Метаданни
Данни
- Серия
- Терминатор (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Terminator, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Венков, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
ТЕРМИНАТОР. 1992. Изд. Абагар-МК’90, София. Роман. Превод: Венцислав ВЕНКОВ [The Terminator / Randall FRAKES (1985)]. Художник: Димитър СТОЯНОВ. Редактор: Жечка ГЕОРГИЕВА. Формат: 130×200 мм. Страници: 256. Цена: 16.00 лв. ISBN: 954-8004-21-6.
История
- — Корекция
- — Добавяне
ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ
Буенавентура, Мексико, 7:46 сутринта
Слънцето се показа над зъберите на далечните планини и равнинната пустош започна да се нагрява за обедния змийски пек. И въпреки това въздухът бе пропит с влага. Както често става в Мексико, времето бе объркано. Подкарала открития джип по нещо, което минаваше за шосе, Сара не обръщаше внимание на вятъра, развял косите й като кестеняв флаг. Носеше тъмни очила и бе бременна. В скута и, под малката, сладка издутина, която един ден щеше да се превърне в Джон Конър, лежеше револвер „Колт 357 питон“. Беше зареден, а тя се бе научила да го използва. И то много добре.
На седалката до нея се прозяваше Пъгсли-младши — тридесет и седемкилограмова немска овчарка, обучена да убие всеки, който поне малко не приличаше на Сара и направеше някой заплашителен жест. Песът можеше и да е нежен, но Сара не го възприемаше като домашен любимец. Той бе оръжие.
Шофирала бе цяла нощ в относителната безопасност на лунната светлина, което напоследък й бе станало практика, макар да съзнаваше, че ако втори Терминатор успее да пробие бариерата на времето — възможност, която тя не можеше да изключи — дори и нощта нямаше да я опази. Тя бе най-добрата защита на себе си.
И все пак се стараеше да се придвижва незабележимо, по-скоро водена от някаква параноя, да не би случайно нещастие да разруши всичко онова, за което тя и Рийс се бяха борили. Не биваше точно сега да изгуби живота си в някоя глупава автомобилна катастрофа, идиотско разбиване на самолет или случаен изблик на насилие. Да оцелее бе от жизненоважно значение.
Променила се бе.
Не само от бременността, макар тялото й да изпитваше някаква не съвсем неприятна тежест в таза и гърдите. От това й се струваше, че изглежда някак си по-богата. Основната промяна бе вътрешна, зад очите. Успяла бе да оцени напълно пропастта между онова, което бе навремето, и това, в което се превърна, след като й съобщиха в болницата, че майка й е убита. Точно тогава усети как взривените парченца от ужасните три дни паднаха на мястото си. А заедно с това я обзе мъката, подхранвана от всички онези убийствени трагедии, но тя успя да я канализира така, че да не се удави в нея. После я напъха в метална кутия и я заключи.
По късно, когато възвърнеше силите си, щеше периодически да я изважда и да се залива с нея. А сетне, по екстраполация, щеше да жали преждевременно за света, който щеше да е безвъзвратно загубен. И развивайки това реално и разтърсващо чувство до „плюс безкрайност“, щеше да надникне в бъдещето с онази негова загуба, която бе тъй огромна, че се поддаваше единствено на най-абстрактното мислене. И това я правеше още по-силна. Защото и омразата е силно чувство, при това — много по-действено.
И тя положи началото на своя замисъл. Щом я изписаха от болницата, изтегли скромните си спестявания, получи застраховката на майка си, купи овчарката, „питона“ и джипа и тръгна на път. На юг. Може би чак до края на Южна Америка. Да роди и да отгледа Джон Конър, да го подготви за войната. Там, където нямаше опасност от ядрена атака. Където бе тихо, красиво, ветровито и…
Бензинът й бе на привършване. Нямаше да е зле да зареди, преди да е стигнала планините. Отби в порутената бензиностанция върху спечената земя покрай шосето.
Изключи монтирания на таблото касетофон. Докато пътуваше, диктуваше поредната част от Книгата — ръководство за оцеляване, което щеше да остави на своя син. Искаше всичко да е казано, в случай, че нещо й попречи да отгледа сина си до зрелост, а и да запечати всичко на магнитната лента, преди да е забравила подробностите. Още отсега много от онова, което се бе случило, започваше да избледнява и отказваше да се върне, защото заедно с него щеше да й се наложи да върне и предишната Сара, а мъртвите не могат да бъдат върнати. В известен смисъл Терминатор наистина бе успял да я унищожи.
Тъкмо преди да отбие за бензина, диктуваше:
— Дали да ти разкажа за баща ти? Труден въпрос. Би ли повлияло на решението ти да го пратиш тук, на смърт? Но ако не изпратиш Кайл, самият ти няма никога да съществуваш.
От време на време, изправена пред подобен парадокс, получаваше световъртеж и губеше чувство за време. Ако се замислеше повече, усещаше, че постепенно ще полудее.
Изключи двигателя на джипа, пъхна револвера под седалката и слезе да се разтъпче. Краката и бяха понапълнели, дори й се струваха по-красиви, а и белегът бе почти зараснал. Пиронът си бе на място в костта, разбита от парчето, излетяло от Терминатор — същият онзи пирон, който Терминатор бе търсил напразно в краката на другите две жени на име Сара Конър. Бедните женици. Понякога изпитваше някакво нерационално чувство за вина, сякаш тези невинни жертви бяха загинали заради нещо, сторено лично от нея. Донякъде беше така. С тази разлика, че на нея тепърва й предстоеше да го стори.
Странно, помисли си, да твориш историята, а същевременно да знаеш какво ще стане и какъв ефект ще има. Това я караше да се чувства значима, а едновременно с това — и незначителна. Сякаш бе винтче, марионетка на съдбата, най-обикновена брънка в причинно-следствената верига.
Естествено, съзнаваше, че има още нещо. Изходът бе определен от яростта й да оцелее, от волята да оцелее. Но в такъв случай тази нейна черта на характера също се превръщаше в подробност от цялостната схема. Змията изяжда опашката си и винаги ще го прави.
Пъгсли тихо изръмжа и присви уши, докато Сара огледа бензиностанцията. Около големите гуми на джипа се разхождаха притеснени кокошки, разрошвани от време на време от надигащия се вятър. Бензиностанцията представляваше оазис от боклук сред пустинята, на около два километра от град, непредставляващ нищо повече от леко разширение на шосето.
Малката, уморена къщурка стоеше в средата на нещо като автомобилна гробница, заобиколена от няколко дървета юка и почти нищо друго. Ръждясали пикапи без джанти и стъкла стояха, накацали върху трупчета — очукани и охлузени автомобили от всевъзможни марки, явно чакащи някой техен родственик да умре, за да се намерят резервни части за собствения им ремонт. Под навеса се полюляваха на вятъра няколко пъстри кутии за празнични сладкиши, а ярките им краски изглеждаха като подигравка с тоталната безжизненост на мястото.
Най-сетне на вратата се появи човек. Старецът, прегърбен и обрулен от вятъра, се отлепи от сянката и бавно се приближи към джипа. Имаше вид на човек от индианското племе яки, а клепачите му бяха зачервени от прекалено честата употреба на евтината местна ракия. Сара видя очите му и я побиха тръпки. За миг изпита чувството, че старецът е способен да вижда в бъдещето. То премина мигновено, заместено от една още по-необикновена мисъл. Тя бе ясновидката. Тя бе способна да вижда отвъд хоризонта и като на повечето ясновидци в историята, й се щеше да не е така.
Старецът кимна приветливо. Сара се помъчи да си спомни как се произнася Llena el tanque[1], но собственикът с коженото лице я прекъсна. Говореше малко английски и намираше повод за невероятна гордост в това, че може да прояви тези знания толкова далеч на юг от границата. Успокои я, че „ще го напълни, si.“
Сара се качи обратно в джипа. Вятърът се усили и започна да хвърля в лицето й горещ пясък. Хрумна й една мисъл и натисна копчето за запис на касетофона.
— Май ще взема да ти разкажа за баща ти. Дължа му го. А за теб може би ще е достатъчно да знаеш, че през малкото ни часове заедно се обичахме, колкото за цял живот.
В този миг осъзна колко неадекватни са всъщност думите й. Не успяваха да предадат нито силата на чувствата, нито правотата им.
„Щрак-бръм“ направи нещо. Тя се стресна, а Пъгсли се изправи на седалката. Малко мексиканче, на не повече от десет години, държеше фотоапарат — стар и очукан „полароид“, вероятно „придобит“ от някой минаващ turista. Моменталната снимка вече се показваше през долния процеп.
Момчето заприказва, но прекалено бързо, та Сара нищо не разбра. Когато старецът се приближи, помоли го да й преведе.
— Казва, че сте много красива, сеньора, и че го е срам да иска пет американски долара за тази снимка, но ако не го направи, баща му щял да го бие.
Сара изгледа кльощавото нахилено хлапе с изпокъсана тениска.
— Хитро си го намислил, малкия. Четири. Quatro.
Момчето й подаде снимката, грабна парите от ръката й и се отдалечи с танцова стъпка, доволно, че е напипало още един наивник сред редките turista.
Сара се загледа в появяващата се фотография с чувството, че вижда как се оформя собственото й бъдеще. Очите, които изскочиха от бялата пустош на снимката, бяха нейните. Видя как лицето й постепенно потъмня и пред нея се появи сегашната Сара. По-възрастна, помисли си. Но промяната не бе физиологична. Просто предишните меки черти бяха придобили нова твърдост. Очите й гледаха занесено и върху устните й цъфтеше съвсем лека усмивка. В нея имаше нещо тъжно. Сара захвърли снимката небрежно на седалката до себе си, сред надписаните на ръка касети, съдържащи дневника й. В момента, в който протегна ръка към ключа, бе вече почти забравила за фотографията. Пъгсли я помириса веднъж и остави върху й влажния отпечатък на своята муцуна — първото от многото нещастия, които щяха да състарят този пластмасов правоъгълник, докато стигнеше до дланта на боеца, приклекнал в буреносния мрак и огнения ад на машинния райх над главата му. Дотогава тя щеше да я е дала вече на Джон, а той — на Рийс. Това тук бе началото на кръга. А кръговете, естествено, нямат нито начало, нито край.
Сара плати за бензина и запали мотора. Вятърът носеше бясно храсталаци през пътя. Момченцето бъбреше нещо зад тях и сочеше планините.
— Какво казва? — попита тя стареца.
— Разправя, че приближавала буря.
Сара вдигна очи към небето и струпващите се облаци. Зад тях проблясваха могъщи светкавици, като гигантска дискотечна цветомузика.
— Знам — рече тихо и включи на първа.
По пътя се замисли за Рийс. И за времето. За историята. И — най-важното — за предначертанието.