Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (7)

ПАЦИЕНТ 82

З мили от Чино, Калифорния

10:59 ч.

От главния път не се вижда. Можеш да минеш цялото разстояние през малкото „предградие-спалня“, през увеселителния парк на красивото шосе Хепи Камп и пак да не видиш нищо. Здравата трябва да се повъртиш, докато намериш малкото павирано пътче, заобикалящо куполоподобен хълм, осеян с разкривени дъбове. Едва зад хълма ще попаднеш на табелата „ПЕСКАДЕРО, ЩАТСКА БОЛНИЦА ЗА КРИМИНАЛНО ПРОЯВЕНИ, УМСТВЕНО УВРЕДЕНИ ЛИЦА“.

Тя бе закачена за желязна ограда, в горния край на която имаше бодлива тел. В специалната будка до тежкия железен портал стоеше охраната. По-нататък имаше няколко големи постройки. Автомобили на вътрешната охрана патрулираха прекалено спретнатия терен. Мястото изглеждаше приветливо като щабквартирата на КГБ.

Вътре в постройката бе още по-лошо. Мястото представляваше санитарно-медицински затвор за ума. Антисептично бели стени. Санитари в бели престилки бутаха пациентките, само жени, по ужасяващо голите коридори. Обикновената разходка. Наричаха ги „Улици на инвалидните колички“.

Вляво от фоайето имаше малък коридор с врати в двата края. Близката приличаше на решетеста врата на затвор. Далечната бе солидна и стоманена. До нея стояха двама здрави санитари, приказваха си лениво и поглеждаха във видеомониторите на конзолата пред тях. Те виждаха какво става зад втората врата.

Изолаторът.

Тук под ключ се охраняваха най-непредсказуемите и опасни пациентки. Те бяха твърде безумни, за да бъдат оставени да контактуват помежду си, и всяка бе в своя собствена сива килия. Обстановката бе толкова подтискаща, колкото и във всеки федерален затвор. И храната не бе по-добра.

Доктор Питър Силбърман водеше по коридора пред килиите група млади и изпълнени с чувство за дълг стажанти, а след тях мълчаливо вървяха трима набити надзиратели, подобни на доскорошни професионални футболисти. Силбърман леко накуцваше. Всяка стъпка опъваше превръзката на коляното му върху подутата, възпалена кожа. Опита се да не обръща внимание на болката и да се съсредоточи върху работата си. Не бе много трудно. Беше в стихията си, впускаше се в неща, от които разбираше. Трудно подтискаше желанието си да блесне с превъзхождащия си интелект пред тези зелени младоци, но през повечето време успяваше. Не и сега.

— В следващата килия — говореше той с нисък, провлечен глас, като на радио-психолог — се намира пациент номер осемдесет и две, двадесет и деветгодишна жена с диагноза остро шизоидно разстройство. Налице са обикновените симптоми… депресия, тревога, бурно отреагиране, мания за преследване.

Повечето стажанти ловяха всяка негова дума. Многобройните публикации на доктора по въпросите на самоидентифицирането му бяха донесли немалък авторитет в професионалните среди. Не съвсем на върха, но солиден специалист в трудните случаи, макар и с нисък процент на оздравяемост. За някои от по-задълбочените стажанти бе ясно, че той е отчайващо елементарен в отношението си към болните. Но не бе глупав. От години бе консултант на полицията в Лос Анджелес и бе изследвал десетки от най-опасните престъпници, включително и някои масови убийци в последно време. Може би най-големият му недостатък бе, че е прекалено умен, за да е полезен на себе си.

— Ето тук. — Той спря пред една килия. Вратата бе шумоизолирана и комуникацията се осъществяваше чрез високоговорители, монтирани под малкото прозорче. Изглеждаше едновременно средновековна и супермодерна. Той надникна вътре.

През мръсния прозорец блестеше слънчева светлина и хвърляше решетести отблясъци върху голата стена. В килията имаше мивка от неръждаема стомана, тоалетна и огледало от полиран метал.

По него имаше вдлъбнатини.

На леглото нямаше дюшек и бе изправено до стената с крака навън. Две потни ръце държаха единия от тях и мускулите се свиваха и отпускаха при бавните набирания на пациентката, която духаше невчесаната си и мокра от пот коса встрани от очите с форма на бадеми и с махагонов цвят. Младата жена бе с фанелка и болнични панталони и тялото й бе стегнато и изпънато като струна. Коленете бяха подвити, за да не докосват пода. Правите мускулести ръце се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Никаква промяна в ритъма.

Като машина.

Докторът отстъпи встрани, за да могат да видят.

Жената бе с гръб към тях и се държеше сякаш не знае, че я наблюдават.

Но не беше така.

Тя знаеше.

Бе видяла отраженията на лицата в изкривеното огледало. Но не можеше да приеме да я наблюдават като лабораторен плъх. Продължи да прави упражнението си, докато накрая мускулите й започнаха да се уморяват.

Когато всички я разгледаха, Силбърман дойде отново до прозорчето и като изфабрикува неубедително-весела усмивка, щракна копчето на интеркома.

— Добро утро, Сара.

Сара Джинет Конър се обърна и впи поглед в лекаря. Годините, прекарани в криене, й се бяха отразили тежко. Лицето й бе дръзко и напрегнато, но в същото време очите й кръжаха наоколо и търсеха изход. Сякаш непрекъснато бе готова да се бори или да бяга. Някога закръглените й страни сега бяха твърди и като изсечени. Все още бе красива, много дори, но бе преследвана, затворена, изтормозена…

И до голяма степен сякаш бе попаднала на мястото си.

Говореше с нисък, смразяващ и монотонен глас. Напомняше на стенещо животно.

— Добро утро, доктор Силбърман. Как е коляното?

Докторът за миг загуби самодоволната си увереност и повдигна вежда.

— Добре, Сара.

Той изключи интеркома и се обърна към студентите:

— Тя… ъ-ъ-ъ, ръгна ме в капачката с една отвертка преди няколко седмици.

Последваха бързи сподавени усмивки. Силбърман потърси утеха в познатата и комфортна терминология. Сара бе интересна и мощна сила на природата, която той бе обуздал в прекия смисъл на думата, а сега, с успокояващите думи, и в преносния.

— Структурата на душевното й заболяване е интересна. Тя вярва, че една машина наречена „Терминатор“, която естествено прилича на човек, е била изпратена назад във времето, за да я убие. И още, че бащата на детето й е бил войник, изпратен да я защити… също от бъдещето… — той не съумя да скрие усмивката си — Годината е 2029-та, ако си спомням точно.

Стажантите си записаха и се изкискаха.

— Изглежда, всичко е започнало с приятеля й, а после се е прехвърлило върху нея. Невероятен случай на идеен трансфер. Но не толкова рядък, колкото ви се струва. С този нов синдром се срещаме все по-често и по-често. Един вид остра фобийна реакция на все по-сложните технологии. Нещо като реакция към дехуманизирането на отношенията в съвременния свят. Ако можеше невъобразимата й енергия да се насочи към лечението, а не към упоритото поддържане на сложната заблуда, досега щеше да е изписана.

Силбърман млъкна и си спомни когато за първи път видя Сара преди години в стаята за разпити на полицейския участък. Тя се бе свързала с жесток параноик, който по-късно избяга с нея и в края на краищата загина. Беше се загубила за няколко години, но отново бе арестувана при опит да вдигне във въздуха местното бюро на някаква компютърна корпорация. След това тя стана неговият най-неподатлив пациент. Досега би трябвало да се е подобрила. Безпокоеше го фактът, че не бе в състояние да я мотивира за лечението й. Опита да се овладее и каза:

— Да продължаваме нататък.

Стажантите се спогледаха смутени и се преместиха пред следващата килия. Силбърман изостана и се обърна към старшия надзирател. Дъглас бе метър и осемдесет, тежък над сто килограма и мекосърдечен като гърмяща змия. Докторът заговори тихо, за да не чуят стажантите:

— Не обичам пациентите да разхвърлят стаите си така. Погрижи се да си вземе торазина, Дъглас.

Той кимна и махна на другите двама да останат с него. Силбърман се обърна и последва групата извън отделението.

Когато вратата се отвори, Сара вдигна поглед. Дъглас влезе бавно и започна да почуква небрежно с палката си по вратата, в зловещ ритъм. Другите двама се вмъкнаха след него. Единият носеше нещо като срязана овчарска гега. Сара знаеше от опит, че това е шокова палка, която можеше здраво да те раздруса. Третият носеше поднос, на който имаше чаши с червена течност. Торазин.

— Време за лекарството, Конър — каза Дъглас.

Сара се обърна към него, здраво стъпила на земята, с подивели очи мятащи се ту към единия, ту към другия. Усещаше как гневът и страхът й се сливат в тънко острие.

— Ти си го пий! — отговори тя.

Дъглас пусна най-небрежната си усмивка. Но палката продължаваше тап, тап, тап…

— Знаеш, че трябва да слушкаш, щото си на преглед днес следобед…

— Няма да го пия. Не искам никакви неприятности…

— Аз не създавам неприятности. — Той извъртя рязко палката и я улучи право в стомаха. Тя се присви и падна на колене без да може да си поеме въздух.

Дъглас ритна леглото и то падна долу с трясък, на сантиметри от главата й. Тя се изтъркаля встрани и просъска в болката си:

— Направи го още веднъж и ще те убия, педераст!

Той се смръщи и взе шоковата палка от колегата си, после се приближи до нея. Тя знаеше какво я чака.

— Махай се от главата ми психясало ко… А-А-А-А!

Палката я удари между плешките точно когато се опита да се изправи и я прикова към пода като бубулечка. При удара пропукаха леки искри, които я докараха до конвулсия. Дъглас я сграбчи за косата и я изправи на колене, след което доближи чашата с торазин до устните й.

— Последна молба, гълъбче — изгука той.

Сара издиша рязко и се опита да стане, но въпреки тренировките си бе твърде слаба за него. Не можеше да си позволи повече физически увреждания. Ако се наложеше да търси изход от тази адска дупка, щеше да й е необходима цялата й сила.

Тя примигна и преглътна, задавяйки се с дяволския сироп.

Скоро щеше да се движи като насън. Вече чувстваше първата вълна на принудителната летаргия да се надига в тялото й. След това можеха да правят с нея каквото си поискат. Тя щеше да е далеч от този свят.

И тогава със синът й може да се случи всичко.

Синът й…