Филип Хосе Фармър
Частен космос (17)

16

Когато отвори очи, погледът му попадна върху странен и неземен пейзаж.

Намираше се в широка и плитка долина. Земята, върху която седеше, както и хълмовете, които го заобикаляха, беше покрита от жълтеникава растителност, подобна на мъх.

Небето не беше зеленото небе на света, който бе напуснал. Беше синьо в толкова тъмен оттенък, че трептеше на границата с черното. Би помислил, че се здрачава, ако не виждаше слънцето подминало с малко зенита си. Отляво на него едно огромно тяло с формата на кула висеше в небето. Беше предимно зелено с тъмно и светлосини кръпки по повърхността, прошарена от големи грапави бели петна. Наклонът му напомняше за кулата в Пиза.

Гледката извади Кикаха от замайването. Спомни си, че е бил тук и схвана, че само ударът по главата му бе попречил да осъзнае този факт веднага.

Забравил за преживяното преди, той скочи на крака, излетя във въздуха, разпери крайниците си и се приземи първо по лице, а после на четири лакти и на колене. Ударът, макар да го разтърси, за щастие беше смекчен от възглавницата на гъстия жълт мъх.

Вече съвсем предпазливо той се поизправи на ръце и крака и разтърси глава. Едва тогава видя фон Турбат, фон Свиндебарн и Куотшамл да тичат, преследвани от Подарж и четири орли. Думата „тичат“ обаче можеше да предаде само какво бе намерението им, а не как го правеха. Тримата мъже се носеха с невероятно дълги скокове, често се подхлъзваха при приземяване върху мъха, и губеха равновесие в най-високата точка от дъгата на скоковете си. Паниката очевидно усилваше непохватността им и при друга ситуация сигурно и те самите биха намерили гледката за комична.

Точно за комична я намираше Кикаха, който не бе непосредствено заплашен. Той се посмя от сърце няколко секунди и внезапно млъкна, осъзнавайки, че и собственото му положение е далече от безопасно. Дори може би бе още по-опасно от това на тримата, които явно имаха нещо наум, а това можеше да ги спаси от преследвачите им.

На мястото, където се бе приземил след неволния си скок, можеше да се види ръбът на кръгъл камък, полузаровен сред мъха. Стана му ясно, че това е някаква врата за телепортиране. Тримата бегълци явно бяха знаели, че телепортирайки се през вратата в храма, те ще попаднат на луната. Нямаше никакво съмнение, че замисълът им предвиждаше да подмамят преследвачите си тук, а те да се върнат обратно в Таланак или още по-вероятно в двореца на Повелителя.

Също така несъмнено бе, че вратата, към която сега така отчаяно тичаха, бе настроена за еднократно действие. Тя щеше да приеме и телепортира първия, стъпил в нея. След това щеше да се самоизключи и да остане неизползваема докато не бъде активирана повторно. А средствата за активирането й определено не бяха лесно достъпни.

Клопка, точно по вкуса на Кикаха, който сам обичаше да поставя подобни и често го правеше успешно. С разликата, че в случая, поставилият клопката бе заплашен от опасността да се хване в нея. Подарж и орлите положително не бяха онзи тип преследвачи, на които се бе разчитало. Макар сами затруднени от неумението си да се движат в условията на понижена сила на притегляне и все още непреодолели шока след озоваването си тук, те успешно използваха крилете си, за да запазят равновесие по време на скоковете. И нещо повече — те се придвижваха много по-бързо от тримата мъже пред тях, понеже не толкова скачаха, колкото планираха с разперени криле.

Фон Турбат и фон Свиндебарн скочиха едновременно и хванати за ръце се приземиха точно върху един камък. И изчезнаха.

Куотшамл се движеше на пет секунди след тях и когато се приземи върху същия камък, остана на мястото си. Отчаяният му писък раздра спокойния и безжизнен въздух.

Широко разперила криле, за да забави спускането си, Подарж се стовари върху гърба му и го затисна под себе си. После нададе писък, напомнящ по-скоро за птица в агония, отколкото говорещ за триумф, и започна да откъсва парчета плът от гърба на човека. В следващия миг пристигнаха и орлиците и накацаха в кръг около Подарж и гърчещата се жертва, навеждайки се да забият клюн сами, когато им се откриеше удобна възможност да го сторят.

Ковчежето, което Куотшамл носеше на гърба си, бе откъснато и отхвръкна, падайки странично до камъка.

Няколко секунди по-късно оставаха само още двайсет и трима живи Звънари.

Кикаха бавно се вдигна на крака. В мига, в който Подарж и орлиците й свършеха гнусната си работа, те щяха да се обърнат. И нямаше как да не го видят, ако той не се махнеше оттук веднага. Перспективите да им се скрие не изглеждаха особено светли. На миля оттук лежаха руините на град Корад. Големите бели постройки блестяха под слънцето като една далечна надежда. Но даже да стигнеше до тях навреме, щеше да намери там не надежда, а по-скоро затвор. Единствената врата наблизо, която би могъл да използва, се намираше не в града, а бе скрита в една пещера сред хълмовете. А Подарж и орлиците й се намираха точно помежду него и пещерата.

Кикаха реши да се възползва от абсолютната концентрация, с която птиците се бяха отдали на рядкото удоволствие, за да си припомни как се бягаше на тази планета. Беше идвал тук много пъти и няколко от тях бе оставал задълго. Така че адаптацията му можеше да се сравни с опита да заплува отново след години отшелничество в пустиня. Веднъж усвоеното не можеше да се забрави. Но това не беше нищо повече от аналогия. Защото хвърленият във водата човек незабавно започва да плува. На Кикаха му трябваха само няколко минути, за да си припомни необходимата координация на движенията.

Междувременно бе изминал към четвърт миля. И тогава дочу крясъци, които съдържаха в себе си по-различна емоция от тази да си отмъстиш чрез разкъсване на врага. Погледна зад гърба си. Подарж и четирите й орлиците го бяха забелязали и сега се носеха на пълна скорост след него. Те скачаха във въздуха и прелитаха дълги отсечки като летящи ръби. Очевидно все още не се чувстваха достатъчно добре, за да опитат да летят.

И сякаш прочели мислите му, те изоставиха тромавите си подскоци и полетяха. Издигнаха се доста по-бързо, отколкото бяха свикнали да го правят на планетата и отново изкрещяха. Но този път крясъкът издаваше объркването им. Вместо да съкратят дистанцията, която ги разделяше, тя се бе увеличила.

Кикаха разбра какво се е случило, защото рискуваше по някой поглед назад, докато се намираше в най-високата точка на поредния си скок. В следващия миг той се подхлъзна при приземяването си, така че когато скочи отново, тялото му се преобърна два пъти. Опита се да се приземи отново на крака, или поне на един крак, или най-малкото на ръце, но вместо това, тежко се заби в земята. Въздухът със свистене напусна гърдите му, той конвулсивно се сви и стана, преди да се бе възстановил напълно.

При следващия си скок той изтегли меча от ножницата. Изглеждаше му, че ще има нужда от него, преди да се добере до града. Подарж и една от орлиците се намираха пред него, но много високо в небето. Те завиваха и не след дълго се насочиха към него в дълга плоска дъга. И останалите птици бяха над главата му и пикираха напълно свили криле.

Стана му ясно, че Подарж и орлиците й бяха разчели със заложения в тях автоматизъм на подобни пресмятания спусканията си така, че те да завършат в края на следващия му скок. Кикаха продължи напред. Поглед нагоре потвърди, че телата на орлиците продължаваха да се увеличават с приближаването си към него. Жълтеникавите нокти на разперените им пръсти на изпънатите напред крака бяха подготвени да поемат удара от съприкосновението с неговото тяло. Подарж и приятелката й летяха вече почти успоредно на земята и дори махнаха няколко пъти с криле, за да се издигнат малко повече. Намираха се на шест стъпки над покрития с мъх терен и очакваха да забият в него ноктите си още в самото начало на дъгата на следващия му скок.

Подарж се бе озъбила в триумфална усмивка. От ноктите й още капеше кръв, а устата и зъбите й бяха червени. Брадата й също бе покрита с кръв.

— Кикаха-а-а-а-а! — изкрещя тя. — Най-сетне-е-е-е-е!

Кикаха се зачуди дали тя наистина не вижда меча в ръката му или е толкова подивяла, че това й е безразлично.

Това нямаше значение. Той се приземи и отново се издигна в скок, който по сметките на Подарж трябваше да го изпрати в ноктите й. Но този път той отскочи вертикално с всичка сила. Скокът беше изумителен и тялото му се стрелна покрай смаяната Подарж и другата орлица. Яростните им писъци отекнаха като свирка на влак.

Последваха нови писъци. Този път на объркване, на паника и страх. Глухи удари в земята. Гръмотевично пляскане на криле, опитващи се да спрат в последния миг полета към земната твърд.

Кикаха се спусна и продължи придвижването си напред. На втория скок рискува да погледне какво се бе случило. Подарж и орлиците бяха на земята. Във въздуха хвърчаха зелени пера, откъснати от удара на Харпията и четирите орлици. Самата Подарж лежеше по гръб и краката й стърчаха нагоре. Една от орлиците беше в безсъзнание, други две бяха на крака, но крачеха залитайки. Четвъртата се опитваше да стане, но продължаваше да се катурва, безпомощно пляскаше с криле и надаваше крясъци.

Въпреки сблъскването, подарило му нов аванс, той успя да се вмъкне на безопасно място в един вход само няколко метра, преди да бъде настигнат от Подарж. Едва тогава се обърна и замахна към нея с меча си, а тя отскочи назад, разпери криле, за да запази равновесие и изкрещя към него. Устата й беше все така окървавена, а в очите й пламтеше неистов гняв. Сега се виждаше, че от рана под дясната й гърда тече кръв. Или при сблъскването, или по време на мелето след това, тя бе получила рана от нокът.

Забелязвайки, че я следват само три от орлиците, при това на значително разстояние, Кикаха изскочи от прикритието на входа с вдигнат меч. Подарж бе толкова изненадана от хода му, че позволи на здравия разум да се върне в съзнанието й. Извърна се, скочи във въздуха и размаха криле. Той мина толкова близко до нея, че ударът с меча му отсече няколко от дългите пера на опашката й. После се приземи и отново трябваше да потърси спасение във входа. Орлите се опитваха да се доберат до него.

Едва когато леко рани две от птиците, те се оттеглиха. Подарж зави и се спусна, кацвайки редом с тях. Кикаха се извърна и се затича през необятен салон, а после също така огромна стая, подредена с множество украсени с дърворезба писалища и столове. Прекоси стаята, озова се в поредната зала, излезе в просторен вътрешен двор и скочи в първия попаднал му вход точно навреме. Една от орлиците излизаше през врата на сградата, която току-що бе напуснал, а Харпията и друга орлица завиваха зад ъгъла на постройката. Както бе очаквал, ако се бе задържал под несигурното прикритие на първия вход, щяха да го нападнат в тил.

След малко попадна в стая, за която знаеше, че има само един вход и се поколеба. Не можеше да реши дали да остане тук, сигурен, че е невъзможно да бъде изненадан в гръб, или да потърси спасение в подземните катакомби. Кой знае, може би щеше да се отърве от тях, скривайки им се из тъмните лабиринти. От друга страна може би орлите щяха да го открият по миризмата, където и да се скриеше. А там долу имаше и други неща, също така смъртно опасни както орлите, и дори много по-отвратителни. Сам той бе дал на Улф идеята за тях, а Повелителя само я бе материализирал в биолабораториите си и бе пуснал съществата на свобода тук.

Разнесе се писък. Той скочи през вратата пред себе си и се обърна, за да се защитава до смърт. Подсъзнанието му само бе взело решение вместо него. И бе предпочело тази стая пред зловещата неизвестност на подземията. Едва сега, останал без алтернатива, той съжали, че бе спрял вместо да продължи да бяга напред. Струваше му се, че докато е в състояние да се движи, има шанс да надхитри преследвачите си и някак да спечели накрая. Но сега, блокиран в тази стая без изход, той не виждаше как може да излезе победител. Това в никакъв случай не означаваше, че се е предал. Защото и Подарж, подобно на него, се бе оказала в същата клопка. Тя нямаше представа как да се махне от луната и да се върне на планетата, докато той знаеше. Ситуацията предразполагаше към сключване на сделка, ако бъдеше принуден да преговаря с нея. Междувременно… беше интересно да види как биха се развили нещата оттук нататък.

Стаята беше голяма и покрита с мрамор. В нея имаше легло, изработено в сложни орнаменти от злато и сребро, увиснало на голяма златна верига, окачена в центъра на тавана. Стените бяха покрити от картини в ярки цветове, на които се виждаха светлокожи, добре сложени красиви хора, облечени грациозно в свободно падащи върху телата им одежди, отрупани с накити от метал и скъпоценни камъни. Мъжете бяха голобради и всички имаха дълги жълтеникави или кестеняви коси. Играеха на различни игри. През прозорците на някои от нарисуваните сгради се виждаше синьо море.

Стенописите бяха дело на самия Улф, които безспорно имаше талант и дори може би беше гений. Но идеята бе на Кикаха, който всъщност беше внушил на Улф всичко за луната, с изключение на мисълта за създаването на самото небесно тяло.

Малко след обратното превземане на двореца и завръщането на Улф на престола като Повелител, той бе споделил с Кикаха, че отдавна не е стъпвал на луната. Кикаха бе заинтригуван и настоя да я посетят заедно. Улф му отговори, че там няма нищо освен тревисти равнини, няколко хълма и ниски планини. Както и да е, прехвърлиха се тук през една от вратите. Голямооката Хризеис — дриадата-съпруга на Улф с пъстра коса — им бе приготвила за пикника кошница пълна с плодове и напитки, точно както би постъпила на нейно място една земна средноамериканска домакиня за излет в парка из покрайнините на града. Но те взеха със себе си оръжие и няколко талоса — полуорганични роботи, изглеждащи като рицари в броня. Дори така един Повелител не можеше абсолютно да се отпусне. Той винаги стоеше нащрек пред заплахата да бъде нападнат от друг Повелител.

Прекараха добре. Кикаха изтъкна, че е видял повече неща, отколкото Улф му бе казал, че може да очаква. На първо място идваше великолепната и малко страшничка гледка на увисналата в небето планета и дори само заради нея си заслужаваше да се дойде тук. После идваше удоволствието да поскачат като скакалци.

Към края на деня, понапил се от виното, равно на което никога не бе имал щастието да опита на Земята, той разви идеята за онова, което сам нарече „Проект Барзум“. Двамата с Улф бяха разговаряли за живота на Земята и за книгите, които бяха обичали да четат. Кикаха си бе признал, че на младини като Пол Янус Финеган, живеещ във ферма извън Тер От, Индиана, той се бе влюбил в книгите на Едгар Райс Бъроуз. Особено му допадали Тарзан, Дейвид Инес и Джон Картър и той просто не можел да отдаде предпочитание на никой от тях. Но май все пак харесвал най-много Джон Картър.

И точно в този момент той се бе изправил толкова неочаквано, че бе разсипал чашата си с вино.

— Имам идея! — бе извикал той. — Барзум! Нали спомена, че тази луна е с размерите на Марс. Все още разполагаш с огромния потенциал на биолабораториите си и можеш да правиш всякакви биологически „чудеса“ в тях, нали? Какво ще кажеш да пресъздадеш Барзум?

И бе изпаднал в такава възбуда, че излетя във въздуха, но понеже още не можеше да контролира движенията си, се бе приземил обратно върху обяда им. За щастие, по-голямата част от него вече бяха изяли. Макар изплескан с храна и вино, Кикаха бе толкова въодушевен, че не обръщаше внимание на това.

Улф внимателно го изслуша, често с усмивка на уста, но отговорът му отрезви Кикаха.

— Аз мога доста точно да възпроизведа Барзум. И намирам желанието ти да се превърнеш в Джон Картър за забавно. Но отказвам повече да си играя на Бог с разумни същества.

Кикаха не бе загубил надежда и бе продължил да го умолява, но Улф остана непреклонен. Улф можеше да бъде по-непреклонен и от най-твърдия човек, който Кикаха някога бе срещал. Кикаха също беше упорит, на да се спори с Улф, когато той бе взел решение, бе същото като да се изтрие гранита като се изтръсква върху него водата от крайчетата на пръстите.

Все пак Улф каза, че ще засее бързоразстящ жълтеникав мъх, който скоро щял да унищожи тревата и да покрие луната от полярната шапка на единия полюс до полярната шапка на другия полюс с жълт килим.

Щеше да направи и още нещо, за да не мисли Кикаха, че се опъва на всичките му идеи просто от твърдоглавие. Призна че подобен проект му се вижда интересен. Да, щеше да изработи в биолабораториите си тоати и бантове, както и останалите животни на Барзум. Но Кикаха трябваше да разбере, че това ще отнеме време и резултатите могат да бъдат по-различни от желаното.

О, щеше да създаде дори Дървото на живота и щеше да построи руините на няколко града. Щеше да изкопае канали.

Но нямаше да създаде червени, бели или жълти тарки, нито бели барзумци. Джадауин не би се колебал. Но Улф никога не би го направил.

Но дори да забравеха за нежеланието му да си играе на Бог, научните и чисто технически проблеми, свързани със създаването на цели народи и култури, започвайки от нулата, бяха изумителни по мащабите си. Подобен проект би отнел стотици земни години само в организационната си фаза.

Той се поинтересува дали Кикаха осъзнава например сложността на марсианските яйца? Те вероятно бяха малки при снасяне и с размерите на футболна топка когато ставаха най-големи, а вероятно дори и по-малки, защото Бъроуз така и не бе описал точните им размери в момента на снасянето им от женската. Тези яйца се слагали в инкубатори под светлината на слънцето. След пет години от тях се излюпвали малките. Но междувременно яйцата пораствали до две, две и половина стъпки в диаметър. Или поне толкова можело да се очаква да бъдат, ако се имало предвид, че марсианците били с човешки размери.

Добре, но откъде черпят енергия яйцата, за да пораснат? Ако тя идва само от жълтъка, ембрионът никога не би могъл да се развие. Яйцето е затворена система — то не може да получава храна от майката, както прави ембрионът благодарение на пъпната връв. Налага се изводът, че яйцата доставят необходимата им енергия чрез абсорбиране на слънчевите лъчи. Теоретично това не е невъзможно, но тази енергия е пренебрежимо малка, ако се има предвид малката площ на яйцето.

Улф призна, че му е трудно да си представи естеството на биологичните процеси, които да обезпечат феноменалния растеж на яйцата. Трябвало да има приток на енергия и след като Бъроуз не бил казал откъде, тогава Улф и свръхмощните му компютри трябвало да намерят подходящия източник.

— За щастие — беше допълнил тогава Улф, усмихвайки се, — не ми се налага да решавам подобна задача, тъй като няма да има разумни марсианци, нито зелени, нито каквито и да е било. Но може да си поиграя с проблема, за да видя дали той има решение.

Имаше и други въпроси, по които трябваше да се направят компромиси, за да стане луната подобна на Марс. Атмосферата тук беше с плътността на тази на планетата и макар за Улф да не бе проблем да я поразреди, той не вярваше, че Кикаха би искал да живее при подобни условия. Можеше да се предположи, че атмосферата на Барзум беше еквивалентна на тази на Земята на три километра височина. Имаше и друго: параметрите на двата спътника на Марс — Деймос и Фобос. Ако се пуснеха две тела с подобни размери в орбити близки до тези на двете малки луни, те щяха да изгорят от триенето в атмосферата за много кратко време. Защото атмосферата на луната се простираше до точката на изкривяване на гравитационното поле, което съществуваше в пространството помежду планетата и нейния спътник. Улф намери решение като пусна в орбита две енергийни образувания, които светеха с яркостта на Фобос и Деймос и обикаляха около луната със същата скорост и за същото време.

По-късно, когато разсъди на трезва глава, Кикаха разбра колко прав бе Улф. Дори да бе възможно да се създадат в биолабораториите желаните от него същества, дори да имаше смисъл да бъде заселена луната с тях и да бе осъществимо те да усвоят навиците и културата, за които можеше да се съди по някои подмятания в марсианската серия романи на Бъроуз, това едва ли щеше да бъде добро дело. Човек не можеше да си играе на Бог. Улф се бе опитал да го прави като Джадауин и това бе донесло много страдания и мъки.

Или можеше? В края на краищата, помисли си тогава Кикаха, марсианците щяха да получат шанса на живот и щяха да имат същите шансове като всички останали живи същества да обичат, да се надяват и така нататък. Вярно бе, че щяха и да страдат, щяха да познаят болката, лудостта, душевната агония, но не беше ли по-добре това, отколкото да си останат вечно неосъществени? И то просто защото някой е преценил, ще ще е по-добре да не бъдат излагани на риска да страдат. Не беше ли сам Улф казал, че е по-добре да си живял, независимо от изпитанията, отколкото никога да не си съществувал?

Улф призна, че е така. Но каза също, че Кикаха трябва да опита да се освободи от ирационалната си идея. Обясни му, че иска да си играе на Джон Картър, точно както се е опитвал да го прави като дете във фермата на един хожър. Е, добре, Улф не виждал смисъла да измисли, сътвори, изработи, обучи един жив, дишащ, дори мислещ зелен марсианец, та дори и червен зоданган, просто за да даде на Кикаха възможността да го прониже с меча си. Или обратното!

Кикаха бе въздъхнал, после се бе засмял, бе поблагодарил на Улф за всичко, което той бе направил и бе прехвърлил на луната. После бе излязъл на лов за банти, бе овързал с въжета един малък тоат и бе бродил из руините на Корад и Тарк, както бе нарекъл градовете, построени от талосите на Улф. След това се бе почувствал самотен и се бе върнал на планетата. Няколко пъти се бе връщал „за да си отдъхне“, веднъж с жена си от Драхеланд и няколко тевтонски рицари, и веднъж с отряд на хроваките. Но с изключение на него, останалите се бяха почувствали неуютно на луната, обхващаше ги нещо близко до паника и опитите да си „отдъхне“ бяха завършили катастрофално неуспешно.