Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (4)

БУРЯ

Актън, Калифорния

Сега

3:14 ч.

Дан Шорт фантазираше за по-малката сестра на жена си. Това бе много опасно не само поради последствията, до които могат да доведат такива мисли, но и поради факта, че го правеше, докато спускаше големия влекач, марка Кенуърт, надолу по стръмния наклон, при внезапно сгъстилата се мъгла. Тъкмо се мъчеше да си представи как ли изглеждат гърдите на Денис, когато неочаквано в мъглата пред него се появиха червените задни светлини на кола. Настъпи с всички сили педала на спирачката. Хидравликата засвистя, зафуча и зацепи. Камионът продължи да се свлича надолу и гумите застъргаха в асфалта заради неуправляемата инерция на тридесет и седемте тона замразен пулп в хладилния прицеп отзад. Металът простърга, когато превключи на по-ниска скорост и той не на шега се уплаши, заради тежестта, която го притискаше отзад. При адреналиновата експлозия в кръвта съвсем ясно си представи как прицепът се мята като разгневен скорпион и със страшна сила изхвърля кабината през металния парапет на шосе номер 14, за да се разбие долу в скалите.

Но тази вечер той имаше късмет. Гумите попаднаха на сух асфалт и зацепиха на място. Камионът се разтресе и поднесе встрани, но остана на пътя и в последния миг избегна удара с бавно движещата се отпред кола.

Дан стисна волана и дъхът му заизлиза на хриптящи тласъци. Реши, че това е Божие предупреждение. Престани да мислиш за прелюбодеяние с осемнадесетгодишната балдъза, или…

Въздъхна, когато със замъглен поглед видя стрелката за разклона към магистралата Сиера да се появява от мъглата като спасителен маяк. Кракът му леко докосна спирачката няколко пъти, колкото да намали скоростта, и чудовището зави кротко към паркинга на „Коневръза“.

Пред денонощното крайпътно заведение бяха останали малко празни места. Нехарактерната лятна мъгла бе прогонила шофьорите от пътя в старите, лекьосани сепарета вътре.

Дан спря камиона до друг като неговия и скочи на земята с разнебитени кости и изтръпнал задник. Затръшна вратата и се завлече към крещящо осветения бар-ресторант, като разкопча прогизналата си от пот риза. Боже, помисли, като погледна талазите мъгла, носещи се над шосето, това би трябвало да те поохлади малко. Но всъщност само затрудняваше дишането. С приближаването му до входа влажният въздух сякаш още повече натежа. Задушаваше го и му се струваше зареден с електричество, сякаш се кани да вали. И наистина, когато отваряше вратата, в стъклото зърна отблясък на мълния. Погледна към небето. Видя само кондензирана влага, осветена в оранжево и зелено от неона. Вдигна рамене и влезе.

Ако беше останал само още за миг и ако бе погледнал назад, а не към небето, щеше да види друга светкавица, прескочила между неговия и съседния камион. Би могъл да си помисли, че е кълбовидна мълния. Щеше да сгреши.

Уличните лампи премигнаха и угаснаха. Мъглата започна да се всмуква между камионите, където се образува вихрушка. Бяло-сини, побеснели пипала от енергия затанцуваха в стоманения процеп между тях и запращяха като смачкан целофан. От асфалта нагоре се издигна прашен демон и започна да засмуква хартии и фасове. Ниското жужене прерастна във вой, сякаш някой се мъчи да настрои радиоапарат в зареден със статично електричество въздух. Накрая го настрои.

Тук.

Невероятната светкавица се завъртя в бясно кълбо от енергия, пронизвано от мълнии. Страничните огледала на камионите се извиха навън и се счупиха. Избухна блясък, сякаш от хиляди фотосветкавици. След това всичко приключи с едно силно пукане, сякаш от увеселителна бомбичка. Светлината бързо изчезна, облакът изпарения се разнесе и там, където допреди миг не бе имало нищо, се появи някакъв предмет.

Беше гол мъж.

Масивното му тяло бе покрито с бяла пепел, която се сипеше като фино брашно, когато той се изправи и раздвижи перфектно оформения си торс. Късоподстриганата му коса димеше. Лицето му не изразяваше никакви чувства. Очите му, кобалтово-сини, съживени, но все пак мъртви, приемаха, но не излъчваха нищо.

Ръцете бяха образец на сила и симетрия, гневната извивка на бицепса, стеснен безукорно при лакътя, преминаваше с математическа прецизност в жилестата долна част и накрая в почти изящно тънките китки.

Човекът от огъня пое въздух, като разшири неземния си гръден кош, и предпазливо проучи атмосферата. Отбеляза без учудване високото съдържание на влага. То щеше да остане гол факт, докато не се свърже с много други, които бързо щяха да го ориентират във времето и мястото.

Зад него в прицепите на камионите бяха прорязани кръгли отвори, докоснати от кълбото на енергията, все още излъчващо светлина. На асфалта долу се беше образувал сферичен кратер. Мъжът бе стоял в средата. Той излезе измежду камионите, за да сканира паркинга, и се спря за миг пред три лъскави мотоциклета марка „Харли Дейвидсън“ близо до входа, подпрени на никелираните си стойки, оформени като кучешки лапи. От мюзикбокса се чуваше приглушена музика. Мъжът погледна през прозорците. Вътре хората се смееха, спореха и шумно си поръчваха напитки. Той се обърна и закрачи към вратата. Знаеше, че вътре се намира собственикът на един от моторите.

Дан тъкмо се бе разположил в едно от сепаретата. Мястото изглеждаше ужасно, но поне кухнята бе добра. До него двама свъсени шофьори с вирнати назад шапки се бяха навели над чиниите си. Трима опърпани мотоциклетисти с джинси и кожени якета играеха билярд в дъното, а под масата се търкаляха празните им кутии от бира. Собственикът на кръчмата, Лойд, застаряваща мечка в изцапана престилка, стоеше кисело зад бара, а в далечния край група шофьори, изчакващи мъглата играеха карти.

Когато дойде келнерката, Дан вдигна поглед. Веднага я заразглежда с интерес. Твърде много грим. Среден ръст. Няколко килограма в повече, но разположени предимно отпред, та й стояха добре.

Дан харесваше такива неща. Много. И тя дъвчеше дъвка със замаяния, полусъзнателен вид на човек, който гледа много телевизия. Лесна плячка.

Неговият тип.

Ако вече не бе женен. Когато се опита да потуши похотливостта си с мисли за жена си, у него се надигна чувство за вина. Карла бе набожна жена, която бе взела брачните клетви твърде сериозно. Особено тези за верността. Ако разбереше, че й изневерява, това би я убило. А бяха женени от пет години. Познаваше всяка гънка и цепнатинка по тялото й. Да прави любов с нея за него бе станало все едно да гледа „Аз обичам Люси“^[1] по телевизията за двадесети път. Удобно, но отегчително. Напоследък мисълта за нови територии го измъчваше непрекъснато. Не се бе чувствал толкова зажаднял от средното училище. Болезнено усещаше, че половината от човешкия род са жени. Непознати жени. Възхитително непознати жени. Като тази келнерка…

На табелката с името й пишеше Клаудиа. Когато му подаде изпоцапаното меню, той й каза „здрасти“. Тя отвърна на усмивката му с отракано намигване и се понесе към кухнята. Дан заби поглед в задника й, който се поклащаше ритмично и мърдаше връзките на престилката й като детска люлка. Той въздъхна и остави въображението си да се забавлява с този образ. А покрай чувствения поток на персоналния му порнофилм се събуди и крайчецът на съзнанието му, което започна да прегражда потока от коварни планове, които трескаво кроеше за това как да скрие от Карла мечтаното прелюбодеяние. Бе така погълнат в умствените си усилия, че не забеляза как входната врата се отваря и едрият гол мъж влиза с бавни крачки.

Останалите обаче забелязаха как спокойно преминава през помещението и как безчувственият му поглед се плъзга без никакъв интерес над клиентите.

„Мъжът“ видя четиридесетхилядибитово изображение на салона, върху което цифровите данни се сменяха по-бързо, отколкото човешкото око би могло да прочете. Лицата на зяпналите шофьори, на облещения собственик, на обзетата от страхопочитание келнерка бяха фрагментирани по електронен път и всеки отрязък бе проанализиран, за да се установи емоционалното им състояние и да се предвидят възможни неприятелски действия.

Никой не се движеше, освен един от мотоциклетистите. Робърт Пантели бе от тези, които закусват змии, а на обяд плюят гущери. Повечето неща в този живот не го изненадваха. Но онова, което видя сега, го изненада. Той спря да пуфка вонящата си пура и бавно я свали надолу, а по мокрите му устни пробягна недоброжелателна усмивка.

Голият мъж видя пулсиращото електронно очертание на Робърт. Хиляди измервания и оценки пробляснаха за миг във вътрешния му сканер, дрехите му мигновено бяха идентифицирани като съвременно облекло за мотоциклет…

За Робърт не бяха изминали повече от две секунди. Той оголи зацапаните си зъби. Няколко от предните липсваха. Говорът му бе завален от алкохола.

— Тоя пич знае как да ти вземе акъла.

Последва нервен смях откъм двамата му приятели.

Мъжът не реагира изобщо, след това заговори с равен, неутрален глас, който не издаваше никакви чувства:

— Трябват ми дрехите ти, ботушите и мотоциклета.

Очите на Робърт се присвиха, след това погледна приятелите си. Те го наблюдаваха с очакване. Реши да ги позабавлява. Опъна дълго от фаса си, огънчето се разпали и той се обърна отново към непознатия:

— Забрави да кажеш „моля“.

Последва нов смях, сега по-силен и по-свободен. Усещаха, че този няма намерение да се бие. Въпреки внушителната си физика, той бе застанал глуповато пред тях, с празен поглед на муцуната си. Трябва да е някой куку.

Робърт не обичаше кукувците. Напомняха му за щурия му баща. Освен това искаше да продължи играта. Вдигна пурата и я смачка в гръдния кош на непознатия. Чу се леко цвърчене, като от пържещ се бекон. След което настъпи тежка тишина.

Тя извади Дан от размишленията му и той хлъцна, като забеляза голия посетител. На гърдите му имаше димяща, обгорена дупка. Въпреки това по нищо не личеше, че го боли. Това, което се случи след това, стана толкова бързо, че на Дан му се стори, че не се е случило. Почти.

Голият протегна спокойно длан и сграбчи месестата ръка на Робърт с хидравличния си захват. Мотоциклетистът усети невъзможно силните пръсти, които мачкаха мускула му като стоманени клещи, и се разкрещя с цяло гърло.

Единият от приятелите му вдигна билярдната щека за тънкия край, сякаш бе бухалка за бейзбол. Тежкият край изсвистя във въздуха и се счупи на две в тила на непознатия.

Невероятно, но той сякаш не забеляза това. Без да пуска Робърт, ръката му се завъртя отзад, хвана най-тежкия билярдаджия за предната част на якето и рязко го изпрати през близката витрина. Полетяха стъкла и той се приземи навън като каса с говеждо. След това непознатият вдигна с една ръка сто и двадесетте килограма на Робърт, пренесе ги над бара и през гишето на кухнята ги приземи върху голямата плоска скара. Когато горещият метал докосна кожата му, излезе пара. Робърт нададе вой и започна да се вие и мята, докато не падна на пода като димяща купчина.

Третият мотоциклетист извади нож с двадесетсантиметрово острие и замахна към лицето на непознатия. Но той улови свистящия метал с гола ръка и, стиснал острието, го изскубна. Хвърли го нагоре и го хвана за дръжката. След това се извъртя рязко, пльосна мотоциклетиста по очи върху масата за билярд и със свистене закова рамото му за дървения плот.

Когато всичко свърши, Дан бе мигнал три пъти. Както и другите посетители, той бе толкова втрещен, че само можеше да наблюдава безмълвно как голият заобикаля бара, минава покрай Лойд и влиза в кухнята. Не само защото всичко стана толкова бързо. Или защото извършителят явно бе много по-жесток от трима очевидно порочни мъже. Наистина, това би накарало всеки да се поколебае. Но именно начинът, по който той извърши всичко, задържа хората по местата им. Нямаше приемливо обяснение или разумна причина, или възможен мотив за хладнокръвната жестокост на голия. Това означаваше, че със сигурност е побъркан. А с толкова безумен и толкова див човек не бива да си имаш работа.

Готвачът — мексиканец мислеше горе-долу същото, докато отстъпваше с препъване назад от непознатия, който крачеше към псуващия от болка Робърт, все още на пода. Вдигна глава, когато сянката се надвеси над него. Ръмжащ като ранено животно, той се мъчеше да извади военния си автоматичен „Колт“, калибър 0.45, изпод опърленото кожено яке. Но обгорелите му пръсти не можаха да натиснат спусъка. Непознатият замахна и грабна оръжието, сякаш убива муха. Робърт се изпълни с ужас, като видя голият да вдига пистолета. Но вместо да го насочи, той започна да го разглежда внимателно.

За миг проанализира калибъра и състоянието му. И през ум не му мина да го насочва към падналия на пода. Обектът бе временно неутрализиран. Да го застреля би означавало излишно изразходване на сила. Той не искаше нищо повече от първоначалното. Обърна безчувствените си очи към падналия.

Мотоциклетистът потрепери, всичките му мозъчни клетки заработиха, трябваше да реши какво да прави. Да се съпротивлява повече изглеждаше немислимо. Вече нямаше с какво. Лудият нудист му бе отнел пистолета с такава лекота. Сега Робърт нямаше избор. Той бавно бръкна в джоба на якето си и с болезнена гримаса заради вече отеклата си ръка извади ключовете за мотора. Плъзна ги по пода към краката на кукуто. След това, ръмжащ от болката, причинена от едно счупено ребро, започна да се изхлузва от якето.

Дан се промъкваше странично към вратата, когато непознатият излезе от кухнята, вече облечен с черното кожено яке, черните кожени панталони и тежките подковани ботуши. Той съсредоточено се насочи към хората, събрани около закования на масата за билярд, стенещ мотоциклетист. Те се отдръпнаха бързо, както Червено море пред Мойсей. Без да каже дума, той измъкна ножа. Кървящият се свлече на пода с обезумял поглед, а непознатият продължи към вратата. Никой не се осмели да застане на пътя му. Когато мина покрай него, Дан, разтреперан от страх, изфъфли:

— Чао.

Мъжът се обърна — не, по-скоро извъртя глава. Безжизнените очи фиксираха Дан в продължение на микросекунда, която му се стори безкрайна. След това бутна вратата и излезе, като я остави да се затвори с трясък.

Дан потръпна и избърса влажното си чело с опакото на ръката си. Боже, размина се на косъм!

Отиде разтреперан до прозореца, а всички останали мълчаливо застанаха зад него и ужасени видяха как се запътва към трите мотора. Всички, освен Лойд. Той погледна навън, после ранения на пода. Увеличаваща се локва кръв обагряше килима. Лойд хвърли престилката и изтича зад бара, като посегна към нещо скрито.

Навън непознатият се приближи до мотоциклетите. Мушна колта в колана си и вкара ключа в контакта на първия. Не беше този. Без да се колебае или тревожи, той просто отиде до следващия. Ключът влезе. Преметна крак през масивния 1380-кубиков харли, фат бой^[2], с ергономична седалка и черешово-черен цвят. Всеки разумен мотоциклетист би платил скъпо за такава машина. Непознатият изглежда бе напълно запознат с нея. В действителност, той можеше за миг да види пълното техническо описание на всеки детайл от мотора. Но… той не бе нормален човек. Бе избрал това превозно средство заради надеждността му, маневреността и скоростта — най-важните изисквания за предстоящата му мисия.

Мушна камата в ботуша си и ритна стартера веднъж, силно. Двигателят моментално запали с гърлено боботене, което накара метала да завибрира. Непознатият се огледа наоколо в бързо разсейващата се мъгла и включи тежкото желязо на скорост.

Преди да успее да отпусне съединителя, на вратата на бара се показа Лойд с деветмилиметрова рязана карабина „Уинчестер“ в ръце. Даде изстрел във въздуха и гърмежът изтрещя над рева на мотора. След това зареди нов куршум и се прицели в гърба на непознатия.

— Не мога да те оставя да гепиш мотора на момчето, синко. Слизай, или ще те смъкна аз.

Мъжът се обърна и хладно изгледа Лойд. След секунда изключи от скорост. Качи мотора на стойката. Слезе от него и спокойно се запъти към собственика. Лойд не отстъпи и докато непознатият се приближаваше, за да застане нетрепващ пред дулото на пушката, у него за надмощие се бореха ядът и страхът. Лойд мигна, за да махне потта от клепачите си, мъчейки се да разбере дали е в състояние да застреля от упор човек заради някаква си машина, която дори и не беше негова. Естествено, не можеше да го остави да си отиде ей така, след като е тероризирал клиентите му и е откраднал тяхна собственост. Това бе неговият бар. И дължеше лоялност на всеки, който прекрачва прага му. Ако този дивак се отърве без нищо, ще загуби клиенти. От друга страна…

Ръката на непознатия се стрелна като нападаща кобра и му измъкна пушката. Едно гладко, премерено движение и сега дулото бе на сантиметри от лицето на Лойд.

Челюстта му се отпусна. Тъкмо започваше да си мисли, какво ли е да ти пръснат главата от няколко сантиметра, когато мъжът, който държеше оръжието без да трепне протегна другата си ръка и изпъна пръсти напред…

О, по дяволите.

Но непознатият само извади от джоба му чифт големи слънчеви очила, сложи ги на очите си, рязко се обърна и се запъти към мотора. Промуши карабината между жилата на спирачката и амбреажа и ръкохватките на кормилото, и полетя в тъмнината сред дъжд от чакъл.

Лойд се свлече покрай рамката на вратата, щастлив, че още е жив.

Дан проследи с поглед изчезващия в мъглата мотор и си помисли колко близо е бил до смъртта, два пъти през тази вечер. Трябва да е поличба. Закле се, още там, никога повече да не фантазира за други жени.

Карла бе само първата от много невинни хора, чиито живот щеше да се промени безвъзвратно и без да узнаят заради пристигането на втория Терминатор.

Терминатор с рев се насочи по шосе номер 5 към Лос Анджелес. Отраженията на студените, бяло-зелени крайпътни лампи непрекъснато преминаваха през никела на машината и проблясваха в заоблените очила на киборга като следи от трасиращи куршуми.