Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (17)

ЦЕНТЪР

Щатска болница Пескадеро

22:45 ч.

Чернобялата снимка бе част от минал кошмар — стопкадър от камера за охрана, изобразяващ неясните форми на полицаи, замръзнали в осветения от лампите на алармената система горящ коридор. В дъното се виждаше човек в черни дрехи. Късо подстриган и с тъмни очила. С карабина AR-180 и ловна пушка 12-ти калибър, и двете като детски играчки в ръцете му. Върху тази поставиха друга снимка — същата камера, само миг по късно, показваща човека в едър план.

Инспектор Уедърби гледаше снимките замислено с уморените си очи. Това бе един дяволски, нерешен и досега случай. Цяла нощна смяна полицаи убити или ранени само от един единствен човек. Не успяха да го открият. През онази нощ Уедърби бе загубил приятел. Но не се занимаваше със случая поради лични причини. Бе тръгнал да залови убиец на полицаи. И явно се налагаше да се опре на крехката памет на тази жена. Погледна Сара Конър и каза:

— Снимките са направени през 1984 година в полицейския участък Уест Хайланд. Била сте там.

Намираха се в стаичката за разговори, от която я бяха извлекли само преди няколко часа. Тя погледна купчината снимки, която инспекторът бе поставил пред нея. Вдигна очи към него. Лицето му не бе особено приветливо, но не бе и лице на жесток човек. Той просто си гледаше работата. Срещу нея седеше Мосбърг, непретенциозният му помощник с дрехи не по мярка и развалени зъби. До тях бе вечно бдителният доктор Силбърман, който безуспешно се мъчеше да скрие раздразнението си.

До вратата стояха двама униформени полицаи, а между тях бе Дъглас, който дори не се и опитваше да скрие своето раздразнение. Сара гледаше неспокойно най-горната снимка. Напомняше й за деня, в който е била направена.

— Този уби седемнадесет полицаи през онази нощ. Познавате ли го?

Уедърби сложи още една голяма чернобяла фотография на масата пред нея — близък план на окървавен Терминатор, изправящ се от купчина стъкла пред погледите на изумена тълпа. Лицето бе същото, разбира се.

— Тази е направена в един търговски център. Днес.

Сара не каза и не направи нищо. Гледаше снимката и дишаше тежко. Приличаше напълно на упоена, подложена на строг изолационен режим пациентка Вътрешно се мъчеше да запази самообладание при огромното желание да скочи, да блъсне масата в лицето на Силбърман, да избута Дъглас и ченгетата при вратата, да изхвърчи покрай охраната на входа, след това на паркинга, да запали някоя кола…

Но това не можеше да стане така. Тя седеше неподвижно и се надяваше да го направи по другия начин, този, който сега замисляше, докато гледаше нещо на масата, до снимките.

Уедърби наруши тишината:

— Мис Конър, синът ви е изчезнал. Настойниците му са били убити и сме сигурни, че този човек е замесен.

Сара го погледна. Студено, празно изражение. Но не каза нищо.

Уедърби се намръщи и я подкани:

— Отговорете.

В училище бе участвала в няколко театрални представления. Мистър Колб, преподавателят по драма, би се възхитил от представлението й тук.

— Все едно ли ви е?

Очевидно да. Съдейки по стената от безразличие, Уедърби вдигна рамене и погледна помощника си.

— Май идеята не беше много добра. Хайде, губим си времето.

Единият от униформените отвори вратата и Мосбърг излезе. Последваха го Уедърби, двамата при вратата и накрая доктор Силбърман. Надменният тон се бе върнал в гласа му и той каза:

— Съжалявам, господа…

Сара се отпусна под ярката светлина от тавана. Знаеше, че Дъглас я наблюдава. Започна да придвижва ръката си бавно, почти като минутната стрелка на часовник, към купчината снимки. Измъкна кламерчето, което ги държеше заедно и го скри в дланта си точно когато Дъглас я хвана за ръката и я задърпа навън.

В килията той затегна докрай ремъците, после се наведе и се вгледа в нея. Дори и съсипана, лицето й още бе красиво. Той се усмихна и се надвеси отгоре й облизвайки устни. Чувстваше дъха му. Наложи си да не реагира.

Той извади език и го прекара през лицето й като куче. Тя не мигна. Мътните й очи сякаш виждаха през него.

Дъглас изсумтя. Не бе кой знае какво удоволствие да се занимаваш с безмозъчна пациентка. Макар и да е хубава.

Дори клепачът й не трепна. Дъглас остана само още миг. После се изсмя и излезе. Затвори вратата и ключалката щракна. Сара чуваше почукването на палката му по стената в коридора, докато се отдалечаваше.

Очите й изведнъж се проясниха и станаха напрегнати. Тя изплю кламерчето на гърдите си и заопипва с ръка, докато го намери и изправи. Бавно и с мъчителна концентрация тя го приближи към катарамата на ремъците, придържащи китките й към леглото. Да ги отключи не бе лесна работа, но през годините се бе научила да прави много неща. Това бе едно от тях. Да се измъква от полицейски белезници. И през ум не й бе минавало, че ще трябва да бяга от лудница.

С едно последно свръхусилие успя да отключи катарамата. Веднага се залови за ремъка на другата ръка, като непрекъснато поглеждаше към прозорчето на вратата, да не би да се появи Дъглас или нощният пазач. След още четиридесет секунди бе освободила и глезените си. Изтъркаля се и стана от леглото сякаш бе друг човек. Движеше се като хищник.

Отегченият служител в чистата празна стая на пропуска при главния портал вдигна поглед. Една черно-бяла полицейска кола със запалени фарове бе спряла навън и чакаше. Включи автомата за отваряне и кимна на полицая, когато той мина покрай него.

Колата спря до колата на Мосбърг, която беше без отличителни знаци. T1000 излезе, проучи паркинга и течният му мозък веднага прецени тактическото положение. Тук бе струпването на енергиите, които му бяха необходими. Тук щеше да намери центъра на съществуването си.

Терминирането на целта.

Тръгна към главния вход на болницата.

Сара все още бе в килията си и се мъчеше да отключи вратата с кламерчето. Сега не изпитваше панически страх. Бе спокойна, съсредоточена, целенасочена. Стресна я някакво почукване. Приближаваше към нея. Тя ускори работата си, но ръцете й бяха спокойни.

По слабоосветения коридор се движеше Дъглас и почукваше с палката си по стената. Носеше малко фенерче, с което осветяваше вътрешността на килиите почти без да забавя крачка. Нямаше причина да прави по-сериозна проверка. Всички пациенти бяха в ступор от торазина — обезсилени, загубили ориентация като мекотели. Дори госпожица Тежък случай днес е кротка, мислеше той доволно.

Зави зад ъгъла и стъпките му отекнаха в тъмния коридор. Върхът на палката му удряше стената… тап, тап, тап… Стигна до килията на пациент 82 и спря, за да погледне вътре. Но нещо в другия край на коридора привлече вниманието му. Вратата на един от домакинските шкафове бе отворена. Поредната небрежност на чистачките.

Дъглас въздъхна и отиде да я затвори, като разсеяно освети вътрешността му. Сред кофите и парцалите имаше нещо странно. Дръжката на една метла бе счупена някъде към средата и парчето липсваше.

Той се замисли за това, но след тридесетина секунди чу проскърцване на врата. Обърна се и видя, че килията на Сара е отворена. Преди напълно да осъзнае този факт, липсващото парче изпълни полезрението му и се стовари със злоба върху горния край на носа му.

Сара изпита удоволствие, когато стокилограмовият месест надзирател се удари в пода с тъп звук. След това, с ловкостта на професионалист го цапардоса по тила и главата му отскочи от балатума. За известно време Дъглас изгуби представа за света. Сега той бе в ступор.

Довлече тялото му в килията и го заключи вътре с неговите ключове. Грабна тежката му палка, при всички случаи по-добра от дръжката, и я подпря на лакътя си като полицай. Тръгна по коридора с боси котешки стъпки, въоръжена и твърде опасна.

От входа на сградата се влизаше в дълъг коридор, който водеше до главното фоайе и приемното отделение, с тежка автоматична стъклена врата. Нощната сестра, обикновена жена на име Гуен, пишеше нещо на машина. Когато чу стъпките, тя вдигна поглед и видя младия полицай. Стори й се, че в сравнение с колегите му, които вече бяха вътре, този изглежда много по-добре. Демонстрира най-добрата си усмивка. Тя нямаше ефект върху повечето мъже. T1000 също не бе особено заинтригуван. Заговори с мек, приятен глас, предназначен да омекотява несъзнателната подозрителност на хората към непознатите.

— Да имате тук някоя си Сара Конър?

— О, закъснял сте, май. Другите са тук от доста време.

Тя се обърна за да натисне бутона за отваряне на вратата, но видя Силбърман и полицаите да се задават по коридора от другата страна.

— Колегите ви тъкмо излизат — каза Гуен и се обърна отново към него.

Но той бе изчезнал. Озадачена, тя отиде до плота и се наведе, за да провери дали не е при чешмата. Не. Нямаше никой. Също и по дългия коридор. Намръщи се и си припомни историите, които братовчедка й разказваше за мъжа си полицай. Може би всички ченгета са малко особени.

През автоматичната врата минаха Силбърман, Мосбърг, двамата униформени полицаи и един болничен надзирател. Той взе от сейфа зад приемното бюро своя деветмилиметров Браунинг и Силбърман му каза:

— Луис, изпрати господата и заключи за през нощта.

Луис кимна почтително и отговори:

— Да, сър.

Силбърман се върна в охраняваната част на болницата, а полицаите тръгнаха по дългия коридор към изхода. Уедърби мърмореше:

— Много работа свършихме, няма що.

Мосбърг добави:

— А-ха, обичам да не спя по цяла нощ.

Луис заключи входната врата и тръгна обратно. Приемното гише бе осветено като олтар. Стъпките му кънтяха глухо по пода. Ключовете му подрънкваха. Не мислеше за нищо, лениво загледан в шахматно наредените бели и черни плочи.

Изведнъж подът зад него потрепери и се огъна нагоре като течна маса на черни и бели квадрати. В сянката се изправи трептяща фигура.

Нощната сестра бе наведена над пишещата машина и подготвяше усърдно някакъв доклад. Надзирателят спря при кафе-машината и натисна копчето. После я попита:

— Гуен, искаш ли кафе?

— Предпочитам една бира — пошегува се тя.

Луис се засмя и взе чашата си от машината. На нея бяха нарисувани карти от различни цветове. Някаква игра. Той вдигна чашата, за да прочете правилата й на дъното, и разля кафето си.

— Ей, днес може да ми е щастлив ден.

Течната маса бе достигнала човешки ръст и бързо се превръщаше в човек. Шахматните квадрати изчезнаха и на тяхно място се появи сива униформа на надзирател.

T1000 бе покрил с масата си пода на коридора и когато Луис премина по него, бе изкопирал формата и структурата му. Сега той се свиваше и отпускаше, за да се превърне в негово огледално копие.

Последни от пода се отделиха краката, вече с оформени черни обувки, и при първата крачка се чу всмукващ звук.

Когато чу стъпките, истинският надзирател се обърна и видя…

… себе си.

Не само че приличаше на него, но и имаше същата униформа и табела със същото име на ревера.

Разполагаше само с един дълбоко объркан миг, за да осъзнае какво означава да работиш в лудница и да видиш сам себе си.

Лудостта може би е заразна.

Преди дори да успее да се вкопчи в някакво рационално оръжие срещу явната халюцинация пред себе си, тя протегна ръка с изправен напред показалец, само на сантиметри от лицето му. За част от секундата показалецът се удължи в метално острие, изсвистя като автоматичен нож и се заби в окото му. Премина през очната ябълка като инструмент за трансорбитална лоботомия и се показа през тила му.

Животът тихо напусна лицето му. За секунди се превърна от живо същество в купчина месо. Пръстът-нож бързо се прибра — С-С-Т. T1000 без усилие пое теглото на свличащия се труп с една ръка и го понесе към гишето, сякаш бе костюм на закачалка. Раните бяха толкова малки, че по пода не течеше кръв.

Нощната сестра вдигна поглед, когато T1000 мина край нея, небрежно влачейки нещо тежко, което тя не можеше да види заради високия плот.

— Какво си помъкнал, Луис?

— Боклуци.

Тя кимна разсеяно, без интерес. Продължи да пише, а T1000 завлече безжизненото тяло към вратата на домакинския шкаф на няколко метра от приемното гише. Извади Браунинга от кобура и напъха тялото вътре. Върна се и погледна сестрата.

— Всичко е наред — каза с усмивка.

Тя видя пистолета в кобура.

— Трябва да оставиш пистолета, нали знаеш?

— Да, извинявай.

T1000 отвори сейфа, закривайки го с гръб, и се направи, че оставя оръжието вътре. Но всъщност го постави в гръдния си кош, където изчезна, сякаш бе мушнат в съд с топъл течен шоколад. Отдръпна ръката си и на гърдите му отново се появи повърхност, приличаща на плат — с копчета, илици и табела с името. Затвори сейфа и изчака сестрата да натисне бутона, отключващ вратата. Влезе. Тръгна по коридорите, за да открие изолатора.

След няколко минути стигна до двамата отегчени пазачи. Почти не му обърнаха внимание. Погледна една схема до входа, на която бе отбелязано, че пациент 82 е в килия 19. Влезе вътре и вратите зад него се заключиха.

T1000 мина покрай помещението на сестрите, оградено като клетка с тежка метална мрежа. Силбърман се бе подпрял на прага и говореше с един от надзирателите вътре. Дори не погледна втори път към „Луис“.

Сара се движеше като котка по тъмния коридор и когато чу стъпки веднага отключи най-близката до нея килия с ключа на Дъглас. Погледна в далечния й край. Една жена с обезумяло лице, птичи поглед и треперещи устни я наблюдаваше, здраво привързана за леглото. Щеше ли да изпищи? Сара се поколеба и с разтуптяно сърце се хвана за сламката. Сложи пръст пред устата си. Ш-Ш-Ш-Т.

Пациентката кимна бавно с разбиране. Сара въздъхна облекчено и погледна навън през прозорчето. Гърбът на надзирателя изчезна зад ъгъла. Изчака да заглъхнат стъпките и излезе.

Силбърман се прозяваше и преглеждаше със служителя лекарствата за през нощта. Съботата му се бе видяла дълга. Следващата сутрин, неделя, смяташе да спи до късно. След това си спомни проклетия симпозиум за женската престъпност, пред който бе обещал да изнесе лекция. Тъкмо гледаше часовника си и се мъчеше да си спомни в колко часа трябваше да отиде там, когато с крайчеца на окото си долови някакво движение. Сара Конър скочи към него и го избута от прага навътре в помещението. Надзирателят се метна към шоковата си палка, но тя успя да го у дари преди да я достигне. Краката му се подгънаха и той се строполи като неодушевен предмет на пода.

Силбърман скочи към алармения бутон, но палката се стовари върху ръката му. Изкрещя и се улови за китката. Сара го хвана за косата и заби главата му в масата, като ловко го удари с палката зад коленете. Те се огънаха и той се свлече надолу, докато брадата му опря в плота. Задържа го с една ръка. Бе побеснял и не му се вярваше.

— Ти ми счупи ръката!

Нейният глас бе смразяващ.

— В човешкото тяло има двеста и петнадесет кокала, педераст! Този е само един. Не мърдай!

Тя бързо отвори един медицински шкаф и извади спринцовка. Заби я в бута на зашеметения надзирател и вкара вътре цялото й съдържание. Видя това, което й трябваше. Те държаха отровните препарати за чистене в клетката, за да не се опитват болните да ги пият. Взе едно пластмасово шише и го трясна на масата пред очите на Силбърман.

Потопи иглата в него и изтегли буталото. Ужасеният му поглед проследи как петнадесетте кубика синя смърт постепенно изпълват резервоара.

— Какво ще правиш? — простена. Тя извади спринцовката и опря иглата във врата му. Пръстът й се приближи до буталото.

Дръпна го за яката, за да се изправи на крака, и го измъкна през вратата.

T1000 спря пред килия 19 и погледна през прозореца. Дъглас с разкървавено лице изкрещя, за да го чуят през звукоизолираната врата. T1000 нямаше нужда да чува.

Можеше да разбира по движението на устните.

— Отвори вратата! Проклетата кучка е хукнала по коридорите!

Крещеше. За негово изумление, безучастният пазач се обърна и се отдалечи, като го остави вътре бесен, с допряно до стъклото лице.

Джон и Терминатор се приближиха с мотора към портала. Спряха недалеч и боботенето накара човека на пропуска да вдигне глава.

— Помни, че не трябва да убиваш никой, о̀кей? — каза момчето.

— О̀кей — каза киборгът след секунда колебание.

Джон не бе убеден.

— Закълни се.

— Какво?

— Кажи: „Кълна се, че няма да убивам никого.“

Момчето вдигна ръка, сякаш полагаше клетва. Терминатор се втренчи в него и прекара през електронния си мозък всички възможности. Вътре нямаше нищо, което да отговаря на този човешки жест. Без да е сигурен, че може да свърши някаква работа, той го изимитира и каза:

— Кълна се, че няма да убивам никого.

След това слезе от мотора и тръгна към портала. Портиерът бе усетил, че се задават неприятности и излезе навън с изваден пистолет. Терминатор продължи към него и скенерите му бързо провериха всички смъртоносни зони от човешкото тяло, изключвайки ги като възможна цел, след това определиха безопасните. Извади плавно пистолета си и простреля портиера с хирургическа прецизност в двете колена. Човекът падна с вик и се хвана за краката.

Джон не вярваше на очите си.

— К’во по дяволите направи, бе!

Терминатор ритна встрани пистолета на падналия и с юмрук разби телефона в гишето. Натисна копчето, за да отвори, и се върна към мотора. Прочете упрека в очите на Джон и каза:

— Ще живее.

Киборгът се качи на мотора и отпусна амбреажа. Влязоха вътре и по рампата за линейки се спуснаха в отделението за спешни случаи в сутерена. Джон се обърна назад и извика към падналия портиер:

— Съжалявам, мистър!

Двамата пазачи пред изолатора видяха на екрана как някой влиза в коридора. Сара държеше Силбърман с опряна във врата му спринцовка.

Тя заговори по интеркома в стената.

— Отваряйте или ще е мъртъв преди да падне на пода.

Адреналинът и на двамата излезе от нормалните граници. Единият поклати упорито глава. Не. Другият натисна копчето на микрофона и каза:

— Няма да стане, осемдесет и две. Пусни го.

Лицето на Силбърман бе добило цвят на свинска мас, но успя да каже:

— Няма да стане, Сара. Ти не си убиец. Няма да го направиш.

Нейният глас бе като ледено съскане:

— Вече си мъртъв, Силбърман. Тук всички са мъртъвци. Знаеш че съм убедена в това. Не си играй с мен!

Тя натисна иглата и проби кожата му.

— Отворете тая скапана врата! — изкрещя той, стреснат.

Двамата се спогледаха с недоумение и единият натисна бутона. Далечната врата се отвори. Близката, с решетките, трябваше да се отключи с ключ. Другият се приближи предпазливо и отключи.

— Назад! — заповяда Сара.

Бе застанала срещу тях.

— На пода! Веднага!

Те се поколебаха. Тя ги изгледа диво и заби иглата докрай. Силбърман простена от болка и по врата му шурна струйка кръв…

Двамата веднага се проснаха по очи. Тя ги заобиколи отдалеч със заложника си. Внезапно в собствената си възбуда разбра, че е извадила иглата.

Но това бе защото не видя другия надзирател, който я причакваше зад ъгъла. Той бе готов да скочи, когато тя се появи.

Продължаваше да отстъпва с гръб към него. С рязко движение, като танцьор на танго, той се спусна и хвана ръката със спринцовката. Тя незабавно се обърна и го удари с палката през гърлото. Той падна на колене и започна да се дави за въздух. Силбърман се изплъзна и побягна, като пищеше с всички сили:

— Дръжте я!

Всички скочиха на крака, а Сара побягна като куршум нататък. Единият натисна алармения бутон и зазвуча сигналът за тревога.

Когато запищяха сирените, T1000 бе в изолатора и гледаше вцепенения служител в стаичката на сестрите. Той се сепна и се надигна с безумен поглед. Когато видя човекът, приличащ на Луис, да бърка в гръдния си кош, да вади оттам пистолет и да се отправя към изхода, челюстта му увисна.

Босите крака на Сара шляпаха по студените плочи на един друг коридор. Тичаше като подплашено животно. Надзирателите я гонеха и не бяха далеч от нея. Зави зад един ъгъл, оттласна се от стената и без да намалява скоростта продължи нататък, докато се блъсна в стоманена врата.

Заключена.

Стъпките кънтяха зад гърба й.

Тя се засуети с ключовете на Дъглас, дишаше тежко. Вкара универсалния в ключалката. Надзирателите тичаха с всички сили и бързо скъсяваха разстоянието.

Сара отвори вратата, промуши се и я заключи точно когато първият хвана дръжката от другата страна.

Бе закъснял със секунда. През малкото прозорче тя зърна как ровят в ключовете си. Обърна се запъхтяна от умора и видя, че се намира в друг коридор с две врати. В далечния край се виждаше решетка като в затвор. Оттатък имаше друго отделение.

Изтича до края и отвори вратата точно когато щракна резето на тази, през която току-що бе минала.

Скочи трескаво напред и след нея полетяха надзирателите. Дръпна зад себе си решетката. ТРЯС! Отчаяна видя, че ключовете висят в ключалката от другата страна. Устните на надзирателя бяха побелели от гняв.

Протегна ръка през железата, завъртя ключа и го счупи в ключалката. След секунда преследвачът й се блъсна в решетката и протегна ръка да я хване.

За малко да успее.

Хвърли се към вратата побеснял.

Сара нямаше време да тържествува. Трябваше на всяка цена да избяга и да открие сина си. Преди втория Терминатор. Тя само се завъртя и побягна отново.

Надзирателите се мъчеха да отключат вратата, но не успяваха. Силбърман дойде след малко, препъвайки се, с ръка на пулсиращия си врат, разбра объркването им и се развика:

— По дяволите! Заобиколете! Минете от другата страна!

Те се втурнаха назад покрай него, за да минат по друг коридор.

Сара зави зад ъгъла и видя асансьорите пред себе си.

Избавлението.

Побягна натам с всички сили и почти бе стигнала, когато вратите се отвориха.

Тогава видя най-ужасния кошмар на живота си, възкръснал, с изпоцапано с кръв яке, тъмни очила и пистолет с широка цев. Ужасяващо познатото лице на Терминатор се извъртя към нея.

Опита се да спре, но инерцията й я носеше право в ръцете на машината-убиец. Босите й крака се подхлъзнаха на излъскания под и тя падна право в краката на облеченото в кожа чудовище.

Целият й кураж и остатък от разум се изпариха. Дори не си даваше сметка, че пищи, докато се извиваше и пълзеше назад като рак, за да се изправи на крака край стената.

Сякаш отново бе попаднала в ядрената вихрушка от сънищата си. Ако бе погледнала назад, щеше да види, как от коридора зад Терминатор излиза Джон. Момчето видя майка си да бяга и веднага разбра какво се е случило.

— Мамо, чакай!

Сара не чуваше заради собствените си писъци. Продължаваше да се движи като хванат натясно плъх и да търси изход от адския лабиринт на болницата.

Терминатор и Джон хукнаха след нея.

Краката й шляпаха назад — там, откъдето бе дошла. Достигна един напречен коридор, от който изскочи бяла, смътна фигура. Надзирателят я удари в движение. Тя се плъзна по пода, започна да пищи и да се мята. Намесиха се и другите двама.

— Не! Той идва! Тук е! Ще ни убие всичките!

Тя молеше, мъчеше се да ги накара да разберат какво ги очаква само след миг. Без да й обръщат внимание, те я хванаха за гърчещите се крайници. Дори не погледнаха накъде сочи обезумялата жена… назад, по коридора. Притиснаха я към пода и надвесиха побеснелите си лица над нея. Появи се сестра с пълна спринцовка сънотворно.

Сара изви врат и видя тъмния силует на Терминатор да се приближава. Можеше да полудее, толкова приличаше на онзи. И се връщаше отново при нея, след толкова години… Ходещото оръжие на Скайнет, пробило преградата на времето и пространството, за да я убие. Изпищя в пълно безсилие.

Но Терминатор направи нещо много странно и много по-различно от това, което бе очаквала. Взе пистолета в едната си ръка, наведе се и сграбчи единия надзирател с другата. Запрати стоте му килограма в по-далечната стена на коридора. ТУП! Падна на пода и се замъчи да си поеме въздух с две счупени ребра. Усещането не му хареса. Другите двама незабавно скочиха към непознатия. Терминатор сякаш изчезна за миг под двамата здравеняци. Последва експлозия в бяло и те полетяха встрани, сякаш попаднали на пехотна мина.

Единият счупи прозореца и единствено решетката го спаси от по-тежки наранявания. Но в този миг не бе в съзнание, за да разбере какъв късмет е имал. Другият проби една врата на кабинет, натроши я на трески и се спря до крака на бюрото вътре. Погледна нагоре и реши, че акустичното покритие на тавана е много интересен обект за разглеждане — още повече, че щеше да лежи с очи към него доста време.

Медицинската сестра, която с лекота можеше да вдигне четиридесет килограма, удари непознатия по лицето с всичка сила. Мъжът леко се дръпна и очилата му отхвърчаха. Ръката й пулсираше, сякаш бе ударила бетонна стена. Той бавно се обърна и сложи длан на гръдния и кош. Тя хвана палеца му и го изви със сила, която би трябвало да го счупи. Вместо това той просто я бутна встрани. На пръв поглед това бе само побутване, но бе заредено с такава кинетична енергия, че тя отхвърча на няколко метра и падна на пода. Продължи да се хлъзга и когато спря, нямаше желание да се изправи веднага.

През цялото това време Силбърман стоеше залепен до стената и от устата му висеше забравена цигара. Наблюдаваше напълно безизразното лице на натрапника, когато той се приближаваше към Сара. Неяснотата в мотивите на този човек изведнъж изчезна.

Сара бе права… това не бе човек.

Нямаше нищо човешко у него.

И ако е била права за този хуманоид, помисли той, значи е била права и за всичко останало.

За невъобразимата трагедия…

Усети как тъканта на реалността се разкъсва.

Сара примигна и се втренчи в приближаващата се фигура на смъртта. Извърна глава и погледът й попадна на невъзможна гледка — синът й, коленичил до нея.

— Мамо, добре ли си?

Премести поглед от Терминатор към Джон и после пак към Терминатор.

Беше на пода, сред няколко тела, и гледаше едновременно най-хубавото и най-лошото нещо в живота си. Не можеше да направи друго освен да полудее… или да се смее. Чудеше се какво да прави, когато Джон я хвана за ръката и я разтърси.

— Мамо!

Почувства ръката му, дъха му и шокирана, осъзна…

… беше истина.

Да преживее този факт не бе толкова трудно, в сравнение с това, което се случи после… бе твърде глупаво, за да не е халюцинация. Терминатор й подаде учтиво ръка с длан, обърната нагоре.

Очевидно искаше да й помогне да стане.

Сара започна да се смее истерично и конвулсиите я раздираха като диво удоволствие. Но смехът секна в гърлото й, когато киборгът каза с равен глас:

— Ако искаш да живееш, ела с мен.

Тя се огледа наоколо. Надзирателите бяха започнали да се раздвижват, болезнено объркани. Сирените още виеха. Скоро щяха да дойдат още хора. Синът й я задърпа за ръката.

— Всичко е наред, мамо. Той е тук, за да ни помогне.

Съвсем разбираемо объркана, Сара пое голямата ръка с разтрепераните си пръсти. Терминатор я изправи на крака с едно леко движение.

Почти като в танц.

Джон се обърна, за да тръгнат, и на тридесетина крачки видя полицай. Беше зад заключената решетка. Разбра кой е.

Беше той.

Терминатор проследи ужасения му поглед.

T1000 държеше пистолета в спуснатата си отстрани ръка.

Киборгът ги бутна зад себе си. Започнаха да отстъпват назад.

Сара също го видя, но не бе в състояние да реагира, умът й бе блокирал.

T1000 тръгна напред. Да поддържа вида на дебелия Луис не бе ефективно от енергийна гледна точка, затова той се бе върнал към формата на Остин. Стигна до решетките. Но не спря.

Тялото му започна да се промушва като желе през металните пръти. След като премина наполовина, предната част се съедини, сякаш нищо не е било.

Цигарата падна от устата на Силбърман и челюстта му увисна. В мозъка му се чу пукане и той започна да се гърчи в кожата си.

Сега Сара можеше да реагира. Пое рязко въздух. Всички нейни представи бяха срутени. Но веднага щом видя вискозната паста да се превръща отново в полицай, в главата й пробляснаха три мисли:

Това не е полицай.

Това е от бъдещето.

Това вероятно ще се опита да убие сина й.

Гневът й отново се надигна и мускулите й се стегнаха.

Струваше й се, че за нея кошмарът няма никога да свърши.

Чу се удар на метал. Пистолетът му се бе заклещил в решетката… единственото твърдо тяло. T1000 изви китката си и прокара пистолета надлъжно.

Терминатор хвана Джон за дъното на панталоните и го метна на гърба си. Той го стисна за врата с ръце. После се обърна към Сара.

— Бягай.

Добра идея, помисли тя и хукна след тях.

T1000 също. Ботушът му смачка слънчевите очила на Терминатор. Започна да стреля с Браунинга. Терминатор вдигна пистолета си и също стреля. Когато коридорът се изпълни с бързодвижещо се олово и смъдящ дим, надзирателите залепиха очи за пода. Няколко куршума попаднаха в киборга. T1000 на свой ред също бе пробит от няколко. Олюляваше се леко, но не спираше. Измерваше скоростта и ъгъла на всеки изстрел и дори отваряше леко тялото си, за да омекоти удара. В дупките проблясваше живак и след секунди се затваряха отново.

Куршумите можеха само да го забавят.

Терминатор зави зад ъгъла и побягна с тежък тропот. Сара бе вече стигнала до асансьора. Двамата влязоха и Джон натисна копчето на подземния гараж. Вратите започнаха да се затварят. T1000 зави зад ъгъла със странна грациозност, променяйки центъра на тежестта си, както никой човек не би могъл.

Терминатор блъсна Сара и Джон до стените на кабината, тъй като пистолетните изстрели отново затрещяха.

Улучиха вратата, когато се затваряше. Сара видя как куршумите вдлъбват метала в последователност, която би откъснала главата й, ако я нямаше преградата.

Браунингът изщрака празен. T1000 го хвърли без да погледне назад. Вратите се затвориха с мек звук и след секунда се разтресоха от удара на полицая.

Преди асансьорът да тръгне, между вратите се мушна подобно на меч острие, после невъобразимо се разцепи и се превърна в две куки. Те започнаха да дърпат встрани, за да отворят.

Терминатор сякаш се поколеба и Сара гледаше ужасена как убежището им престава да бъде такова.

Но терминаторите не се колебаят.

Той просто изчакваше, вече бе изчислил събитията във времето, докато пролуката между двете крила на вратата стане достатъчно голяма, за да може да провре през нея пистолета. Широкото дуло удари право в лицето на T1000 и потъна на няколко сантиметра в „плътта“, Сара и Джон подскочиха от гърмежа в затвореното пространство. През пролуката видяха как главата му просто се взриви. Бе отметната назад от огромната енергия. След това вратите на асансьора се затвориха. Кабината се разклати леко и потегли. Джон погледна майка си. Гледаше втренчено вратата и трепереше.

— Какво по дяволите беше това? — изхриптя тя.

Горе на етажа главата на T1000 бе разцепена на две безформени части, отметнати назад върху раменете му. Болката никога не бе имала значение за сензорите на машината от течен метал. Тя показваше нарушаване на функциите на част от организма. Но този „организъм“ нямаше части, освен на молекулярно ниво. А всяка молекула бе примитивна, миниатюрна версия на цялото. Ако част от него се отдели, отделените части се превръщаха отново в метална сплав. Единствената команда, оставаща да действа на молекулярно ниво в този случай, караше частите да откриват и да се присъединяват към по-голямата маса. Всяка частичка имаше обсег от четиринадесет километра. А сега частите на T1000 бяха много по-близо. Само след миг забавяне, предизвикано от ударната вълна, главата му отново зае предишния си вид, без следа от „нараняване“.

Пристъпи отново към вратата на асансьора и без усилие я отвори. После без колебание скочи в шахтата.

Падна като тухла два етажа надолу. В асансьора всички погледнаха нагоре при силното тупване. Терминатор бързо зареди пистолета.

Сара грабна другия от колана му и го насочи към тавана. На нищо нямаше да позволи да убие сина й.

На нищо.

Джон си пое кратко дъх и после…

ХРЯС. Остро като бръснач лъскаво острие проби тавана на кабината и потъна на около метър надолу.

На сантиметри от лицето на Сара.

Тя започна да стреля машинално, БАМ, БАМ, БАМ, куршумите пробиваха тавана. Острието светкавично се изтегли и проби на друго място — този път разкъса якето на Терминатор, на косъм от лицето на Джон.

Гърмежът на едрокалибрения пистолет направи дупка в тавана. Първата от многото последвали в бясната поредица от изстрели и презареждания, докато острието прорязваше отново и отново, сякаш някой луд се мъчеше да отвори консервена кутия с хирургически остър нож. Сара извика от болката, когато един от ударите сряза плешката й.

Чу се спасителният звънец. Индикаторът показваше, че са пристигнали. Вратите започнаха да се отварят и Сара дръпна Джон навън веднага щом пролуката бе достатъчна, за да минат.

Излязоха в сутерена. Моторът бе паркиран наблизо, но сега бе безполезен, защото бяха трима. Терминатор се заоглежда за подходящо превозно средство.

T1000 бе прорязал достатъчно голяма дупка, за да може да се излее в кабината на асансьора. Огромна капка от подобен на живак метал се процеди през отвора и падна на пода, след което отново се изправи като полицай Остин. Забави се за миг, тъй като всичките му сетива бяха дезориентирани, поради разместването на молекулите.

Една синьо-бяла кола на болничната охрана изръмжа и се спусна от входа към тях. Без да се колебае Сара се затича към нея, тя поднесе и спря. Насочи пистолета към лицето на човека вътре с двете си ръце.

— Излизай!

Шофьорът само за миг разбра, че това вероятно е твърде луда пациентка. Толкова луда, че не бива да спори с нея.

Този миг се стори на Сара прекалено дълъг. Тя изстреля един куршум в прозореца до главата му, за да го накара да се размърда.

— ВЕДНАГА!

Вратата се отвори и надзирателят излетя навън с вдигнати ръце. Дотича киборгът, почти несъзнателно изхвърли човека настрана и седна зад волана. Сара бутна Джон на задната седалка и сама се качи на предната. Терминатор включи на задна скорост и настъпи педала на газта, а гумите засвириха по гладката настилка.

Подаде пистолета на Джон отзад и каза:

— Презареди.

Момчето извади патрони от джоба на якето си и започна да пълни оръжието.

Дъхът на Сара секна, когато колата излизаше на заден ход от гаража удряйки страничната стена, почти извън контрол, защото…

… T1000 бягаше към тях. Бе напълно невредим. Последните детайли от полицейската униформа се появяваха, докато набираше скорост по наклонения изход.

Терминатор й подаде нов пълнител за пистолета. Тя хвърли празния и го постави на място. Дръпна кожуха, за да зареди.

Колата продължи на заден през двора, към портала. Джон бе готов и върна пистолета на киборга. Той се показа през прозореца и се прицели. Лицето на T1000 бе осветено от фаровете.

Терминатор стреля. В рамото се образува дупка от течен метал, след това се затвори и закри от униформата.

Сара също се показа от прозореца и стреля. Първите два изстрела не улучиха, но третия попадна право в челото му. Това само за момент наруши ритъма на T1000. Стреля още веднъж и още веднъж. Проби главата и рамото му. Вместо да отделя енергия за възстановяването си, този път насочи цялата към движението си напред. Разстоянието бързо започна да намалява. Колата разби портала и излезе навън.

— Дръжте се — каза киборгът спокойно и рязко завъртя волана. Колата с писък се обърна на сто и осемдесет градуса.

T1000 ги настигаше.

Ръката на Терминатор включи на скорост светкавично, а кракът му натисна педала на ускорителя докрай. Колата изръмжа напред.

T1000 скочи във въздуха и падна с гърди върху багажника. Ръката му се превърна в блестяща кука, която се заби в капака. Краката му се влачеха отзад, когато и другата ръка се стовари върху ламарината във вид на кука. Започна да се придърпва напред.

Терминатор се обърна към Сара и каза:

— Карай ти.

Тя хвана кормилото, а киборгът се показа до кръста през прозореца. Тя натисна педала на газта и колата продължи със седемдесет мили в час.

Джон видя през задното стъкло как T1000 се изкачи изцяло върху багажника, закрепи се с едната кука и подготви другата ръка за удар. Успя да се мушне долу точно когато металът разби задното стъкло и мина на косъм от главата му.

Изтегли я назад за втори удар, но Терминатор насочи пистолета над покрива и стреля.

Улучи го малко над куката, която го придържаше за ламарината. Китката се скъса и се отдели.

Полицай Остин падна назад от ускоряващата кола. Джон се изправи и погледна с широко отворени очи през счупеното задно стъкло. T1000 се претърколи, но само след миг отново бе на крака и тичаше след тях.

Но този път изоставаше. Сара бе натиснала педала до пода, а металният убиец нямаше неограничени възможности. Не можеше да ги настигне без кола.

Джон видя все още забитата в багажника ръка-кука. Погнусено я откачи и я хвърли на платното отзад. Металът се източи като елипса от инерцията и падна като трептяща капка на асфалта.

Колата продължи в тъмнината.

T1000 премина в ход, загледан в задните й светлини. За него изпускането на целта не означаваше нищо. Забавянето можеше да се измерва само с време. Макар че терминаторите имаха вътрешни часовници, тоя нямаше. Това бе новата концепция на Скайнет. Измерването на времето има своето приложение, но когато се налага да преследваш някого, в повечето случаи, то е ненужно. За нещо, което не може да бъде убито, не може да бъде спряно и никога няма да се изтощи, времето е без значение.

T1000, в блажено неведение за всичко друго, освен предполагаемата траектория за бягство на целта, погледна в краката си. Течната метална капка на асфалта започна да трепти, после се удължи, протегна се като пръст и докосна обувката му. Вля се в нея и се присъедини към основната маса.

Времето е само отлагане на неизбежното.