат само еднократно пълно разплащане. Не са готови да приемат разсрочено плащане от известна личност.

— Ако беше Бари Бизнесмена, щяха да приемат предложението му — каза тя. — Но след като е Ричард Бах — няма, така ли?

— Точно така — отвърна адвокатът.

— Но това е дискриминация!

— Може да заведете дело в съда. Сигурно ще спечелите. Ще ви отнеме около десет години.

— Почакайте! Кой е началникът на онзи тип? — попитах аз. — Все някой трябва да има там…

— С вашия случай се занимава именно шефът. Негова е постановката за известните Личности. Погледнах към Лесли.

— И какво ни остава сега? — обърна се тя към Маркарт. — Ричард има пари, за да се разплати. Ние продадохме почти всичко, за да се разплати в момента с налични средства! Той може да им напише чек още в момента за половината сума, ако са готови да приемат, без да конфискуват останалото. Смятам, че Ричард ще изплати остатъка за година, особено ако има възможността отново да се върне към работата си. Но той няма да може да продължи, работата над филма, нито дори да пише, ако онези хора дойдат и му измъкнат книгата направо от работната маса…

От възмущение ми хрумна нова идея.

— Да се обърнем към друг агент — казах аз. — Сигурно съществува начин да предадем случая в ръцете на друг агент?

Той прерови някакви книжа на бюрото си.

— Да видим. С вашето дело досега са се занивамали седем агенти: Були, Паросайт, Гун, Сайдист, Блътзукер, Фрейдкуат и Бийст. Никой от тях не иска да се натовари с тази отговорност, отказват да се занимават със случая.

Лесли изгуби търпение.

— Тези хора да не би да са полудели? Може би не искат в крайна сметка да си получат парите. Нима не разбират, че този човек се опитва да им плати, не смята да избяга, нито да сключи сделка, от която да спечели по трийсет цента на долар. Опитва се да им плати изцяло! ЩО ЗА ТЪПИ ПРОКЛЕТИ ИДИОТИ СА ТОВА? — извика тя и сълзи на отчаяние се появиха в очите й.

Маркарт запази спокойствие, сякаш бе разигравал същата тази сцена стотици пъти.

— Лесли. — Лесли? Лесли! Чуй ме. Много е важно да разбереш. Държавната данъчната служба е пълна с едни от най-слабо интелигентните, едни от най-страхливите, злобни и отмъстителни хора, които някога са се криели зад ранга на държавния служител. Зная това със сигурност. Работил съм там в продължение на три години. Всеки млад адвокат преминава стаж към някаква държавна служба, за да изучи врага. Ако не си работил в данъчните служби, не можеш да се справиш с данъчния закон; едва ли си представяш с какви хора си имаш работа. Чувствах че пребледнявам, докато той продължаваше да говори.

— Ако представителите на данъчната служба не се страхуват, че можеш да напуснеш страната, те не отговарят нито на писма, нито на телефонни обаждания, понякога не можем да се свържем с тях с месеци. Никой от тях не желае да поеме отговорност за дело от такъв мащаб. Ако сгрешат, ще бъдат критикувани в пресата: „Изхвърляте прегърбени старици от бедните им квартири, а оставяте Ричард Бах да се отърве с разсрочено плащане“!

— Защо тогава не конфискуват всичко, което имам, още сега?

— Защото и в такъв случай могат да направят грешка: „Ричард Бах предлага да изплати цялата сума в брой, а те конфискуват имуществото му, което не се равнява и на половина от стойността.“ Не виждате ли? По-добре е да не се вземат решения, отколкото да се вземат неправилни решения.

— Затова толкова много агенти са се отказали от вашия случай — продължи той. — Всеки пореден агент отлага разглеждането на този неприятен въпрос с надеждата, че ще му възложат друга работа или ще се появи нов агент, преди да се наложи да предприемат нещо по случая.

— Но сигурно някой на върха — предположи Лесли, — шефът на целия сектор например, ако се обърнем към него…?

Маркарт поклати глава.

— Работил съм с него. Първоначално дълго се опитвах да стигна до него, но накрая пробих. Той заявява, че не може да прави никакви изключения и че трябва по установения ред да преминете през всички инстанции. Казва, че трябва да се опитаме да решим нещата с първия агент, а после със следващия и следващия.

Лесли атакува проблема като шахматно положение:

— Те не искат да приемат предложението му, в същото време той не може да плати един милион долара. Ако наложат запор на имуществото му, той няма да може да работи. Ако не вземат никакво решение, пак няма да може да работи, защото биха могли да му наложат запор утре и цялата му работа пропада. Ако не работи, няма да спечели парите, за да се разплати. Намираме се в този омагьосан кръг от година насам. Нима всичко това ще продължава вечно?

За първи път от началото на срещата ни лицето на адвоката светна.

— В известен смисъл времето работи в полза на Ричард. Ако то се проточи около три години без никакво решение, той ще може да оправдае неизплащането на дълга с банкрут.

Почувствах се така, сякаш бях на чай С ЛУДИЯ ШАПКАР.

— Но ако банкрутирам, те няма да получат никакво плащане! Нима не знаят това?

— Разбира се, че го знаят. Но според мен те предпочитат да изчакат този период. Струва ми се, че предпочитат да банкрутирате.

— НО ЗАЩО? — попитах аз. — Що за безумство… Та те ще получат един милион долара, ако ми позволят да ги изплатя с разсрочен платеж.

Той тъжно ме изгледа.

— Ти все забравяш, Ричард. Ако банкрутираш, това няма да бъде по вина на данъчните служби, това ще бъде по твоя собствена вина — и никой няма да може да обвини правителството! Никой няма да поеме отговорност. Никой няма да търпи критика. Дългът ще бъде съвсем законно отменен, а дотогава не може да се случи нищо особено лошо. Докато не се вземе решение по твоя случай, ти си свободен да харчиш парите си. Защо не предприемеш околосветско пътешествие, отсядайки в най-скъпите хотели. Можеш да ми се обаждаш понякога от Париж, Рим, Токио.

— Три години ли? — възкликна Лесли. — Банкрут? — Тя ме погледна с жалост в очите за нас двамата, а после с някаква твърда решимост. — Не! Такова нещо няма да се случи! Ще уредим тази работа още сега! — очите й святкаха. — Знаменитост или не, ще повишиш сумите за разплащане и ще направиш ново предложение. Това трябва да бъде толкова изгодно, че да не могат да го отхвърлят. За Бога, намери някой, който е готов да поеме риска!

Маркарт въздъхна и каза, че не е работата в предложенията, но се съгласи да опита. Беше извикан счетоводител и още адвокати за консултации. Калкулаторите отново заработиха, бюрото отново бе обсипано с документи, предлагаха се стратегии за действие и се отхвърляха, уговориха се редица срещи за утрешния ден. Ние трескаво търсехме такъв вариант, който да не крие риска да бъде отхвърлен от държавните служби.

Аз гледах през прозореца небето, докато те работеха. Като пилот на разбит самолет, бях сигурен, че падането е неизбежно, но не бях уплашен от него. Все някак си щяхме да се справим, ще започнем всичко отначало. Когато всичко свърши, ще си отдъхнем.

— Спомняш ли си гърмящата змия? — попита Лесли, след като срещата приключи и ние слизахме с асансьора и се отправяхме към паркинга.

— Разбира се… Противоотрова неизвестна — казах аз. — Разбира се, че си спомням. Това беше храбра змия.

— След ден като този, когато се опитва да се справи с онези плужеци от данъчните служби, човек разбира колко по-добре е да седи в пустинята и да си има работа с една истинска, честна, пряма гърмяща змия!

Полетяхме изтощени към Невада и най-сетне стигнахме пустинята и намерихме караваната обрана: вратата беше изкъртена, лавиците с книги опразнени, чекмеджетата празни; всичко, което бяхме оставили в нашата малка къщичка на колела, бе ограбено.

 

Лесли гледаше изумено. Ходеше напред-назад из караваната и търсеше любимите си вещи, с които бяхме живели, нейните скъпи спътници, сякаш те внезапно можеха да се появят по местата си. Книгите, дрехите, дървените кухненски лъжици, които за нея означаваха домашен уют, и дори четките за коса — всичко бе изчезнало.

— Не се тревожи, ук — успокоявах я аз. — Нали сме изгубили само вещи. Докато данъчната служба не вземе решение, разполагаме с много пари. Ще отидем до града и ще си купим всичко отново.

Тя почти не ме чуваше. Вдигна глава от едно празно чекмедже на бюрото:

— Ричард, та те са взели даже канапа… Аз отчаяно се мъчех да я успокоя.

— А ние си мислехме, че сме единствените на света, които още държат на канапа! Помисли си колко щастлив сме направили един човек… Та той има цяло кълбо с канап! И прогорени дървени лъжици! И чинии с картинки на тях!

— Нашите чинии не бяха с картинки — каза тя. — Не помниш ли, че ги купувахме заедно?

— Е, добре, ще си купим други чинии. Ще ти бъде ли приятно този път да купим оранжеви или жълти глинени чинии? И по-големи чаши от тези, които имахме. Можем да си купим каквото искаме от книжарницата, а и да се снабдим с нови дрехи.

— Не е работата във вещите, Ричард, а в смисъла на вещите. Не те ли наранява това, че някакви непознати хора са нахлули в твоя дом и са изтръгнали неща, в които ти си вложил смисъл в живота си?

— Боли само ако се оставиш да те боли — отвърнах аз. — Това е вече свършен факт и ние не можем да направим нищо. Колкото по-скоро го преодолеем и забравим, толкова по-добре. Ако можеше с нещо да помогне това да се разстройвам, щях да се разстроя. Но всъщност по-полезно е да се отърсим от случилото се, да си купим нови неща и да оставим времето да ни отдалечи от случилото се. Какво от това, че са задигнали цялата каравана? Нали важното сме ние двамата? По-добре е да сме заедно в пустинята, но щастливи, отколкото да сме разделени в дворци, пълни с чинии и канап! Тя избърса една сълза.

— Вярно, прав си — каза тя. — Но аз смятам да променя своето отношение. Винаги съм казвала, когато някой нахлуе в дома ми, че е свободен да открадне всичко, което си поиска, и аз никога няма дори да се опитам да предприема нещо срещу някого, за да защитя своята собственост или самата себе си. Но край на това. Досега са ме ограбвали три пъти и ето че съм ограбена и днес. Твърдо съм решена да не допусна повече това да се случи. Щом ще живеем из тези пусти места, не е справедливо ти да си единственият, който да ни защитава. И аз трябва да направя нещо. Смятам да си купя оръжие.

Два дни по-късно в нейния живот имаше един страх по-малко; Изведнъж тя, която не можеше да гледа оръжие, започна да зарежда огнестрелно оръжие с лекотата на военен патрул.

Упражняваше се прилежно час след час, в пустинята отекваше като при последната битка за Ел Аламейн. Аз хвърлях консервени кутии в храсталаците, тя се прицелваше и улучваше, в началото веднъж на пет опита с пистолет „Магнум 357“. Постепенно започна да улучва три от пет опита, четири от пет.

Зареждаше една пушка „Уинчестър“, а аз поставях в пясъка за мишена редица празни кутии от миди, след което се отдръпвах и наблюдавах как тя се прицелва и натиска спусъка. Вече дори не й мигваше окото при тътена от изстрела, мишените й изчезваха една подир друга отляво надясно, съпровождани от остро свистене на куршуми и изригващи струи от оловни парчета и пясък.

Трудно ми беше да разбера какво бе станало с нея вследствие на кражбата.

— Нима смяташ, че ако някой нахлуе в караваната — питах аз, — ти ще го…

— Само да посмее някой да нахлуе, независимо къде съм, ще то накарам да съжалява! Ако не искат да бъдат простреляни, да не се опитват да грабят дома ми!

Тя се разсмя, като видя израза на лицето ми.

— Не ме гледай по този начин! И ти би казал същото, зная.

— Не! Аз бих го формулирал по друг начин.

— А как именно?

— Бих казал, че е невъзможно човек да умре. „Не убивай“ не е заповед, това е обещание: ти не можеш да убиеш, дори ако се опиташ. Защото животът е неунищожим. Ти обаче си свободен да вярваш в смъртта, ако толкова настояваш. Ако се опитаме да ограбим къщата на някой, който ни чака със заредена пушка — продължих аз, — ние всъщност казваме на този човек, че сме уморени от този живот, който е плод на нашите представи и вярвания, на тази планета, която също е плод на нашите представи и вярвания, и молим, застанал насреща ни, да ни помогне да издигнем своето съзнание от това ниво на друго, като ни окаже любезността да ни улучи с куршум в момент на самозащита. Така бих го формулирал аз. Не мислиш ли, че такава е истината?

Тя се разсмя и зареди пушката отново.

— Не зная кой от нас е по-хладнокръвен, Ричард, ти или аз.

При тези думи тя притаи дъх, прицели се и натисна спусъка. Нов ред куршуми избумтя и изчезна в пустинята.

След грабежа, след аварията в генератора и проблема с тръбите за вода, след като хладилникът се развали и се пропука тръбата за подаване на газ за печката и в караваната потече взривоопасен газ, ето че се появи пясъчната вихрушка.

Пясъчните вихрушки са малки урагани през пустинята. Те се появяват лятно време, вдигат някоя пясъчна дюна тук, шепа храсталаци там и ги запращат на хиляди фута в небето… Пясъчните вихрушки са неконтролируеми, те могат да се появят където си поискат и да духнат съвсем в произволна посока.

След като генераторът заработи отново, Лесли почисти караваната, изключи прахосмукачката и погледна навън през прозореца.

— Уки, виждам, че се задава пясъчна вихрушка. Аз се изправих и излязох изпод нагревателя за вода, който отказваше да топли водата.

— Божичко, тази е огромна!

— Подай ми фотоапарата, моля те, искам да я снимам.

— Фотоапаратът е откраднат — каза тя, — съжалявам.

— Има малък нов фотоапарат на най-долната лавица. Бързо, преди да е отминала!

Подадох й фотоапарата и тя засне вихрушката през прозореца на караваната.

— Става все по-голяма!

— Всъщност не — казах аз. — Изглежда по-голяма, защото просто приближава.

— Дали ще попаднем сред вихъра?

— Лесли, шансът този пясъчен вихър, който има на разположение цялата пустиня Невада, шансът да връхлети тъкмо върху тази малка каравана, която почти се губи сред околните пространства, такъв шанс е едно на неколкостотин хиляди…

В този момент целият свят се залюля, слънцето угасна, навесът се измъкна с подпорите от земята и с трясък се преметна върху покрива, вратата широко се отвори, вятър зави в прозорците. Пясък и суха пръст се посипаха в караваната, сякаш при избухване на мина. Завесите се разлетяха по стаята, караваната се олюля, готова всеки момент да политне. Това ми беше много познато — приличаше на самолетна авария, само дето човек нищо не можеше да види.

Малко подир туй слънцето отново запримига, воят спря, навесът падна долу ката купчина парцали от едната страна на караваната.

— … Но както се оказва — промълвих аз, едва успявайки да си поема дъх, — шансовете… да ни удари… са… две към едно!

На Лесли това никак не й се виждаше забавно.

— Току-що бях почистила, бях избърсала праха навсякъде!

Ако можеше само да хване за врата този ураган, със сигурност щеше да му даде да разбере;

Както се оказа, ураганът имаше на разположение цели десет секунди, за да направи каквото може на караваната, тъй че той просто я засипа с четирийсет паунда пясък през всички отверстия, прозорци и врати. Толкова много пръст на няколко квадратни фута, че беше достатъчна, за да садим картофи върху кухненските рафтове.

— Уки — обърна се тя към мене отчаяно, — нямаш ли чувството, че не бива да оставаме повече? Може би ни е време да се преместим оттук.

Оставих на пода гаечния ключ, който бях държал през цялото време на бурята. Сърцето ми се изпълваше с горещо съгласие.

— И аз се канех да те попитам същото. Уморих се вече да живея в малка кутийка на колела! Та това е цяла година! Не ни ли стига? Защо не си намерим къща, някаква истинска къща, която да не е направена от изкуствени материали?

Тя някак странно ме изгледа.

— Наистина ли чувам Ричард Бах да говори, че има намерение да се установи някъде за постоянно?

— Да.

Тя изчисти едно малко пространство от пясъка върху стола и седна притихнала.

— Не — каза тя. — Никак не ми се ще да влагам чувства в това да градя дом, ако ще ми се наложи да спра по средата, в случай че ти решиш, че не ти се стои на едно място, имаш нужда от промяна и експериментът ни не върви. Ако продължаваш да мислиш, че в един момент скуката ще ни завладее, значи все още не сме готови да градим свой дом, не е ли така?

Замислих се над думите й.

— Не зная.

Лесли мислеше, че ние заедно откриваме нови вътрешни хоризонти, че разширяваме границите на своето съзнание. Тя бе убедена, че сме на път да открием радости, каквито нито тя, нито аз бихме могли да изпитаме сами. Дали това бе вярно или само напразна надежда?

Живеехме като женени, макар и без официална церемония, но дали аз още не се прегьвах под тежестта на стари страхове? Нима бих продал биплана, нима бях тръгнал да търся своята сродна душа само за да разбера що е страх? Нима не съм се променил при нашия съвместен живот, нищо ли не съм научил?

Тя седеше неподвижна, потънала в собствените си мисли.

Спомних си дните във Флорида, когато виждах живота си, лишен от смисъл, да се носи по течението — много пари, самолети и жени и никакво развитие. Вече нямах толкова пари, а скоро можех да загубя всичко. Повечето от самолетите са продадени, за мен съществува една жена, само една. А животът ми се движи бързо като състезателна лодка. Толкова много съм се променил и израснал с нея.

Единственото ни познание, единственото ни развлечение беше нашата съвместност и животът ни заедно се обогатяваше и разрастваше като летни облаци. Ако попитате един мъж и една жена, които плуват в лодка сред океаните, не ви ли доскучава, как запълвате времето си, те ще се усмихнат. Часовете на годината не стигат, за да свършим всичко, което трябва.

Същото беше и с нас. Бяхме щастливи, смеехме се понякога до премала, от време на време бяхме уплашени, нежни, отчаяни, радостни, просветлени, страстни… Но нито секунда не изпитвахме досада. Какъв разказ става от всичко това! Колко мъже и жени минават по същите тези реки, под заплахата на същите жестоки стереотипи, на същите надвиснали опасности, които заплашваха и нас! Ако нашата идея се потвърди, мислех си, струва си отново да отворя машината! Как Ричард отпреди години искаше да узнае: какво става, когато тръгнем да си търсим една сродна душа, която не съществува, и я намерим?

— Не е истина, че не зная, ук — промълвих аз след малко. — Истината е, че зная. Искам ние двамата да имаме къща, където можем да живеем сами заедно, тихо и спокойно, и много дълго.

Тя още веднъж се обърна към мен.

— Имаш предвид обвързване ли?

— Да.

Тя стана от стола, седна до мене върху пясъка, довеян от пустинята, и нежно ме целуна.

Мина дълго време, преди да проговори.

— Имаш ли конкретно място предвид? Аз кимнах.

— Ако нямаш нищо против, ук, надявам се да си намерим място с много повече вода и много по-малко пясък.