Беа Нади
От светлина родени (5)

Долепила ухото до ствола на дървото, Ю се заслуша в хубавата песен, която звучеше някъде там, вътре. Съжаляваше, че стволът бе толкова гладък и тя не можеше да се изкатери на дървото. То бе много високо и оттам тя щеше да види цялата околност.

Но на другото, стоящо отсреща, можеше. Тя остави високия бук и се затича към дебелия дъб. Беше много стар, кората му бе накъсана, имаше дупки в него. Ю бе открила начин да го изкачва и сега впи малките си пръсти в него. Дъбът имаше широка корона, клоните му бяха дебели и Ю се настани на един от тях, като се облегна на ствола. Това дърво не пееше като другото, а шепнеше нежни думи. Ю не ги разбираше, но обичаше да ги слуша. Беше щастлива и спокойна, чувстваше се защитена.

Възрастните разказваха, че тези две дървета ги били смятали някога за свещени, че им се молили и им поднасяли подаръци. Ю също им правеше подаръци. Не знаеше защо другите вече не го правят. Защо даваха подаръците само на Таута, който седеше на камък в средата на селото. Тя и него обичаше, но никога не го бе виждала. А разправяха, че старейшината Дакид понякога вижда как демонът идвал в тази гора и също прегръщал тези дървета. Ю все чакаше Таута да се появи. Той сигурно разбираше какво говори дъбът, искаше да го попита за значението на тези думи.

Ю затвори очи и се замечта. Представяше си как Таута долита, кацва на поляната и се усмихва така мило като статуята. Не разбираше защо Дакид все го ругаеше. Таута не ѝ се видя страшен и зъл. Веднъж, още съвсем малка, се бе качила в скута му и го бе прегърнала. А като я забелязаха, всички се бяха развикали и майка ѝ бързо дотича и я махна оттам. После много ѝ се кара.

Вече не смееше да се изкачва върху Таута, само тайничко галеше ръцете му и тихо го молеше да я посети в свещената гора. Но засега той не идваше. А може би тя просто не го виждаше? Бабата бе разправяла, че много рядко някой можеше да види черния демон. Дакид бил един от тях и Ю горещо му завиждаше.

Отвори очи и видя, че слънцето вече стоеше високо на небето. Пак щеше да закъснее за обяд! Бързо слезе от дървото, хвърли един последен поглед на любимото си място за игра и се затича.

Въпреки че къщата им се намираше близко до свещената гора, Ю все пак закъсня. Когато влезе, всички вече седяха зад масата и гребяха от чиниите си.

— Ю пак е закъсняла, Ю пак е ходила във вълшебната гора! — извика язвително Ири, малката ѝ сестра. Ю ѝ изплези език и седна.

— Ако продължаваш да ходиш там — каза строго майка ѝ, — вече няма да ти давам ядене. Колко пъти да ти повтарям, че там е опасно и старейшината е забранил на всички да влизат в тази гора.

— Ще те изяде черният демон! — извика Тер, по-големият ѝ брат. Той скочи от масата, направи страшна физиономия и изкриви ръцете си като граблива птица. — Ей така ще те разкъса! — и се хвърли върху Ю.

— Не е вярно, той е добър! — извика Ю, вдигна мръсната лъжица и удари Тер по ръцете. Той изрева и я сграбчи. Паднаха назад на пръстения под. Ю риташе, а Тер я дърпаше за косата, докато майка им не ги разтърва.

— Веднага престанете, диваци такива! Тер, не те е срам, сестра ти е по-малка от теб. А ти Ю, повече да не съм чула, че ходиш във вълшебната гора. И без това имаме проблеми със старейшината заради онази нива.

— Ще ходя! — извика Ю, изтривайки сълзите си с опакото на ръката. — А черният демон да ви разкъса всичките!

Тя изтича навън, без да обърне внимание на виковете на майка си. Плачейки, се отправи направо към забранената гора. Седна край поточето и си изми лицето. Не искаше черният дявол да я види такава.

Изведнъж я обхвана страх. Ами ако черният демон наистина бе чул думите ѝ? Ако дойде да ги разкъса? Ю не искаше това, каза го просто защото бе много ядосана. Трябваше да го помоли да ги остави живи! Трябваше да му подари нещо и да му се моли!

Тя скочи на крака и се зачуди с какво да умилостиви черния демон. Трябваше да е нещо много ценно, нещо, което обичаше. Какво да му подари? Старата парцалена кукла, с която си бе играла като малка? Но тя вече не си играеше с нея, сега тя бе на Ири. Може би онези красиви камъни, които бе намерила на склона на вулкана? Но вулканът беше на Таута, той носеше неговото име и сигурно камъните също бяха негови. Какво тогава?

Изведнъж се сети. Гердана! Но веднага се подвоуми. Стана ѝ мъчно за гердана. Толкова беше хубав! Баща ѝ ѝ го подари, когато се прибра миналия път вкъщи. На кожена връв бяха нанизани бели мидички. Никое друго дете в селото нямаше такъв гердан. Баща ѝ бе обяснил, че в тези черупки живеели малки охлювчета. Но те не ядели бурените като охлювите по поляните. Те живеели в морето. А морето било едно много голямо езеро, краят му не се виждал. И водата му била солена.

Ю много искаше да види морето, но още беше малка. Баща ѝ обеща да ѝ го покаже, когато порасне. Той возеше онези лъскави камъни, които копаеха от Таута, чак до брега на морето.

Да, герданът бе най-хубавото и ценно нещо, което тя притежаваше. И сега беше длъжна да го подари на Таута, за да не направи нещо лошо на родителите, на брата и сестрите ѝ.

Изтича обратно вкъщи. Изрови гердана от купчината нейни вещи в единия ъгъл на стаята и го погледна тъжно. Как да се лиши от такава красива вещ? Но сама бе виновна, защо бе казала тези лоши думи. Въздъхна и си сложи гердана на шията. Скри го под роклята си и излезе пред къщата.

Трябваше да почака да стане тъмно. Не можеше да закачи гердана на Таута сега, щяха да я видят.

* * *

Заслушана в равномерното дишане на другите, Ю се помъчи да не заспи. Добре че всички бързо заспаха. Тя се измъкна внимателно изпод одеялото и се отправи към открехнатия прозорец. Не можеше да отвори тежката врата, щеше да събуди другите. Изкатери се на табуретката и се промуши през прозореца. Скочи в тъмнината на влажната трева.

Беше студено. И тъмно. Обиколи къщата и се загледа по пътеката, която водеше до селото. Изведнъж я обхвана страх. Как ще ходи съвсем сама през тъмното чак дотам? Но нямаше как да се върне. Не можеше да се изкачи обратно до високия прозорец, а не искаше да събуди другите, тропайки на вратата.

Събра всичката си смелост и затича по белеещата се пътека. Добре поне че пътят не минаваше през гората, а покрай нея и нивите. Откъм гората се чу шумолене и грухтене, видя тук-там зелени светлинки и затича още по-бързо. Умирайки от страх, тя помисли за Таута и тихо го замоли наум: „Пази ме, Таута, нося ти подарък. Ако искаш да го получиш, трябва да ме пазиш. Аз те обичам, а ти ме пази.“

Ю имаше чувството, че пътят се бе удължил няколко пъти, но накрая пристигна на площада, пред статуята, останала съвсем без дъх. Доближи се до Таута с лудо биещо и от тичане, и от вълнение сърце. Изкатери се по него, застана на бедрата му и изниза гердана от шията си. Той не минаваше през голямата му глава с остри уши и Ю седна на краката му, опря босите си стъпала на издялания камък под него и развърза възела. Това не бе лесно в тъмното, но накрая успя. Сложи му гердана на шията и го завърза. Седнала, тя се облегна на ръката и гърдите му и затвори очи.

Чувстваше се добре. Широките му криле я пазеха от хладния вятър. Изведнъж ѝ се стори, че той я притиска до себе си, че се издига на големите си криле и я отнася в небето. Летеше над поля и гори, над планини и огромни езера, които се наричаха морета. А после полетя все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна малките звездички…

Силен лай я събуди. Изплашена, тя се притисна към статуята. От къщата отсреща излезе мъж и викна на кучето:

— Млък, Рики, какво си се разлаял така, ще събудиш цялото село.

Но кучето не престана и мъжът се приближи. Беше старейшината. Той забеляза Ю, притисната до Таута, и онемя. След като пак викна на кучето, той хвана треперещото момиче и я смъкна от статуята. Отнесе я в къщата. Вече при светлината на огнището видя коя е тя.

— Какво правеше там в това време, Ю? Нали ти забраних да се качваш на Таута?

Той намери една кожа и я наметна с нея. Ю се зави и клекна до огъня. Не знаеше дали трепери повече от студ или от страх пред мъжа пред нея. Не обичаше Дакид, защото той не обичаше Таута и защото се караше с баща ѝ за нивата горе на билото. Но сега старейшината изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.

— Носех на Таута подарък и му се молех — отговори тя троснато.

— Ю, не си толкова малка. Добре знаеш, че подаръците се правят на Таута само по време на празниците на пролетното и есенното слънце. И това му е много. За какво си го молила?

Ю неохотно разказа какво бе станало на обяд вкъщи. Дакид се изсмя:

— Глупаво момиче! И ти мислеше, че Таута ще се интересува от теб и от семейството ти? Та той може да разкъса всеки, ако поиска, и въобще не е необходимо да го моли някой за това. Той просто е грозен и жесток.

— Не е вярно! — скочи Ю. — Ти само го клеветиш. Той нито е грозен, нито е жесток. Той прави това, което трябва. Но вие, възрастните, не го разбирате!

Дакид я погледна учуден. После каза строго:

— Ако някой тук не разбира, това си ти. Още не си видяла какво става, когато Таута изригва и всичко запалва наоколо. Той е долен измамник. Взима жертвата, а после пак се нахвърля върху нас.

— Защото не му правите хубави подаръци, защото го поливате с кръв! — извика Ю.

— Ти ли ще ми кажеш какви дарове да дадем на Таута? — побесня накрая Дакид. Той се надигна и удари на момичето силен шамар. Извика: — Може би Таута обича такива непослушни момичета като теб, но хората никога няма да ги обичат.

Ю се хвана за бузата, която бе почервеняла, и се разплака. Изтича до вратата, но не можа да я отвори. Само удряше с юмруците си по нея.

— Пусни ме да изляза, пусни ме веднага!

Дакид я хвана грубо за роклята и я задърпа обратно към огнището, плесна ѝ още два шамара. Майка му, която се бе събудила от шума, дойде и го помоли:

— Дакид, остави момичето. Нали виждаш, че е малко и не разбира. Няма ли друг, на когото да изкараш яростта си?

Мъжът отпусна ръце. Сам не знаеше какво става с него. Как това глупаво седемгодишно дете успя да го ядоса така.

— Ела, момиченцето ми — каза старата жена ласкаво и придърпа Ю до себе си. — Ела да поспиш до мен, а утре ще се върнеш вкъщи.

Ю плачеше и тихо подхлъцна:

— Той обижда Таута. А Таута е добър, много е добър.

— Да, да — отговори усмихнато старицата. — Но сега е време да си лягаш. Хайде легни, поспи.

Те легнаха на сламеника и скоро заспаха. А Дакид седеше до огъня и гледаше със стиснати устни в него. Спомни си дядото и бабата, загинали тогава при последното голямо изригване. Не можеше да прости на Таута тази загуба.

* * *

На следващия ден всички видяха гердана на шията на Таута и скоро цялото село разбра какво се бе случило. Децата се забавляваха най-много. Измислиха за Ю прозвището: годеницата на Таута. Защото по обичая гердан се подаряваше на сватба. И когато Ю се появеше в селото, винаги няколко хлапета викаха след нея:

— Вижте, годеницата на Таута!

Ю в началото много се ядосваше и се нахвърляше върху тях, за да ги набие. Но успяваше да хване винаги само едно или две, другите избягваха и продължаваха да ѝ се подиграват. После постепенно свикна. Трябваше да помага на майка си, която бе родила петото си дете, и оставаше повече в къщата край нея. Баща ѝ не ѝ се скара заради гердана, когато разбра в какво се състоеше работата, но и не ѝ донесе нов.

Когато имаше време, пак посещаваше вълшебната гора и си играеше сама в нея. Тук никой не ѝ викаше, тук тя се чувстваше щастлива. Родителите ѝ, а после и цялото село просто свикнаха с мисълта, че Ю е много особено дете и че не могат да ѝ забранят да ходи при свещените дървета. Някои дори тайно се надяваха, че така техните духове няма да им се сърдят, че са занемарили грижите за тях и не им носеха повече дарове.

Дакид продължаваше да хули Таута, когато правеха жертвоприношения, а Таута оставаше все така тъжно усмихнат с гердана на шията. Годините се изнизваха, без той да безпокои селяните. Вулканът кротуваше и дори земята беше спокойна. Хората започнаха да се учудват на необичайното затишие. Като че ли черният демон ги бе забравил. Той вече не слизаше в своята гора и само старейшината недоволстваше. Беше се заканил на Таута да му отмъсти, а той не се показваше.

 

Минаха пет години. Кожената връв на гердана бе изгнила окончателно и една сутрин мидичките се изсипаха в краката на черния демон. Старата знахарка мина покрай статуята, видя станалото и се развайка горчиво на висок глас:

— Нещастие, нещастие ни чака! Черният демон ще се разсърди.

Жените дотичаха да видят какво бе станало и запригласяха на старицата. Скоро и мъжете им се струпаха покрай статуята. Старейшината рано бе излязъл по работа и нямаше да се върне в близките два дни. Никой не знаеше какво да предприемат.

И тогава усетиха първия трус. Не беше силен, но всички се изплашиха. Старицата извика:

— Бързо. Извикайте момичето. Само тя може да ни помогне сега.

Едно момче веднага изтича до къщата на Ю. Доведе я на площада. Тя бе станала стройно, красиво момиче, с големи, малко студени сиви очи и дълга руса коса на едри букли. Личаха първите белези, че се превръща в жена. Гърдите ѝ бяха набъбнали, ханшът беше започнал да се закръгля. Тя продължаваше да не играе с връстниците си, беше тиха, но своенравна. Старицата се обърна към нея:

— Виж какво се е случило с гердана ти. Мидичките паднаха и Таута се разсърди. Земята започна да трепери. Трябва да ни помогнеш да го успокоим.

Ю гледаше с тъжни очи Таута. През всичките тези години тя му се бе молила да се покаже поне веднъж, а той все я пренебрегваше. Сега може би щеше да дойде. Но не можеше да остави хората на селото да загинат, за да види Таута. Каза с твърд глас:

— Ще опитам да го успокоя. Но не знам дали ще ме послуша. Донесете ми нова здрава връвчица и малко чиста вода.

Една жена веднага изтича до близката къща и донесе нова кожена връв. Друга донесе вода. Ю се наведе и събра мидичките. Изми ги във водата и ги наниза на здравата връв. Завърза гердана на шията на Таута. След това клекна пред него и каза:

— Моля ти се, не се сърди. Времето си взе своето. Но аз оставам твоята годеница и ти подарявам нов гердан. Приеми този подарък и моята вярност за всички времена.

Селяните край нея с учудване и страхопочитание станаха свидетели на тази клетва. Момичето се бе обрекло на черния демон, за да ги спаси. След това Ю стана, отиде до Таута, погали го леко и го целуна. Тя бе годеницата му вече не само в подигравките на децата, тя стана наистина такава.

Обърна се и се усмихна на останалите. И тази усмивка толкова приличаше на усмивката на Таута, че присъстващите изтръпнаха. После каза:

— Таута не е лош демон. Вярно, той разтърсва земята и понякога бълва камъни, пепел и огън, но той предупреждава хората и те могат да избягнат нещастието, ако го послушат. Не е виновен Таута, че хората не искат да разберат. Страшни са неговите избухвания, но след това има дъжд и земята ни става плодородна. Не трябва да го ругаем, а трябва да му бъдем благодарни.

След това момичето се отправи към вълшебната гора. Селяните я следваха. Младите стъпваха за първи път там, а старите си спомняха всяко дърво, всеки храст. Защото във вълшебната гора всичко си оставаше така, както си е било преди векове, когато тя за първи път се бе появила тук.

Те стигнаха малката поляна, поклониха се на двете свещени дървета и им поднесоха цветя, както едно време. А Ю прегръщаше големия бук, който тихо почна да шумоли, и после се долепи до дъба, който отговори по същия начин. Селяните паднаха на колене от страхопочитание и пред дърветата, и пред момичето, а после си отидоха по домовете успокоени.

Ю остана до дъба, заслушана в нежните думи, които не разбираше, и започна да плаче. Не знаеше какво я бе накарало днес да действа и говори така, но вече знаеше, че тя завинаги бе обречена на Таута и на двамата му приятели.

* * *

Дакид се върна след два дни. Когато чу какво се бе случило, той побесня. Кой бе разрешил на това недорасло момиче да заеме мястото му и да провежда жертвоприношение? И какво жертвоприношение беше това? То не отговаряше на никакви правила. Отново хората се бяха поклонили на свещените дървета, обичай, който той така трудно бе изкоренил. А момичето се бе обрекло на Таута — това той не можеше да допусне.

Отгоре на всичко и земята се успокои, като че ли Таута бе приел саможертвата на Ю и отново кротуваше. Всичко, за което Дакид се бе борил през целия си живот, обичаите, които още дядо му бе въвел, всичко изведнъж беше загубило смисъл. Таута просто му се подиграваше.

А Дакид искаше да го предизвика, искаше да се бори с него.

Свика голямо събрание. Събраха се всички мъже от селото. Старейшината стана и се развика:

— Как допуснахте това? Защо нарушихте обичаите? Повярвахте на жените, като малки момчета се хванахте за края на полите им. Кой ще каже какво трябва да се направи, аз или това смахнато момиче?

Той изчака да види реакцията им, а те сведоха смутени глави пред яростния му поглед.

— Все още съм старейшината и знам по-добре какво трябва да се направи.

— Но тя ни помогна — измрънка един от мъжете, — Таута прие саможертвата ѝ и се успокои.

— Успокоил се е, но докога? Какво ще прави Таута с такава невеста. Той живее в другия свят и за да я получи, тя трябва да отиде при него.

Изведнъж Дакид видя спасителното решение. Ухили се. Беше улучил случайно пътя, по който можеше да отстрани тази опасна съперница. И реши да не се бави с тръгване по него.

— Таута винаги е искал кръв, само кръв го успокоява. Тя обеща да му стане невеста, нека му стане. Но така, както трябва. Не е достатъчно да подариш един гердан и да целунеш една статуя, за да стане тя невеста на Таута. Ще проведем истинска сватбена церемония. О, да, тя ще отиде при него!

Изплашени, мъжете го погледнаха, а Дакид се разхождаше със светнали очи и потриваше доволен ръце. Изглеждаше страшен в яростта си и не им обърна повече внимание. Те напуснаха смутени къщата му и се прибраха у дома. Там жените вече ги чакаха с питащи очи. Но мъжете бяха длъжни да не издават за какво си бяха говорили.

 

Бащата на Ю се прибра вкъщи притеснен. Извика дъщеря си и излезе с нея пред къщата. Не искаше майка ѝ да разбере за какво си говорят.

— Направи голяма глупост, като се намеси в работите на старейшината. Трябваше да го изчакаш.

— Но имаше опасност Таута да изригне дотогава — отговори Ю.

— Да — отвърна баща ѝ, — имаше такава опасност и ти наистина успя да я предотвратиш. Но Дакид е ревнив за славата си и няма да остави нещата така. Хич не ми хареса как говореше днес. Мисля, че е по-добре, ако се махнеш оттук. Утре заминавам пак със стока. Ела с мен. Нали обещах да ти покажа морето.

Ю го погледна изненадана и зарадвана. Но после сведе глава.

— Не мога да се махна сега, татко. Вече се обрекох на Таута и трябва да стоя близо до него. Може би иначе пак ще се разсърди.

Баща ѝ я погледна учуден. Та тя беше само на дванадесет години, а говореше така, като че ли е мъдра старица. Какво странно дете беше тя! Той я прегърна и я притисна силно до гърдите си.

— Ю, момичето ми, имам много лошо предчувствие. Моля ти се, ела с мен. После ще се върнеш при Таута.

— Не мога, татко. Не трябва сега да оставям селото в беда. Разплака се и каза тихо през сълзи: — Обичам те, татко. Моли се за мен, докато пътуваш.

— Ще се моля, дъще, ще се моля.

 

На сутринта той напусна къщата с натежало от мъка сърце. Ю му се усмихна и махна с ръка. Имаше чувството, че я вижда за последен път.

* * *

На площада отново се бяха събрали мъжете от селото. Недоволстваха. Сега те би трябвало да са на полето. Жътвата бе преминала, но земята трябваше да се подготви за ново засяване, а имаха и друга работа. Учудени обсъждаха за какво ли Дакид ги бе извикал още рано сутринта и защо трябва да носят брадвите и трионите.

Дакид излезе от къщата си и ги погледна. Провери дали всички са налице и носят секаческите инструменти. След това извика:

— Отиваме в гората и ще сечем големи дървета. Ще правим истинско жертвоприношение за Таута. Но този път с голяма клада.

Тръгнаха към гората, децата скачаха радостни покрай тях. Дакид вървеше в началото на тази процесия, като крачеше енергично напред. Въобще не поглеждаше към дърветата и мъжете учудени си шушукаха. Къде ли щеше да ги води? Стигнаха вълшебната гора и Дакид се спря за момент.

— Най-хубавите дървета растат в тази гора — каза той с трескав блясък в очите. — И там ще сечем.

Шумолене мина през хората. Те се спогледаха изплашени.

— Но това е свещената гора, там е забранено да се сече — възрази един старец.

— Вече не е забранено! — извика Дакид и без да обърне внимание на протестните възгласи на съселяните си, той тръгна напред. Другите го последваха нерешително.

 

— Ю, Ю! — Ири едва си пое дъх, дотичайки до къщата.

Ю, която преглеждаше боба, учудено повдигна глава.

Сестра ѝ стигна до нея и задъхана извика:

— Дакид поведе мъжете във вълшебната гора, ще секат там дървета за жертвен огън!

Ю скочи, изсипвайки боба на земята.

— Той иска да сече в свещената гора?

— Да, да, нали това ти казвам!

Без да обърне повече внимание на какво да е, Ю изтича към гората. Сестра ѝ я последва.

Нима Дакид бе стигнал вече дотам да посегне на свещената гора? Ю не искаше да повярва, но се измъчваше от страшни предчувствия. Чуваше мъжете в близката гора и затича още по-бързо. Излезе направо на малката поляна.

Селяните се бяха скупчили в края ѝ и гледаха с широко отворени от страх очи Дакид, който стоеше в средата на полянката, между двете свещени дървета, и сочеше към тях:

— Какво стоите като безумни магарета! Казах ви да отсечете тези дървета!

Ю се хвърли напред и извика ужасена:

— Не, Дакид, не! Сечи каквото искаш, но не и тези дървета!

— Ти ли ще ми кажеш какво да правя, хлапачка такава? — Дакид се изсмя като загубил ума си. — Какво чакате още, започвайте!

Но мъжете не помръднаха, бяха като сковани от страх. Някой направи опит да разубеди Дакид:

— Но Дакид, това са свещените дървета. Нашите дядовци и баби са се кланяли на тях. Страшна беда ще се стовари на главите ни, ако ги отсечем. Остави тази луда идея.

— Значи мислите, че съм луд? О, не, просто отдавна трябваше да престанете да се кланяте на тези дървета. Само Таута определя какво става в този свят, няма нищо друго свещено. Той дори не идва вече тук, отдавна се отказа от тези дървета. Ще ги пожертвам за него и той ще бъде доволен от нас.

— Това не е вярно! — извика Ю, — Таута обича тези дървета. Те са негови приятели.

— Кой измисли тези глупости? Кой каза, че те са приятели на Таута? Някой да го е чул да казва това? — Дакид със силен глас се обърна към всички: — Никой! Отсечете ги!

— Не — Ю се хвърли в краката му и заплака. — Моля ти се, Дакид, пощади тези дървета. Има толкова други наоколо.

Тя умоляващо обхвана коленете му. Старейшината грубо я отблъсна и каза вбесен:

— Нали си невестата на Таута. Това ще ти е сватбен подарък за него.

— Не, Дакид, не — Ю се раздираше от плач. — Ако искаш, вземи моя живот, жертвай него за Таута, но не тези дървета, не тях!

Дакид се засмя и извика на селяните:

— Вижте вашата нова жрица как е готова да умре за тези дървета. Те означават за нея повече от Таута. Тя просто е привърженик на старите погрешни вярвания. Е, какво още стоите! Или искате да приема нейното предложение?

Объркани, мъжете се спогледаха. Знаеха, че не могат да повлияят на Дакид. И се подчиниха. Разделиха се на две групи и вдигнаха секирите.

Ю обезумяла се нахвърли към бука, не давайки на мъжете да го наранят. Притисна обляното със сълзи лице към него и чу отново нежната песен. Обърна се към секачите и извика:

— Как ще отсечете това дърво, то пее най-хубавата песен на света! А дъбът говори с нежен глас.

— Каква песен, глупачка такава? — Дакид долепи ухото към дървото. — Не чувам никаква песен.

Той пристъпи към дъба. И там се заслуша.

— И няма никакви думи. Е, убедете се сами, щом не ми вярвайте!

Мъжете се заслушаха, но нищо не доловиха.

— Убедихте ли се сега, че това момиче или е лъжкиня, или е откачила? Махнете я оттам и почнете!

Откъснаха Ю от бука и първите парчета дървесина се разлетяха. Ю, отчаяна и като полудяла, се хвърли към дъба, към който също се бяха отправили първите удари. Отново чу думите му и тя се разплака още по-силно. Шепнеше:

— Простете на селяните, те не са виновни. Те не ви чуват. Обичам ви, обичам ви.

Дакид я издърпа от дърветата, като я държеше здраво, за да не може да пречи на сечта. В гората бяха дотичали и жените, когато чуха какво бе намислил Дакид, и сега гледаха с ужас тази страшна картина. Заплакаха заедно с Ю и се молеха тихичко духът на дърветата да не ги накаже за това кощунство. А Ю продължаваше да плаче и да стене тихо:

— Приятелите ми, приятелите ми! — без да обръща внимание на ударите на Дакид, който се опита да я укроти.

Изведнъж Ю се откъсна и застана пред него. Лицето ѝ придоби сурово изражение и тя каза със силен глас:

— Проклет да си, Дакид, за това, което направи днес. Нека Таута те накаже!

 

Пръв падна огромният бук. Събори при падането си още много дървета. Ю отиде до короната му и нежно погали клоните и листата му. Шепнеше им ласкави думи и плачеше тихо край тях. Чак късно следобед повалиха дъба. Отрязаха клоните му и ги нарязаха с триони. Ю и него оплакваше, както се оплаква смъртта на скъп роднина или приятел. Жените се опитваха да я успокоят, но тя не им обръщаше внимание. Стоеше покрай повалените си приятели и не желаеше да си тръгне към къщи. Майка ѝ ѝ донесе малко храна, до която тя не се докосна, и одеяло, за да не измръзне в настъпващия вечерен хлад. Не се прибра през нощта. Лежеше до трупите на приятелите си и заспа покрай тях.

Чак на края на втория ден завършиха работата и разпръснаха трупите на голямата поляна да съхнат. Времето беше слънчево и ветровито и в края на лунния период те ги превозиха на големия площад в средата на селото, за да ги редят на клада. Дакид им бе заповядвал да издялкат голям пилон от ствола на бука. Изправиха го в средата и редиха трупите със суха слама между тях покрай него. Кладата стана висока и широка. От пилона само два метра стърчаха над нея.

Всички се чудеха какво бе намислил Дакид по-нататък. С какво ли щяха да гасят огромния огън, който щеше да се издигне от тази клада? Но той не говореше с никого за плановете си. Само обикаляше и нареждаше като в транс.

Накрая всичко беше готово. Кладата се изправяше срещу статуята на Таута. Дакид повика цялото село за вечерта на площада.

* * *

Заедно с майка си, която държеше братчето ѝ на ръце, Тер, Ири и малката ѝ сестричка, Ю се отправи към селото. Беше като замаяна. През последните дни тя почти не бе яла и спала. Гледаше като обезумяла пред себе си и само понякога вдигаше глава, а очите ѝ излъчваха студен и суров поглед. Никой не смееше да я закачи. Дори домашните я избягваха. Страхуваха се от нейния гняв. Страхуваха се да не прокълне и тях.

Скоро селяните бяха заобиколили кладата и статуята и чакаха с любопитство да разберат какво ще стане по-нататък. Ю отиде до статуята на Таута и седна до него, опряла глава на ръката му. Никой не ѝ забрани това. Тя беше годеницата на Таута и имаше право на тази близост.

Дакид излезе напред между статуята и кладата и започна на висок глас:

— Аз ви обещах да направя истинско жертвоприношение на Таута. Този огромен огън ще гори за него. Освен това аз ще довърша това, което вие започнахте в мое отсъствие. Ю се обрече да бъде годеницата на Таута, а аз ще ги бракосъчетая тази вечер.

Видя учудените лица на съселяните си и чу тихия им шепот. В него гореше неугасим огън. Най-накрая той щеше да отмъсти на Таута! Колко дълго бе чакал този момент. Злорадството го изпълни докрай.

— Сигурно ще се учудите, че не приготвих овен за жертва. Но какво може да стори кръвта на един овен за този огън? Той трябва да бъде гасен с друга кръв, по друг начин.

Обърна се към Ю и извика:

— Ю, ела насам!

Предчувствайки бедата, майката на Ю изпищя. Другите наоколо я погледнаха учудени. Една съседка взе детенцето и се опита да успокои жената. Ю стана бавно и се отправи към Дакид. Застана горда пред него и тихо, така че само той да я чуе, каза:

— Ако направиш каквото си намислил сега, ти ще съжаляваш за това до края на дните си, а и след това.

Дакид за миг се стресна, но после се изсмя презрително. Хвана момичето здраво за ръцете и се обърна към останалите:

— Предавам тази мома на Таута. Но има само един начин тя да достигне до него.

Накара Ю да се изкачи на кладата, като я следваше. Ю не направи опит да избяга. Остави се да бъде завързана здраво към пилона. А селяните изпаднаха в паника. Жените се разкрещяха, притискайки децата до себе си. Мъжете стояха безмълвни, неспособни да отреагират на чудовищното намерение на старейшината. Дакид, стоящ горе на кладата, се обърна към тях:

— Ето ви жертвата, жертва, която подобава на Таута. Той не се насища с кръвта на един овен. На него му трябват човешки живота. Взима ги, като изригва и убива нашите близки. Нека задоволим глада му с един-единствен живот. Ю е неговата невеста, нека му я изпратим!

— Дъщеря ми, дъщеря ми! — изкрещя майката на Ю, обезумяла от скръб. А най-старият човек в селото се обади с треперещ глас:

— Дакид, опомни се! Та тя е още дете! Какво ще кажеш на баща ѝ, когато се прибере?

— Тя сама пожела да е годеницата на Таута, не аз я избрах за това — отговори Дакид с внушаващ и силен глас.

Той слезе от кладата, отиде до близкия малък огън, взе дълъг горящ клон и го вдигна към небето.

— О, Таута, о, Таута, чуй нашата молба,

не е нужно да раздрусаш земята, ние ще я раздрусаме вместо теб,

не е нужно да запалиш огъня си, ние ще го запалим вместо теб,

не е нужно да проливаш кръвта ни, ние ще я пролеем вместо теб!

О, Таута, о, Таута, чуй песента ни!

Той размахваше клона, тропаше в такт с песента и обикаляше кладата, запалвайки я от четирите страни. После хвърли шепа зърна в огъня и изпръска малко бира върху него, като продължаваше да пее:

— О, Таута, о, Таута, чуй нашата молба,

ние ти даваме от храната си,

ние ти даваме от водата си,

ние ти даваме от децата си!

О, Таута, о, Таута, чуй песента ни!

Огънят се разпалваше бързо от сухата слама и се дигаше все по-нагоре. Жените се вайкаха, децата пищяха, а мъжете стояха безмълвни, неспособни да участват в жестокия ритуал. Впериха погледите си в статуята на Таута с надежда той да прекъсне страшното зрелище. Но Таута все така тъжно се усмихваше.

Ю се натискаше към ствола на бука и мислеше за песента, която вече не звучеше оттам. Сълзи се стекоха по бузите ѝ. Изведнъж се стегна и извика на висок глас:

— Майко, Ири, Тер, не плачете! Таута ще отмъсти за мен!

А после добави с нова сила:

— Таута, Таута, пощади това село, пощади тези бедни хора! Нека гневът ти се стовари само на главата на този жесток жрец!

След това се закашля от силния дим. Хората край кладата вече не се вайкаха, бяха останали без глас. Стана горещо и те се отдръпнаха. Гледаха как огънят се разпалваше, как полази към хубавото момиче на върха. И с ненавист се взираха в обезумелия танц на старейшината, който продължаваше да пее песента си и да тропа с крака. После чуха страшния рев на момичето, от който кръвта им замръзна в жилите. Тя гореше като факел на фона на тъмния планински масив. Трептение мина през земята и всички се хвърлиха на колене. Молеха Таута да им прости, да пощади къщите и живота им.

 

Кладата горя цялата нощ. На сутринта бе останала голяма купчина изгорели трупи и пепел, между които още лазеха пламъчета. Пилонът все още стоеше, целият почернял. В основата му намериха сиво-бежова пепел и крехки остатъци от изгоряла кост. Смесиха изгорелите останки на дърветата и момичето и ги погребаха заедно на селското гробище. Жените се събраха край гроба и оплакваха с майка ѝ, братята и сестрите ѝ момичето, което ги бе спасило от гнева на Таута и бе станало жертва на ревнивия старейшина.

А Дакид стоеше на площада, вперил поглед в обгорения пилон, който продължаваше да стърчи срещу статуята. Чувстваше се изпразнен. Беше унищожил двете свещени дървета, беше погубил хубавото момиче и не бе постигнал нищо. Таута седеше там и се усмихваше, земята бе спокойна, вулканът си пушеше с тънка струйка както винаги, и слънцето огряваше всичко наоколо. Хората го заобикаляха отдалеч, никой не го закачаше. И това бе най-жестокото. Защото Дакид чакаше реакцията, чакаше възмездието.

Стоя така до обяд, прибра се за малко да яде и пак застана там. Празен, абсолютно празен.

 

Така минаха три дни. Дакид продължаваше да стои пред останките на кладата, неспособен да се откъсне от това място. Следобед се появиха първите облаци и подухна свеж ветрец. Облаците ставаха все по-едри и по-тъмни. Небето почерня. Задуха с все сила. Мъжете бързаха от полето към къщи, жените викаха децата си. Идваше буря, голяма буря. Нима най-накрая Таута се бе разсърдил?

Живеещите край площада надничаха из прозорците и гледаха изплашени самотната фигура на старейшината, изправена до черния пилон. Вятърът развяваше ризата и косата му и той придоби призрачен вид. Появиха се първите светкавици, чу се далечен грохот. И изведнъж стихията ги връхлетя с неудържима сила. Дъжд се изсипа, вятърът го носеше и удряше срещу къщите. Мълниите се забиваха наблизо и гръмотевиците проглушаваха ушите им.

А Дакид продължаваше да стои там, навън, и се полюляваше от вятъра. Вдигаше лице към небето и се смееше без глас. Таута идеше, идеше най-накрая! Той издигаше ръцете си към небето и викаше:

— Таута, Таута! Ела да се боря с теб! — Но вятърът отнесе думите му, дъждът ги изми. И тогава една огромна мълния порази старейшината. Тя освети всичко наоколо и заслепи хората, вперили поглед в Дакид. За миг той се превърна в черно парче изгоряло месо. А гърмът накара къщите да треперят.

След това бурята бързо се успокои. Селяните излязоха на площада и отнесоха останките на старейшината. Таута бе чул последната молитва на Ю, бе отмъстил само на Дакид, а не на цялото село. Под лъчите на изгряващото зад облаците вечерно слънце жителите се събраха на площада, коленичиха в калта пред статуята на Таута и тихо му благодариха.