Филип Хосе Фармър
Частен космос (11)

10

На третата нощ се случиха онова, на което Кикаха се бе надявал. Шестимата им пазачи се отнасяха силно критично към идеята да делят наградата с останалите в кервана. Те прекараха значителна част от нощта, шепнейки помежду си, и Кикаха, останал буден през част от това време, за да изпробва за пореден път здравината на въжетата, успя да подслуша голяма част от онова, което си казаха.

Предупреди Анана да не вика, нито да се бори, ако бъде разбудена от пазачите им. Не след дълго, двамата бяха смушкани с предупреждение да пазят тишина или ще им бъдат прерязани гърлата. Избутаха ги покрай падналите в несвяст тела на двама от другите пазачи и ги закараха до малка група дървета. Тук ги чакаха готови оседлани и екипирани коне за шест войници и двама пленници плюс няколко товарни коне. Групата тихо потегли, но след няколко мили препуснаха, без да се страхуват, че могат да бъдат чути. Бягството им продължи цялата нощ и половината от следващия ден. Не спряха да правят бивак, докато не се убедиха, че не ги преследват. Понеже бяха напуснали Търговския път и бяха поели на север, те не очакваха, че ще ги преследват в тази посока.

На следващия ден продължиха успоредно на Търговския път. На третия ден започнаха постепенно да се приближават към него. Дългото пребиваване извън зоната на безопасност ги караше да се чувстват неспокойни.

Кикаха и Анана яздеха в центъра на групата. Ръцете им бяха завързани, но не особено стегнато, за да могат да се оправят сами с юздите. По обед спряха. Току-що бяха привършили с печения заек и варените зеленчуци, когато постовият, изпратен на съседния хълм, извика. После препусна в галоп към тях и те разбраха думите му едва когато се приближи достатъчно:

— Полуконете!

Мигновено обърнаха котлето върху жаравата, после засипаха мократа пепел с пръст. Войниците панически събраха по-голямата част от кухненските принадлежности. Накараха пленниците да се качат на конете и всички заедно се отправиха на юг, към Пътя, който се намираше на много мили оттук.

Едва сега войниците забелязаха огромната вълна на стадото бизони, носещо се през Равнините. Стадото беше действително необятно: няколко мили широко и кой знае колко дълго. Десният му фланг се намираше на три мили от тях, но земята под нозете им трепереше от ударите на безброй копита.

По причини известни само на бизоните, те бягаха. Носеха се на запад и то с такава скорост, че не беше сигурно дали групата ще може да се добере до Търговския път навреме. Имаше шанс да успеят, но щяха да разберат по-точно едва когато наближаха стадото.

Полуконете зърнаха хората и се понесоха към тях в пълен галоп. Бяха към трийсет: вождът сложил на главата си малка шапчица, пищно украсена с пера; известен брой закалени в битки воини с ленти на челата, в които бяха втъкнати пера; трима-четирима млади членове на племето, за които това беше първата среща с врага.

Кикаха простена — стори му се, че отрядът е от племето на шойшателите. Бяха още далече и бойните им знаци не се различаваха. Но му се стори, че осанката на вожда доста прилича на онзи, който му бе изкрещял предупреждението, докато Кикаха го бе наблюдавал в безопасност от стените на форта на тишкетмоаките.

После се засмя, понеже нямаше никакво значение към кое племе принадлежаха полуконете. Всичките им племена мразеха Кикаха и щяха да се отнесат към него с еднаква жестокост, когато им паднеше в ръцете.

В следващия миг той извика на водача на войниците Таквок:

— Срежи въжетата на ръцете ни! Само ни пречат! Няма как да ти избягаме, не се безпокой!

За миг изглеждаше като че ли Таквок наистина беше готов да среже въжетата. После размисли, явно преценил на каква опасност би се изложил, ако язди в близост до Кикаха, защото конете им можеха да се спънат или Кикаха можеше да го събори от седлото му. Затова поклати глава отрицателно.

Кикаха изруга, притисна се към шията на жребеца си и се концентрира върху това да измъкне от мускулите на великолепното му тяло цялата енергия, която се съдържаше в него. Жребецът не реагира, защото вече препускаше със сетни сили.

Макар че едва не летеше, конят на Кикаха се намираше на половин дължина зад жребеца на Анана. Двете животни сигурно бяха с еднакви физически възможности, но по-лекото тегло на Анана оказваше своето влияние. Останалите също бяха недалече зад тях, разпръснати в полукръг. Полуконете се бяха изкачили на полегатото възвишение, където се миг намалиха ход, вероятно смаяни от гледката на огромното стадо бизони. После размахаха победоносно оръжията си и се спуснаха надолу по хълма.

Стадото се носеше на запад. Тишкетмоаките и пленниците им се приближаваха към него под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Полуконете се бяха изнесли малко по-назапад, точно преди да излязат на билото на хълма, но превъзходството им в скорост им бе позволило да скъсят значително дистанцията помежду тях и преследваните.

Кикаха зорко наблюдаваше ъгъла, образуван от фланга на огромната колона и почти квадратната й челна част, и прецени, че групичката им може да се втисне точно пред стадото. Оттам-нататък, малко късмет и повече бързина можеха да ги изведат от другата страна. Алтернативата беше да бъдат смазани под копитата на бизоните. Но все пак, те не можеха да пресекат директно пред стадото. Налагаше се да застанат начело на предната редица, захождайки под остър ъгъл.

Дали конете им ще издържат на усилието, което се изискваше от тях, щеше да стане ясно след съвсем малко.

Кикаха подвикна окуражително на Анана, която в този момент обезпокоено поглеждаше назад, но оглушителният тропот на копита, заплашващ да разкъса земята като тътена на вулкан, подтисна викът му.

Ревът, миризмата на животните, облакът прах плашеха Кикаха. И едновременно с това го възбуждаха. Не за пръв път му се случваше екстазът да го измъкне от сковаващата примка на страха. Изведнъж му се стори, че вижда картината пред себе си в едно ново величествено великолепие, стори му се, че е участник в надбягване, в което наградата беше пълна безопасност или внезапна смърт, почувства се роднина на боговете, ако не сам бог! Този момент, когато смъртта бе толкова наблизо и толкова вероятна, беше моментът, в който той усети, че е безсмъртен.

Усещането бързо се изпари, но за този кратък миг Кикаха разбра, че бе изживял нещо мистично.

Когато дойде отново на себе си осъзна, че се носи към сблъскване със стадото в точката, където флангът и челото му се съединяваха.

Оттук добре се наблюдаваха кафявите космати гърбове на гигантските бизони, месестите гърбици, клатещи се нагоре-надолу като тела на подмятани от вълните костенурки, тъмнокафявите масивни и ниски чела, лигавите черни муцуни, налетите с кръв очи, бързо препускащите крака, пяната откъсваща се от муцуните, за да полепне по мощните гърди или горната част на краката.

Нищо друго не се чуваше в началото на стадото, освен страховит тътен, сякаш земята заплашваше да се разтвори под копитата и от нея да изригне огън и дим.

Ноздрите му вдишваха миризмата на милион бизони — зверове, изчезнали от лицето на Земята още преди десет хиляди години, чудовища с рога, достигащи десет стъпки в размах. Миризма, наситена с потта на паниката на това понесло се без посока стадо; миризма на изпражнения и на нещо друго, което приличаше на смес от пяна на устата и кръв в дробовете, но последното, разбира се, можеше да бъде и игра на въображението му. Към тази миризма се наслагваше и миризмата на конете.

— Хай-и-и-и-и! — изкрещя Кикаха, надавайки бойния вик на хроваките, съжалявайки, че ръцете му са вързани и не може да размаха никакво оръжие с тях. Не можеше да чуе собственото си предизвикателство, но се надяваше полуконете да видят отворената му уста и да се досетят по подигравателната му усмивка, че се отнася до тях.

Кентаврите се намираха на сто и петдесет метра от преследваните. Бяха като подивели в страстта си да ги догонят — големите им тъмни и широки лица бяха изкривени в агония.

Не можеха да се доближат достатъчно бързо и сами разбираха това. Хората щяха да пресекат пространството пред предния фланг под ъгъл, а те все още щяха да се намират на петдесетина метра зад тях. И когато стигнеха до челото на стадото, групата на хората щеше да се е изнесла прекалено напред. После те бавно щяха да бъдат застигани от стадото и много преди да стигнеха до другата страна, щяха да намерят смъртта си под острите копита и заплашително сведените рога.

Въпреки това полуконете продължаваха да препускат. Един от младите воини, на чиято лента не се виждаше нито един скалп, някак беше съумял да изпревари останалите. Той се носеше пред всички с такава скорост, че Кикаха широко разтвори очи. Никога преди не беше виждал толкова бърз полукон, а той беше видял много. Новакът скъсяваше дистанцията с такова настървение, че Кикаха очакваше всеки миг мускулите на лицето му да разкъсат плътта по него.

Полуконят замахна с ръка, копието му излетя напред и надолу и Кикаха внезапно осъзна, че предстои да се случи онова, което бе решил, че е невъзможно.

Копието щеше да се забие в задните крака на жребеца му. То летеше над групата на тишкетмоаките по траектория, чийто край беше някъде в задницата на неговия кон.

Той дръпна юздите, за да насочи жребеца наляво, но животното размаха упорито глава и се забави едва-едва. В следващата секунда усети слаб удар и разбра, че копието се бе улучило целта си.

Конят залитна, предните му крака се подгънаха, но задните не бяха спрели да тичат, така че задницата му излетя във въздуха. Кикаха загуби контакт със шията, към която се бе притискал допреди част от секундата, и изхвръкна нагоре.

Така и не разбра как бе съумял да овладее ситуацията. Както и преди, в последния миг нещо го подхвана, и той нито падна, нито се плъзна по земята. Приземи се на крака и силата на инерцията сама го понесе напред, оставяйки чернокафявата стена на стадото отляво на него. Съвсем близко зад гърба му, толкова наблизо, че тропотът им се чуваше над грохота от копитата на бизоните, той чуваше чаткането на конски копита. Звукът го погълна, краката му не издържаха на скоростта, с която бе тичал в продължение на няколко секунди, той падна по лице в тревата и се плъзна напред.

Някаква сянка надвисна над него — сянката на кон и ездач, миг по-късно седемте коня се пронесоха напред и в последния миг той видя лицето на Анана, обърнала се да види какво става с него, а после стадото я скри от очите му… скри и останалите тишкетмоаки.

Те с нищо не можеха да му помогнат. Дори секунда закъснение можеше да означава смърт под копитата на бизоните или от копията на полуконете. Той би постъпил по същия начин, ако бе останал на коня си, а тя бе паднала от своя.

Да, сега полуконете можеха да изреват от възторг. Жребецът на Кикаха беше мъртъв с пречупен врат и копие, щръкнало в задницата му. Най-големият им враг — Кикаха-хитреца, — който толкова често им се бе измъквал в последния миг, този път не можеше да им избяга. Освен ако не се хвърлеше под копитата на гигантите, които се носеха на не повече от десетина стъпки от тях!

Изглежда тази абсурдна идея ги бе осенила, защото те се понесоха с все сили към него, предвождани от младока, хвърлил злополучното копие. Останалите захвърлиха настрани копия, томахавки, тояги и ножове и сега се приближаваха с голи ръце. Искаха да го заловят жив.

Кикаха не се поколеба и за миг. Беше скочил обратно на крака в секундата, когато бе в състояние да го направи и се бе затичал към стадото. Телата на бизоните се стрелкаха пред него — тела, високи до главата му и понесли се с такава скорост сякаш самото време ги следваше по петите и заплашваше да ги заличи от лицето на този свят, както бе направило със събратята им на Земята.

Кикаха тичаше напред и с периферното си зрение забеляза, че младокът опасно го наближава. Той извика и скочи нагоре с изнесени напред ръце. Кракът му се удари в масивното рамо на близкия бизон и в следващия миг той заби пръстите си в козината на животното. Ритна с крака, плъзна се напред и се озова по корем върху гърба му!

Погледна за миг под себе си и видя колко ненадеждна е позата му върху острия гръб на животното. Усети, че се тръска нагоре-надолу, че му призлява и че бавно се плъзга назад.

Когато пръстите му изпуснаха козината, той сграбчи нов кичур с дясната си ръка и съумя да се премести така, че да яхне бизона в задната му част. Гърбицата беше под носа му и точно за нея се бе хванал.

И докато Кикаха се чудеше дали да повярва в това, което се бе случило, младокът-полукон, изпуснал го от ръцете си в най-последния момент, отказваше да повярва.

Той продължи да галопира с широко разтворени очи покрай животното, което Кикаха бе възседнал, и устата му се отваряше и затваряше в нямо изумление. Продължаваше да държи ръцете си разтворени, сякаш още се надяваше да сграбчи Кикаха с тях.

Кикаха не искаше да нарушава деликатното равновесие, в което едва се бе задържал, но усещаше, че кентавърът всеки момент ще се съвземе. Щеше да изтегли нож или томахавка от колана, пристегнат в долната част на човешката му половина и щеше да го хвърли по Кикаха. Дори да пропуснеше първия път, разполагаше с достатъчно оръжия.

Затова вдигна крака, така че се озова клекнал върху гърба на гиганта под себе си, без да изпуска козината в една с ръцете си. Бавно се завъртя, успял някак да налучка ритъма на тръскането, скочи напред и се приземи на гърба на съседното животно, което препускаше рамо до рамо с това, което току-що беше напуснал.

Нещо тъмно се превъртя край дясното му рамо. Удари гърбицата на съседния бизон, отскочи от нея и падна помежду двете животни. Беше томахавка.

Кикаха отново се изправи, този път доста по-бързо, пак събра крака под себе си и скочи за трети път. Единият му крак се плъзна настрани в последния миг, но следващият бизон беше толкова наблизо, че той вкопчи пръсти в козината му с двете си ръце. Увисна така, докосвайки с пръстите на краката си земята, размисли малко, позволи си да се отпусне и се оттласна с крака в мига, когато те опряха в тревата. Метна един крак през гърба на бизона и го яхна.

Младият полукон препускаше редом с него. Другите бяха поизостанали. Сигурно бяха решили, че е паднал под бизона и е намерил смъртта си, разкъсан на парчета. Колко ли изненадани бяха сега да го видят да се появява невредим — все той, хитреца, неуловимият, изобретателният, многоликият — врагът способен да им се надсмее дори от устата на самата смърт.

Младокът сигурно направо беше откачил, когато го видя да яхва бизона. Огромното му тяло излетя във въздуха, четирите му копита се стрелнаха и за миг той се озова стъпил върху гърба на бизона в самия край на стадото. После скочи върху гърбицата на следващия, подобно на планинска коза, която скача по движещи се скали.

Беше ред на Кикаха да се изуми и дори да се обърка за миг. Полуконят стискаше нож в ръката си и ухилено гледаше Кикаха в очите, сякаш казвайки: „Ето че най-сетне ти, Кикаха, ще умреш! А аз, аз ще бъда възпяван от хора и полуконе из цялата прерия и в планините!“

Сигурно такива бяха мислите, които минаваха през голямата му глава. Той наистина щеше да се превърне в най-великия воин на Равнините, ако успееше. „Убиецът-на-хитреца“, така щяха да го нарекат.

„Онзи-който-прескочи-полуделия-бизон-за-да-пререже-гърлото-на-Кикаха!“

Но на третия скок едно от копитата му се подхлъзна, той падна от гърбицата между два от бизоните, размахал крака и навирил опашка. И това беше краят му, макар Кикаха да не видя какво точно правят в този момент копитата на бизоните с него.

Опитът му обаче беше забележителен и почти успешен и Кикаха почувства уважение към него, макар това да бе само полукон… Време беше обаче да се замисли за собственото си оцеляване.