Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (20)

СПИРАНЕ

Близо до Ла Меса, Калифорния

4:16 ч.

Терминатор караше неуморно, с постоянна скорост, като автомат с човешки вид. Сара още разсъждаваше върху това, което бе чула, сега по-спокойна, по-съсредоточена, сто процента концентрирана върху стратегията за бъдещето.

— Този… T1000… какво става, когато стреляш по него?

— Балистичното проникване му нанася хидростатичен удар, но само за няколко секунди. Ако се съди по последните наблюдения, той може да втечнява молекулите си и куршумите да преминават през него. Или да променя външния си вид.

— Може ли да бъде унищожен?

— Неизвестно. Все пак, много вероятно е, когато T1000 втвърдява структурата си, за да влезе в схватка, или за да се превърне в оръжие, да става чуплив. В такова положение би бил най-уязвим за ударна взривна вълна.

Продължиха известно време без да говорят и Сара забеляза пред тях самотна неонова реклама.

— Спри там. Трябва да се отървем от тази кола.

Оказа се западнала бензиностанция с бръмчащ неонов надпис и без жива душа наоколо. Бавно преминаха покрай гишето. На стъклото имаше табела: ЗАТВОРЕНО. НЕДЕЛЯ. Продължиха зад постройката до вратата на гаража.

Терминатор излезе и с едно рязко движение счупи ключалката. Вдигна нагоре отварящата се вертикално врата. Сара се премести на неговата седалка и вкара колата вътре, за да я скрие от човешки погледи. Киборгът затвори след тях.

Поне засега бяха в безопасност.

Сара запали висящата на тавана лампа. Размениха погледи с Терминатор. Той бе целият надупчен и кървеше. На нейното рамо имаше жесток разрез и фанелката й бе напоена с кръв.

— Приличаш на лайно ръчна изработка — каза му тя.

Терминатор проектира думите на екрана и претърси речниковия си файл, за да анализира разговорния израз контекстуално. Появи се списък:

Еби си майката.

Целуни ми задника.

И ти не си стока.

Аз съм о̀кей и ти си о̀кей.

След микросекунда той избра последното и отговори:

— И ти.

Сара почти се усмихна.

Почти.

След няколко минути вече бяха измъкнали аптечката от канцеларията, няколко не много мазни парцали, бутилка спирт за разтривка и няколко дребни инструмента. Джон видя, че Терминатор хвърля на земята кървав парцал и му подаде чист.

Сара седеше на един сандък до киборга. Той шиеше раната й с много фин проводник, който бяха взели от намотката на един алтернатор. Краят му още светеше от стерилизацията с подръчни средства. Бе го прекарал през пламъка на газова горелка. Тя си спомни какво й бе казал Кайл много отдавна — че болката може да се контролира, да се изолира, да се подтисне, така че да продължиш да изпълняваш мисията си. Лицето му изплува пред очите й и събуди другата, емоционалната болка, която можеше да попречи на ума й, точно когато най-много се нуждае от него. Тя затръшна вратата пред образа му и се обърна към рамото си, здраво вкопчена в мисълта, че трябва да владее тялото си. С помощта на островърхи клещи Терминатор прокарваше проводника през кожата й с прецизността на машина.

Но не беше лесно да намери място за цялата болка.

Терминатор следеше лицето й и при всяка гримаса коригираше действията си, за да я облекчи. Тя усещаше отпускането, но дори и да знаеше, че го прави заради нея, нямаше да му благодари.

Той каза нещо с цел да я извади от шоковото състояние и да успокои пулса й, увеличаващ загубата на кръв:

— Имам подробна информация за човешката анатомия.

Това не помогна особено много. Сара гледаше лицето му, на сантиметри от нейното и сърцето й биеше с едва прикрита враждебност. Не й харесваше, че е толкова близо, да не говорим, че се занимава с рамото й.

— Бас хващам, че имаш. Така убиваш по-качествено, нали?

Терминатор отговори:

— Потвърждавам. — И продължи да шие.

Джон го гледаше и изпитваше благодарност за грижата към майка му и се питаше, защо тя вижда само лошите му страни. В края на краищата, това бе само инструмент, програмиран от него самия някъде в бъдещето, за да ги защити тук, сега. Терминаторите не са жестоки по природа. Те просто съществуват. Зависи как ги използваш. Не са по-различни от пистолет, например. Щеше му се да й обясни всичко това, но тя не бе в настроение да слуша.

След няколко минути дойде ред на киборга. Якето му бе на решето от куршумите. Двамата го свалиха и отдолу се показа силния гръб, надупчен на десетина кървящи места. По ръцете и краката имаше още рани. За щастие, всички бяха от деветмилиметрови куршуми. Входящите отвори бяха малки и пораженията само козметични.

— Боли ли те? — попита го Джон.

— Сензорите ми отчитат разкъсванията. Данните могат да се нарекат болка.

Сара започна да промива гърба му със спирт и си спомни студената нощ, когато несръчно превърза раната на един друг млад мъж. Бе й за първи път. И той я похвали. И…

Пак това лице, търсещо други врати към сърцето й. Затръшна всичките. Това бе много по-болезнено от пулсирането в превързаното й рамо, но се налагаше. Тя потърси думи, които да й помогнат да се върне Тук и Сега.

— Ще зарасне ли?

— Да.

— Радвам се. Ако не можеш да минеш за човек, няма да си ни от голяма полза.

Тя бъркаше с клещите в кървавите рани и вадеше сплесканите в металната му вътрешност куршуми. Те прозвъняваха един след друг в стъклена чаша.

Джон сега разбираше с какво си имат работа. Човек-машина, способен да поема изстрели от упор и след това да разказва за тях, по същество е безсмъртен. Попита го:

— Колко време живееш? Искам да кажа, колко време функционираш?

— Сто и двадесет години със сегашното ми захранване при нормални условия.

Сара извади и последните куршуми. Чашата бе почти пълна със сплескано олово. След това се залови да зашива дупките с проводника. Джон гледаше с тихо изумление.

Двама войни се лекуват взаимно един друг.

— Можеш ли да учиш? Така че да си… искам да кажа… по като човек? Да не си такъв пън през цялото време?

— Централният ми процесор представлява невронна мрежа… той е самообучаем компютър. Но когато ни изпраща в мисия сами, Скайнет го включва в режим „само четене“.

— Не иска да мислите много, а?

В отговора нямаше ирония, той изразяваше факт:

— Да.

— А можем ли да превключим режима?

Сара погледна Терминатор и повдигна вежди.

— Да — отговори киборгът.

Той й обясни какво трябва да направи и след като намери подходящ остър нож, тя започна да разрязва кожата на темето му. С равен и безразличен глас, изобщо незасегнат от действията й, той й каза да разшири разреза и да намери капака за достъп до процесора.

— Сега го отвори.

Джон попи кръвта с парче плат, а Сара развинти болтовете на капака с автоматичната отвертка на сервиза.

Терминатор наблюдаваше действията й в едно огледало, което Джон бе донесъл от умивалнята и на дисплея му се появяваше цифров образ. Тя очакваше указания с изцапани с кръвта му ръце.

— Хвани процесора за основата.

Тя бръкна с тънките клещи и внимателно извади противоударното уплътнение. Предпазливо улови чипа, намиращ се дълбоко в черепа, и го измъкна от цокъла.

Терминатор видя електронен блясък, после тъмнина.

Джон и Сара разглеждаха процесора. Червеникаво-кафяв правоъгълник със контактор в единия край. С размера и формата на плочка за домино. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че е съставен от малки кубове, свързани един за друг. Същия като онзи, който лежеше счупен в сейфа на Сайбърдайн Системс. Сега те знаеха това, което Майл Дансън все още се мъчеше да проумее. Това бе мозък на Терминатор.

Джон заобиколи киборга и се вгледа в лицето му. Бе напълно неподвижен. Гръдният кош не се помръдваше. Нищо не трепваше. Очите бяха отворени.

Мъртъв.

Джон вдигна експериментално огромната ръка. Серво-механизмите просвистяха леко, когато ги насили до края на обсега им. Сякаш движеше крайник на вкочанен труп. Пусна ръката и тя остана вдигната.

Разбираше, че това е възможно най-уязвимото състояние на един Терминатор. Можеха да започнат да го разглобяват. Да го пръснат на съставните му части, купчина непотребно желязо. Но той бе позволил да извадят най-съществения му компонент, да го направят напълно безпомощен. Това говореше за голямо доверие.

Или, чудеше се Джон, могат ли машините наистина да изпитват доверие?

Сара проучваше чипа под близката лампа.

— Намери ли превключвателя? — попита Джон.

Тя не му обърна внимание и гледаше със студен поглед ту Терминатор, ту процесора. Чувствата й бяха повече от оправдани. Не беше стратегически обосновано. Не беше необходимо. Терминатор вече не функционираше. Но чувствата й бяха толкова силни и ирационални, че преди Джон да разбере какво смята да направи, тя грабна един чук и сложи чипа на работната маса. Когато го вдигна нагоре, той осъзна намеренията й и се спусна към нея.

— Недей!

Сложи ръката си върху чипа. Само това можеше да я спре. Тя едва задържа чука, преди да размаже пръстите му.

— Махни се, Джон!

— Не, не го убивай!

— Не „го“, Джон, „я“. Това е машина.

— Така да е. Ще ни трябва. — Ръката му не се отмести.

— По-добре ще сме, ако го няма.

— Но това е единственото доказателство за бъдещето, което имаме!

Сара се поколеба. Синът й бе прав. Но тя още бе изпълнена с омраза към двойника на машината, убила Кайл Рийс.

— Не мога да се доверя! Тези неща се унищожават много трудно, повярвай ми, Джон. Знам това. Може да нямаме друга такава възможност.

— Слушай, мамо. Ако ще ставам велик пълководец, по-добре започни да ме слушаш от време на време. Защото, ако ти не ме слушаш, никой друг няма да ме слуша.

Това бе умно. Между безпомощния Терминатор и нея се вмъкна гордостта от сина й.

Джон осъзна, че това е повратен момент за тях двамата. Виждаше го в очите й. С години се бе опитвал отчаяно да спазва програмата й, да влезе в калъпа, който тя бе определила за него. Беше му дошло до гуша да й угажда. Сега между тях се намесваше силата. Очите й бяха объркани и несигурни, а той никога не ги бе виждал такива. Той бе направил това. Беше прав. И тя знаеше. Внимателно отстрани ръката му и отстъпи назад. Сега всичко зависеше от нея.

Джон се бе придвижил с още една крачка към Джон Конър. Защото бе уверен, че е постъпил правилно.

Гневът на Сара още бушуваше. Разумът й заповядваше да остави чука. Сърцето й я караше да го стовари върху чипа. Така и направи.

На сантиметър от процесора.

— Добре, да бъде както казваш.

Джон взе чипа и започна да го разглежда внимателно с по детски сбърчено чело. Откри каквото търсеше и с една безопасна игла премести превключвателя на режим „възприемане“.

Със съсредоточена гримаса, той внимателно постави чипа обратно, в обления с кръв череп на Терминатор.

След тъмнината на безвремието последва втора електронна експлозия и светлината отново оживя. Всичко бе като мигновено сътресение, иначе потокът на съзнанието му бе ненакърнен. Виждаше в огледалото цифровите изображения на Сара и Джон, застанали зад него. Не „чувстваше“ никаква разлика. Вътрешните сензори не отчитаха никакви нарушения. Всички системи работеха. Освен дето часовникът му показваше, че е минало повече време от необходимото за извършване на операцията.

— Имаше ли някакъв проблем? — попита той.

Джон погледна смутено Сара и отговори:

— Никакъв. Абсолютно никакъв.

След няколко часа Сара седеше в тъмнината с кръстосани крака и с пистолета в скута си. Гледаше сина си, заспал дълбоко на задната седалка на колата. Сънищата на децата нямат дълбочина. Ужасите на деня се превръщат в управляеми чудовища или в забавни приключения. Никога не бе желала по-силно да може да спи по този начин. Цялото тяло я болеше и ставите й сякаш бяха пълни с пясък. Имаше нужда от порция солидна храна и двадесет часа сън, но без да сънува.

Но очите й бяха широко отворени.

Докато Терминатор е с тях.

Той стоеше тихо и неподвижно до стъклото, осветен от лунен лъч, и гледаше навън в нощта. Маниакално чучело. Само очите му проследяваха рядко минаващите коли по шосето.

Вярна машина-страж.

Сякаш започна да избледнява, след като го освети още една кола. Но тя осъзна, че не само той става по-светъл. Цялата стая постепенно се изпълваше със светлина. Помисли, че към тях приближава кола и скочи на крака стиснала пистолета.

След това се успокои.

Идваше денят.

Трябва да съм задрямала, помисли ужасена. Тая проклета машина още стои в съвсем същото положение. Можеше да направи каквото си поиска, докато спя.

Укорите й към нея самата бяха остри. Бе се унесла за миг от изтощение. Но мозъкът й бе така привикнал с опасностите, че ако Терминатор бе помръднал и на сантиметър, щеше да усети. Нямаше да е в състояние да направи кой знае какво, но поне щеше да усети.

Изправи се с мъка на крака и се присви от болката в ръката. Щеше да я боли така със седмици. И вече нямаше къде да я дява. Овладя се и сбута Джон, за да го събуди.

Той отвори очи и видя силуета на майка си, надвесила се над него в предутринния здрач. Усмихна се с детска радост, докато лицето й попадна в светъл лъч и той видя колко изтощена и загрубяла е тя. Усмивката се превърна в сънлива гримаса, когато с монотонен глас, почти като на Терминатор му каза:

— Съмва. Трябва да тръгваме.

Джон и Терминатор отидоха до стария шевролет-пикап, паркиран отзад. Лъчите на слънцето вече се показваха в безоблачното небе над хоризонта. Въздухът бе остър и режещ, вятърът шибаше дрехите и косите им. По земята се гонеха прашни дяволчета. Предстоеше им дълъг и горещ ден.

Шевролетът бе заключен. Терминатор счупи с юмрук стъклото и отвори небрежно вратата. Качиха се и той отново пусна в действие сервоюмрука си, за да разбие пластмасовия обръч около кормилото. След това с едно движение го махна и освободи заключващия механизъм. Когато Джон посегна към сенника, моторът вече работеше. Той го свали и от него изпадна връзка ключове. Ухили се и ги разклати пред очите на Терминатор.

— Започнахме ли вече да се учим, а?

Киборгът не каза нищо, но вътре в него ставаше нещо, което досега не беше ставало. Досега той винаги бе сравнявал новите данни, бе намирал контекстуалното им значение и ги бе записвал в паметта си. Но сега имаше една труднодоловима разлика. Той едва я осъзнаваше. Мястото на ключовете, причината, поради която човек слага на това място резервната връзка, вторичното значение на тази причина, всичко това се смесваше в едно органично цяло, разширено познание, което не приличаше на записване на нови данни — единственото нещо, което бе правил през краткия си живот. Той отново проанализира информацията, използвайки само малка част от мозъка си, защото другата бе заета с управлението на камионетката. Отидоха до бензиновите помпи и напълниха резервоара до горе.

Сара влезе в канцеларията. Бе видяла едно яке, с което да прикрие кръвта по фанелката си. Беше износено, но чисто. Не й беше съвсем по мярка, но при всички случаи бе за предпочитане пред болничните дрехи. Краката й още бяха боси.

Слънцето я заслепи. Толкова време го бе гледала само през мръсни, покрити с решетка прозорци. Толкова време бе минало, откакто за последен път стоя на открито под лъчите му, и усети вятъра в косите си. Искаше да се чувства свободна.

Вместо това се чувстваше опасно уязвима.

Терминатор и Джон докараха пикапа. Тя се качи до сина си и киборгът направи първото си за деня заключение:

— Трябва да се отдалечим максимално от града.

Сара беше съгласна. Познаваше този маршрут на спасението. През годините бе очертала десетина подобни. Погледна точката, където пътят се сливаше с хоризонта, и каза:

— Продължавай на юг.