Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (6)

ГЕНЕРАЛЪТ

Ресида, Калифорния

неделя, 10:58 ч.

„Искам да съм упоен“ на Рамонес гърмеше от тонколона в отворен гараж, в едно леко западнало предградие. Пръскачки поливаха предните дворчета. Деца караха велосипедите си и се въртяха около хора, миещи колите си в облетите със сапунена вода алеи. Небето бе светло-синьо и вятърът, нахлуващ от прохода, връщаше смога обратно в Сан Бернардино. Вътре в гаража бе Джон Конър, който сръчно монтираше карбуратора на своята сто двадесет и пет-кубикова хонда и слушаше с половин ухо изкривения грохот, който минаваше за музика. Дългата му права коса очертаваше лице с нацупени устни и изненадващо интелигентни за десетгодишно момче очи. И все пак отдалеч, както бе облечен в изкусно разпраните си джинси „Левис“ и памучната фанелка с надпис „Обществен враг“, той не се отличаваше по нищо от Тим — не по-малко размъкнат приятел, който стоеше наблизо и небрежно подхвърляше нагоре голяма отвертка, която ловеше с една ръка. Но отблизо в очите на Тим можеше да се долови някакъв унес и слабост, докато в тези на Джон имаше познание и спомени, твърде сложни за възрастта му.

На вратата на гаража се появи тридесет и три годишна жена. Някога Жанел Войт бе кокетка. През последната си година в училище тя винаги бе излизала с момчета. Но никога не я бяха смятали за особено умна. Невъоръжена с някакво по-дълбоко разбиране за водопада тривиални разочарования на ежедневието, естествената й жизненост бе ерозирала и бе заменена от тежкото признание, че животът й няма да стане по-добър отколкото е, тоест, неудовлетворителен. Нямаше представа защо трябва да е така и това я тревожеше. През годините тя ставаше все по-раздразнителна и сега бушоните й бяха отчайващо изгорели. Някогашната й закачливост се бе стопила и устните й бяха сковани в стегната и зла гримаса, а тъпотата в погледа й напомняше на Джон крава, която пасе разсеяно на някой хълм.

Едно от разочарованията й бе, че не може да има деца. Затова се бе записала в програмата за осиновяване. Затова сега бе настойник на Джон. И затова бе застанала там с намръщената си физиономия и разрошена коса. В началото Джон Конър бе срамежливо, уязвимо момче, копнеещо за най-обикновени човешки чувства. Но той също така бе своенравен, замислен, независим до крайност и, най-вече, гамен.

През последните няколко месеца търпението на Жанел бе доста изтъняло. Тази сутрин положението бе ужасно. Бедата с нея бе, че колкото и много да искаше да има дете, психологически тя бе зле подготвена за такова нещо. И, естествено, нямаше представа кое е, или какво ще стане от това момче, което сега я състаряваше преждевременно — командващ голямата интернационална армия, съставена преди всичко от хора като нея. Но това бе Далеч и Не Още.

Наложи се да изкрещи над музиката:

— Джон, прибирай се и веднага разчисти тази кочина в стаята си!

Тим чу, но Джон сякаш не.

— Джон! — изпищя Жанел и пусна в действие ГЛАСЪТ, писклив и заповеднически, подплатен с всички видове неизказани заплахи, които само възрастните знаят как да пуснат в ход.

Но Джон само усили музиката. Тим прикри ухилването си с ръка.

— Знам, че ме чуваш! Спри това нещо и веднага се прибирай!

Но Джон запали двигателя на мотопеда и даде газ. Жанел видя доволството на Тим и присви очи:

— Ти пък за какво се смееш?

Тим се приближи до Джон и се прикри зад резервоара.

Жанел ядосано се предаде и трясна входната врата на къщата.

Тим изчака докато се увери, че наистина си е отишла и каза:

— Днес май наистина се е вкиснала.

Джон не реагира открито, сякаш в ума си имаше удобен склад, в който да съхранява грижите си, за да може да ги обмисля по-късно на спокойствие. Той само каза:

— Дай тая отвертка.

Тим му я подаде машинално. Макар и да бе с две години по-голям от него, той го следваше във всичко. В гласа и погледа му, в познаването му на нещата имаше нещо, което го правеше естествен лидер, без значение дали ти се иска или не.

Жанел връхлетя във всекидневната. Мъжът й, Тод Войт, се бе изтегнал на канапето и спокойно гледаше бейзболен мач по телевизията. Косата му бе разрошена, а лицето — подпухнало от спане. Изглеждаше уморен от живота и победен. А още не бе минал обеда. Толкова му се щеше да го оставят на мира да смели закуската си… Но крехката надежда рухна.

— По дяволите, писна ми с това проклето хлапе! Дори не ми отговаря!

Тод не можеше да вини Джон. Отначало и той не й отговори. Жанел имаше ужасния навик да си пъха носа в работата ти и да ти обяснява грижите си, сякаш хората само се правят, че се занимават с нещо интересно, но всъщност със затаен дъх очакват да чуят поредното й недоволство. Боже, помисли си той, с очи все още впити в телевизора. Неговият отбор губеше с едно, а противниковият Хауърд „Йойо“ Джонсън изглеждаше като че ли ще изяде топката.

— Тод? Ще направиш ли нещо или ще си седиш на задника цял ден?

Тод забави отговора колкото бе възможно и преди тя съвсем да се вкисне, въздъхна:

— Какво искаш да направи?

— Не е чистил стаята си цял месец!

— Е, това е адски спешно, няма що.

Той огледа разхвърляната гостна и добави под носа си:

— Особено в тази къща.

За щастие жена му не чу последното. Ръцете й бяха на хълбоците. Някога той обичаше да целува тези хълбоци. Хубавото бързо се изпари от този брак, помисли си той. И с появата на Джон наклонът надолу сякаш стана по-стръмен. Той хвърли дистанционното и се запъти към гаража.

Джон чу вратата. Набързо дозави винта и хвърли отвертката в отворената кутия с инструменти. Тод се появи точно когато хлапето я риташе (неговата кутия) по изпоцапания циментов под.

— Погледни това масло! Казах ти сто пъти да не човъркаш това нещо тук!

— Вземи ми сака! — изрева Джон на Тим.

Момчето се плъзна на задната седалка и грабна една найлонова раница. Джон форсира мотора. Над рева се чу гласът на Тод:

— Джон! Влез веднага вътре и прави каквото ти казва майка ти!

Джон го изгледа предизвикателно:

— Тя не ми е майка, Тод!

И като отпусна амбреажа, изфуча от гаража като едва не събори Тим от задната седалка. Когато минаха покрай него, Тод отскочи встрани.

— Не карай по улиците докато не вземеш книжка! — извика той след мотора, който ускори надолу и накара няколко ученици на велосипеди да отскочат от платното.

Тод се почувства като глупак. Малкото копеленце обичаше да го унижава пред приятеля си. Но от друга страна чувстваше облекчение. Джон го нямаше и всяка следваща конфронтация се отлагаше за по-късно вечерта, когато се прибере. Дотогава щеше да гледа телевизия. Дори и да подремне. Само Жанел да си затвори устата.

Джон бе сякаш роден на мотопеда — елегантно се накланяше на завоите, внимаваше за коли и деца, но с готовност поемаше пресметнати рискове само за удоволствие. Насочи се по пустите улици към едно празно място, след това по път, който минаваше успоредно на оградения с мрежа отводнителен канал, форсира мотора през една дупка в оградата, като ускори, вместо да намали. Тим машинално присви колене, когато минаваха през мрежата. Джон само предизвикваше съдбата докрай. Тим бе решен да не показва колко е притеснен за оцеляването си. Но нямаше как очите му да не се ококорят, когато моторът се спусна надолу по наклонената бетонна стена на канала, сякаш нямаше никога да спре.

Караха на зиг-заг долу, по дъното, който за Джон бе нещо като частно шосе, за да избегне полицаите. Минаваха на сантиметри от десетметровите стени и зад тях изхвърчаше опашка от кална вода. Тим извика радостно, преструвайки се, че не е видял само преди миг как животът му си отлита. Той плясна Джон по гърба.

— Страшно караш, пич!

Попаднаха в малка дупка и хондата се подхлъзна встрани, заплашвайки да падне, но Джон ловко подложи крак и я изправи. Тим преглътна и се опита да се засмее. Чу се хриптене. За да го прикрие, той изрева въпрос:

— Ей, а къде е истинската ти майка?

Когато Джон не отговори, а изпадна в мрачно настроение, Тим настоя, леко раздразнен:

— Умряла ли е, що ли?

— Все едно, че е — отговори той толкова тихо, че Тим не бе сигурен дали е казал нещо. Понякога хлапето наистина се втвърдяваше като бетон и нищо не можеш измъкна от него. Тим се канеше да каже още нещо, но Джон неочаквано даде газ докрай и с тласък полетяха напред.

Тим млъкна и се хвана здраво.