Ричард Бах
Мост през вечността (8)

Изминаха три месеца, в които се потопихме сред порои каталози на недвижими имоти, карти и провинциални вестници. Седмици наред летяхме с „Майърс“, търсейки идеалното място, където да живеем. В градове, които да се казват примерно Сладък дом, Щастлив къмпинг или Рододендрон. Най-сетне дойде денят, когато прозорците на караваната, които дълго откриваха пейзаж, осеян с шубраци, скали и напукана земя, изведнъж погледнаха към изпъстрена с цветя ливада, високи стръмни планини и река.

Това беше долината Епългейт в щата Орегона. От върха на нашия хълм се виждаше двайсет мили наоколо и нямаше нито една къща. Къщите бяха скрити сред дървета и хълмове, но тук ние се чувствахме сами, в блажен покой. На това място решихме да изградим нашия дом.

В началото възнамерявахме да бъде малка къщичка, една стая с мансарда, докато продължават преговорите с данъчните служби. По-късно, след като се разреши проблемът, щяхме да си построим истинска къща, а малката щеше да бъде за гости.

Данъчната служба от време на време ни напомняше за себе си, опитвайки се да се справи с многото ми предложения, докато месеците постепенно преминаваха в години. Предложението беше сякаш направено от дете — нищо не им отказвах. Чувствах се като посетител в чужда страна, който не познава паричната единица там. Имах някаква сметка, но не знаех как да се разплащам и затова извадих всичко и го предложих на данъчните служби, да си вземат колкото искат.

Предложението ми бе прехвърлено в бюрото на поредния агент в Лос Анджелис, който поиска отчет за текущото ми финансово състояние. Получи го. След това нищо не се чу с месеци. Случаят бе предаден в други ръце. Новата агентка пожела нов отчет за финансовото положение. Получи го. Минаха още месеци. Пореден агент, пореден финансов отчет. Агентите идваха и си отиваха като листата на календара.

В караваната Лесли тъжно вдигна глава от поредната молба за нов финансов отчет, чух същия отпаднал глас, който бях чул отдалеч в Мадрид преди две години и половина.

— О, Ричи, защо не те познавах, преди да попаднеш в тази каша! Това нямаше да се случи…

— Срещнахме се тъкмо навреме — казах аз. — Знаеш, че ако се бяхме срещнали по-рано, аз сигурно щях да разбия живота ти или да избягам от теб. А може би ти нямаше да проявиш необходимото търпение и щеше да ме напуснеш съвсем основателно. Нищо нямаше да се получи. Цялата тази каша беше за моя поука. Не бих допуснал да попадна в нея втори път, но аз вече не съм онзи човек, който бях.

— Слава Богу — каза тя. — Е, все пак вече съм тук и ако преодолеем това, обещавам, че бъдещето ти ще бъде съвсем различно от миналото!

Времето минаваше, данъчните служби сякаш не виждаха, нито се интересуваха, че животът ми е застопорен.

Банкрут е решението — бе казал адвокатът. Може би неправдоподобната теория на Джон Маркарт щеше да се окаже права в края на краищата. Банкрутът не беше най-доброто разрешение, мислех си аз, но все пак бе по-добро от тази мъртва точка. По-добро от това да се въртиш в един и същ омагьосан кръг все отново и отново — и така до безкрайност.

Опитахме се да измислим нещо, но не се получи. Банкрут. Та това е отчайващо. Никога!

Вместо да пътуваме в Париж, Рим и Токио, ние започнахме да строим на върха на хълма.

В деня, когато изляхме основите, докато пазарувах в града, забелязах нов магазин, появил се в търговския център: „Персонални компютри“.

Влязох.

— Лесли, знам, че ще ме вземеш за пълен глупак — казах аз, когато се върнах в караваната.

Тя цялата бе изцапана, защото бе запълвала изкопа за водните тръби, за слънчевите батерии на върха на хълма. Бе работила с автоматичния си копач, бе обработвала градината, опитомявайки с любов и внимание това последно място, където бяхме избрали да живеем.

Толкова е красива — мислех си — сякаш цял отдел гримьори бяха нанасяли прах, за да подчертаят скулите на лицето й. Но нея не я интересуваше. И без това щеше да вземе душ.

— Знам, че ме изпрати в града да купя хляб — започнах аз, — както и мляко, салата и домати, ако доматите са хубави, но знаеш ли какво купих вместо това?

Тя седна на стола, преди да може да каже нещо.

— О, не, Ричард. Нали няма да ми кажеш, че си купил… вълшебни бобени зърна?

— Купих подарък за моята любима! — заявих аз.

— Моля те, Ричард! Какво си купил? Та тук няма никакво място! Може ли да се върне?

— Мога да го върна, ако не го искаш, но няма как да не го харесаш. Направо ще останеш очарована. Предричам: Твоето съзнание и тази машинка…

— Нима си купил машина? От зеленчуковия магазин? Колко е голяма?

— Ами, би могло да бъде от зеленчуковия магазин. Това е Ябълка.

— Ричард, много мило, че си се сетил, но нима мислиш, че имам нужда от ябълка точно в този момент?

— Докато вземеш един душ, ук, ще излезеш и ще видиш едно чудо насред караваната, обещавам ти.

— И без това имаме толкова много работа, а е и тясно… Голямо ли е?

Аз не казах нито дума повече и най-сетне тя се разсмя и отиде да се изкъпе.

Донесох кутиите в тясното коридорче, свалих пишещата машина от лавицата, превърната в бюро, наредих книгите на пода и извадих компютъра от опаковката, за да го сложа на мястото на машината. Пренесох тостера и миксера в шкафа, за да освободя място за принтера на кухненската полица. Само след минути бяха качени две програми и екранът светна.

Едната програма бе за текстообработка и аз включих компютъра и започнах да работя на нея. Устройството забръмча леко и една минута издаваше едва доловими звуци като въздишки, след което замлъкна. Написах едно съобщение и го изведох зад пределите на екрана, тъй че на екрана остана само малко мигащо квадратче светлина.

Тя излезе от банята свежа и чиста, завързала косата си на тюрбан, за да съхне.

— Ричи, нямам търпение вече! Къде е? Аз вдигнах от компютъра кърпата за чинии, с която го бях покрил.

— Ето го!

— Ричард! — възкликна тя. — Какво е това?

— Това е твоят персонален… КОМПЮТЪР! Тя погледна към мен онемяла.

— Седни тук — подканих я аз — и натисни клавиша, отбелязан с „Control“, и едновременно с него натисни буква „В“. Това се нарича „Control-В“,

— Така ли? — попита тя.

Светлото квадратче изчезна и на негово място на екрана се появиха думите:

ДОБЪР ДЕН, ЛЕСЛИ! АЗ СЪМ ТВОЯТ НОВ КОМПЮТЪР. РАДВАМ СЕ, ЧЕ ИМАМ ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ЗАПОЗНАЯ С ТЕБ И ДА ТИ СЛУЖА. МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ МЕ ОБИКНЕШ. ТВОЯТ НОВ APPLE МОЖЕ БИ ЩЕ НАПИШЕШ НЕЩО СЛЕД ТЕЗИ ДУМИ?

— Не е ли истинска прелест? — възкликна тя. Опита се да напише изречението: ДОШЛО Е ВРЕМЕ ВСИЧКИ ДОБРИ ХОРА ДА ЗАПАЧНАТ…

— Сбърках.

— Премести курсура вдясно от сбърканата буква, след което натисни лявата стрелка.

Тя последва указанията ми и сбърканата буква изчезна.

— Има ли инструкции за ползването му?

— Той сам ти ги дава. Натисни два пъти Еsсаре, след което няколко пъти „М“, а след това следвай инструкциите на екрана…

Това бяха последните думи, които си размених с Лесли през следващите десет часа. Тя седеше пред екрана като в транс и изучаваше системата. След това въведе файлове с информация, която трябваше да се помни: проектите за постройката, списък с идеи; опита и кореспонденция.

Компютърът не използва хартия чак до онзи етап, когато писането е приключило и е готово за печат. Нямаше защо да умират дървета, за да се превръщат в хартия, която да се изхвърля в кошчето за боклук поради печатни грешки.

— Уки — обърна се към мене тя след полунощ, — моля те да ме извиниш, наистина не бях права.

— Няма защо — отвърнах. — В какво не си била права?

— Помислих си, че постъпваш глупаво, че само това ни липсваше — някаква си огромна електрическа играчка за забавление, която заема цялата каравана, та за нас да не остава място, а ние да останем под дъжда. Не ти го казах, защото това беше твоят скъп подарък. Но наистина не бях права! Този компютър е толкова… — тя вдигна поглед към мен, търсейки точната дума, — … организиран! Той може да промени целия ни живот!

Тя бе толкова очарована от компютъра, че през следващите дни на мене.ми се наложи съвсем любезно да я моля неведнъж да ми даде възможност и аз да поработя по няколко минути на клавиатурата. И аз исках да се уча.

— Бедничкият ми — казваше тя с отсъстващ вид, докато печаташе нещо. — Естествено е да искаш да се учиш. Само още няколко минутки…

Минутите се превръщаха в часове, часовете в дни. Отказах се да я прекъсвам. Скоро отидох за втори път в магазина на Apple й се върнах с още един компютър. За него тя разчисти една чертожна маса в свободния ъгъл на караваната, при което той се превърна в най-заетия ъгъл.

Компютрите наистина бяха много увлекателни, но това не беше всичко. Те бяха нашите компаси сред гора от идеи, планове и стратегии, които заслужаваха внимание. На всичко отгоре можеха да оформят финансови отчети, преди данъчните власти да мигнат с око; с едно натискане на копчето на клавиатурата можехме да ги заровим във финансови отчети.

По времето, когато малката ни къщичка бе построена, ние вече бяхме специалисти в общуването със своите малки, умни машинки. Приспособихме ги за нашите персонални нужди, инсталирахме нужните програми и допълнителна оперативна памет, включихме ги по електронен път в гигантски компютри на далечно разстояние.

Седмица след като се преместихме на върха на хълма, компютрите вече работеха по шест часа на ден, разположени един до друг на бюрото, в ъгъла на спалнята, която превърнахме в офис.

Речникът ни също се измени.

— Нещо при мен блокира, уки! — и тя ми показа редовете, които приличаха на замръзнали мравки. — Случвало ли ти се е нещо подобно?

Аз съчувствено кимнах.

— Да. Проблемът е или в диска или в директорията — казах аз. — Натисни Control-reset, ако можеш да рестартираш, или рибутвай на моя диск. Ако работи с моя диск, проблемът не е в клавиатурата, а в твоя диск. Може би драйверът ти е започнал да бави и е заел много пространство на диска. Надявам се да не е така, но можем да го оправим.

— Сигурно не е от диска, защото щеше да се покаже сигнал за грешка — каза тя намръщено. — Непрестанно трябва да внимавам за грешки, които могат да ми унищожат цялата програма и дори компютъра. Не трябва например да натискам.

Отвън до нас достигна ужасно свистене на гуми, които се влачат по каменната настилка. Въпреки нашето изрично предупреждение: „Минаването строго забранено!“, нагоре по хълма се качваше автомобил.

От него излезе жена, която държеше в ръце купища хартия. Беше се осмелила да наруши така скъпото ни уединение.

Скочих от компютъра и се озовах пред вратата, преди тя да направи и пет крачки.

— Добро утро — поздрави тя вежливо с приятен британски акцент. — Надявам се, че не ви безпокоя…

— Всъщност да — сопнах се аз. — Не видяхте ли табелите! Табелите, на които пише „МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“?

Тя се вцепени като сърна, изправена пред дулото на пушка.

— Исках само да ви предупредя — канят се да изсекат дърветата, а те никога няма да пораснат отново! И тя се спусна към колата си, сякаш да се спаси. Лесли изскочи от къщата, за да я задържи.

— Кои са… тези „те“? — възкликна тя. — Кой се кани да изсече дърветата?

— Правителството — отвърна дамата и нервно поглеждаше към мене през рамото на Лесли. — Комитетът по поземлено стопанство. Това е незаконно действие, но ако няма кой да ги спре, ще си го извършат.

— Заповядайте, влезте — покани я Лесли, като кимна безмълвно към мен: „Свои хора!“ Сякаш бях домашното куче пазач. — Елате да поговорим по този въпрос.

Ето как стана така, че аз навирих гребен и се заех с обществена дейност — нещо, на което се бях съпротивлявал още от мига, когато бях проходил.

Денис Финдлейсън ни остави с папка документи и облак прах, който се издигна зад колата й, както и с мрачна потиснатост. Нямах ли си достатъчно проблеми с правителството, та сега да искат и да унищожат гората наоколо.

Наредих възглавници на леглото край себе си и зачетох първите страници на материалите, свързани с договореностите за продажба на дървен материал.

— Струва ми се, че е взето решение на твърде високо ниво, уки. Май сме избрали неподходящо място да си построим къща. Какво ще кажеш да я продадем и да се преместим по на север — в Айдахо например или Монтана?

— Не бяха ли в Айдахо откритите рудници? — попита тя, без да вдига очи от документа в ръката си. — А в Монтана — онези, урановите мини и заразените от радиацията диви цветя?

— Май се опитваш да намекнеш нещо — казах аз. — Хайде да извадим картите на масата и всеки от нас да си каже какво мисли.

Тя остави страниците с ксерокса на правителствения документ.

— Предлагам да не бягаме, ако това абсолютно не се налага, докато не установим какво точно става. Никога ли не ти е хрумвало, че трябва да се бориш срещу несправедливостта?

— Никога! И ти много добре го знаеш. Аз не вярвам в несправедливостта. Ние сами предизвикваме всяко събитие, всяко едно… Не си ли съгласна?

— Може би — каза тя. — Защо тогава ти си предизвикал това събитие — правителството да изсече гората наоколо, веднага щом ти си направиш къща тук? Може би за да имаш от какво да бягаш? Или нещо, което да научиш?

Една толкова умна любима жена — помислих си аз — е голямо щастие, но понякога и притеснение.

— Какво има тук да се учи?

— Това, че ако желаем, можем да променим нещата — заяви тя. — Да узнаем колко силни можем да бъдем и колко добро можем да сторим, когато сме заедно.

Почувствах се потиснат. Тя е била готова да умре, за да промени нещата, да сложи край на войната, да поправи неправдата наоколо си. И каквото се бе заела да промени, се бе променило.

— Нима не ей приключила с твоята социална активност? Никога ли не си си казвала никога повече?

— Казвала съм си — отвърна тя. — Мисля, че съм си платила дълга към обществото за следващите десет прераждания и след кампанията с телевизионния канал се бях заклела да не се боря за обществени каузи до края на живота си. Но има моменти…

Чувствах, че тя иска да каже нещо, за което трябва-ще да намери точните думи, да ми предложи нещо, което изглеждаше недопустимо за мен.

— Познанието не може да се сподели, то трябва да се научи — каза тя. — Ако искаш да разбереш каква голяма . сила имаш да вършиш добро, при положение че не бягаш и не се отдръпваш, заради това бих могла да изляза от уединението си. Аз нямам ни най-малко съмнение: ако искаме да попречим на правителството да унищожи горите, които няма да израснат отново, можем да му попречим. Ако тези действия са незаконни, можем да ги спрем. Ако ли пък са законни, винаги можем да се преместим в Айдахо.

Нищо на света не ми се виждаше толкова безинтересно, колкото да убеждавам правителството да се промени. Множество хора бяха погубили по този начин целия си живот. Дори и да спечелим, това ще бъде победа над бюрокрацията, която чисто и просто няма да направи онова, което и без това Не е трябвало да се опитва да прави. Нима няма по-положителни неща, които да се вършат, от това да принуждаваш властите да спазват закона? ,

— Преди да се преместим — казах аз, — можем да проверим дали действията им са законосъобразни. Да настроим компютрите на тази вълна. Но малка моя сърничке, сигурен съм, че-няма да заставим правителството на Съединените щати да се откаже от начина, по който е свикнало да действа!

Дали усмивката й беше ласкава или горчива?

— Аз пък съм сигурна, че можем да го направим — заяви тя.

Още същия следобед компютрите сред горите изпратиха въпроси, бързи като светкавица, до един компютър в Охайо, който ги препрати до компютър, в Сан Франциско, който пък от своя страна засипа с отговори нашите екрани: федералното законодателство забранява продажбата и изсичането на невъзстановими гори от обществени земи. Следваха сведения за 82 съдебни дела, водени в тази връзка.

Пристигнали в беззащитните гори на Южен Орегон, нима шансът ни бе довел в последната минута, преди началото на безмилостна кампания на насилие и унищожение?

Погледнах Лесли, съгласен с нейното безмълвно заключение. Не можехме да игнорираме престъплението, което беше на път да се извърши.

— Когато имаш свободна минутка — казах аз на другия ден, докато двамата с Лесли гледахме в светлите екрани. Това беше нашият код при работа с компютъра — помолвахме за внимание, но в същото време казвахме: „Недей да отговаряш, ако при едно погрешно натискане на копчето можеш да унищожиш цялата си работа от сутринта.“

След малко Лесли вдигна очи от екрана.

— Да, кажи.

— Не мислиш ли, че самата гора ни е повикала тук?

— попитах аз. — Не ти ли се струва, че тя мислено вика за помощ, че феите на дърветата, духовете на растенията, елфите на дивите животни са спомогнали стотици обстоятелства да се стекат по такъв начин, че ние да се заселим тук и да се борим в тяхна защита?

— Това звучи много поетично — каза тя. — И може би наистина е вярно.

При тези думи тя отново се обърна към работата си. След още един час пак не се стърпях.

— Когато имаш свободна минутка… След няколко секунди дисковото устройство на нейния компютър леко забръмча, запаметявайки информацията.

— Да!

— Как е възможно всичко това? — възмущавах се аз. — Комитетът по поземлено стопанство унищожава същите тези земи, които по закон трябва да защитава! Това ми прилича на… мечока Смоуки, който унищожава дървета1.

— Гарантирам ти, че скоро ще научи едно, уки — каза тя, — че способността на правителството да предвижда нещата се свежда до нула, а способността му за глупави действия, насилие и унищожение е равна на безкрайност. До голяма степен е така. Казвам до голяма степен, защото понякога хората биват възмутени достатъчно, за да му попречат да отиде докрай.

— Никак не бих искал да узная това — казах аз. — Предпочитам да науча, че правителството е мъдро и прекрасно и че на гражданите не трябва да им се налага да отделят от времето си, за да се защитават от избраните си лидери.

— На всички ни се иска да бъде така… — каза тя. Тя далеч ме бе изпреварила в мисленето си. След малко се обърна към мен отново, — Това, с което сме се заели, никак няма да бъде леко. Не става дума просто за гора, а за много пари, за огромна власт.

Тя остави един правителствен документ на бюрото ми.

— Комитетът по поземлено стопанство получава основните си доходи от компаниите по дърводобива. На него му се плаща да продава дърветата, а не да ги съхранява. Не си мисли, че от нас се иска само да посетим областния управител, да му посочим законите, които нарушава, и той веднага ще каже: „Вярно, виновни сме. Няма повече да правим така!“ Борбата ще бъде дълга и жестока. За да успеем, ще ни се наложи да работим по шестнайсет часа на ден през всичките седем дни от седмицата. Но ако нямаме намерение да спечелим, най-добре е да се откажем от самото начало. Ако ще се отказваме, да се откажем още сега.

— Във всеки случай нищо не губим — казах аз, като свалях от компютъра новата информация. — Докато е възможно данъчните служби всеки момент да нахлуят и да вземат първото копие от който и да било мой ръкопис, няма никакъв смисъл да пиша. За сметка на това мога да изпиша ей такъв протест срещу разпродажбата на горите за дървен материал! Така на държавата няма да й се налага да ми отнема насилствено онова, което пиша… Аз сам ще го изпратя. Стълкновение на различни интереси на различни служби — така го виждам в момента: Докато данъчната служба вземе решение дали да ми приеме парите, аз ще ги изразходвам в борба с Комитета по поземлено стопаниство!

Тя се разсмя.

— Понякога съм склонна да ти повярвам. Вероятно наистина няма такова нещо като несправедливост.

Нашите приоритети се измениха. Оставихме всяка друга работа и започнахме своите проучвания. На бюрата на кухненския плот и на леглото бяха натрупани хиляди страници материали, свързани със стопанисване на горите, с практиката на изсичане и възстановяване на насажденията, ерозия на почвите, възстановяване на почвите, защита на водните ресурси, промяна на климата, застрашени видове, социоикономика на дървесното стопанство, преимуществата от отглеждане на риби в маргинални райони, защита на вододайни зони, коефициента на топлопроводност на гранитните почви и закони, закони, закони. Цели книги със закони. Национална програма за защита на околната среда, политиката на федералното правителство за земите и закона за използване на земеделските ресурси, постановление за защита на изчезващите видове растения и животни, национална асоциация на търговците на коне, федерална администрация по контрол на замърсени води, автомобилна асоциация, стандарти по чистотата на водите, постановление № 516 на Министерството на промишлеността. Закони изскачаха от всяка страница през пръстите ни, от нашите компютри; изписани чрез електронни кодове и клетъчна памет, те запълваха дискета след дискета и ние запазвахме дубликати от тях в един сейф, в случай че нещо стане с нас или къщата, където работим.

Когато бяхме събрали достатъчно информация, с която можем да въздействаме и повлияем на другите, започнахме да се срещаме със съседите. Свързахме се с Денис Финдлейсън и Чант Томас, които бяха водили самотна борба до нашето идване. Настоявахме да получим подкрепа и помощ.

Повечето от хората в околността нямаха особено желание да се замесват в тази работа… Как добре ги разбирах!

— Никой досега не е спрял правителството да разпродава дървения материал от горите — казваха те. — Не съществува начин да се спре Комитетът по поземлено стопанство, когато реши да изсече някоя гора.

Въпреки това, когато узнаваха онова, което ние бяхме узнали — че опустошаването на горите представлява нарушение на закона, ние се оказахме с членство в организацията „Спасете гората“ от повече от седемстотин души. Нашето уединено място сред гората се превърна в генерален щаб, нашата малка горичка — в мравуняк, където съратниците ни сновяха насам-натам часове наред, за да получават и дават данни в компютрите.

Запознах се с една Лесли, каквато никога не бях виждал: напълно съсредоточена в настоящите дела; без усмивки, без лични отклонения — превърнала се бе в една целенасочена концентрация.

Непрестанно все ни повтаряше:

— Емоционалните призиви няма да помогнат. Неща от рода на: „Моля ви, не ни изсичайте прекрасните дървета, не унищожавайте пейзажа, не позволявайте животните да умрат“ — такива призиви не означават нищо за Комисията по поземлено стопанство. Заканите също няма да помогнат: „Ще окачим телени шипове по дърветата. Ще ви убием, само да се опитате да унищожите гората.“ Това единствено може да ги накара да извикат полиция да ги охранява, докато изсичат гората. Единственото, което може да принуди правителството да се откаже от проекта си, това е законовото действие. Когато познаваме закона по-добре от тях, когато те знаят, че можем да ги дадем под съд и да спечелим делото, когато бъдем в състояние да докажем, че нарушават федералното законодателство, изсичането на гората ще бъде спряно.

Опитахме се да влезем в преговори с Комитета по поземлено стопанство.

— Не очаквайте сътрудничество — предупреждаваше тя. — Можете да очаквате двусмислени разговор, опити за самозащита, уговорки от типа „няма вече да правим така“. Въпреки това преговорите са необходима стъпка, която трябва да предприемем.

Оказа се напълно права.

— Лесли, не мога да повярвам на този запис! Прочете ли го? Директорът на Комитета по поземлено стопанство в Медфорд седеше и разговаряше с нас и всичко бе записано на лента. Слушай:

„РИЧАРД: Какво искате да кажете — че желаете повече хора да протестират срещу изсичането на гората или че няма значение мнението на хората?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Ако питате за моето лично мнение, по-скоро няма значение.

РИЧАРД: Следователно за вас няма значение дали ще получите четиристотин, под писа или четири хиляди…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Често получаваме подобни петиции. Не, едва ли ще има някакво значение.

РИЧАРД: Ако се съберат четири хиляди подписа, ако цялото население на Медфорд, щата Орегона, изрази протеста си срещу тази разпродажба на дървен материал, това пак ли няма да има значение?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: За мене не.

РИЧАРД: Ами ако професионални лесовъди изложат пред вае своите обективни възражения, ще ги изслушате ли?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Не. Общественото мнение не е моя работа.

РИЧАРД: Интересува ни какво ви кара да бъдете толкова сигурен, че проектът си струва да се осъществи — въпреки силната обществена съпротива?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Това си е наша работа.

РИЧАРД: Случвало ли се е някога да се откажете от изсичането на определени гори, в резулната на обществения протест?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Не. Никога.“

На нея дори окото й не мигна. Стоеше загледана в екрана на компютъра си.

— Добре. Запиши това под заглавие „Недостатъчна аргументираност“. Това е диск 22, след „Изсичането нарушава националния закон за защита на околната среда“.

Тя рядко проявяваше гняв към нашите недоброжелатели. Документираше свидетелствата, въвеждаше ги във файлове и трупаше доказателствен материал за предаване делото на съда.

— Представи си, че бяхме ясновидци — обърнах се към нея веднъж, — и можехме да предскажем как и кога председателят на Комитета ще умре. Ако знаехме, например, че му остават два дни живот — че вдругиден един тон дървесни трупи ще се изсипе от камиона и ще го смаже — смяташ ли, че това може да промени нашето отношение към него?

— Не — отвърна тя.

Парите, които комисията отказа да приеме, бяха изразходвани за брошури по социални въпроси: „Предварителен анализ на състоянието на водите на реките Граус, Миу и ручеите Уотърс и Хенли, вливащи се в река Литълепългейт и Бивър Крийк в областта Джексън, щата Орегона“, „Преглед на очакваните последици от изсичането на горите в областта на река Граус и свързаната с това опасност за животните и растенията“, „Икономически преглед на продажбата на дървен материал от поречието на реката Граус“. Имаше още осем брошури, които също бяха с подобни набиващи се на очи заглавия.

Понякога заставахме на нашето хълмче и гледахме гората. Бяхме мислили, че е безсмъртна като тези планини. Сега виждахме, че е уязвима, както цялото семейство от растения и животни, които живееха тук в съгласие и хармония. Животът им се крепеше на косъм и я грозеше пълно унищожение заради някакъв си глупав дърводобив.

. — Дръжте се, дървета! — викахме ние към гората. — Дръжте се! Не се безпокойте за нищо! Ние ще ги спрем, обещаваме ви!

В други случаи, когато срещахме затруднения, понякога вдигахме поглед от компютрите и поглеждахме през прозореца.

— Правим всичко, което можем, дървета — проронвахме ние.

За нас компютрите „Епъд“ се оказаха нещо като револверите „Колт“ за ловците. Комисията дава трийсет дни на обществеността, за да подготви своя протест срещу изсичането на гората, преди да се заеме с осъществяването на своя проект и да я унищожи. Тя очаква да получи от две до десет страници, изпълнени със страстни емоции, от граждани, които молят за милост спрямо околната среда. От нас, от нашата организация и нейните домашни компютри, тя получи шестстотин страници с документирани факти, подредени един след друг, със случки и примери за доказателство, подвързани в три тома. Копия от всичко бяха изпратени на сенатори, представителни лица и до пресата.

Постоянната целодневна борба с комисията трая двайсет месеца.

Продадох всичките си самолети. За първи път през зрелия ми живот минаваха седмици и месеци, без да направя нито полет, без поне веднъж да се издигна над земята. Вместо да гледам надолу от красивите свободни самолети, аз гледах на тях отдолу нагоре, спомняйки си колко много означаваше за мен да летя. Значи това било да живееш на земята — мислех си. Уф!

И ето че настъпи денят, беше сряда, когато в отговор на категоричната убеденост на Лесли и за мое пълно изумление правителството се отказа от изсичането на гората.

— Продажбата на дървесен материал в този случай е свързана с толкова сериозни нарушения на юридическите основи на комитета, че не може да бъде допусната по законен ред — заяви представителя на председателството на комитета, щат Орегона, пред пресата. — За да бъдем в съгласие със собствените си законови уредби, нямаме друг избор, освен да се откажем от тази продажба на дървесен материал и да анулираме всички договори.

Местният председател на комитета не беше премазан под дървесните трупи. Той, както и неговият най-близък помощник, бяха преместени от нашия щат, за да си потърсят друго място в бюрократичната машина.

Нашата победа бе ознаменувана с две изречения.

— Никога не забравяй това — каза Лесли, чийто компютър почиваше за първи път, откакто започна битката. — „Човек не може да се бори с държавата“ е само правителствена пропаганда. Ако хората решат да се преборят с управниците — шепа хора срещу нещо огромно, което обаче е несправедливо, не съществува нищо — нищо! — което би могло да им попречи да успеят.

След това тя легна и спа три дни.

 

По време на битката с комитета часовникът на данъчната служба удари нечуто полунощ. Данъчната служба бе протакала почти четири години, без да вземе решение. Цяла година измина, откакто аз се спрях на варианта да разреша проблема си с дълга от един милион долара чрез обявяване на банкрут.

В разгара на битката с комитета нямах нито един свободен миг, за да разгледам възможността за банкрут. Когато битката свърши, едва ли ни оставаше друга възможност.

— Няма да е никак приятно, малка ук — казах аз, докато мъжествено се посветих на четвъртия опит да изпека лимонов пирог, както го правеше моята майка. — Ще изгубим всичко и ще се наложи да започнем от нулата.

Тя слагаше масата за вечеря.

— Не е съвсем така — каза тя. — Според закона при обявяване на банкрут имаш право да запазиш „инструментите, необходими за работата ти“. Освен това запазваш и минимум средства, тъй че да не умреш от глад прекалено бързо.

— Наистина ли? Запазваш ли къщата си?

Аз разточих тестото на тънък слой и го разстлах в тавата, призовавайки феята на хрупкавата коричка на помощ.

— Не, къщата не. Дори и караваната не можеш да запазиш.

— Ще трябва да живеем сред дърветата.

— Положението не е чак толкова лошо. Не забравяй, че Мери Кинозвездата има своите спестявания; а тя няма да се разори. Но как ли ще се чувстваш ти — ще се наложи да изгубиш правата над книгите си! Как ще се чувстваш, ако някой купи правата, без да се интересува как ще издава книгите ти. Ако някой започне да прави филми, които са пълен боклук, от твоите прекрасни книги?

Аз пъхнах тавата в печката.

— Няма да умра.

— Не ми отговори на въпроса — каза тя. — Но можеш и нищо да не ми казваш. Каквото и да кажеш, знам как ще се чувстваш. Ще се наложи да живеем много пестеливо и да пестим всеки цент. Надявам се, че ще успеем да купим правата отново.

Загубата на авторските права на книгата ми измъчваше и двама ни. Това беше все едно да Продадем децата си на търг на онзи, който ще плати най-висока цена. Но така или иначе щях да ги изгубя и търгът щеше да се състои, ако обявя банкрут.

— Ако обявя банкрут, държавата ще получи 30 или 40 цента от всеки долар, който й дължа, при положение че в противен случай би могла да получи цялата сума. Комитетът по поземлено стопанство, който се опитваше да извърши незаконна разпродажба на дървен материал, се провали и това също костваше на държавата цяло състояние. Щом с нас става така, уки, при положение че сме такава малка част от тази огромна машина, представяш ли си колко милиони се пилеят за всичко останало? Как е възможно държавата да бъде толкова просперираща, когато непрестанно губи толкова много?

— И аз съм си задавала същия въпрос — отвърна тя. — Дълго съм мислила за това и най-накрая стигнах до единствения възможен отговор.

— И какъв е той?

— Практика — отвърна тя. — С неуморна, непрестанна практика.

Отидохме със самолет до Лос Анджелис и осъществихме някои срещи с адвокати и счетоводители в последен опит да постигнем някакво споразумение.

— Много съжалявам — каза Джон Маркарт, — не можем да влезем във връзка с техния компютър. Не можем да се доберем до никого, нито по телефона, нито с писма. Компютърът изпраща формално съобщение. Наскоро забелязахме, че случаят е предаден в ръцете на нов агент. Някаква си госпожица фаумпайър. Тя е дванайсетата подред. Мога да се обзаложа, че тя също ще поиска отчет за финансовото ви състояние.

То е ясно, помислих си. Искат да ме принудят да обявя банкрут. И все пак сигурен съм, че няма такова нещо като несправедливост. Аз зная, че животът ни е даден, за да се учим и да му се радваме. Сами си измисляме проблемите, за да изпитаме собствените си сили чрез тях… Ако нямах тези проблеми, щях да имам други, не по-малко тежки. Никой не преминава в по-горен клас на училището, без да си вземе изпитите. Често обаче може да се намери неочакван отговор на трудните въпроси. А понякога се случва някакъв екстремен отговор да бъде единственият правилен избор.

Един от консултантите се намръщи.

— Аз бях на работа в данъчната служба във Вашингтон, когато се прокарваше законът за освобождаване от федерални данъчни дългове при обявяване на банкрут и той беше гласуван от Конгреса — каза той. — Данъчната служба не понасяше този законопроект, и когато той се утвърди, ние си дадохме дума, че ако някой се опита да го използва, ще го накараме горчиво да съжалява за това!

— Но след като това е закон — обърна се към него Лесли, — как може да се попречи на хората да го използват?…

Той поклати глава.

— Искам само да ви предупредя да го имате предвид. Независимо дали е закон или не, данъчните служби няма да ви оставят на мира. Ще ви тормозят при всеки възможен случай.

— Но те самите ме принуждават да обявя банкрут — казах аз, — за да не може никой от тях да носи отговорност!

— Напълно възможно.

Обърнах поглед към Лесли, към умореното й лице.

— По дяволите да вървят тези данъчни власти — казах аз. Тя кимна.

— Четири изгубени години са достатъчни. Време е да си върнем живота.

Предадохме на адвоката, който се занимаваше с делото по обявяване в банкрут, списък с всичко, което притежавах: къща, кола и каравана, банкови сметки, компютър, дрехи и авторските права на всяка книга, която бях написал. Щях да загубя всичко това.

Адвокатът прочете списъка мълчаливо, след което каза:

— Съдът не се интересува колко чорапи има той, Лесли.

— В моята книга за обявяване в банкрут се казва да се изброи всичко — отвърна тя.

— Едва ли са имали предвид списъка на чорапите — каза той.

Натикани в преддверието на ада от маститите циклопи на данъчните служби, от една страна, и пред размаханата секира на Комитета по земите, от друга, ние трябваше да се борим ту с едно чудовище, ту с друго или и с двете едновременно — в продължение на четири години непрекъснато.

Нямаше разкази, нямаше книги, нямаше сценарии, нямаше филми, нямаше телевизия, нямаше игра, нямаше продукции — нищо от живота, който бяхме водили, преди битката с държавата да заеме цялото ни време.

И през всичко това, по време на най-стресиращия и труден период, който бе преживявал всеки от нас, най-странното бе… че ние ставахме все по-щастливи един с друг.

След като издържахме на изпитанието в караваната, ние живяхме много приятно заедно в малката къщичка, която си бяхме построили на хълма. Не се бяхме разделяли нито веднъж за повече време, отколкото бе нужно, за да отидем до града за продукти.

Аз знаех, че тя знае, но се случваше все по-често да й казвам, че я обичам. Вървяхме прегърнати като влюбени по улиците на града, ръка за ръка в гората. Как бих могъл да допусна преди години, че ще се чувствам нещастен да вървя редом с нея, без да я докосвам?

Изглежда, нашият брак се развиваше противоположно на очакванията — вместо да ставаме по-хладни и отчуждени, ние си ставахме все по-близки и все по-сърдечни.

— Ти ми обеща досада — цупеше се тя от време на време.

— Ами къде е загубата на уважение? — изявявах претенции аз.

— Скоро ще настъпи скуката — обещавахме си един на друг. Някогашните ни сериозни страхове се бяха превърнали в шеги, които предизвикваха безгрижен смях.

Ден след ден ние все повече се опознавахме и удивлението и радостта ни един от друг нарастваше все повече.

Бяхме всъщност неофициално женени още от времето, когато започна нашият експеримент да живеем само двамата преди четири години, когато рискувахме да приемем, че сме сродни души.

Официално обаче бяхме неженени. Не — бива да сключвате брак, докато не уредите проблема с данъчната служба, бе ни предупредил Маркарт. Брак в никакъв случай. Лесли да стои настрана, защото и тя ще затъне под тези подвижни пясъци.

Банкрутът бе обявен, делото с данъчните служби — приключено, и ние бяхме свободни най-сетне да се оженим юридически.

Намерих в телефонния указател една служба по бракосъчетанията, между думите Брави и Бръснарство и събитието зае мястото си в списъка на нещата, които трябва да извършим следващата събота в Лос Анджелис:

9,00: Събиране на багажа и проверка на всичко.

10,00: Магазин — слънчеви очила, бележници, моливи. —

10,30: Сватбена церемония.

В една схлупена стаичка трябваше да отговорим на въпросите, които ни задаваше служителката по церемонията. Когато тя чу името на Лесли, вдигна поглед и присви очи.

— Лесли Париш. Името ми е познато. Известна ли сте?

— Не — отвърна Лесли.

Госпожата отново присви очи, сви рамене и написа името във формуляра.

На валяка на ръчната й пишеща машина бе залепен надпис: Християните не са съвършени, а простени. С кабърче на стената бе сложен друг надпис: ТУК СЕ ПУШИ. Канцеларията вонеше на цигари, навсякъде по бюрото и пода имаше разпиляна пепел.

Погледнах към Лесли, после вдигнах очи към тавана и въздъхнах. Никъде в телефонния указател нямаше предупреждение, че мястото ще бъде толкова потискащо — казах й безмълвно аз.

— Имаме прости брачни свидетелства — каза служителката — по три долара. Има и по-специални със златни букви от по шест долара. А също и луксозни със златни букви и лъскаво покритие от по дванайсет долара. От кои желаете?

Образци от всеки вид бяха прикрепени с карфица върху талашитена дъска за обяви.

Двамата с Лесли се спогледахме и вместо да се превием от смях, кимнахме най-сериозно. Нали предприемахме толкова важна юридическа стъпка?

И двамата едновременно казахме думата: ОБИКНОВЕНИ.

— Обикновените са добри — казах аз.

На жената й беше напълно безразлично. Тя сложи скромния сертификат на машината, започна да натиска клавишите, подписа го и извика свидетели от другия край на залата, след което се обърна към нас. — „А сега подпишете се тук…“

Ние подписахме.

— Снимките ще струват петнайсет долара…

— Това можем да прескочим — казах аз. — Няма нужда от снимки.

— Църковната такса е петнайсет долара…

— Предпочитаме да няма церемония. Никаква,

— Никаква церемония ли? — тя ни изгледа въпросително, но тъй като ние нищо не отговорихме, само сви рамене.

— Е, добре. Обявявам ви за мъж и жена. Тя полугласно добавяше още суми.

— Такса за свидетелите… Административна такса… Регистрационна такса… Общо трийсет и осем долара, господин Бах. Заповядайте плик за дарение, ако искате да направите.

Лесли извади парите от портмонето си, 38 долара и 5 долара за плика. Подаде ми ги и аз ги предоставих на служителката. След като бяхме сложили подписите си, с брачното свидетелство в ръка, двамата с моята жена излязохме оттам колкото се може по-бързо.

Докато пътувахме сред градския транспорт, си разменихме брачните халки и отворихме прозорците, за да се изветри миризмата на дим от дрехите ни. Имаше смях през първата минута и половина от живота ни на официално женени хора.

Нейните първи думи като моя законна съпруга бяха:

— Ти явно умееш да завъртиш главата на едно момиче!

— Да погледнем на нещата така, госпожо Париш-Бах — казах аз. — Всичко беше толкова паметно, нали? Не смяташ ли; че никога няма да забравим деня на нашата сватба?

— За съжаление не — разсмя се тя. — О Ричард, ти си най-романтичният…

— За четирийсет и три долара не можеш да си купиш романтика, сърненцето ми. Романтика се купува с лукс — с онова лъскаво свидетелство, за което трябва да платиш допълнителна сума. А ти знаеш, че ни се налага да пестим всеки цент.

Хвърлих за секунди поглед към нея, докато карах.

— Чувстваш ли някаква промяна сега? Чувстваш ли се по-женена отпреди?

— Не. Ами ти?

— Мъничко. Има нещо различно. Това, което сторихме преди минута, в онази димна канцелария, то е истинското за обществото. Онова, което досега имаше между нас, нашите общи радости и сълзи, то няма значение за тях. Подписът е, който има значение. Започвам да си мисля, че имаме една сфера по-малко, в която държавата не може да ни се меси. И знаеш ли какво? Колкото повече неща узнавам, у к, толкова по-неприятна ми става държавата, А може би се отнася само за нашата държава.

— Стани част от тълпата, скъпи. Навремето се просълзявах, когато виждах националния флаг. Толкова много обичах тази страна. Какво щастие е, че живея тук, мислех си. Трябва да бъда благодарна, да направя нещо — да работя за изборите, да участвам в демократичните процеси! Научих много и постепенно започнах да разбирам, че нещата не стоят така, както са ни ги представяли в училище: американците невинаги са на страната на доброто; правителството невинаги работи в името на свободата и справедливостта! Тъкмо започваше войната във Виетнам и колкото повече неща разбирах, толкова повече не можех да повярвам… Съединените щати пречат на провеждането на избори в нечия чужда страна, защото знаят, че няма да се получат такива резултати, каквито те желаят. Америка подкрепя марионетъчен диктатор. Американският президент публично заявява, че не сме отишли да търсим справедливост във Виетнам, защото искаме да сложим ръка на тяхното олово и волфрам! Мое право е да протестирам, каза тя — и се включих в похода за мир, който беше съвсем легална, мирна демонстрация. Не бяхме нито екстремисти, нито терористи, които хвърлят бомби. Бяхме обикновени честни хора от Лос Анджелис: адвокати, лекари, родители, учители, бизнесмени. Полицията ни подгони като бесни кучета. Пребиха ни до кръв с палки. С очите си ги видях да бият майки, които държат бебета. Видях ги как изхвърлиха един мъж от инвалидната му количка с палките си. Цялата улица беше залята с кръв! И това бил градът на века, Лос Анджелис! Не можех да повярвам, че такова нещо се е случило. Ние, американците, да бъдем нападнати от собствената си полиция. Спуснах се да бягам, когато започнаха да ме удрят и след това нищо не помня. Приятели са ме завели у дома.

Добре, че не съм бил там — помислих си аз. Онова мое яростно Аз, което толкова внимателно държах под страх, щеше направо да ослепее от гняв.

— По-рано, когато видех във вестника снимка на човек, бит от полицията, мислех си, че сигурно е направил нещо ужасно, за да го заслужи — продължаваше тя. — В онази вечер разбрах, че — дори и тук, единственото ужасно нещо, което е необходимо да сториш, е да изразиш несъгласие с правителството. Те желаеха тази война, а ние не, затова и ни пребиха до смърт.

Бях напрегнат и треперех. Чувствах го по ръцете си на кормилото.

— Та вие сте били огромна заплаха за тях — казах аз, — хиляди спазващи законите граждани, които заявяват „Не на войната“…

— Войната. Харчат се толкова много пари за убийство и унищожение! Оправдаваме това положение, като го наричаме Самозащита, като внушаваме страх и омраза към другите народи, към страните, които не ни харесват. Ако издигнат правителство, което не одобряваме, и ако са слаби, способни сме да ги премажем. Ние имаме право на самоопределение, но не и те. Какъв пример сме ние? Колко пари изразходваме за помощ и разбиране спрямо другите народи, колко пари изразходваме за Мир?

— Може би половината на това, което изразходваме за война! — казах аз.

— Ех, да беше така! Пречи ни нашия лицемерен манталитет, според който държавата се поставя наравно с Бога. Това е пречката за мира в света. То настройва народите един срещу друг. Държавата и Бог, както и Редът и Законът, са онези палки, които се изсипаха върху нас, в града на XX век. Тогава си помислих, ако мога да ида в някоя друга страна, ще го направя — продължи да разказва тя. — Но колкото и да е тиранична, какъвто и страх да всява, тази е най-добрата страна, която познавам, и аз реших да остана и да съдействам за нейното развитие.

И продължаваш да я обичаш, искаше ми се да й кажа.

— Знаеш ли какво най-много ми липсва? — попита тя.

— Какво?

— Да мога да погледна знамето и да изпитам гордост.

Тя се размърда на седалката до мен с намерението да смени темата.

— След като обсъдихме темата за правителството и държавата, за какво друго бихте искали да поговорите, господин Бах, в деня на собствената си сватба?

— За каквото и да било — казах аз. — Просто искам да съм с теб.

Част от мене обаче никога нямаше да забрави това. Те бяха налагали с палки тази прелестна жена, когато тя е бягала.

Законният брак беше следващата голяма крачка, която ме отделяше от онзи човек, който бях. Онзи Ричард, който мразеше обвързаността, сега беше обвързан пред закона. Той, който бе презирал брачните вериги, сега беше обвързан в законен брак.

Опитвах се да отнеса всички тези етикети към себе си, етикети, които преди четири години щяха да ми прилягат като яка от шипове и пепел по главата. Ти вече си СЪПРУГ, Ричард. Вече си ЖЕНЕН ЧОВЕК. Ще прекараш остатъка от живота си само с една жена, тази, която е до теб. Не можеш вече да си живееш живота така, както намериш за добре. Свършено е с твоята независимост. Отказа се завинаги от свободата си. Ти си ЖЕНЕН

закона. Е, как се чувстваш?

Всяка подобна забележка щеше да бъде свещена стрела, забита в сърцето ми, оловна стрела, която да пробие моята защитна броня. Днес това бе реалността на моя живот и аз имах чувството, че ме замерят с вкусен сметанов сладолед.

Пътувахме към къщата на моите родители в покрайнините — мястото, където бях живял като дете, докато я напуснах, за да летя. Забавих колата и я паркирах в една уличка, която ми беше позната още от времето, от което за първи път имах спомен.

Ето го добре познатия ми тъмнозелен облак от евкалипти над главата, ето и поляната, която косях още от момента, когато човек въобще може да прави това. Ето го равния покрив на гаража, където бях поставил първия си саморъчно направен телескоп, с който да гледам луната. Ето го бръшляна около оградата, ето я бялата дървена врата с дупки, през които да гледа кучето, отдавна мъртво.

— Няма ли да ги изненадаме? — Лесли пристъпи напред и пръстите й докоснаха дръжката на вратата.

И в този миг аз застинах на място, времето спря. Ръката й докосваше дървото, новият златен пръстен грееше — тази гледка прониза съзнанието ми до дъно. Трийсетте изминали години изчезнаха мигновено.

Онова момче, то бе знаело всичко! Момчето, което бях навремето, бе стояло пред тази врата и бе знаело, че жената, която е създадена, за да обича, ще бъде един ден тук. В този момент това не беше врата в пространството, това бяло дърво откриваше врата във времето. В проблясъка на един миг аз го видях, застанало в мрака на онова дълбоко минало, застанало с отворена уста пред вида на Лесли, сияйна като слънчевата светлина. Момчето е знаело!

Моята съпруга отвори вратата и се завтече да прегърне баща ми и втората ми майка.

Момчето избледня и изчезна с удивен поглед и все още отворена уста. Мигът си отиде.

Не забравяй! — извиках безмълвно отвъд десетилетията: недей да забравяш никога този миг.

 

Докато се събличах същата ве-чер в хотела, разказах за преживяването пред вратата и за това Как моят живот е бил разтърсен през всичките изминали години от нейното леко докосване, на онова дърво. Тя ме слушаше и прилежно слагаше блузата си на закачалката. — Защо е трябвало да ме държиш далеч от себе си толкова много години? — попита тя. — От какво си се страхувал?

Аз хвърлих ризата на стола, за миг забравил да бъда прибран като нея, но после се протегнах към закачалката.

— Защото се страхувах, разбира се. Боях се, че ще се променя, защитавах познатия си начин на живот, който ми се струваше най-правилен.

— Затова ли беше защитната броня? — попита тя.

— Да, разбира се, това бе самосъхранение.

— Самосъхранение. Почти всеки мъж, когото познавам, е потънал до шия в средства за самосъхранение — каза тя. — Затова дори и най-красивите са толкова ужасно непривлекателни.

— Отблъсквали са те, както и аз.

— Ти не си — каза тя. — Но когато й напомних фактите, бе принудена да признае. — За малко и ти не ме отблъсна. Но аз знаех, че хладната броня, пред която съм изправена, не си ти самият.

Привлякох я в леглото, вдъхвайки златистите й коси.

— Какво прекрасно тяло! Ти си толкова… невероятно красива и си моя жена! Как да свържа тези неща? Целунах ъгълчето на устните й съвсем леко

— Сбогом Хипотези!

— Сбогом ЛИ?

— Имах една хипотеза, едва ли не теория, която се потвърждаваше успешно, преди ти да прекъснеш изследванията ми: Красивите жени нямат особено отношение към секса.

Тя изненадано се разсмя. О, Ричард, не говориш сериозно! Наистина ли? — Наистина.

 

Бях уловен между два противоположни порива искаше ми се да говоря е нея и в същото време да я държа в обятията си. Време е и за двете, помислих си, време е и за двете.

— Знаеш ли къде е грешката на твоята хипотеза? — попита тя.

— Не смятам, че има грешка. Съществуват някои изключения, каквато си ти, слава Богу, но в общия случай е правилна: красивите жени толкова се уморяват да гледат на тях като на обект за секс, докато те самите знаят, че са много повече от това, че накрая изключват възможността за секс.

— Интересна теории, но не е вярна — каза тя.

— Защо?

 

— Глупав сексист. Да погледнем нещата от другата им страна. „Имам една теория, Ричард, че красивите мъже нямат особено отношение към секса.“

— Глупости! Какво се опитваш да ми кажеш?

— Чуй ме: „Аз се укрепвам здраво като защитна кула срещу всички красиви мьже, студена съм към тях, държа ги на разтояние. Не ги допускам в живота си и се оказва така, че те не се наслаждават на секса с мен, колкото им се иска…“

— Нищо чудно — казах аз и пред очите ми се разлетяха отломките на цялата ми хипотеза, когато осъзнах смисъла на думите й. — И нищо чудно! Ако ти не си толкова хладна към тях, ук, ако си по-отворена към тях, ако им позволиш д а узнаят какво чувстваш, какво мислиш — в края на краищата никой от нас, наистина красивите мъже, не би искал да бъде третиран като сексмашина! Ако жената прояви към нас човешка топлота и сърдечност, тогава е нещо съвсем различно! Тялото й прилепна до моето.

— Каква е поуката от тази история, ученици? Ричард?

— Там, където няма истинска близост, не може да има истински секс — отговорих аз. — Това ли е поуката, учителко?

— Какъв мъдър философ започваш да ставаш!

— И ако човек разбере това, ако срещне онзи, когото да обича и уважава и от когото да се възхищава, онзи, когото цял живот е търсил, може би той ще преживее и най-съвършените ласки. И ако този човек открие една много красива жена, той може би също така ще открие, че тя изпитва голямо удоволствие от секса с него и се отдава на любовните ласки със същата страст, с която и самият той.

— Съвсем със същата страст — разсмя се тя. — А може би и по-голяма!

— Учителко! — възкликнах аз. — Това не може да бъде!

— Ако можеше да си на мястото на жената, щеше да останеш учуден от себе си.

Като новобрачни ние се любихме и говорихме през цялата нощ, така че всички срутени стени, разбити империи, сблъсъци с държавата и банкрут — всичко това стана незначително. Една нощ сред многото, която се надигаше от миналото, преминаваше в настоящето и стигаше далеч в бъдещето.

Кое е най-важното за живота, който сме си избрали?

— мислех си аз. — Нима отговорът може да бъде толкова прост, нима най-важното е близостта ни с любимия човек? Като се изключат онези часове, когато се бяхме ожесточили един срещу друг в пустинята или когато направо припадахме от умора пред компютрите, над всичко, което правехме, грееше меката просветваща аура на любовната ласка. Кратък поглед, мигновена усмивка, леко докосване — бяха нещо обичайно помежду ни през целия ден.

Една от причините, поради която непрестанно търсех нови начала преди години, това бе, че мразех финалите. Мразех изчезването на крехкото и неуловимо вълнение на любовната близост. За моя собствена радост — с тази жена вълнението не изчезваше. С времето, моята съпруга ставаше все по-красива, беше все по-прекрасно да я виждам и докосвам.

— Всичко е субективно, нали? — казах аз, потънал в гънките на тялото й и златистата светлина на косите й.

— Да, така е — отвърна тя, разбрала какво искам да кажа. Нашата телепатична връзка не-се основаваше на никаква телепатична техника, тя просто ставаше. Ние много често знаехме какво другият мисли или има предвид.

— Човек, като ни гледа отстрани, би решил, че не сме се променили — каза тя, — че сме си все същите. Но има нещо в теб, което те прави все по-привлекателен за мене.

Точно така — помислих си — ако не се променяхме един за друг, ние щяхме да се отегчим.

— Смяташ ли, че нашето начало е към своя край? — попитах аз. — Или вечно ще продължава така?

— Помниш ли какво казва Чайката от твоята книга. Може би това е етапът, на който се намираш сега: „Сега ти си готов да полетиш нагоре и да започнеш да познаваш същността на любовта и добротата.“

— Чайката не казва тези думи. На нея й ги казват. Тя се усмихна.

— А ето че сега ги казват на теб.

 

Съдът по банкрута ни разреши да останем в малката си къщичка още известно време, за да я поддържаме, докато наемем нещо друго. Нещо по-далеч на север, нещо евтино. После дойде време да напуснем долината Епългейт.

Двамата се разходихме из къщата и около нея и заедно се сбогувахме. Сбогом, наше бюро, сбогом, наш протест срещу изсичането на гората. Сбогом, наше ложе под небето, от което гледахме звездите, преди да заспим. Сбогом, камино от камъни, които бяхме донесли един по един. Сбогом, наша уютна малка къщичке. Сбогом, градини, които бяха една реалност от цветя, където тя бе копала, засаждала, полагала грижи. Сбогом, гори и животни, които обичахме и се борихме да спасим. Сбогом — казахме им ние.

Когато дойде моментът да тръгнем, Лесли зарови лице на гърдите ми, смелостта й я напусна и тя се разплака,

— Градинката ни! — изхлипа. — Толкова я обичам. И къщичката обичам, дивите цветя, семейството от елени, изгревите над гората…

Плачеше така, сякаш нямаше никога да спре.

Аз я прегръщах и галех косите й.

— Успокой се, уки — мълвях аз. — Нищо не се е случило. Това е само къща. Нашият дом сме самите ние, където и да отидем… Един ден ще си построим друга къща, по-хубава от тази, и ти ще си направиш градини навсякъде, ще засадиш плодни дървета, домати и цветя, за каквито дори не сме си и мечтали тук. И ще опознаем нови диви цветя, и ново семейство сърни ще дойде да живее близо до нас. Мястото, където отиваме, ще бъде още по-красиво от това, обещавам ти!

— Но, Ричи, аз обичам това място.

Тя преглътна риданията си, покри ги дълбоко в себе си. Аз й помогнах да влезе в колата и потеглих. Долината, където бяхме живели, остана далеч зад нас и се скри от погледа ни.

Аз не заплаках, защото помежду ни съществуваше негласно споразумение — не бива да се предаваме едновременно. Ако единият е преизтощен, болен или наскърбен, ако е отчаян или безпомощен, другият не трябва да изпада в същото състояние. Той трябва да се владее, за да го подкрепи. Аз карах колата мълчаливо, докато Лесли се наплака и заспа, облегната на рамото ми.

Най-сетне сме свободни — помислих си аз, — отправяйки се към северните щати. Можем да започнем отначало, и то не от нищо. Можем да започнем отначало, като знаем всичко онова, което сме научили по пътя. Принципите да обичаш, да бъдеш водител на другия, да го подкрепяш и лекуваш. Те и до този момент работят за нас.

Банкрутът, това че си загубил правата над книгите си; може да изглежда несправедливо разорение, Ричард, но ние можем да погледнем под повърхността на нещата, нали? Сега е нашият шанс да се утвърдим в това, което е, а не в онова, което изглежда.

Започваме на чисто, необвързани с нищо, без никаква котва, която да ни дърца назад. Дава ми се шансът да потвърдя за себе си могъществото на Невидимия, в когото винаги съм вярвал! Съществува необорим космически закон, мислех си: Животът никога не изоставя живота.

Да се издигнеш над руините на богатството, е като да излезеш от затвора с летящ балон. Грубите тъмни стени паднаха от нас двамата. Ние оставяхме зад гърба си най-трудните години на изпитания и железни окови. Но сред тези стени също така бе израснал като златиста дъга отговорът на търсенията на летящия пилот… Аз открих единствения човек, който за мен означаваше повече от всеки друг. Неутолимото търсене, продължило десетилетия, бе дошло най-сетне до своя край.

Това е моментът, точно тук, където хълмовете на Орегона изчезваха в здрача, в който всеки добър писател би прошепнал: „Край“.

 

Заминахме далеч на север и взехме под наем една къща с парите на Мери Кинозвездата, за които Лесли настояваше, че са наши пари. Колко бе странно, да нямаш нито пукната собствена пара!

Тя бе пестелива и грижовна, колкото аз бях разточителен навремето. Пестеливост, икономичност — тези качества липсваха в списъка от изисквания за моята сродна душа. Но от вселената може да се очаква подобна предвидливост: единият от магическата двойка трябва винаги да компенсира онова, което липсва на другия.

Онова, което не бе липсвало от първия миг, в който върху главата ми се стовари голямо състояние, беше простота. Ако човек не е подготвен предварително за такъв шок, внезапното богатство може да го оплете в най-сложна витиевата паяжина, чиято хитроумна плетеница има опасност да му навлече най-остри усложнения. Простотата изчезва като живак, когато се разлее.

Сега простотата свенливо почукваше по рамката, където някога бе имало врата.

— Привет, Ричард. Не мога да не забележа, че парите ти са пропаднали. Виждал ли си небето напоследък! Погледни само облаците! Виж как Лесли засажда цветя, дори в градина, взета под наем! А не е ли прекрасно да гледаш как жена ти сяда да работи пред компютъра?

Наистина беше прекрасно. През топлите дни Лесли, облечена в обикновени дрехи — бели панталони от шлиферен плат и тънка блуза — идваше да работи заедно с мен в малкия ми кабинет. За мен бе съблазнително удоволствие да мога просто да обърна глава и да я попитам как се пише думата „съгласие“. Простотата бе нещо, което толкова много обичах!

Не всички неприятности обаче бяха приключили. Най-накрая дойде моментът, когато служителят, който се занимаваше с делата около банкрута и който беше . упълномощен да разпродаде цялото мое бивше имущество, ни изпрати известие, че е обявил разпродажбата на авторските права на моите книги и седемте вече можеха да бъдат откупени. Както всеки друг, и ние можехме да участваме в покупката, ако желаем.

И ето че си сменихме ролите. Сега аз станах предпазлив, а Лесли след месеци изчакване изведнъж беше готова да пръска пари.

— Да не предлагаме много — казах аз. — Три от книгите излязоха от печат в последно време, кой ще предложи за тях голяма сума?

— Не зная — каза тя. — Не искам да рискуваме. Смятам, че трябва да предложим всичко, което имаме, до последния цент.

Аз замрях.

— До последния цент ли? А как ще платим наема, от какво ще живеем?

— Родителите ми казаха, че ще могат да ми заемат пари — каза тя, — докато си стъпим отново на краката. Лесли беше изпълнена с категорична решимост.

— Без заеми, моля те. Аз ще се върна към работата си. Струва ми се, че мога да напиша нова книга. Тя се усмихна. .

— И аз мисля така. Помниш ли как навремето ми каза, че си си изпълнил мисията. Помниш ли, говореше, че вече можеш да умреш, защото си написал всичко, което имаш да кажеш?

— Какъв глупак съм бил. Но тогава нямах нищо друго, заради което да живея.

— А сега имаш ли?

— Да.

— Тогава не забравяй това — каза тя. — Ако умреш, ще има два трупа на пода. Аз нямам намерение да се задържам тук, ако ти.си отидеш.

— Добре, но има опасност това да се случи много скоро, ако похарчиш парите ни за прехрана, за да купуваш стари авторски права.

— Все ще преживеем някак. Не можем да позволим цели седем твои книги да отидат на вятъра, без дори да направим опит да ги спасим.

Около полунощ стигнахме до компромис. Решихме да предложим всичко до последния цент и да вземем назаем пари от родителите на Лесли, с които да живеем. На другия ден, преди да успея да я убедя, че сумата е твърде голяма, тя вече бе изпратила заявка на служебното лице.

Той разпрати заявки и до други възможни претенденти: Можете ли да предложите повече за тези авторски права? В нашия наемен дом се възцари такова напрегнато очакване, че можеше да се удари с брадва.

След седмици телефонът позвъни.

Тя изтича задъхана нагоре по стълбите.

— Уки! — завика тя. — Те са наши! Наши са! Книгите ти са отново наши!

Аз я прегърнах така силно, че тя остана без дъх. Ние крещяхме и викахме, скачахме и се смеехме. Не бях предполагал, че завръщането у дома на нашите деца-книги, означава тодкова много за мен,

— Кое е било следващото след нашето предложение? — попитах аз. Тя смутено ме погледна.

— Не е имало други предложения ли. — Изобщо никой друг ли не се е включил в търга?

— Не.

— Не е имало даже заявки! Ура!

— Не е ура — каза тя.

— Защо?

— Защото ти беше прав! Не трябваше да предлагаме такава голяма сума. Аз похарчих парите ни за прехрана за следващите сто години!

Отново я прегърнах.

— Съвсем не е така, малка уки. Твоето предложение се е оказало толкова страшно, че никой друг даже Не е рискувал да пусне заявка. Ето, това се е случило! Ако беше предложила по-малко пари, и други щяха да се включат в борбата и да спечелят с десет цента повече пред тебе.

При тези думи тя засия и бъдещето ни сякаш бе озарено от странна светлина.