Пейо Яворов
В полите на Витоша (6) (Трагедия в пет действия)

КАРТИНА I

 

Христофоров (влазя с папка под мишница). Преписа ли апелативната жалба?

Писаря (се подига от мястото си). Току-що я свърших.

Христофоров. Преди да я подадем, тряба да се телеграфира на тия хора: излишни главоболия и разноски. Пак ще изгубят.

Писаря. Те пишеха оня ден: „Ако е нужно, да се отиде и до царя.“

Христофоров. На куците винаги се струва, че малко са извървели… (Преглежда получена кореспонденция.) Телеграмата ще напиша аз. Ти отвори през това време тия писма. Дирил ли ме е някой?

Писаря. Двама селяни: те ще дойдат след пладне; ония, двамата братя, чието дело зимъс защитавахте безплатно, делото за синора. Противника им, който изгуби, сега бил избран за кмет и им се заканил…

Христофоров. Е, та?

Писаря. Защото им се заканил, те пуснали воловете си да опасат нивата му.

Христофоров. И аз да платя глобата зарад тях ли? (Той звъни на телефона.) (Към писаря.) Не са ли звънели за мене от клуба на партията?

Писаря. Не са.

Христофоров (в телефона). Кой е? Няма ли там секретаря? Добре, като дойде, нека се обади. Христофоров.

Писаря. Всички тия писма са от едно място.

Христофоров. Видях пощенското клеймо. От моите избиратели. Чети. (През време на четенето, което следва, той написва една телеграма и после преглежда книжа из папката си, пушейки.)

Писаря. Статия за вестника. (Чете.) „Историята на една фамилия народни изедници“.

Христофоров. О!

Писаря. Има тук, отстрана, нещо на славянски…

Христофоров. Епиграф?

Писаря. Не е и славянско…

Христофоров. Да не цитират Конфуция на китайски!

Писаря. Не мога да го прочета. Но другото се чете: „Един деветдесет и шест годишен старец, който принадлежи на един род, в който има много столетници, нещо, което е явление по цяла Европа, е слушал от дяда си, който умрял на сто и дванайсет годин, като загинал през едно чумаво време, като му излезли отоци под мишците и цял посинял, че когато той бил двайсетгодишен младеж, слугувал у прапрадядото на избраника на нашата богоспасяема околия, господин Стефо, както го наричаха, когато беше малък и когато ходеше по риза, която не му променяваха по един месец, за да правят економия на сапуна и да станат по-богати…“ (Четеца, който се е сдържал досега, не може да продължава от смях.)

Христофоров (горчиво). На две… на четири — и в коша.

Писаря (къса ръкописа). Има и записка при статията.

Христофоров. В коша. Другото?

Писаря. Много засукан подпис, не се чете. Върху лист с надпис „Земледелска банка“.

Христофоров. Какво пише той?

Писаря (чете). Почитаемий господине… Заповедта за моето уволнение, като чиновник при тукашния клон на Земледелската банка, била готова: бил съм говорил на някои селяни добро за вас. Ако си спомняте, ние се запознахме в задния двор на хотела, дето бяхте слезли. Аз бях с един мой колега, който каза, че, ние имаме чест да ви се представим и че сме ваши съчувственици. Вие се учудихте на доблестта ни, както сам се изразихте, и посъветвахте да не се впущаме. Моя другар няма да бъде уволнен, защото има роднина в централното управление на банката. Това ще каже, че не е имало от негова страна доблест, както се изразихте за двама ни, а подлост — да изложи мене, макар че съм женен от шест месеца, а той не е. Питам аз, къде е ту к справедливостта, когато той навсякъде вървеше напред, защото от никого не се бои, па мога да кажа, че и нас другарите си, плаши идори пари му даваме назаем, без да ги връща… Но не искам да се отклоня, вам и повторно питам къде е ту к справедливостта, когато ако някой е говорил негде, това е той, а не аз — зашото мъчно се изразявам, поради един природен недостатък в езика си… (Четеца преглъща смеха си и продължава.) След гореизложеното аз като ваш съчувственик настоявам да употребите всичкото си влияние, защото макар опозиция.

Христофоров (мрачно). Ст-ст… Хвърли го там. Друго?

Писаря. Един препис от телеграма.

Христофоров. Чети.

Писаря. „До окръжния училищен инспектор…“ Не е отбелязан града.

Христофоров. По-нататък?

Писаря, (чете). „Известно е, представили сте в министерството с ходатайство да бъдат утвърдени петте постановления на селските училищни настоятелства за уволняване седем души мои другари, виновни, че са изпълнили при последните избори своя просветителен и граждански дълг… През това време в селището дето учителствувам аз, върлуваше епидемия, запазен беше всеки вход-изход и противозаконно не се нареди събиране гласовете на трийсет и двама избиратели. Автор на протеста, подписан от последните, съм аз. Нашето настоятелство е опозиционно и няма да държи постановление против мене. Обявявам се дружен с уволнените другари, чакам наказание и ви плюя в лицето! — Звънеков, народен учител.“

Христофоров. Глада има един герой у нас — народния учител. Зачеркни последните думи, „плюя“ и пр., и предай телеграмата в редакцията на вестника. Какво има още?

Писаря. Препис от една резолюция. Тук е писано: „От селската младеж“. Следват много подписи. (Разгръща листа.) От петте села. В полза на уволнените учители. (Чете.) „Събрани в…“

Христофоров. И това в редакцията. (Едно дете гледа през проэореца и стърже с пръст стъкло-то.) Пропъди онова дете оттам и спусни завесите, много слънце… (В телефона.) Кой е? Да, търсих ви. Що? Материал за вестника? Не. Аз няма нищо да напиша. Тук има някои книжа, получени от провинцията: ще ви ги пратя. Аз? Казах нищо няма да напиша. Нито сега, нито по-късно. Не умора; у мене се яви някакво отвращение. Що? Нищо, когато отвращението е в чув-ството; опасно е, когато то се яви в мисълта. Да, да, такова отвращение е възможно и въпреки чувството дори. Повод ли? Не чух: снощното заседание на централния комитет? Нямах пред вид него. Все пак — и то може да бъде повод… но за нещо по-определено. Аз ви дирих преди малко да попитам за края. Защо напуснах веднага след обясненията си? Много просто: за да не стеснявам никого. О, разбира се: какво би била една партия без дисциплина! Но дисциплината в един случай задължава, а в друг — отдължава. Какво искам да кажа ли? Кажете ми вие по-напред решението на комитета. Слушам… Мотивировката, да. Как? В моите публични речи имало изрази, в които звучало някакво презрение към народа, презрение ли казахте?! И покрай другите си проповеди, явно противоречащи на програмата, сьм нарекъл смешно задължителното упражнение на избирателното право? Отлично формулирано. Но присъдата? Надежда, че няма да се повтори? Позволете, това е най-смешното. Аз ще коригирам тая присъда тъкмо в името на толкова зле защитената дисциплина. Ще я коригирам, като по-върна членската си карта. Не се шегувам. Сбогом. (Той почва да търси между книжата в бюрото си.)

Писаря. Тук има още писма за разни произшествия из околията.

Христофоров. Всичко в редакцията. (Изважда един револвер и го оглежда.) Тук ли съм го за-хвърлил, като се върнах от изборите! Цял в прах… Моля, поизтрий го там с нещо. (Дава револвера.) Де ще бъде тая карта! Не си ли видял членската ми карта?

Писаря. Помня, че момчето от клуба идва миналата седмица да лепи марки — и вие я прибрахте негде.

Христофоров. Да, но няма я. Внимателно, защото е пълен. Дай, ще го отнеса дома, да не ръжда-вее в праха тук. (Скрива револвера в джеба на панталоните си.) Но где ще бъде картата! Потърси и ти между тия книжа. А, ето де се подава…

Христофоров. О, господине, какво тъй без добър ден. Влезе, като че някой те гони. Що ново? (Към писаря.) Вземи ония книжа оттам — за редакцията.

Писаря. А телеграмата?

Христофоров. Да, ето. А картата — на, ще я предадеш лично на секретаря. Чакай. (Драсва няколко думи върху нея.) Най-напред телеграмата, после-в клуба. (Писаря излазя.) А та идеш от улицата; какво гледаш пък там?

Чудомир (много глухо). Аз…

Христофоров. Да не си осъмнал негде — и сега да те боли гърлото? Прощавай, днес аз съм малко възбуден, почти весел, и много приказвам. Знаеш ли; напущам партията.

Чудомир (прави няколко стъпки и промълвя). Горко ти…

Христофоров. Горко ми? Ти го изрече с такъв театрален трагизъм! Искаш ли в отговор една поетическа тирада? Азщесебронирамс любовта, ще издигна факела на разума и ще тръгна по пътища и кръстопътища да светя. Кому — няма да търся и избирам; защо — няма да се питам: като светулките, ония нищожни червейчета… Ако не съществува тъмнина, природата нямаше да ги създаде — тях, — каквито са — с техния дивен дар. Рожби на нощта, те светят в нея — и си отиват заедно с нея. От тъмнина идем и сред нощ вървим ние, човеците… Но челата ни греят! Нека ги изправим високо и — да светим с истината, която носим, или в пътя към нея. Любовта е броня на живота, а върховния разум, вложен и в най-дребното творение, е неговия смисъл или факел, осветяващ пътя към смисъла. Природата или дявола ни пращат да живеем и творим светлина, повече светлина; нека я творим през поколенията и вековете, защото това е нашето назначение — и нашия дълг. Вихрушките на площадното партизанство се оказаха декемврийски вихрушки за мене. Нов път ще намеря аз и ще светя с нова светлина: днес отново настана май в душата ми… В душата ми е ето тоя ден, който грее вън.

Чудомир. Просто ме е страх да ти забележа, че денят е много задушен и предвещава буря… Тъй щастлив ми се виждаш сега — и тъй оригинален… Аз имам нещастието да играя ролята на Балтазара.

Христофоров. Балтазар? Затова ли тъй упорито гледаш стената? Да не виждаш там някое „мане, текел, фарес“?

Чудомир. Бих предпочел Балтараза в историята от Балтазара в пиесата на Шекспира.

Христофоров. А-а, пажа, писмоносеца… Приличам ли аз на Ромео? Не бой се, ние нямаме намерение да мрем, да се самоубиваме. Но няма ли да намериш уместен някой цитат от Шопенхауера? Това други път съвсем не ти прилича, но сега — както си потъмнял… Аз не обичам твоя философ, той е много стар за млади хора… Да, ние нямаме намерение да се самоубиваме: не се плашим от спънките на живота и при това — сладко е да се живее. И подире, рисковано е да търсиш някого в задгробието… Съветвам те: никога самоубийство! То е подлост, измяна кьм живота. Разбрал бих — сам Шопенхауер да си е пръснал мозъка. При неговите идеи то би било, как да кажа… то би било не абдикация, а пълно тържество, освобождение на волята.

Чудомир. Наистина ли си много весел днес? Това е веднаж от толкова време… Аз бих желал да си отида.

Христофоров. Но… но какво има? Какво те е постигнало?

Чудомир. Да беше мене! Т.е. и мене. И тебе.

Христофоров. Но кажи!

Чудомир. Мила…

Христофоров. Мила?! Какво Мила?

Чудомир. Мила… как да се изразя…

Христофоров (почти грубо). И казвай най-после!

Чудомир. Аз сам не разбрах. Отидох у стрикови. Там ми казаха… Но аз сам не разбрах. Ще се върна да разпитам.

Христофоров (го дърпа за ръкава). Говори като човек, ти ще ме подлудиш! Какво има, какво научи, какво ти казаха: дума по дума!

Чудомир. Казаха ми, че снощи искали да я сгодят за д-ра Чипиловски.

Христофоров. Сериозно?

Чудомир. Сега това не е важно. Искали да я принудят. Тя избягала.

Христофоров. Где?

Чудомир (много тихо). Под трамвая.

Христофоров. Под трамвая! Убила се!

Чудомир. Не.

Христофоров. Тежко ранена?

Чудомир. Не.

Христофоров. Тогава?

Чудомир. Това не разбрах. Казаха ми, че била съвсем зле. Викали трима лекари. Консилиум.

Христофоров. Какво казали те?

Чудомир. Не знам. Стрина заплака. Аз се втурнах насам.

Христофоров. Кои са били лекарите?

Чудомир. Сарафов, Петров и… не запомних третия.

Христофоров. Познавам и двамата. Шапката ми.

Чудомир. Опитай с телефона.

Христофоров. Да.

Чудомир. Знаеш ли номерата?

Христофоров. Указателя. (Звъни.) Виж в указателя… Кой е? Почакайте мигновение, госпожице.

Чудомир. Ето.

Христофоров. Моля — 912. Чакам. Как? Зает?

Чудомир. Другая — 724.

Христофоров. Тогава дайте 724. (Към Чудомира.) Моля ти се, чаша вода. Не, да би имало един… един коняк. В кафенето, тук редом, тряба да има. Заключи вратата, като се върнеш… (В телефона.) Да. Там ли е г-н доктора? Христо Христофоров. Извинете за безпокойството, докторе. Исках да попитам за… за положението на госпожица Мила Драгоданова. Отгатнете моя интерес — и дано нещо не ви стеснява. Да, благодаря… да, откровено. Но не разбирам: няма никакво нараняване, никакво външно нараняване, нели? Има една слаба comotion? Мозъчно сътресение значи това, нели? Слабо: тряба да не е опасно. Не е то главного, казахте? Какво? Вие говорите много глухо. Има някоя… някоя — вътрешно кръвоизлияние! В коя област именно — не може да се знае? (Чудомир се връща с чаша коняк, заключва вратата и оставя чашата върху бюрото пред Христофорова.) Но вашето заключение, докторе, вашето заключение? (Силно развълнуван.) Що казахте, кое ще покаже, аз не чух! Кажете по-ясно. (С крясък) Аутоп… аутопсията! (Изпуща слушалката, с блуждаещ поглед.) Но възможно ли е това!

Чудомир (полуизвърнат настрана). Аз я виждах вчера… Тряба зле да са я притиснали снощи. Тя загатваше нещо… Не, нищо не загатваше. Тя дори се замя веднаж.

Христофоров. Любяща, вярваща… и дасе хвърли под трамвая! Кога тя стигна дотам, как тя стигна дотам!… Всичко това е невероятно. Разсъдъка не годопуща. Лекаря… какво каза той? (Удря се по челото.) Какво разбрах аз? Ти чу ли какво каза той?

Чудомир. Ти повтори: аутопсия.

Христофоров. Аутопсия? Не беше ли операция? Операция каза той!

Чудомир. Аз много добре чух, ти повтори: аутопсия.

Христофоров. Не! Или пък лекаря сбърка. От смисъла на всичко, което той разказа, излизаше, че тряба да се направи операция. Аутопсия се прави на… на мъртвец. Операция и аутопсия са две различни неща, не можеш ли да разбереш! Аз или лекаря, един от двамата сбърка. (Смее се неестествено.) Да, работата е съвсем инак. Зле е, разбира се, един човек, когато му предстои да се подложи на операция, която може да бъде и несполучлива. Но защо именно тая да излезе несполучлива? Един млад организъм издържа и най-рискованите операции. Ти дойде изведнаж и кой знае как направи, та съвсем обезумях! (Взема чашата с коняк, но я оставя, защото ръката му силно трепере и питието се разлива.)

Чудомир. Да питаме отново.

Христофоров. То се знае. Викай!

Чудомир. Кой номер беше?

Христофоров. Забравих. Виж там. Знаеш, в медицината има школи. Една школа лекува някоя болест по една метода, друга — по друга. Има френска школа, немска школа, понякога — английска, руска… (Иска да бъде подигравателен.) Струва си да има и българска някаква школа, колкото се касае до речника, и за нея операцията да бъде… аутопсия!!

Чудомир. Най-после. Буквите бягат от очите ми. (Звъни.) Ела, ти тряба да говориш. Кой е там? (Подлага Христофорову тръбата.) Говори!

Христофоров. Извинете, докторе. Пак аз, Христофоров. Вие казахте одеве — казахте, ще покаже… операцията, или? (Опира ръце о бюрото и впива поглед в Чудомира, който слуша отговора.)

Чудомир (в телефона). Само туй. (Дига глава бледен.) Аутопсията. (Христофоров отстъпва, олюлявайки се.) Доктора… той прибави: „Казвам ви откровено, защото вам може би тряба да се каже: имаме пред себе си не дни, а часове.“

Христофоров. Всичко се свърши. (Отпуща глава со затворени очи.)

Чудомир. Христофоров, аз не се съмнявам в твоята мъжественост. Няма да си позволя празни думи на утеха, защото утешителните думи биха унизили скръбта ти. Какво да кажа! Аз ще повторя само, че не се съмнявам в твоята мъжественост…

Христофоров (равно, болезнено). Всичко това можеше да бъде и по-инак…

Чудомир. Но щом е тъй, както е сега, бъди храбър. И като ти говоря така, не мисли, че аз не страдам. Вие двамата — моите единствени приятели… Страдам за нея — и за тебе, Христофоров.

Христофоров. Само за нея, само за нея — като мене и колкото мене, чиято любов — може би излишъка от чиято любов я уби… нея, която толкова се боеше… Тя каза — то беше на гробището, тя каза…

Чудомир. Какво каза тя? (Не получава отговор.) Христофоров, аз ще повикам една кола. Да отидем у тебе, в къщи!

Христофоров (след мълчание, слага ръка върху рамото на Чудомира и отвръща глава). Всичко се свърши.

Чудомир. Ще повикам кола.

Христофоров (е доближил своето бюро и се оглежда, като че иска да си припомни нещо.) Аз сам ще си отида.

Чудомир. Ти имаш нужда да бъдеш сам.

Христофоров (опипва се, търсещ нещо у себе си, после отива към стъклото с вода и налива в чаша). Не се безпокой, аз съм вече господар на себе си. (Вдига чашата.) Видиш ли, ръката ми нито трепва. (Пие.)

Чудомир. Бива ли да те придружа?

Христофоров (си туря шаиката.) Остани тук. Ще дойде писаря, кажи му да си иде.

Чудомир (малко смаян). Само за това?

Христофоров (блуждаещ). Исках да кажа… Да, тури, ако обичаш, ония книжа в ред, там, на масата. Ще си отида пеш. Това съвсем ще ме ободри.

Чудомир. Аз ще те придружа.

Христофоров (нервно). Остани тук, казах ти! Като дойде писаря, кажи му да заключи. (Спокойно.) Дай си ръката. Благодаря за винаги добрите чувства. И за услугите.

Чудомир. Христофоров, ти ме плашиш. Аз ще дойда с тебе.

Христофоров. Недей ме обижда, Чудомире! Сбогом! (Излазя.)

Чудомир (си изтрива сълзите, отива към телефона, звъни веднаж, отминава разсеян. Той взема чашата с коняк, в която са останали няколко капки, изпива ги и отива при телефона, дето се е чул ответен звън). Кой е там? Никого не искам! Никой не е звънил. Е, добре, никого не искам… (Блъсва сърдшпо слушалката, отпуща се в креслото и подпира глава на ръката си.)

КАРТИНА II

 

Петрович. Притихна. Заспа ли?

Амели. Повече занесеност, отколкото сън.

Елисавета. Боже! Вестниците какво ли няма да измислят…

Амели. Нека да оставим вестниците; те са най-последното нещо днес.

Петрович. Какви поводи, при такова нещастие?

Елисавета. Всичко могат да измислят. Но Стефан каза: „Тряба да привикваме.“

Петрович. Еднаж жена ми каза, че повечето хора у нас се раждали някак си привикнали на тия и други подобни неща.

Елисавета. Да видите пък Стефан колко се тревожи! Оная вечер той каза: „Като разсъди човек, всъщност, то е слава.“

Петрович (поглежда жена си). Да. Българска, гражданска и всякаква друга слава.

Амели. Мила се движи.

Петрович. Клето дете…

Елисавета (продължава). Само веднаж, в начало, като му казах: по-добре да не беше…

Петрович (прекъсва малко нервозно). И аз тьй мисля.

Елисавета. Той каза: „Да ми бере бай Марко греха.“

Петрович. За жалост. (Поглежда часовника си.) Той няма ли да дойде?

Елисавета. Излезе една минута, преди да влезете вие. На аптеката ли отиде…

Петрович. Той не ми трябаше за нещо. Исках само да видя как е това клето дете и да попитам ще се върне ли жена ми за обед.

Амели. Аз ще остана тук. Струва ми се, че не съм излишна.

Елисавета. Останете, госпожо, какво ще правим сами… (Въздиша.) Ох, какво ни направи тя! (Отива към леглото, взема едно стъкло с лек и го оглежда.)

Петрович (тихо). Но аз не виждам тук някоя особна тревога.

Амели. Само брата е слисан. Госпожата… не разбирам! Но той, господина — мисля, че се скри от тебе.

Петрович. Тъй ли?

Амели. Да. Затова — иди си.

Петрович. И добре ще сторя Има яд у мене — и не е момент… (Сочи с поглед леглото.) Дори и по тоя случай, макар че нямам право да се вмесвам…

Амели. Иди си. Аз ще остана. Болната сякаш става по-зле, щом някой от своите и се мерне. Макар че тя нищо не им говори — те сами се досещат и не доближават твърде.

Петрович (вее си). Какъв задух е днес! А тя — идва ли често в съзнание?

Амели. Все по-рядко. (Чуе се стон и неразбран шепот.) Ето така: повечето бълнува.

Елисавета (наклонява ухо над болната, слуша и после отива при другите). Пак Христофоров.

Амели. Тя често го повтаря.

Елисавета. Тоя проклет човек, боже!… Единствената причина на всичко, господин Петрович!

Петрович. Недейте издирва причини, госпожо, защото човек често ги намира и там, дето най-малко би желал да бъдат. (Към жена си.) Амели, аз ще пратя след пладне слугинята за известия. Нека се надяваме все пак.

Мила. Дайте ми ги. Те са мои. Дайте ми ги…

Амели (отива към леглото). Какво, моя скъпа?

Мила. Куклите… А-а… г-жа… г-жа Петрович. Защо не дойдохте толкова време?

Амели. Нели, Мила, нели ти казах одеве?

Мила. Казахте ли ми? Какво ми казахте? Има ли някой тук?

Амели. Тук са…

Мила (не слуша). Искам да ви кажа… какво беше! Аз съм много болна. Ще — ще умра ли?

Амели. Какво говориш! Нели лекарите бяха тук! Нели те казаха, че няма нищо…

Мила. Няма нищо. Прегърнете ме, госпожо. Искам да ви кажа… Има ли тук някой?

Амели (я прегръща). Кажи ми тихичко.

Мила. В огледалото… Елисавета.

Елисавета. Аз съм. Мила.

Мила. Защо не идеш при децата?

Елисавета. Не искам да те оставя. Василчо е в училището, малкия спи… Василчо не искаше да иде на училище: „Мъчно, казваше, ще ми е, защото леля е болна…“ (Засрамена, тихо на Петровича.) Тя много обича децата, праща ме при тях.

Петрович. А мене где ще изпратиш, малка моме?

Мила. Ще дойда с вас. Ще стана ваша дъщеря.

Петрович. Браво. Прието. Бързай да оздравееш. (Вече приближил, той взема ръката и.)

Амели. Да беше наша дъщеря…

Елисавета (поглежда недоволно). Мм…

Мила. Аз… Защо ме люлеете?… Аз нямам никого… (Ясно и като че радостно.) Аз съм дъщеря на бога… (Много тихо.) На бога…

Амели. Пак се унесе.

Петрович (целува болната по челото). Довиждане, госпожо. Предупредихте ли родителите и?

Елисавета. Стефан тряба да е отишъл… На аптеката той няма какво да прави, тряба да е отишъл на телеграфа. Нели, госпожо, той говореше.

Амели. Говореше.

Елисавета. Ох, родители… Като гледам и моите — растат: какво ли ми готвят!… Те ще умрат от срам, старите.

Амели. Ще умрат… от срам?

Елисавета. Помислете, госпожо, дъщеря да се убие! Всъщност то не е така, но хората ще го кажат.

Амели. Аз мисля: По-важно е какво казват в дадени случаи нашите съвести…

Мила (се раздвижва). Христо!… Влез! Защо не влезеш?

Амели (отива бързо при нея). Какво, миличка?

Мила. О, кажете му да влезе. Защо той стои до вратата?!

Елисавета (дръпва вратата). Няма никакъв Христо тук!

Мила. А…

Амели (строго). Оставете и поне нейните халюцинации.

Елисавета. Ах госпожо, като помисли човек за кого!… Едно време аз… Ще ви кажа по-напред, че баща ми беше много състоятелен човек; после се разсипа; разсипаха го другите…

Амели. Да, омъжихте се за г-на Драгоданоглу, макар че още в гимназията обичахте един офицер. И днес, когато срещнете майора с мустаци надолу и без брада, просто сте отвратена… Аз съм слушала всичко; извинете, че ви прекъснах… Погледнете: умира това дете — в своята любов и обожание може би. Когато една страст отива до такава сюпремна жертва, тя се различава от обикновените човешки страсти; тя има нещо, което ни кара да наведем глава, изпълнени с благоговение. При умиращия христианин се туря изображението на неговия бог. Имате ли тук образа на оня, за когото тя умира? Нека бъде той ако ще би и последния между хората — вие турете неговия образ на гърдите и. Така ще се помирите с нея и с бога.

Елисавета. Колкото за това — и Стефан каза… Изправил се нощес над леглото и, гледа я и говори: „Да би се дигнала, нека прави, каквото ще, нека вземе, когото иска; сам ще ида да моля Христофорова…“ И плачеше, горкия, като някое дете…

Амели. Кой знае… как стават всички тия неща тук! Аз съм чужденка, но живея тъй дълго в България, че не се чувствувам вече чужда. И понеже привикнах да гледам през очите на моя мъж, аз намирам около себе си много работи по-добри отвсякъде другаде. Това е за моя резон. Колкото за чувството ми, понякога целия тукашен живот се отразява в него по един особен начин. В тая страна има много слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот — с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Тая сутрин, когато вашата слугиня дойде да ми извести за нещастието… слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма — както тук — онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук — в полите на Витоша.

Елисавета. Госпожо, зная аз, но какво да направя! Като помисля, че ако не беше оня…

Амели (нервозно). Не са ли това децата ви? Една врата се отвори. Вие съвсем ги забравихте, децата си.

Елисавета. И себе си забравих.

Стефан Драгоданоглу (влазя, с изпито лице и измъчен поглед). Колко е тъмно тук! Елисавета, да не са пуснати завесите?

Елисавета. Вън притъмня. Ще вали.

Драгоданоглу. Все тъй ли е?

Амели. Говорете по-тихо… Аз не забелязах подобрение.

Драгоданоглу. О-о…

Елисавета. Г-н Петрович дохожда.

Драгоданоглу. Отиде ли си?

Елисавета. Преди малко.

Амели. Той трябаше да бърза. Изпратихте ли телеграма на родителите си?

Драгоданоглу. Натопих писалката десет пъти. Не можах да напиша нито дума.

Амели. Но, г-н Драгоданоглу!… Те мъчно биха дошли навреме, дори ако вземат първи трен.

Драгоданоглу. Да би могла да се подигне…

Елисавета. Наистина, Стефане, това трябаше вече да се свърши.

Драгоданоглу (враждебно). Напиши ти, ако можеш, ти… (Към. Амели) Кажете ми как да напиша, моля ви се.

Амели. Телеграфирайте: „Мила внезапно заболя. Постоянно иска да види и двама ви. Тръгнете веднага.“ Те като родители ще помислят най-лошото — и все пак ще имат надежда. И ще дойдат наполовина приготвени.

Драгоданоглу. Така тряба да напиша.

Елисавета. Да донеса ли мастило и хартия?

Драгоданоглу. Донеси по-скоро. (Тя тръгва, но се спира при вратата, щом се заговорва.) Още неприятност: канят ме в двореца на вечеря. Пристигнала е една чужда мисия.

Елисавета. В двореца.

Амели. Зная, белгийска — да нотифицира възшествието на новия крал.

Драгоданоглу. Да… Елисавета, казах ти да донесеш мастилото! (Тя излазя.) Сега тряба да откажа. За пръв път ме канят…

Амели. Можете ли да помислите друго!

Драгоданоглу. Бай Марко също тряба да е канен. Разбира се, той няма причини да откаже… (Чуе се стон.) О, да би могла да се подигне…

Амели. Бедната, тя вече доста дълго почива; има четвърт час.

Драгоданоглу. Лекарите казаха, че няма никаква надежда. О-о… Но где се бави жена ми?

Амели. Ето…

Амели (го хваща за ръката и му шепне внушително.) Г-н Драгоданоглу, аз не се съмнявам в кавалерството ви…

Драгоданоглу (глухо). Заведете го при нея.

Амели. Г-н Христофоров! (Стиска му ръката.) Отдавна не съм ви виждала… (Ниско.) Моите съчувствия… (Отвежда го при леглото.) Ето стол, ако обичате. Ще ви оставим сами. (Към Драгоданоглу, който сам вече е тръгнал към вратата.) Елате да изпратим телеграмата.

Христофоров (се отпуща на коляно край леглото и целува продължително ръката на болната) Мила, аз съм тук.

Мила (се движи вече). Не ги давам, пуснете ме!

Христофоров. Мила, аз съм тук…

Мила. Куклите са мои. Защо ги взехте? Те са мои!… Пуснете ги…

Христофоров. Късно ли дойдох? (Изправен). Събуди се, Мила!

Мила. Аз ги бях скрила. Аз ще ги пазя…

Христофоров. Не пазиш ли една искра съзнание за мене… (Допира лице до лицето и.) Една искра съзнание за мене!

Мила (с удивление). За детето!

Христофоров. Какво дете бълнуваш ти, нещастно дете!

Мила. То е щастливо…

Христофоров. Но аз и ти сме нещастни.

Мила. Аз ли?

Христофоров. Аз и ти.

Мила. Кой си ти?

Христофоров. Аз съм Христо… Христофоров.

Мила. А-а… Где сме ние?

Христофоров. В твоята стая. Сега дойдох.

Мила (в съзнание). Христо!… Аз съм много болна… Къде са другите?

Христофоров. Излязоха. Защо ти ме… наказа така?

Мила. Аз исках да дойда при тебе. На улицата — изведнаж се уплаших. Аз идех при тебе, защото не ме пущаха в Русия и ме насилваха за друго… Стефан ме хвана за лакътя. Трамвая идеше. Аз не знаех какво да правя — и не помня помислих ли… когато трамвая идеше… Две големи огнени очи ме ослепиха и привлякоха… После, като че някой ме блъсна много силно; някой ме блъсна… Аз сякаш полетях… Когато отворих очи, един лекар беше над мене. Не беше ли оня?

Христофоров. Кой?

Мила (съвсем отпаднала). Ти не знаеш. Аз няма да ти кажа. После — да… За какво приказвах?

Христофоров. За лекаря.

Мила. Те бяха трима. Те казаха… те казаха, че няма нищо. Вярвай, че няма нищо. Само свят ми се вие. Уморих се…

Христофоров (я обхваща внимателно). Как те наказах аз — и как ме наказа ти! Как се наказахме един друг — с любовта си… Как се самонаказахме чрез любовта си…

Мила (като през сън). Колко ми е добре тъй колко… (Унася се.) Кьде отиваш? Чакай ме!… (Много долечен гръм.) Колата… На колата ли ще се качим? Защо бьрзаш? Останах…

Христофоров. Мила, аз няма да те оставя Къде ще отидеш ти без мене? Къде ще остана аз без тебе? Ние сме тръгнали, за да се срещнем. И като се срещнахме, как ще се разделим! Всяка моя стъпка е била към тебе. И всяко твое дихание бе един зов кьм мене… (Тя стене.) И тоя стон е за мене. Още когато не те знаех, душата ми те търсеше. Твоята душа чакаше, Мила… твоята душа чакаше! Казах ли ти аз нещо, когато те срещнах, каза ли ми ти нещо? Само душите ни трепнаха и се устремиха една към друга, една в друга… Как да ги разделим сега? За кого ще работа аз, за кого ще мисля аз, чие одобрение ще чакам, чие щастие ще гоня! (Навежда се над нея.) Моето щастие, Мила, можеше да бъде само твоето щастие…

Мила. Защо посягате! Няма да го оставя!

Христофоров. Що, Мила?

Мила. Детето…

Христофоров. Ти никога няма да бъде майка, нито аз баща… И там, на гробището, и там него ли бълнуваше?

Мила. Защо е тая кола? Кой отива на гробището? Аз те видях още… още като влязохме… Тя умря…

Христофоров. Мила!

Мила. Аз не искам да умра… Недейте ме убива…

Христофоров (я прегръща). Аз съм тук, аз съм тук…

Мила (в полусъзнание). Тук? Кой си ти? Христе! Те ще ме убият… аз ще дойда с тебе…

Христофоров. Ти ще дойдеш с мене!

Мила. Трагваме ли? Каде отиваме ние? (Тя прави усилия да се дигне, той я подкрепя.) А… Ти си тук. Прегърни ме. Аз умирам.

Христофоров. Мила…

Мила. Недей ме оставя, Христо. Страх ме е да умра…

Христофоров. Ние ще умрем заедно…

Мила. Ще умра, убиват ме…

Христофоров. Додето имаш искра съзнание чуй! Аз те чакам! Довиждане, Мила!

Мила (се изправя во внезапен порив на колене, хвърля търсещ поглед наоколо си, вижда Христофорова клюмнал и с един вик, сякаш на ужас и щастие едновременно, пада върху него). Христо!

Амели (влазя). Повика ли тук някой? Г-н Христофоров! Мила… (Вижда ги мъртви, извиква и се озовава при тях.)