Пейо Яворов
В полите на Витоша (4) (Трагедия в пет действия)

КАРТИНА

 

Мила (прави усилие да надвие вълнението си и да говори спокойно). Аз те забелязах, щом шествието влезе в гробището. Ти добре направи, че се закри: имаше някои, които можеха да те познаят… Погребахме моята приятелка.

Христофоров. Да? Аз предполагах, че ти си ме видяла, и затова седнах. (С горчива усмивка.) И съм се скрил, без да зная, че тряба да го сторя…

Мила. Нима това исках да кажа? Наистина, аз се боях да не те забележат. Мислех си, как бих се върнала в къщи! Но аз никому не съм обещавала да не се срещам с тебе, Христо, въпреки всички мъчения.

Христофоров. Мъчения?

Мила. Какво е било, ти сам можеш да се догадиш… Получих и двете твои записки, които Чудомир ми препрати чрез стриковото дете. А защо ти не ми писа нищо повече освен настояването за срещата?

Христофоров. Необходимо беше лично да ти обясня всичко. Какво ще ми обясняваш? Стефан се върна след скандала в едно състояние — страх ме е да си го припомня. Той крещеше за дуел, крещеше за убийство — за работи, които нивга други път не съм слушала от него… Злобата му към тебе беше толкова силна, че той дори ме забрави — мене — като виновница на всичко. После той се затвори сам в стаята си. Оня… доктор… Чипиловски, които доиде с него, ни разказа тогава… Той искаше просто да ме ужаси от тебе — а то излизаше тъй смешно!

Христофоров. Чудомир ми посочи тоя човек.

Мила. Аз едва се въздържах да не му наговоря грубости, още повече, като каза, че бил поканен от брата ми да живее у дома. Но после вече не чух да се поменува нещо подобно.

Христофоров. Той… бил с някакви намерения?

Мила. Идва почти всеки ден и се опитва да ми бъде приятен. Аз го търпя, въздържам се: всякога, когато той е пред мене, аз чувствувам презрението си към него во всичката му сила. И това ми прави особено удоволствие, много голямо удоволствие.

Христофоров. А брат ти, после?

Мила. Брат ми, той чак надвечер излезе от стаята си, някак странно успокоен и почти не говореше вече за тебе. Той ми каза, че по-напред мислел да ме изпрати дома, в провинцията, но сега намирал, че съм била по на сигурно при него, в София. Той добави, че щял да пише на родителите ми…

Христофоров. Писал ли е?

Мила. Не се съмнявам. Аз също писах в къщи, но никой не ми отговори; писах, разбира се, обикновени неща, само да изпитам почвата… Макар че съм надзиравана дори от слугините, макар че не мога да изляза вън от пътната врата — все пак не искам нищо повече от туй, да бъда тук.

Христофоров. Никак ли не си излазяла досега?

Мила. С Елисавета веднаж — и то не мина без история. На площада „Св. Крал“ снаха ми се дръпна: „Христофоров! Ела от тук…“ Без да слушам, аз продължих напред. Тя ме хвана за ръката… То беше една интересна сцена и кой знае дали някои минувачи не са ни забелязали. Оказа се най-после, чуе снаха ми се припознала… А за да бъда сега тук — о, как аз плаках! И да ти съобща — то беше много щастлив случай.

Христофоров. Брат ти, защо той не ме повика на дуел?

Мила. Той крещеше това в първата минута, но после не помена вече… Смешно е да се помисли.

Христофоров. За България — да. Но аз рекох, като е бил толкова озлобен…

Мила. Христо! Какво мислиш!

Христофоров. Аз? Нищо. Можеш ли допусна, че бих дигнал ръка да стрелям върху твоя брат! То беше една мимолетна мисъл, не и мисъл, а някакво смътно чувство… Аз сам не зная исках ли да кажа нещо. Също тъй не мога да си обясня и случката в градината: като че някоя чужда ръка подигна ръката ми, някаква чужда желязна ръка.

Мила. Но през всичкото време, когато аз говорех, ти едва ме слушаше… защото мислеше за друго. Нивга други път не си ме посрещал тъй, нито си ме оставял да говоря тъй дълго.

Христофоров. Аз съм щастлив, Мила, някак особно щастлив, като те усещам близо до себе си. След тоя обрат на нашия малък роман — и сред тая обстановка…

Мила. Где другаде! Тук единствено можехме да се видим.

Христофоров. Нима аз казвам нещо против това? Наопаки. Тая обстановка внесе мир в душата ми. Шума на живота, треската на града — чуеш ли тоя глух ромон! — като че всичко се спира там, на вратата, или се удря в някаква еластична паяжина и отскача назад. Струва ми се, че злоба, клевети, скандали са останали зад нас и че над всеки гроб е застанал по един дух и ни приветствува.

Мила (навежда глава). Приветствува ни с празника. Защото днес е един от нашите празници, една годишнина…

Христофоров (мисли мигновение). Годишнина на първата целувка. Мила! И ти си почти в траур.

Мила. Защото съм на погребение… Но какво съм предопределяла аз за тоя ден, през тая година!

Христофоров. И аз нямам поне едно цвете… (Оглежда се.) Какви хубави теменуги! (Чете надписа на паметника.) Ако вярваме надписа, любов е посадила тия цветя. И защо да не вярваме! На гробището иде само любовта. (Къса теменуги.) Омразата дохожда тук самб в ковчег, инак — не, защото се бои от гроба… Ела.

Мила. Тук искам. (Посочва му кръста си.)

Христофоров (кити Мила с една ръка, понеже тя се обляга на рамото му и той я обхваща с левицата си). Любовта, истинската любов, много често пристъпва прага на гроба с радост като праг на брачна стая. Какво знаем ние! Може би онова слияние на душите, към което хората се рват тъй мъчително, може би то е възможно само там. В предчувствие на туй, когато около нас заглъхне всеки шум… може би в предчувствие на туй човешката душа копнее по друг един свят… Често ние долавяме у себе си някакъв невнятен говор, който е сякаш една молитва за смърт. Ти обичаш ли смъртта?

Мила (го целува внезапно, после се заема да постави в петелката на палтото му няколко теменуги, които е взела от кръста му). Аз обичам само тебе. Аз мразя смъртта и се боя от нея. Как например бих отишла там и да те оставя — тебе! — тук? (Той прави движение да и целуне ръката, но тя, поставила вече цветето, подлога на устните му двете си ръце.) Но ако ти би отищъл преди мене, аз бих я обичала смъртта… защото ти би бил там… би ме чакал… (Сълзи бликват от очите й.)

Христофоров. Какви са тия сълзи!

Мила. Не обръщай внимание. Напоследък те идат някак по своему, без сама да зная какво чувствувам в момента. Подире, след като сълзите престанат, някакъв страх ме обзема, студ и страх. И тогава аз познавам какво си ти за мене.

Христофоров. Каквото си и ти за мене.

Мила. Не, Христо. Непременно има една разлика. Аз казах веднаж и на Чудомира. Ти имаш своите широки мъжки интереси: обществена дейност и още много нещо. Аз — аз имам само тебе… Аз те чакам просто като съдържание на моя живот… Много често съм мислила: може би от мене не излезе един човек, какъвто тряба, зная ли! От жената се изисква толкова нещо — и като се виждам… Чета — и като се сравнявам…

Христофоров. Мила, не знам дали бих те обичал друга!

Мила. Че аз нямам достатъчно характер дори за днешните обстоятелства! Но то се обяснява; погледни само: бях в гимназията, съвсем дете между децата…

Христофоров. Когато аз се вмесих в твоя живот? (Унесено.) Наистииа ти тряба да си била тогава съвсем малко момиче, почти дете. (Усмихнат.) О, тряба да ми е приличало — мене, като бях на двайсет и седем години… (Вмислено.) Странно нещо, аз нивга през онова време нямах едно чувство тъй или инак стеснявано от твоята ранна младост. Струва ми се, че винаги си била такава, каквато си днес. Любопитно, тогава приказвах ли с тебе тъй, както сега? Да, никога не е било по-иначе…

Мила. Никога не е било по-иначе.

Христофоров. Ние бяхме на разходка към обсерваторията — г-н и г-жа Петрович, Стефан и Елисавета. Ти ми разказваше за една своя злополука при класна задача и каза внезапно, че би желала да бъда твой учител. Тои ме погдедна тъй… тъй смело и свободно… То бе едно мигновение. Нима дотогава аз бях мислил, нима дотогава ти беше мислила… (Мила утвърждава с глава.) Да?! Аз ти стиснах ръката…

Мила. — и ние се загърнахме в една обща тайна. Тайната на нашата любов. И аз останах едно не значително момиче — едно съвсем незначително и затворено момиче… Сега виждам, за да бъда насаме с моята сладка тайна, аз бягах от хората, или пък ако отивах между тях, то беше — тебе да търся.

Христофоров. Както и аз, Мила.

Мила. Не, Христо, у мене това е непременно другояче. Няма мигновение, през което да не съм мислила за тебе. Повечето време ти си далеч от погледа ми — но аз те извиквам во въображението си, аз те питам, отгадавам. И погледа ми никога не може да те обхване. Какво съм аз? Моя дух покрива само няколко нищожни частици от тебе.

Христофоров. Ти не познаваш себе си…

Мила (прекъсва). Аз се познавам. Не съм правила нищо друго освен да диря в себе си онова добро и светло, което бих могла да ти донеса и дам. Видиш ли, как свободно говоря за това — аз? Аз се слушам и сама се учудвам. То се дължи, види се, на тая продължителна работа, да търся в себе си, дето… дето намерих много неща, но така противоречиви… Аз на зная кое да нарека добро и кое лошо, кое светло и кое тъмно. Аз имам нужда от твоето присъствие, Христо, от твоя поглед… от твоето дихание… Сякаш душата ми е една пустиня, в която може да цъфне живот само след като я ороси твоето дихание. Но имам ли аз душа? Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоята душа, предопределена да се въплъти в него.

Христофоров. Ти си жена. Мила, истинска жена, вярна на своята природа. Аз благославям всички богове, че са те опазили незасегната от варварския нокът на нашето време, на нашата буржоазна цивилизация и всички нейни юродиви порождения.

Мила (тихо усмихната). Но кажи ми кои именно богове благославяш ти! Мене е нужно да зная някой бог, за да бъда по-малко смешна пред себе си. Вече от няколко месеца аз почнах… и да се моля. Кому — отначало не знаех. Ти ми каза веднаж, че не вярваш; не зная дали не тъкмо оттогава изчезна и моята вяра…Все паказпочувствувах нужда от молитва — и почнах да се моля; всяка нощ, преди сън. Кому и защо — отначало не знаех. Току тъй, заставах на колене…

Христофоров (притегля я до себе си). Моли се, дете! То е хубаво. Моли се всякога. Моли се и за ония, които също тъй чувствуват понякога нужда от молитва, а не могат да се молят…

Мила (закрива лице на гърдите му). Но аз още на третата нощ открих… Открих кому се моля. Христофоров. Кому?

Мила (дига глава, просто). Тебе.

Христофоров (я гледа трогнат и се оттегля от нея. Тя сяда на гробната ограда, като го държи заръката и иска да го накара също да седне. Той се освобождава полека и се обляга прав на паметника). Аз не бях навършил шестнайсет години, когато се затвори зад мене вратата на бащината ми къща — и се озовах без завет, без залък… Аз не пропаднах. Моя път в живота до днес е много кратък и дори прост. Пътя на душата ми, дълъг е той — и ми се струва, че съм изживял няколко живота… Победите ми, победи сякаш над самата съдба, ме направиха горд, самонадеян, непримирим со всичко, което противоречи на моята мисъл и чувство… Но понеже всичко ми противоречи, аз видях очарованията на живота, моите илюзии, да гаснат постепенно и мойте убеждения и идеали да губят реална опора… (Сяда при нея и взема ръката й.) И какво бих бил аз без тебе, моя почти единствена връзка со живота днес? Не ти мене — би трябало аз тебе да се моля, и не нощем, а при светлината на деня пред целия свят!

Мила. Говори ми още.

Христофоров. Би трябало аз тебе да се моля, защото ти си за моето мъжко дело онова, което е духа на един бог в неговото творение. Когато старите гърци са създавали култа на музите, те с туй са изповядали душата на мъжа…

Мила (с усмивка). Благодаря от името на всички жени.

Христофоров. Поета, философа, учения, политика, воина — ако стане чудо и им се каже, макар в най-високия момент на творчество или дело: „Изчезна жената от света!“ — те биха попитали: „Ще ни откаже ли гробове земята!“ Мъжът служи на жената и се жертвува неи — и телом и духом, на всяка стъпка, при всички обстоятелства. И момента на върховното тайнство, което мъжа себелюбиво е нарекъл окончателно превземане на жената, е всъщност момент на неговата велика жертва и страдание. В оня момент викът на жената само е вик на самозабравна радост, на получена дължимост, на удовлетворение… Мъжа живее за жената, а жената — за неизповедимите цели на битието…

Мила. Стискай ми ръката, стискай я силно, до дето извикам.

Христофоров. И когато аз слушам душата си — разбирам, че не мъжко себелюбие, а нещо много по-силно, нещо самовластно, че самата природа говори в моите мечти за тебе, в моите желания, казал бих дори, в моитезложелания. Да, защото понякога аз мечтая за тебе нещо, което би било зло. Бих желал… бих желал да те намерех на улицата сама, изгубена, много нещастна — и да ти дам всичко, за да бъдещ щастлива; да ти дам себе си до последна частица, за да бъда напълно щастлив.

Мила. Защо не ми стискаш ръката? Защо не стискаш по-силно! Колкото можеш, додето извикам. Още… Ти ме щадиш! (Подава малкия пръст на дясната си ръка.) Ето… не, на лявата, по-близо до сърцето, като в самото сърце… Остава ми един белег.

Христофоров (удивен). Но, Мила…

Мила (в притома). Той не иска! Истина ли не искаш?

Христофоров (я притегля към себе си и се навежда над ръката и. Чуе се щастливо охване). Доволна ли си?

Мила (сякаш бълнуваща). Какво казваш? Говори. Твоя глас е тъй особен днес. Когато ти говореше, аз не слушах, а виждах. Виждах бистри струи… Когато ти говореше, аз чувствувах като жаден човек насън… като жаден човек, който се навежда над един поток, пие и все пак гори от жажда. (Поглежда пръста си.) Но тъй — аз като че натопих устните си в потока… Ти ме щадиш. Изобщо, ти си много деликатен с мене. Бъди груб.

Христофоров. Какво говориш!

Мила. Да, груб, Вие, мъжете, сте груби, когато мразите. Бъдете груби, когато любите. Колко пъти съм искала да те разсърдя… И ако някога си ме мъмрил, то е било радост за мене.

Христофоров. Нима съм те мъмрил?

Мила. Ето видиш ли — наместо например да ми заповядаш да млъкна, защото, навярно, глупости приказвам!… Чакай! Запали си една цигара и тогава говори.

Христофоров (се эасмива и изважда цигари). Аз бях забравил…

Мила. Аз никога не мога да си представя тебе без цигара, эащото всякога съм те гледала да пушиш. Сега, откакто съм тук, ти не запуши и в чувството ми имаше нещо… оставаше нещо…

Христофоров. За твоето чувство мене липсваше нещо?

Мила. Да. Така, пуши… Идвало ми е наум да поискам да оставиш пушенето. Не съм го сторила, защото съм се бояла да не ме послушаш. Сега, като те гледам, аз сякаш си обяснявам това… Аз съм те ревнувала от цигарата — и същевременно съм се бояла да не би без цигара да не приличаш на себе си. И още, да не се лиша от своята ревност, от тая малка болка.

Христофоров (ягледа продължително).Чувствувам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе… ревнувайки те от слънцето, което те грее… пазейки те от вятъра, който те докосва.

Мила. Сладка ми е всяка болка, причинена от тебе. Ето на, днес аз съм в страшно положение. И все пак като се вслушам в себе си — как да ти обясня… Така: Ако един господ застане пред мене и каже: „Всичко може да си остане тъй, както е, или да се промени, да изчезнат последните две седмици от твоя живот“, — аз бих отговорила: „Господи, чакай да помисля!“ И боя се, че не бих ги жертвувала тия страдания… за тебе.

Христофоров. И все пак ние тряба да излезем от тях; положението е убийствено и за двама ни. Ние тряба да решим главния въпрос, и то още днес… Тъй или инак.

Мила. Тъй или инак? Нима може да се реши нашия въпрос и по два начина?

Христофоров. Как по два начина!

Мила. Именно, и аз мисля, че има само един изход, да не се връщам в къщи. Но страшното е, че аз не мога да не се върна. Това ти говорех одеве: аз нямам достатъчно характер за днешните обстоятелства.

Христофоров. Външно погледнато…

Мила (прекъсва). И външно, и вътрешно. След тоя скандал, толкова скорошен… Аз не мисля захората, нито за брата си. Мисля за моите стари родители.

Христофоров. Наистина, трудно е. Вън от това, моите основания…

Мила (прекъсва). То е ужасно, когато узнаеш, че моето избягване би било за родителите ми един удар — непоносим, дори смъртоносен. Те са тъй стари и болнави… Родителите ми искат за мене добро и са готови да извършат най-голямото насилие над сърцето ми, най-голямото зло. По-напред още можеше да се действува на разума им, но сега… И като гледам тия гробове, аз си представям други два, които биха легнали върху съвестта ми.

Христофоров. Аз те разбирам, ти си права. Не, исках да кажа, че за момента… Но ето какво мисля…

Мила (прекъсва и се приписка о него). О, аз го очаквах! Ти ме разбра, но не ме оправдаваш… Мили, аз те обичам. Защо ме гледаш тъй? Аз те обичам и съм твоя. Прости ми. Аз обмислях всичко, много нощи не съм спала да го обмислям — и зная, че ти не можеш инак… Прости ми, че аз си позволих да мисля макар за родители, макар за себе си…

Христофоров. Мила, изслушай ме!

Мила. Аз няма да слушам. И, ще кажа, че ще бъдеш прав, каквото и да предприемеш… (Посочва малкия си пръст.) Ето тук… Тук трябаше да има кръв… Ако ти ме дръпнеш за ръката и заповядаш да те следвам, аз ще тръгна покорно. Ако би ме свързал и отнесъл, ще чуеш може би хули от моя език, но сърцето ми ще те благославя.

Христофоров. Как нещастен съм аз — в тая минута…

Мила. Нещастен? Ти? Защо?

Христофоров. Дете, аз се чувствувам слаб. Силата, моята мъжка сила — гордостта ми, самонадеяността ми, волята ми, самата моя безгранична любов към тебе — ето моята слабост в тая минута.

Мила. Аз… аз не те разбирам.

Христофоров. Нима аз се разбирам? Нима аз зная защо става всичко това в мене?

Мила. Какво ми говориш ти!

Христофоров. Чакай да събера мисите си… Да. Имаме налице оня публичен скандал. Виновен ли съм аз в него с нещо? Само с любовта си! Да те отвлека — на това хората могат да погледнат както щат, толкова ми струва; да те отвлека, то е желязната логика на обстоятелствата.

Мила (детински предано). Нели?!

Христофоров. Да, Мила. И аз ще те отвлека. Искам да кажа — ще те взема от самата тебе. И то тогава, когато го позволи изискването на моята любов.

Мила. Нима твоята любов изисква… не самата мене, а нещо по-друго?

Христофоров (почти пламенно). Нищо по-друго! Дори за нея стига — за моята любов, — стига и това, че ти живееш! Аз никога не съм те пожелал още, както се пожелава една жена; никога не съм те видял в своите сънища тъй, както се сънува една жена. Не зная дори защо те обичам. Ако се извърна настрана, не мога да си представя и как изглеждаш. Аз зная само две хубави очи, в чието сияние душата ми потъва и се топи като восък… Зная само една малка прозрачна ръка, която тръпне в ръката ми с някакъв обезумителен трепет… Аз не познавам това в миналото; напротив, там, в моето печално минало, има нещо задушно, което ме гони и тласка напред, като една съдба… Аз винаги съм се стремил към тебе, като из някоя бездна към един връх.

Мила. Запали цигара. Искам да те гледам с цигара.

Христофоров (внезапно горчиво). Не искам да пуша сега. Боя се, че през дима няма да ме виж-даш достатъчно ясно.

Мила. Какво искаш да кажеш, Христо!

Христофоров. Не тълкувай зле; ще бъда ясен. Един въпрос, който сме засягали досега, тъй да се каже, само поетически и твърде повърхно и който сякаш днес за първи път изпъква пред душата ми в своя материално-житейски смисъл…

Мила (нетърпеливо). Кой въпрос?

Христофоров. Въпроса за нашия брак.

Мила. Захвани с края. Моля ти се, по-скоро защото ще умра!

Христофоров (я прегръща). Мила, аз те обичам, ти ще бъдеш моя, ти си моя! Какво помисли, какво разбра?

Мила. Кажи ми още веднъж туй. Целуни ме и го повтори. Като сме на открито, ти мислиш, че някой ни гледа. Та не ме целуваш днес… Така. Благодаря… (Засмива се.) Аз благодарих за целувката?! Но как се уплаших. (Почти мрачно.) Сега аз се боя. (Хваща дрехата му.) Не, Христо, аз няма да те оставя вече!

Христофоров. Бих желал да те въведа в един вълшебен чертог. Бих желал да те обсипя со всички съкровища на света. Бих желал да те обкръжа со всички очарования на живота. Но аз не съм богат, Мила. Аз не продадох нищо от себе си, за да бъда богат. Аз не посегнах да взема от случая или живота дори онова, което той сам ми предлагаше като заслужен дял.

Мила. Може би аз те обичам още и за туй, че не си богат, както другите са станали богати… Защо ти потъмня?

Христофоров. Спомних си нещо, което чух от твоя брат. Но аз не го повярвах.

Мила. Какво чу? Защо не кажеш!

Христофоров. То не може да бъде истина. То е толкова невероятно. Аз бих те обидил, ако попитам…

Мила. Да бъде за пръстена — нели се разплатихте за него? Странно, никой не е ме попитал, отде пък имам аз тоя хубав опал…

Христофоров. Мила, мене винаги ме е шокирало обстоятелството, че аз съм беден, а ти богата. Неведнаж съм ти давал да разбереш, че тряба хубаво да помниш първото и да не разчиташ на второто.

Мила. Аз зная това, не казах ли?

Христофоров. Мила, ти никому нищо не бива да дължиш, от никого нищо не тряба да очакваш, никому нищо, от никого нищо!

Мила. Както ти намериш за добре, както ти кажеш или заповядаш, Христо.

Христофоров. И та при мене не бива да се лишиш от нищо, на което си привикнала: тряба да получиш, напротив, повече от онова, на което си научена.

Мила, Дай ми по-малко от онуй, на което съм привикала, за да бъда напълно доволна.

Христофоров. Друго са мечтите, друго е действителността… И моята любов, достойнството на моята любов, няма да ми позволи никакво примирение.

Мила. И аз ще бъда горда за тебе… както съм се гордяла само веднаж, в сън. Аз сънувах, да… сънувах едно хубаво дете. (Срамежливо и наивно.) То тряба да беше чуждо, но аз го държах на ръце… пред хората, пред много хора. Всички гледаха детето, протягаха ръце към него и се възхищаваха. Аз бях много, много горда, че то, детенцето… че то беше в мои ръце. Един съвсем безсмислен сън!

Христофоров. Мила… ти наистина ли сънува това?

Мила (навежда очи). Струва ми се дори, че сънувах същото и друг някой път…

Христофоров (я гледа продължително). Да-а? Но аз съм адвокат. Аз знам един съновник, който се нарича „Закони на Българското царство“. Аз не искам ти да сънуваш сънища, които могат да се тълкуват по закона за наследството.

Мила. Какво приказваш?

Христофоров. Значи, ти нищо не загатваш. Благодаря… И слушай, малка кукла!

Мила. Аз съм запазила мойте, с които играех, когато бях малка: тъкмо тринайсет.

Христофоров. Какво?

Мила. Кукли!

Христофоров (усмихнат). Изгори едната, да останат дванайсет, инак ще изгорят и тринайсетте. Сега слушай и недей забравя ни един момент, че само любов ме кара да оставя всички други пътища и да разбера най-сигурния към нашето щастие.

Мила. И най-краткия. (Чуе се погребален звън, който следва до края.) Какво е туй!

Христофоров. Някой нещастник или щастливец може би… Но да продължим. Кратък е само сигурния път. Слушай и мисли: да речем, че те хващам за ръка и те отвеждам дома си… По-напред един въпрос: искаш ли да страдам аз?

Мила. Ти? Защо ще страдаш?

Христофоров. Искаш ли да страдам аз? Разбира се, не. Днес, ако те хвана за ръка и те отведа дома си, аз ще страдам, жестоко ще страдам. (Тя закрива с ръка очите си.) Не, недей така. Ще решим, както ти искаш, готов съм на всичко, но по-напред ме изслушай. Какво удобство мога да ти предложа аз веднага? Сравни това с моите желания! Да кажем, че ти ще бъдеш доволна; ще бъда ли доволен аз? Ти може би ще ми повтаряш всеки ден, всеки час, че си щастлива… Но аз няма да вярвам, Мила, аз няма да вярвам! Ти плачеш? Недей разкъсва сърцето ми. Ще направим, каквото желаеш. Слушай само да кажа що мисля. И ако ти изнемогнеш, и ако ти се опиташ да ме промениш! И ако твоите родители и роднини почнат да те възбуждат против мене за едно или друго! Мила, слушаш ли ме? Недей плака, недей. Сърцето ми е разкъсано, сърцето ми се облива с кръв… Както ти искаш — но чуй още две думи. И ако аз в някоя минута на лекомислие, подозрение или умопомрачение се подхлъзна — какво ще стане с мене, с тебе, с двама ни! (Тя стене.) Аз няма да продължавам, аз млъквам. Ще бъде, както ти желаеш…

Мила. Господи, ти ли ме наказваш, господи!

Христофоров. Не, аз нямам право. Успокой се, Мила, виждам, че не съм прав. Аз виждам всичко по-черно, отколкото е; дори и своето собствено положение… Това е най-голямото нещастие в моя живот — да виждам всичко тъй… Но все пак нели, Мила, нели има нещо истина в думите ми? Има нещо истина — нещо, което е страшно за нашата любов. Нея аз искам да спася…

Мила. Спаси мене, мене спаси: аз съм изгубена в пъкъла, сред който живея…

Христофоров. От какво се боиш ти! Какво казвам аз? Помисли само. Аз казвам: ще продам себе си, Мила, но ще спася любовта си. Ще продам себе си… Но защо? Какво ми тряба? Тряба ми всъщност толкова малко нещо. Ще отида утре при вратата на съда, ще търся, ще викам, ще търгувам… аз ще спася гордостта си, самовнушенията си, нашите блянове… Какво особно има в туй! Какво страшно бих казал аз? Иди при брата си в Москва и ме чакай там. След година и половина — не, след година, аз ще бъда там. Ако Витоша би се изпречила на пътя ми, с глава ще я отместя и ще бъда там… Ти почваш да ме слушаш, ти ме слушаш, нели? (С малка облекчение.) И тогава, между другото, ти ще бъдеш пълнолетна. (Почти усмихнат.) И ти ще заявиш по всички формални пътища отречение от бащини и майчини стежания. (Светнал.) Ти ще направиш това, макар инак излишно нещо, заради моята… заради моята малка суета — или лудост? И ние ще бъдем щастливи, затворили вход за всичко, което би могло да нарани нашето гордо щастие; така, както сега наглед е затворен за нас всеки изход от едно нещастие!

Мила. Нещастието е само мое… Струва ми се, че днес за пръв път те видях, залюбих и изгубих… Сякаш нищо не е било допреди час, сякаш и нищо няма да бъде подир час… Не, струва ми се, че съм се пробудила между два кошмара, за да изживея в няколко мигновения цял живот. Единия кошмар изчезна, когато пристъпих гробищната врата и те видях тук. Другия — той ще се спусне върху мене, когато тръгна за в къщи…

Христофоров. Ти поменуваше твоите родители… И най-после, едно малко отлагане…

Мила (високо). Не е истина. Нищо не съм говорила. Аз нямам родители. (Много горчиво.) Аз нямам нигде никого!

Христофоров. Успокой се. Мила!

Мила. Остави ме. Защо не си отидеш! (Пада на колене.) Остави ме. Тая камбана, тя бие за мене. (Почти пада по лице и ридае.) Иди си. Тя бие замене…

Христофоров. Тогава тя би трябало да бие за двама ни… (Отпуща се на колене при нея.) Мила, ти няма да се върнеш вече у брата си. Ела с мене.

Мила. Не. Издигни ме. (Подема се полека с него.) Не. Аз ще си отида. Ще си отида дома, изведи ме само до вратата. Недей се огорчава. Ти си прав. Всичко тряба да бъде, както ти казваш. Ти си прав… (Отпуща глава на рамото му.) И ние ще бъдем щастливи…