Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Терминатор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Terminator 2: Judgement Day, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ТЕРМИНАТОР 2: СТРАШНИЯ СЪД. 1992. Изд. Абагар-МК’90, София. Роман. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Terminator 2: Judgment Day / Randall FRAKES (1991)]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Формат: 130×200 мм. Страници: 240. Цена: 15.50 лв. ISBN: 954-8004-22-4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ТОГАВА

Лос Анджелес, Калифорния

11 юли 2029 г.

сряда, 9:01 ч.

Луната бе изгряла, но дебели пластове от слабо радиоактивни облаци не пропускаха никаква светлина. Колите бяха застинали броня до броня, в покрити с ръжда редици — замръзнала скулптура, която някой би могъл да нарече „Последният час пик“. Постройките, извисявали се някога около магистралите, бяха съборени от невъобразима сила — като смачкани с крак пясъчни кули. Над пустошта духаше вятър, оплакващ с гласа на милиони мъртви души. Той навяваше снега на преспи — ослепително бели на фона на овъглените останки. На места се виждаха почернели от огъня човешки кости, а по-нататък — огромна тундра от черепи и разбит бетон.

На близката детска площадка катерушките бяха полуразтопени от високата температура, люлките бяха съборени от взривната вълна, а въртележката се бе огънала в огнения ад. Все още личаха спечените в асфалта силуети на малки деца, изгорели за миг насред играта си, а до тях, линиите на дамата, върху която бяха подскачали. От преспите край обгоряло и покрито с ръжда детско велосипедче обвинително гледаше черепът на собственика му.

На 29август 1997 година бяха приключили три милиарда човешки живота. Оцелелите нарекоха войната „Страшния съд“. Упоритите бяха преживели невъобразимия огън на ада, след него и арктическия студ, само за да се изправят срещу един нов кошмар…

Детският череп изхрущя като счупен порцелан под тежестта на един метален крак и хромираният скелет с масивна бойна пушка в ръка спря за миг в ледения порив на вятъра. Разрушеният град се отразяваше в хидравлически задвижваната конструкция, която бе бойното шаси на Терминатор Серия 800, без обичайното покритие от органична тъкан, служещо за камуфлаж. Това бе основното оръжие на Скайнет, способно да прониква в потайните дупки на града, където се криеше човешката плячка. Светещите червени очи на скелета оглеждаха безчувствено мъртвия терен и цялата му интелигентност бе насочена навън, през зрителните и термални сензори, предназначени за лов. Изведнъж те попаднаха на мишена.

Видя бягащата фигура, проектирана върху цифровата геометрична карта, наложена върху скенерите. Символи и графики светкавично се появиха на централния дисплей и силиконовият мозък на машината очерта няколкото възможни траектории на жертвата. Най-вероятната от тях бе осветена. Скелетът бързо насочи оръжието си — Уестингхаус 25 — четиридесетватова плазмена импулсна пушка. От цевта блесна компактен заряд.

Фигурата — едно парцаливо момче — бе улучена в центъра. Гръдният кош се пръсна напред и се изпари на червени кристалчета в ледения нощен въздух. Тялото се свлече като димяща купчина в черната кал.

Внезапно един бунтовник се изправи зад скелета и насочи към него очукан гранатомет.

Киборгът започна да се обръща, а войникът изстреля реактивната граната, която засвистя към хуманоидната машина и откъсна горната й част след ярка експлозия. Краката направиха още няколко несигурни крачки и се свлякоха със спазъм в снега. Човекът закрачи натам и се изплю върху останките, които сега бяха само парчета скъп отпадъчен материал. След това махна на някого, скрит в сенките. Това бе треперещо десетгодишно момиченце, почти премръзнало в дрипавия си пуловер. То се приближи боязливо до баща си. Погледна с ужас конструкцията, търкаляща се в снега. Бащата сложи окуражително ръка на рамото му, и каза:

— Казах ти, нещата никога не свършват, докато наистина не свършат.

Детето кимна мрачно. Това бяха думите, които Джон Конър използваше като девиз в армията си. Те даваха на хората сили, за да продължават борбата.

Скайнет не можеше да проумее човешката упоритост. Те се биеха, когато неговият синтетичен разсъдък му казваше, че са победени. Излизаха отново и отново от развалините, като някаква бактериална зараза, а контраатаките им бяха умни и непредсказуеми. И най-вече, те се размножаваха с тревожна бързина. Явно страхът от пълно изчезване изостряше сексуалния им глад. Макар че бяха нужни поне осем години, за да може едно човешко дете да участва в сражение, по брой те започваха да изпреварват производствените способности на Скайнет. И бързо се научаваха да намират слабите места на металния авангард, снижавайки числеността на сеещата смърт армия от машини. Скоро хората щяха да са повече от хуманоидите. Хиперкомпютърът не бе дооценил нещо, което и в момента анализираше трескаво — човешката воля. Засега не бе стигнал до заключение. А войната навлизаше в тридесет и първата си година…

Усилващият се звук на ревящи турбини накара човекът да грабне дъщеря си и да се втурне през неравния терен в търсене на прикритие. Прожектори прерязаха мрака, когато патрулната формация от летящи ловни машини премина отгоре и продължи към неравния хоризонт, където проблясваха светкавици и се чуваше тътенът на тежко сражение.

Отчаяната битка продължаваше да бушува. Окъсаната бунтовническа армия се състоеше от зли като добермани мъже и жени, предимно от Африка, Южна Америка, немалко и от Австралия. Повечето от оцелелите след ядрената война на северните суперсили живееха от другата страна на екватора и под ръководството на Джон Конър бяха дошли, за да отвоюват от стоманения легион разрушените градове.

Мълнии от енергия прорязваха бойното поле във всички посоки и кошмарните им отблясъци осветяваха редиците на напредващите машини. Силите на компютъра се състояха от подобни на танкове подвижни роботи-оръдия, наречени „Ловци-убийци“, четирикраки бягащи оръдия, наречени „Центуриони“, летящи щурмоваци, подобни на гъсеници взривни устройства, наречени „Силвърфиш“, които можеха да се вмъкват в човешките скривалища и да експлодират в тях. И хуманоидните терминатори, камуфлирани в различна степен.

Лъчевите оръжия изстрелваха концентрирани мълнии, чиито разтърсващи земята експлозии хвърляха във въздуха постройки, пръст, метал, човешка плът. Една очукана камионетка, покрита със самоделна броня, излезе в откритото пространство и артилеристът отзад се прицели с ръчна ракета „Стингър“ в летящия над него „ловец“. Точно когато човекът я изстреля, картечницата на машината зачатка гневно. Ракетата проряза нощта като огнен нож и улучи една от турбините. В огнената експлозия огромната летяща машина се разцепи на две. Едната половина събори остатъците от горяща постройка, а другата унищожи малък ескадрон „Центуриони“.

Артилеристът изкрещя победоносно, но зад него се чу страхотен рев. Масивен танк внезапно проби през купчина развалини и се насочи към него като стена от стомана. Остана му време колкото да изкрещи. След това веригите премазаха камиона като консервена кутия.

Няколко пресечки по-нататък, в развалините на търговския център „Уестсайд Павилион“, се водеше ожесточена битка с терминаторите. Хората бяха като повечето войници от армията на Джон Конър — кървящи, премръзнали, омотани в парцали… също като във Войната за независимост, но с по-модерни оръжия.

Коуан, седемнадесетгодишен бунтовник, изскочи от прикритието си и стреля с ръчния си гранатомет срещу три нападащи терминатора, като ги повали на земята. Те паднаха и останаха неподвижни с пробити черепи и изгорели платки. Момчето нервно презареди.

От сянката излезе човек, който тихо му каза:

— Нека ти помогна — и посегна към гранатомета.

Коуан инстинктивно усети, че нещо не е наред. Непознатият носеше бунтовническата лента на ръката си, но цветът бе от миналата седмица. Момчето светкавично натика гранатата в оръжието и натисна спусъка, след което се прикри зад една бетонена отломка.

Горещата вълна от изстрела опърли тила му. Той се облегна изтощен и напипа струйката кръв, която течеше от лявото му ухо. С ужас разбра, че от тази страна не чува нищо. Но когато видя какво е направила с „човека“ гранатата му, той се усмихна. Лежеше на земята, почти разкъсан на две и под плътта му се виждаше хромиран метал. „Гръбнакът“ на предмета, или неутронната му магистрала, бе прекъсната и единият блестящ край се показваше през разкъсаната кожа. Терминаторът се гърчеше обезумял — като марионетка, заплетена в конците си. След миг хидравличните стави спряха, а светещите очи примигнаха и угаснаха. Коуан нямаше време да се наслаждава на победата си. Бе твърде зает с презареждането.

Един „Силвърфиш“ изпълзя от развалините и спря между краката му. Момчето погледна надолу и изкрещя. Присви се и отскочи встрани. Бомбата избухна и обсипа околността с остри като бръснач горещи парчета. Коуан падна на земята и незабавно се изправи приклекнал, като междувременно успя да зареди и нова граната.

Навсякъде имаше прах и дим. Коуан стана и, препъвайки се, влезе в някакъв коридор. Очите му смъдяха от киселите изпарения. Не можеше да чува добре, а също така парче от мускула на ръката му бе откъснато от взрива. След миг болката щеше да го прониже, но все пак смяташе, че е имал късмет. Точно колко голям е бил този късмет, щеше да разбере по-късно.

Достигна до втори коридор, пресичащ неговия и внезапно от една дупка в пода проблясна светлина. Терминатор. Железният юмрук се стовари върху гръдния му кош и го отхвърли назад към стената. Гранатометът се плъзна по пода, далеч. Момчето се мъчеше да си поеме въздух и болката, която му причиняваше всяко вдишване, говореше, че поне едно от ребрата му трябва да е счупено. Киборгът се изправи над него и насочи оръжието си към главата му.

Този път нямаше спасение. Черното отвърстие на цевта вещаеше края. Това е смъртта, помисли си момчето. Машината щеше да пръсне главата му в следващата секунда и тогава… но, странно, времето сякаш се забави, запълзя. Коуан погледна „лицето“ на терминатора. В устата без устни се виждаха лъскавите титаниеви зъби, застинали във вечна озъбена гримаса. Светещият череп сякаш му се подиграваше. Високотехнологичен жътвар, дошъл за душата му. Червените му демонски очи бяха фиксирани върху него. Не можеше да не улучи. И все пак предметът не стреляше. Момчето пое въздух изненадано, че още е в състояние да го направи. Сега му се стори, че са минали много секунди. След това разбра, че терминаторът не се движи. Всъщност, очите му бяха угаснали.

Момчето с мъка се изправи до стената и стъпи на разтрепераните си крака. Киборгът все още гледаше към мястото, където бе седял той. Приближи се с колебливи стъпки до хромирания скелет и бутна гръдния кош. Терминаторът се олюля и падна встрани с тъп звук.

На края на коридора се появи човек.

Коуан вдигна очи. Брин. Бяха се сражавали заедно много пъти. Но сега не можеше да каже нищо, само гледаше с увиснала челюст, а сетивата му бяха притъпени от шока и пулсиращата болка на раните. Жената се приближи и погледна неподвижната конструкция.

Накрая той успя да каже с хриптене няколко думи:

— То… просто спря!

— Те никога не спират ей така — каза Брин.

Тя го прегърна през раменете и внимателно го поведе към останките от частта им. След няколко минути и двамата щяха да разберат защо терминаторът наистина просто е спрял.

В едно ръчно направено укритие за оръдие, на самия край на бойното поле, стоеше мъж, чийто живот бе твърде важен, за да се рискува на предната линия, и наблюдаваше бойните действия с бинокъл, неподвижен като статуя сред виковете на бягащите техници и офицери. Беше с генералска униформа. Свали тъжно бинокъла и се откри четиридесет и петгодишно лице, сурово от постоянния стрес. На лявата половина имаше голям белег. И все пак, това бе впечатляващ човек, изкован в пещта на непрестаналата през целия му живот война. На куртката му бе зашит етикет с името КОНЪР.

Зад него се чуваше хриптящият звук на радиосъобщенията, гласове възбудени от наплива на адреналин в хода на битката, докладващи позициите си. Тези съобщения идваха и от други сражения, от други градове, други щати — Сан Франциско, Сиатъл, Албъкерк, Чикаго (Ню Йорк бе завладян от машините преди години). Гласовете говореха на много езици — испански, суахили, японски, английски. Това бе първата наистина интернационална армия. Доброволците бяха дошли от най-малко засегнатите страни. Бяха се обединили, за да оцелеят.

Днес битки срещу силите на Скайнет имаше по целия свят. Но двете най-важни от тях бяха в Чейенските планини, бившия щат Колорадо, където се намираше главният компютър, и тук, в Уестсайд, където бе истинската награда за усилията — вторият по големина и най-добре охраняван подземен комплекс. Около него бяха концентрирани големи количества отбранителни машини. През последните два дни човешките жертви бяха многобройни. Но Джон знаеше, че в края на краищата те ще победят. Сега разполагаха с оръжие и най-важното — с необходимата воля. Но загубата на живот го измъчваше. Това бяха ужасно много мъже и жени, които щяха да са тъй необходими за новото начало, след като изсъхне кръвта. Той просто побесняваше при мисълта, че хора, с които толкова дълго се е борил рамо до рамо, умират, заклани от металните гадове, в самия край на битката. Вселената не бе нито справедлива, нито снизходителна. Ако имаше Бог, любовта му и четиридесет и пет цента можеха навремето да ти купят чаша кафе. Тогава изглеждаше, че никой повече не седи на космическия команден пулт и всеки сам се грижи за себе си, докато не оживя Скайнет и не запълни празнината оставена от безразличния Бог. Идеите му бяха много добре контролирани. Вечната мечта на човечеството, осъществена от най-долния му инструмент — да се унищожат лошите хора. Но у всички има и лоши черти и Скайнет се бе затруднил да отдели най-лошите. Така, по-голямата част от човечеството, със своя биологичен безпорядък, се оказа нежелана. А тази машина-бог просто не можеше да борави с величина като прошката. Остана само хладнокръвната разплата за минали грехове.

Джон копнееше войната да свърши и да започне отначало, да коригира грешките на историята. Но както много други генерали от миналите войни, той не знаеше какъв свят ще дойде след това. Имаше време само да обмисля стратегията на тази война. До съвсем скоро не му бе минавало през ума, че след конфликта животът ще продължи. Всичко това изглеждаше толкова далечно и хоризонтът оставаше недостижим, независимо колко време пътуваше към него.

Нещо ставаше над развалините в далечината. Джон отново вдигна бинокъла и го фокусира на една летяща машина, която изведнъж излезе от контрол, завъртя се като фризби и избухна на земята като огнена топка, която освети околността. Някой изглежда бе произвел добър изстрел. Ако оцелее, Джон щеше да го награди. Но неочаквано още две летящи машини се наклониха под невероятен ъгъл и паднаха на земята без някой да стреля по тях. В ярката светлина на горящите отломки Джон видя невероятна гледка — наблизо стояха няколко терминатора, странно неподвижни, като войници-играчки, а огънят обгаряше металните им повърхности. Отблясъците на лъчевите оръжия отслабнаха, а после, сякаш по чудо, напълно изчезнаха.

Хората на Джон предпазливо заизлизаха от скривалищата си и се приближаваха към замръзналите машини. Още едно летящо чудовище, на около миля по-надолу, се разби в пламъци. Генералът бе изумен, когато изведнъж видя небето прочистено от оръжия. Огледа още веднъж полесражението. Никоя от машините на Скайнет не се движеше!

И тогава се случи нещо удивително.

Настъпи тишина.

Чуваше се само воят на вятъра. Нямаше изстрели. Нямаше експлозии. Нямаше рев на турбини и мотори. Дори радиостанциите зад него утихнаха, докато един глас не заговори с вълнение, което се долавяше въпреки шумовете:

— Тук Новоорлеанската дивизия. Те не се движат! Просто… спряха!

Друг, още по-възбуден глас докладва:

— Тук Чикаго. Ловците падат. Боже мили… всичките се разбиват…

Намеси се трети:

— Сан Франциско докладва… не разбирам… терминаторите стоят и не правят нищо!

Друг:

— Нищо не се опита да ни спре… сега сме в завода и…

След това радиосъобщенията заваляха отвсякъде.

Но Джон знаеше, какво ще кажат. Бе сигурен за това през целия си живот.

До него застана лейтенант Фуентес и зяпна гледката с отворена уста. Заговори толкова тихо, че Джон едва го чуваше:

— Току-що получих потвърждение… проникнали са в Скайнет и са го унищожили.

Двамата мъже се спогледаха с пребледнели от шока лица, съзнаващи колко незначително на пръв поглед може да изглежда монументалното.

— Войната свърши, Джон. Ние победихме.

Фуентес пое дъх и му се стори, че го прави за първи път от столетие. С кислорода дойдоха и чувствата. Започнаха като тънка струйка, после налягането се повиши, докато отпаднаха задръжките на задълженията му и накрая разкъсаха дробовете му като тържествуващ вик. Този вик, на моменти прерастващ в радостен тътен, се повтаряше многократно през деня и следващата нощ, когато победителите вдигаха очи към чистото небе и вече знаеха, че дългата война наистина е… свършила.

Единственото, което Джон Конър можеше да направи, бе да се свлече на колене. Но имаше още много неща за вършене… ужасно много, преди да може да си позволи да поеме дъх, И трябваше да започне от търбуха на Звяра. Той грабна микрофона на радиостанцията и започна да дава заповеди. Бе роден, за да даде тези заповеди…