Филип Хосе Фармър
Частен космос (14)

13

Нощта мина без произшествия, макар от време на време да ги стряскаха ревове, писъци, мучене, свирукане, ръмжене, мляскане… за щастие всичко в далечината.

Закусиха и потеглиха с летателния апарат плътно покрай отвесната скала. Кикаха видя една орлица да кръжи над морето. Насочи самолета към нея, надявайки се тя да не избяга и да не ги атакува. Но каквито и емоции да бе изживяла, любопитството й надви. Тя обиколи машината, която остана неподвижна. Изведнъж орлицата се спусна остро покрай тях с писъка „Кикаха-а-а-а!“ и полетя надолу в бездната. Беше очаквал да полети с всички сили към пещерата на Подарж. Вместо това, държейки се с всичката характерна само за жените непоследователност — и той сподели това с Анана, — тя отново се издигна към тях. Кикаха показа със знак, че ще кацне на една издатина, където би искал да разговаря с нея.

Тя може би беше решила, че това ще й даде шанса да го атакува. Кацна до машината, предизвиквайки малка вихрушка с могъщите си криле и извиси над него заплашително извития си жълт клюн, разглеждайки го с блестящите си черни очи. Кикаха беше издърпал назад капака на кабината, но държеше без да го крие лъчемета в ръка. Тя го видя и отстъпи назад.

— Подарж? — изграчи орлицата, но не каза нищо повече по отношение на Анана.

Кикаха не можеше да различава орлиците една от друга. Тя обаче явно си спомняше времето, когато двамата с Улф бяха чакали затворени в клетка да бъде решена съдбата им, както и по-късно, когато цяла армия орли беше атакувала двореца на Улф, издигнат на върха на най-високия монолит, в най-високата точка на планетата.

— Аз съм Тивеста — изгъгни повторно тя с характерния за орлиците папагалски изговор. — Какво правиш тук, Хитрецо? Не знаеш ли, че Подарж те е осъдила на смърт? И на мъчения преди смъртта, ако бъде възможно?

— Щом е така, защо не се опиташ да ме убиеш? — попита той спокойно.

— Защото Подарж научи от Девиванира, че си я освободил заедно с Антиопа от клетката им в града на тишкетмоаките. И защото знае, че в Таланак става нещо много странно, но още не е разбрала какво точно. Така че временно те помилва — това не се отнася до Джадауин-Улф — докато не разбере каква е истината. Заповедите й са да те съпроводим при нея, ако се появиш и помолиш за аудиенция. Но аз ще бъда откровена с теб, Кикаха, и ще те предупредя, че влезеш ли в пещерата, може и да не излезеш от нея!

— Аз не моля за аудиенция — отвърна той. — И ако вляза, ще направя това с този апарат и напълно въоръжен. Предай на Подарж това! Но също й кажи, че ако иска да си отмъсти на тишкетмоаките за това, че са убили и пленили много от нейните питомци, то аз мога да й помогна. Кажи й още, че всички сме заплашени от чудовищно зло. Макар тя да не е пряко застрашена… засега! Но и това ще стане. Защото ще дойде миг, в който то ще затвори студените си пръсти върху нея и нейните орлета… в самите им гнезда. Аз сам ще й разкажа подробностите, когато… и ако се видя с нея.

Тивеста обеща да повтори казаното и отлетя. Изминаха няколко часа. Кикаха започна да става видимо неспокоен. Сподели с Анана, че Подарж е толкова нерационално импулсивна, че е в състояние да действа срещу собствените си интереси. Призна, че не би се изненадал, ако цяло ято зелени орли се стоварят върху главите им, незабележими до последния миг в зеленото небе.

Но се появи само една от птиците. Тивеста му съобщи, че той трябва да отиде с летателния си апарат и да доведе със себе си самката. Разрешавало му се да вземе всички оръжия, които притежавал, защото те нямало да му помогнат, ако се опитал да изиграе или излъже Подарж. Кикаха преведе съобщението на Анана, защото разговорът се водеше на изроден диалект на микенски — езикът, на който бяха говорили Одисей, Агамемнон и Елена.

— Самката ли! — избухна Анана и презрително добави: — Питам се дали тази воняща птица е в състояние да разпознае Повелител, ако се срещне с него!

— Явно не — отвърна й той. — Не забравяй, че все пак изглеждаш неразличима от обикновените хора. Освен това вие можете да се размножавате с хората, така че за мен сте като хора, макар и произходът ви да е различен. Всъщност можете ли? Улф има някои доста интересни теории по този въпрос.

Но тя измърмори нещо оскърбително на езика на Повелителите. Кикаха насочи носа на самолета нагоре и последва Тивеста до входа на пещерата, където Подарж беше устроила дома си преди близо петстотин години. Тя бе избрала мястото много добре. Скалата над отвора се издигаше под наклон в продължение на няколко хиляди стъпки и беше огледално гладка. Точно пред входа имаше широк перваз, който позволяваше приближаването до пещерата да става само от една посока. Но пътят беше под непрекъснатата зорка охрана на близо четиридесет орлици. Беше абсолютно невъзможно за което и да било живо същество да изпълзи нагоре или да се спусне надолу по скалата, започваща от отвора на входа. Една армия от готови на всичко мъже би могла да се спусне по въжета отгоре, но хората щяха да останат изложени на свирепата атака на орлиците.

Самият вход представляваше кръгъл отвор в скалата с диаметър към десетина стъпки. През него се влизаше в дълъг извит коридор, издълбан след векове старателно полиране.

Летателният им апарат беше изтеглен по коридора с много усилия. Петдесет метра по-навътре коридорът излизаше в огромна пещера. Тя бе осветена от факли и някакви запалени странни растения, които тлееха с бяла светлина. Те висяха с хиляди от тавана и по стените, впили корените си дълбоко и в най-малките пукнатини.

Проникващ незнайно откъде пресен въздух погали Кикаха по бузата.

Огромната крипта изглеждаше както я бе запомнил, с разликата, че сега в нея имаше повече ред. Явно Подарж бе отделила известно време, за да сложи ред в къщата си. Боклуците по пода бяха изхвърлени, а стотиците сандъци и ковчежета, натъпкани със скъпоценни камъни и objets d’art^[1], със златни и сребърни монети, и най-различни други съкровища, бяха изтеглени и подредени покрай стените.

Подредени в две редици орли образуваха шпалир за тегления самолет. Шпалирът прекосяваше петдесет метра от каменния под и свършваше, опирайки в каменен пиедестал. Пиедесталът на свой ред бе десет стъпки висок и достъпът до горната му част ставаше по стълбище, изработено от кварцови блокове. Старият, издълбан в камъка стол, отсъстваше. На негово място, в центъра на площадката, бе поставен огромен трон от злато, инкрустиран с диаманти и изработен във формата на птица-феникс с разперени криле. Тронът не можеше да бъде сбъркан: той беше принадлежал на Радамантий от Атлантида — владетелят на предпоследното ниво на планетата. Подарж му го бе отнела по време на нападение над столицата преди близо четиристотин години. Сега Радамантий вече го нямаше, почти нито един атлант не бе останал жив, и величественият град бе разрушен. А плановете на Улф за реколонизирането на тази земя бяха провалени от появата на Черните звънари и собственото му загадъчно изчезване.

Подарж седеше на края на трона. Тялото й бе като на харпия, както Улф (тогава Джадауин) си го бе представял преди 3200 години. Краката бяха тънки и птичи, но все пак по-дебели от краката на щраус, за да могат да поемат голямата тежест на тялото. Долната й част също бе птича: покрита със зелени пера и завършваща с издължена опашка. Но горната половина бе като на жена с великолепни бели гърди, изваяна бяла шия и изумително красиво лице. Косата й бе дълга и гарвановочерна. В очите й гореше пламъка на лудостта. Нямаше ръце — вместо тях имаше криле, много дълги и широки криле, покрити със зелени и аленочервени пера.

Подарж се обърна към Кикаха с плътен, малко пресипнал глас:

— Спри въздушната си кола там! Не я приближавай повече!

Кикаха поиска разрешение да излезе от машината и да се приближи до основата на пиедестала. Тя му разреши. Разреши и на Анана да го придружи и самата тя се отправи с едва доловимо поклащане в походката до горния край на стълбището. Загледа се със широко разтворени очи в лицето на Анана.

— Двукрака жено, и ти ли си творение на Джадауин? Той ти е дал лице като моето!

Анана знаеше, че става дума точно за обратното и гордостта й беше жестоко наранена. Но не можеше да си позволи да бъде глупаво арогантна. Затова просто отговори:

— Мисля, че е така. Не знам нищо за собствения си произход. Знам само, че ме има. От около петдесетина години.

— Горкото дете! Значи си играчка на чудовището Улф! Как успя да му се изплъзнеш? Да не би да ти се е наситил и да те е пуснал на свобода в този лош свят, за да посрещнеш съдбата си?

— Не знам — отвърна Анана. — Може и да е така. Кикаха счита, че Улф е проявил милост, изтривайки част от паметта ми, така че да не си спомням нито за него, нито за живота си в двореца му, ако наистина съм живяла там.

Кикаха се възхити на историята й. Тази жена беше също толкова изобретателна лъжкиня като него. И тогава през главата му се стрелна мисълта „О! О! О! Тя сбърка! Преди петдесет години Джадауин не е могъл да бъде в своя дворец на тази планета, нито дори в тази вселена. Бил е един загубил паметта си американски младеж, осиновен от семейство, носещо фамилията Улф. Повелител в двореца тогава беше Аруор!“

Това едва ли може да има някакво значение, опита се да се успокои той. След като Анана твърдеше, че е загубила паметта си, то тя не можеше да знае кой е бил тогавашният Повелител.

Но Подарж не се бе замислила за тези неща. Тя се обърна отново към Кикаха:

— Девиванира ми каза, че си ги освободил заедно с Антиопа от клетка в зоопарка на Таланак.

— Каза ли също, че се опита да ме убие вместо отплата, че й дарих свободата? — поинтересува се той.

Тя повдигна малко криле и го изгледа гневно.

— Бяха й дадени заповеди! И те нямат нищо общо с благодарността! Нали няма да отречеш, че си дясната ръка на Джадауин, нарекъл се Улф? — После отпусна отново крилете си и се опита да се успокои, но Кикаха не се остави да бъде заблуден. — Междупрочем, къде е Джадауин? Какво става в Таланак? Кои са тези драхеландери?

И Кикаха й разказа. Не спомена нищо за двамата Повелители, и представи нещата така, че да изглежда като че ли Анана е била прехвърлена преди много време в Америндия и е била държана като робиня в Таланак. Подарж ненавиждаше с дива злоба Повелителите. Ако разбереше, че Анана е една от тях и особено ако дори само заподозреше, че е сестра на Улф, тя веднага щеше да разпореди да бъде убита. А това би поставило Кикаха пред дилема, за разрешаването на която той щеше да разполага само с няколко секунди. Щеше да се наложи да избира между живота, за да се бори срещу Звънарите, оставяйки Анана да умре, или можеше да подкрепи Анана и сам да намери смъртта си. Това че може би щяха да избият множество орли, преди да загинат сами, не можеше да му послужи за утешение.

А може би, помисли си той, колкото и малко да е вероятно това, ние бихме могли да избягаме. Ако успея бързо да застрелям Подарж и предизвикам суматоха сред орлиците й, и успеем бързо да се качим на самолета, и веднага да пуснем бластерите в действие, може би тогава ще бъдем в състояние да си пробием път с бой!

И в този момент Кикаха разбра, че беше избрал страната на Анана.

— Тогава Джадауин може да е мъртъв — каза Подарж. — Това не ми харесва, защото от години планирам как да го заловя. Аз искам той да остане жив още дълги години, докато страда! И изплаща греховете си! И продължава да ги изплаща!

Подарж се бе изправила на краката си с разперени нокти и бе изкрещяла последните фрази в лицето на Кикаха. Той крадешком прошепна на Анана:

— Оха! Струва ми се, че напълно откачи! Бъди готова за стрелба!

Но Подарж се овладя и започна да крачи неспокойно напред-назад като огромна пленена птица, затворена в клетка. Накрая спря и каза:

— Хитрецо! Защо да помагам в борбата ти срещу враговете на Джадауин? Ако изключим възможността, че може да са ме лишили от удоволствието да получа лично възмездие!

— Защото те са и твои врагове — отговори й той. — Наистина, до момента те са използвали за опитите си само човешки тела. Но не мисли, че Звънарите няма да се сетят и за орлите! Хората са приковани от съдбата върху земята. Какво би могло да се сравни с това да можеш да се прехвърлиш по своя воля в тялото на орел, да се издигнеш високо над планетата, да полетиш към слънцето, да се носиш подобно на божество над пълзящите създания, над градове и домове на хора, да бъдеш недосегаем, но сам да виждаш всичко и да контролираш с поглед хиляди мили с едно завъртане на главата?… Наистина ли вярваш, че Звънарите няма да осъзнаят това? И допускаш ли, че когато това се случи, те ще се замислят дали да пленят орлите ти, Подарж, а кой знае, може би и тебе самата, да ви нахлупят своите камбани и да обладяат вашите тела и мозъци за своите цели?… Черните звънари използват телата на всички живи същества по начина, по който ние хората използваме дрехите. Когато ги износим, ние ги изхвърляме. Така и те ще изхвърлят вас на бунището, макар че това ще ви бъде вече безразлично, защото макар телата ви да са доживели до този момент, вие отдавна ще сте мъртви.

Той поспя. Орлите, извисяващи се над главите му като триметрови колони, се размърдаха неспокойно и издадоха яростен звук дълбоко в гърлата си. Изражението върху лицето на Подарж беше неразгадаемо, но Кикаха беше уверен, че тя трескаво размишлява.

— В момента съществуват само четиридесет и шест Черни звънари — продължи той. — Да, те са могъщи, но не са много. Сега е моментът да се направи необходимото, за да не се превърнат те в далече по-голяма заплаха. Защото те ще изработят заготовки на нови Звънари в лабораториите на Повелителите… бъди сигурна в това. И ще дойде момент, когато Звънарите ще наброяват хиляди, дори милиони, тъй като те ще направят всичко по силите им, за да обезпечат оцеляването на своя вид. И тайната за това се крие в броя им… Да, ще дойде момент, когато Звънарите ще бъдат толкова многочислени и могъщи, че изтреблението им ще бъде немислимо. Тогава те ще правят каквото им се прииска. И ако пожелаят да се насладят на изживяванията в тялото на един зелен орел, те ще го направят, без да ви попитат.

Настана дълбока тишина и след дълго мълчание Подарж проговори:

— Ти се изказа добре, Хитрецо. Знам малко за онова, което става в Таланак, защото моите питомци заловиха няколко тишкетмоаки и ги принудиха да говорят. Не че научихме много. Те например изобщо не са чували за Черните звънари. Но според тях, таланакските жреци твърдели, че императорът им е обладан от зъл демон. От друга страна присъствието на тази летяща машина, както и на още няколко като нея, забелязани от моите орли, говори в подкрепа на твоята версия. Лошо е, че ти не доведе пленени Звънари, за да се убедим лично в съществуването им, а си ги изхвърлил в морето както сам твърдиш.

— Значи не съм толкова умен колкото мисля, че съм — отвърна Кикаха.

— Има и нещо друго, което трябва да се вземе предвид, дори разказът ти да е истина само наполовина или изцяло лъжа — продължи Подарж. — Става дума за това, че аз от дълго време замислям отмъщение срещи тишкетмоаките, защото те имаха дързостта да убият няколко от орлите ми и да затворят други в клетки като най-прости животни. Започнаха да си го позволяват откакто сегашния им владетел, Куотшамл, седна на престола. Това значи преди три години и оттогава досега той продължава да игнорира древното споразумение между неговия народ и моя. В побърканото си настървение да обогати колекцията в зоопарка, в страстта си да украси музеите с препарираните тела на орлите ми, той подхвана война срещу нас. Предупредих го да престане, а той плени пратениците ми. Той е луд и е обречен!

Подарж продължи да говори. На нея явно й бе омръзнала компанията на орлите и тя жадуваше за посетители, които да донесат интересни новини. И след като Кикаха беше дошъл с може би най-вълнуващите новини, които някога бе чувала, тя искаше да говори и да говори. И го правеше с такова пренебрежение към чувствата на своите гости, каквото само един монарх може да си позволи. Разпореди да донесат храна и пиене и седна при тях край голямата маса. Те бяха доволни, че най-сетне могат да се нахранят както трябва, но след известно време на Анана й се приспа. Кикаха се оживи. Той подхвърли на Анана, че щом й се спи, най-добре е да си легне. Тя се досещаше какво са намеренията му, но не възрази. Стана, отиде при самолета и легна на пода върху постелката, донесена й по нареждане на Подарж.