Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за боговете (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 10 гласа)

Информация

Източник: http://truden.com

История

  1. — Добавяне

Щурецът скочи от тревичката върху камъчето и започна да свири. Момчето взе дълго стъбло от суха трева и го подбутна. Изплашено, насекомото направи голям скок напред. Но не успя да избяга от детските ръце. Изведнъж светът потъна в мрак и щурчето правеше отчаяни опити да се спаси от него.

Седнало в тревата, момчето държеше събраните длани до ухото си. Усмихнат и със затворени очи, той се заслуша. След това бавно отвори дланите пред очите си и скочи изплашено на крака. Щурецът, оказал се изведнъж на свобода, бе объркал посоката за бягство и бе кацнал на носа му. Момчето замаха към носа си и се засмя високо.

— Ка, къде пак се мотаеш! Ела да ми помогнеш!

Въздъхвайки тежко, момчето се върна към къщата. Хич не му се занимаваше с чистене на гъби. Обичаше да ги бере в гората, обичаше да ги яде, но всичко между тези две дейности въобще не обичаше. Защо хората не можеха да ядат всичко направо така, както животните?

Отиде при по-голямата си сестра, която му подаде ножче.

— И побързай малко, иначе няма какво да ядем на обяд — подкани го тя.

Той седна с гръб към слънцето и за да отмъсти поне малко на сестра си, задето го караше да работи, започна да я ядосва:

— През нощта пак видях големия дявол!

Сестра му спря и го погледна ядосана:

— Престани да говориш глупости. Никой не може да го види. Само си измисляш.

— Не си измислям, видях го! — Ка остави чистата гъба в кошницата и стана. Разпери ръце като птица в полет и ги размаха.

— Ей такъв, с огромни черни криле, летеше и кацна на малката поляна между ония големи дървета. А после пак отлетя.

— Седни веднага и продължавай да чистиш! И не смей да разказваш тези неща на татко. Само ще те набие.

Нура се безпокоеше за брат си. Още от съвсем малък той разправяше за черния демон. А хората в селото се страхуваха само когато чуеха за него. Майка ѝ разказа как преди много години в селото живеел един смахнат старец, който също все разправял за него. Уж го виждал как посещава свещената гора. Баба ѝ ѝ беше разказала, че старецът се родил малко след голямото изригване на вулкана Таута и след като свещената гора се бе появила една сутрин върху изгорената тогава равнина.

Сега отново всичко бе покрито с гори, но свещената гора все така си личеше с многовековните си дървета. Селяните я отбягваха. Влизаха вътре само на празника на пролетното и есенното слънце, за да се кланят на двете огромни дървета в средата на тази гора. Украсяваха ги с венци от цветя и ги молеха за богата реколта.

Този старец им казал, че гората принадлежи на черния демон, който карал земята да трепери и вулканът да изригва, когато хората не живеели в мир със съседите си. Разправял, че бил огромен и черен, с дълга опашка и рога на главата. Никой не му повярвал. Докато един ден не се бяха сдърпали с хората от съседното село за някаква мина на склона на вулкана. Тогава старецът ги предупредил, че ако не уредят мирно въпроса, черният демон ще ги накаже. Всички му се изсмели, но през нощта видели, че нещо свети в свещената гора, а на сутринта имало страшно земетресение. Къщите им се срутили и те едва се спасили. Оттогава избягвали стареца, който още няколко пъти бил предсказал беди.

Никой друг не можеше да види този демон, но няколко души разправяха, че са го почувствали в гората и че от срах косата им настръхнала. Там растяха най-вкусните плодове и най-големите гъби, но малко хора смееха да влязат в нея. Нура бе влизала в тази гора само на празниците заедно с много други хора, въпреки че тя се намираше съвсем наблизо. Никога не бе усетила нещо особено и затова не вярваше много на тези приказки. Безпокоеше се обаче за Ка. Ако другите разберат, че също вижда демона, ще сметнат, че ще им носи беди.

Приключиха с чистенето на гъбите и Ка радостно скочи. Утре щеше да се катери с баща си по склона на Таута, за да съберат от ония червеникави камъни, които се претопяваха и после се правеха ножове от тях. Беше малък, за да носи много, но трябваше да се научи да ги намира. Рук, големият му брат, също щеше да дойде. Чакаше с нетърпение това приключение.

* * *

Седнаха да починат и отправиха взор към селото под тях. Рук отвърза стомната с вода и всички пиха. Беше горещо, отдавна не бе валяло. Ка се излегна върху гладък камък и отправи поглед към малко бяло облаче. Приличаше на овчица, само краката му липсваха. Чу как баща му разправя на брат му:

— Ако скоро не вали, ни чака гладна зима.

— Казват, че другаде не е такава суша — обади се Рук. — Само край Таута времето е непрекъснато слънчево.

— Това никак не ми харесва — баща му хвърли поглед към върха на Таута. — Дано планината остава спокойна.

— Виж, изглежда само свещената гора задържа достатъчно влага — Рук посочи към почти кръглото петно, което се открояваше със зеления си цвят и високите си дървета.

— Изворът му никога не пресъхва. Духовете на свещените дървета го пазят — отвърна баща му.

— Не, татко — извика Ка и седна, — не духовете на свещените дървета. Пази го големият черен дявол! А свещените дървета са негови приятели и той им идва на гости.

Баща му и брат му го погледнаха ококорени.

— Кой ти е разправял тези бабини дивотии? — попита строго баща му. — Няма никакъв черен дявол.

— Има! Вчера пак го видях в гората. Изглежда ей, ей-й… така! — Ка размаха ръцете и подскочи, за да имитира летежа на демона. — Много е страшен.

Баща му го хвана за ръката, придърпа го грубо към себе си и процеди тихо през зъби:

— Няма никакъв черен дявол, разбра ли? И ако те чуя още веднъж да говориш за него, ще ти посиня задника от бой!

Пусна го и Ка се разплака. Ръката го болеше силно. Той стана и се отправи обиден нагоре по склона. Защо никой не му вярваше? Защо другите не виждаха демона? Как да им докаже, че е прав?

Придвижваше се напред, помагайки си с ръце. Не обърна внимание на виковете на баща си и на брат си. Искаше да стигне най-горе, там, на ръба на кратера, за да погледне вътре и да види бълбукащата земя, за която големите разправяха.

Въпреки че скоро се умори, той упорито продължаваше нагоре. Баща му и брат му се бяха превърнали в малки точки на склона. Задуха вятър и се понесе странна миризма. Направо си смърдеше. Ка се огледа. Колко малко беше станало всичко под него! Виждаше равнината, покрита с гори и поля, виждаше селото като захвърлен парцал, а в далечината други, по-малки парцалчета. Това бяха други села, по-далеч от Таута. Погледна нагоре. Оставаше му още малко до ръба и въпреки че миризмата ставаше все по-гадна, той продължи, докато не го стигна.

Усети леко трептене под краката и ръцете си и внимателно се изтегли до ръба, за да хвърли един поглед навътре в Таута. Запуши си носа и отвори широко очи. Видя бълбукащата земя и дима, който се носеше над нея и се издигаше към него. Отвърна глава и се закашля. Изпързаля се надолу по външния ръб. Спря го един камък. Пое дъх и тогава го видя.

Седеше на два метра от него на друг камък и му се усмихваше. Земята отново се разклати и всичко потъна в тази смърдяща мъгла.

— Голям герой си, Ка — заговори го огромният дявол пред него. — Но сега е време да се махнеш оттук. Върни се вкъщи и кажи на всички да избягат по-далеч от Таута. А който не успее, да се скрие в свещената гора.

Той го взе на ръце и се издигна във въздуха. Ка нямаше време да се изплаши. Усещаше как въздухът свистеше край ушите му и пред очите му прелетяха картини. След това всичко потъна в мрак …

 

… Дай още малко вода, Рук! Май идва на себе си.

Ка усети хладката течност върху лицето си и я избърса с ръце. Седна и се огледа. Баща му коленичеше пред него и го гледаше загрижен. След това лицето му се вкамени.

— Само да те отведа вкъщи и ще видиш! Едва те намерихме нагоре по склона.

— Татко — извика Ка развълнуван. — Трябва да бягаме! Трябва да бягаме от Таута!

Баща му хвърли поглед нагоре към върха.

— Да, май си прав. Трябва да побързаме.

Той изхвърли торбата с червената скала, която бяха събирали през целия ден, и нарами сина си. Затича заедно с Рук надолу по склона. Земята отново се разлюля. Търкаляха се камъни. Когато стигнаха първите дървета, Ка се обърна и видя върха на Таута забулен в облак. Гледаше животните, които заедно с тях бягаха надолу по склона. И чак тогава се изплаши. Вкопчи се в баща си и скри лицето си в рамото му.

— Ще ме удушиш, момче!

Баща му се освободи от здравата хватка и го свали от гърба си.

— Повърви малко сам. Таута се поуспокои.

Въпреки това те бързаха надолу. Когато стигнаха селото, Ка видя старците събрани в средата му с поглед, отправен към Таута. Обсъждаха оживено какво да правят. Той изтича при тях и извика:

— Трябва да бягаме! А който не може, да се премести в свещената гора. Така ми каза черният демон.

Всички се втренчиха в него. Баща му дотича и му зашлеви силна плесница, от която Ка излетя настрана.

— Престани веднага с тези глупости! — извика му той, а след това се обърна към старците: — Простете момчето. Той не знае какво приказва. Качи се нагоре по Таута и вдиша отровните му пари. После се свлече надолу. Сигурно просто още не е дошъл на себе си.

Ка избяга разплакан. Затича се вкъщи и разказа на майка си какво му се бе случило. Тя се опита да го успокои:

— Ка — галеше го тя, — ти не трябваше да се качваш на върха на Таута. Този смърдящ дим е опасен и ти е замаял главата.

Тя си спомни за онзи старец, за когото ѝ беше разправяла баба ѝ. За това, че неговите видения винаги се бяха оказвали истина. Стана и започна да събира най-важните вещи. Таута и друг път се бе канел да изригне, но след това пак се успокояваше. За всеки случай искаше да бъде готова.

Мъжът ѝ се върна и каза:

— Старейшините решиха да почакаме. Засега Таута се поуспокои. Какво стана с Ка, прибра ли се?

— Излезе навън да поиграе.

— Безпокои ме това момче. Пак разправяше за черния демон.

— Сигурно е от отровната мъгла — отвърна жена му.

— Не. Намерихме го доста далеч от върха. Не може да се е свлякъл чак отгоре. Щеше да се пребие. Той и преди да се качи, разправяше за него.

— На мен ми разправи още вчера — обади се Нура, — че го бил виждал в свещената гора.

— Трябва да поговориш сериозно с него — каза Рук на баща си. — Ще ни изложи пред цялото село.

— Ами ако е прав? Ако наистина го вижда? — попита тихо жената.

— Не започвай сега и ти! — отряза я мъжът ѝ и излезе от къщата. Рук го последва. Жената се обърна към голямата си дъщеря:

— Приготви за всеки случай малките, Нура. Имам лошо предчувствие. Аз ще приготвя нещо за ядене.

* * *

— Ка, Ка, къде изчезна? — Нура викаше за кой ли път. Вече я болеше гърлото. Търсеше го от един час. Не се беше прибрал вкъщи за обяд. След като нощта премина спокойно, на закуска всички го взеха на подбив, задето щял да бяга още вчера от Таута. Той не издържа и, недоизял всичко, изтича навън. Оттогава никой не го бе виждал.

Спря се и се замисли. Къде може да се е скрил? И изведнъж се сети. Та той вярваше в това, което уж бил разбрал от черния демон! А това означава, че се е скрил там, където смяташе, че ще бъде на сигурно място.

Нура решително се отправи към свещената гора. Стигайки началото ѝ, тя се спря и пак извика. Но Ка не се обади. Трябваше да влезе в гората.

Колебаеше се. Много добре си личеше къде започваше вълшебната гора. Тревата изведнъж растеше поне два пъти по-високо и не бе пожълтяла, храстите бяха по-гъсти и зелени, дърветата имаха дебели стволове и тих ветрец духаше между тях.

Но след това тя помисли за Ка, който се намираше някъде там, и решително пристъпи напред. Проправи си път през гъсталака и скоро стигна голямата поляна. Спря се и отново извика.

— Нура! — чу тя Ка да вика в далечината и се затича натам. Намери го до поточето да си играе с водата.

— Ка, какво правиш тук? Знаеш ли откога те търся. Ела да се връщаме вкъщи.

— Никъде няма да ходя — отговори Ка твърдо. — Тук ми е хубаво, а вкъщи всички само ми се присмиват.

— Не си ли гладен? — Нура се опита да го убеди. Не ѝ се искаше да го влачи след себе си през цялото време.

— Не. Изядох много ягоди, а те са страшно вкусни. Опитай и ти! — Той ѝ показа една малка купчинка едри ягоди до себе си. Нура клекна и си взе. Наистина бяха много хубави. Чудеше се защо никой не ги береше. Засега нищо страшно не откри в тази гора. Седна до брат си и се събу. Водата беше студена и приятна в тази жега. Изведнъж Ка извика:

— Виж, виж Таута!

Тя погледна към вулкана и замръзна. Върхът не се виждаше от гъсти черни облаци. И тогава чуха страшния рев, от който им замръзна кръвта в жилите. Огромни камъни политаха към небето. Двамата скочиха на крака. Нура бързо си завърза сандалите.

— Бързо вкъщи, трябва да бягаме! — извика тя. Зачуди се, че земята под нея не трепваше. Хвана Ка за ръка и те се затичаха. Когато стигнаха края на свещената гора, двамата се спряха и загледаха поразени пред себе си.

Само на крачка от тях земята се люлееше, дърветата охкаха и скърцаха. Наоколо се сипеше дъжд от горещи камъни. Сухата трева се бе запалила тук-там и пожарът бързо се разпространяваше.

Нура се обърна към Ка:

— Остани тук! Аз ще изтичам до вкъщи и ще се опитам да доведа другите. Дано успея.

И тя се затича напред, като пазеше главата си от падащите камъни само с ръце. А Ка викаше след нея:

— Нура, недей! Върни се, не ме оставяй сам!

Падна на колене и заплака. Сключи ръце и започна да се моли за първи път в живота си:

— Черен демон, черен демон, моля помогни! Помогни на сестра ми да стигне до къщата. Помогни на майка ми, на баща ми, на малките ми сестри и на брат ми да стигнат дотук. Не допускай да остана сам — много ти се моля.

Сълзи се стичаха по бузите му. Той вече знаеше, че няма да ги види отново.

* * *

Гивок се обърна към Аниор и извика радостно:

— Нериф се връща!

Аниор стана и се премести в зоната на пристигане. Радваше се да види отново Нериф, но и се притесняваше. Още миналия път, след първия си живот на Аритан, Нериф го бе обвинил, че този начин на управление на планетата е много жесток. А сега той имаше зад себе си един наистина труден живот. Не го бяха програмирали така. Аниор нямаше влияние върху съдбата на отделния човек в системата си.

Този път Нериф бе успял да наложи основите на новата религия на Аритан. Но плати висока цена. Останал кръгъл сирак още на шест години, той бе намерил подслон при един старец, който по чудо бе преживял изригването на Таута. Обикаляха с него селата наоколо и старецът навсякъде разказваше как Ка бе предрекъл голямото изригване на вулкана и как не му бяха повярвали. Хората се отнасяха към него с уважение, но и със страх. Беше на десет, когато старецът умря, и трябваше да си печели хляба като ратай. Станал младеж, той предсказа следващото голямо земетресение и този път вече го послушаха. След този случай Ка попадна под грижите на един известен билкар и научи неговия занаят.

Започна да се замогва със способностите си на гадател и знахар, създаде семейство. Но отново го настигна нещастие. Жена му умря при раждането на второто им дете, малко след това и бебето. Ка остана сам с дъщеря си и се грижеше за нея. Обикаляше и предлагаше билките си. Скоро стана известен и като проповедник, защото не престана да разказва за черния демон, който предупредил хората, а те не го бяха послушали. Наричали го демона на Таута. Умря малко след сватбата на дъщеря си от отравяне с неизвестна гъба.

 

Нериф се огледа учуден. Още не проумяваше къде бе попаднал. Седеше на зелен хълм, обграден от черно пространство с безброй звезди. Знаеше, че бе умрял, очакваше го. И тогава видя демона. Скочи изплашен и се хвърли пред него на колене:

— Моля ти се, демоне на Таута, пощади хората, не ги убивай!

Аниор спря и сърдечният му център се сви от болка. Клекна пред него и го погали леко.

— Нериф, Нериф, аз съм, Аниор. Не ме ли позна?

Нериф плахо повдигна глава и видя тъжната усмивка на лицето на Аниор. Почувства нежността, която излъчваше, и постепенно паметта му се върна.

— Аниор! — извика той и го прегърна. След това свали смутен ръцете си и го огледа отново. Аниор стана и разтвори крилата си. Нериф направи същото, като явно се учудваше на факта, че притежава такива, и те прелетяха в централата. Чак тук той отново си спомни всичко.

Гивок дойде и го прегърна приятелски.

— Ако слезеш още няколко пъти във физическия свят, няма да ни познаваш вече — смееше се той. Беше наблюдавал какво стана в зоната за пристигане.

— Може би е по-добре да престоявам след физическата си смърт малко на междинното ниво заедно с другите умрели — отговори Нериф усмихнат. — Някак си този преход е много рязък, когато си забравил всичко за себе си.

— Ще го имаме предвид следващия път — обади се Аниор. — По добре си почивай сега, после ще се видим.

Нериф го погледна и се втресе. Засмя се:

— Все още не мога да видя в теб Аниор, за мен си се превърнал в черния демон.

Аниор се засмя:

— Какво да правя, та аз съм си такъв.

Нериф се поздрави и с другите диаба и рутези и се оттегли.

 

По-късно Аниор го посети в зоната за почивка. Нериф си бе изградил нещо подобно на хълм с къща и седеше на пейка пред нея. В далечината се виждаше планина с вулкан. Много напомняше за Таута.

Аниор се огледа и въздъхна. Нериф трудно щеше да се откъсне от това видение от детството си. Седна до него и помълча. Чувстваше упрека на Нериф.

— Опитвах се да ви спася — започна тихо Аниор.

— Да, зная. — Нериф не откъсна очи от вулкана. — Но направи матрицата за изригването.

— Смяташ, че греша с тази тактика? — попита Аниор.

Нериф не отговори. Аниор опита да обясни:

— Ти не познаваш другото зло. Не знаеш какво е, когато други хора изколят семейството ти, когато изнасилят майка ти и сестра ти и стъпкат малкото ти братче. Мислиш ли, че ще бъде по-добре от сляпата стихия?

— Но тогава ти можеш да се отбраняваш, можеш да прогониш врага, да му отмъстиш. А срещу стихията нищо не можеш да направиш — възрази Нериф.

— Да. Ще можеш да мразиш и да се превърнеш в точно такъв убиец като другите.

— И сега хората на Аритан мразят, мразят теб.

Аниор добре разбираше какви последици ще има този подход. Но не желаеше аританите да минат през ада, през който бяха минали и земляните, и сатарианите, и още много други физически раси.

— Нека ме мразят. Важно е да обичат себе си, да бъдат солидарни. А рано или късно те ще се научат да избягват катастрофите, да намаляват щетите от тях.

— Ех, тогава ще им измислиш нещо друго — каза Нериф горчиво, — ще пратиш някаква болест или опасно изобретение. И пак ще умрат много хора.

Аниор се засмя.

— Опасни изобретения те сами ще си създадат, в това съм сигурен.

А по-сериозно продължи:

— Смъртта е част от физическия живот, тя не може да се избегне. Както и страхът.

Нериф възрази с болка в гласа:

— Защо не могат да живеят както тук, в астралния свят? И при нас не всичко е наред — има и страсти, има дори войни. Но не познаваме смъртта и болестите. Колко по-хубаво щеше да се живее във физическия свят, ако тези беди ги нямаше.

— Не знам дали си прав — отговори Аниор замислен. — Може би ако ги нямаше, животът щеше да бъде по-блудкав, по-скучен. Може би ако нямаше мъката, нямаше да го има и щастието. Смъртта ти дава възможност да се раждаш и да се радваш на живота.

Те продължаваха да седят един до друг, всеки потънал в мислите си. Имаше ли въобще някой, който можеше да даде отговор на въпроса, защо всичко е именно така, а не иначе? И имаше ли въобще смисъл този въпрос да бъде задаван?

* * *

Дъждът не искаше да спре. Вече няколко дни все валеше. Воег отбеляза доволен, че правилно бе напрегнал всичките си сили още есента и бе завършил тази къща. Оказа се здрава и топла. И как няма да е така, когато беше изградена от най-добрия майстор-строител в цялата област? Той остави инструмента си до полуготовия пилон редом със здравата табуретка, на която седеше, и опъна гръб. Огледа работата си и се възхити от себе си. Щеше да придаде на тази греда формата на завита около дърво змия. Когато я заглади и я напои с разтвора от мазнини и смоли, смесен със сока от три различни растения, пилонът не само щеше да се превърне в красива вещ, а и щеше да бъде здрав и устойчив на вода и дори на огън. Сам бе експериментирал, докато намери начин да постигне този ефект и да създаде тази смес. Някога щеше да предаде тайната за приготвянето ѝ на сина си.

Усмихнат, обърна глава към жена си. Рида шеташе из къщата. Очите му обходиха фигурата на младата и красива жена. Беше бременна, но още не ѝ личеше. Усещайки погледа му, тя се доближи усмихната и Воег я притегли към себе си. Тя седна в скута му и разгледа парчето дърво.

— Много красиво ще стане — възхити се тя и се облегна на мъжа си. Той я прегърна и я погали по снагата.

— Искам да извая теб, за да помня на старини колко красива си била — прошепна Воег. Мушна ръката си под полата ѝ и погали нежно меката плът на хълбоците ѝ. Рида го прегърна и целуна.

— Стари развратнико! За какво ти е статуя, когато можеш да ме имаш жива.

Засмя се и усети как ръката му стигна корема ѝ и бавно се плъзна от пъпа надолу. Обичаше тази ръка, която умееше не само да вае красиви форми от дърво. Ръката стигна мястото между краката ѝ, Рида изтръпна и захапа Воег нежно за ухото.

— Ненаситник такъв — прошепна тя, — не се ли умори тази сутрин.

— Не мога да се наситя на теб — засмя се Воег, подхвана Рида и я изправи пред себе си. Развърза въжето край талията ѝ и изхлузи роклята. — Сега ще те огледам хубаво, а после ще отсека стройно дърво и ще повтарям всяка извивка на тялото ти върху него.

— Какво правиш, Воег — засмя се Рида, — а ако някой дойде сега?

— Кой ще дойде в този дъжд? — отговори Воег засмян и очите му започнаха да изучават всеки сантиметър на това красиво тяло. Сложи ръцете си на раменете ѝ и притискайки леко плътта ѝ, те започнаха да се плъзгат по бялото и стройно тяло на Рида.

Тя затвори очи, когато той стигна до гърдите ѝ и погали нежно зърната им. След това ръцете му се плъзнаха към гърба ѝ, минаха от двете страни на гръбнака и когато обхванаха кръглите ѝ задни части, той не издържа и притисна устните си до корема ѝ. Рида се изсмя и каза:

— Ти никога няма да можеш да ме изваеш цялата. Не успяваш да ме огледаш.

— Ще те извая парче по парче — отвърна Воег щастлив.

Придърпа я в скута си. Тя усети през дрехата силното му желание и се притисна до него, кръстосвайки крака на кръста му. Устните му обхванаха зърната на гърдите ѝ, а ръцете му лазеха по гърба ѝ. Рида тихичко изстена от удоволствие. Помогна му да свали ризата си, а той развърза панталона. Любеха се така, като че ли им бе за последен път, и останаха задъхани, притиснати един към друг. Бяха уморени и щастливи.

* * *

Дъждът не спираше. Воег стоеше на покрива на къщата на приятеля си Ник и му помагаше да покрие вехтите места. Водата се просмукваше през тях и капеше в стаята. Изправи се и хвърли поглед в далечината. Къщата стоеше малко нагоре по склона на планината и селото се виждаше добре оттук. Потърси своята. Беше скътана по-нататък, близо до реката, в основата на един хълм. Там тя бе защитена от ветровете. Реката течеше пълноводна и кална.

— Време е дъждът да спре — каза той на Ник.

— Да, иначе ще отмие земята и семената в нея. Може да се наложи да сеем отново.

— Дано реката не вдигне нивото си още. Иначе има опасност да стигне къщата ми — отвърна Воег разтревожен.

— Може би е време да направим жертвоприношение на Таута, за да укроти стихията.

Воег се засмя:

— Едва ли има смисъл да се молим на черния демон. Той само гледа да ни напакости.

— Не говори така — прекъсна го Ник сериозно. — Поне земята в последно време е спокойна, вулканът пуши, но не се кани да изригва. Откакто редовно му носим дарове от плодовете на нашия труд при свещените дървета, реколтата ни е добра, народиха се стада и деца напълниха селото.

— Да — измърмори Воег, — време е за следващото бедствие. Таута не обича да има много хора на Аритан.

— Млък! — извика Ник ядосан. — Приказваш като билкаря Ка, когато предсказвал земетресението. Поне така разправя баща ми. Тогава той бил още дете.

Воег се засмя и отново хвана чука и следващата дъсчица, за да продължи с работата си. Но видя голямото момче на Ник да дотичва без дъх и се спря. Изведнъж го обхвана тревога.

— Татко, татко — извика задъхано момчето, — всички мъже тръгнаха нагоре по реката. Казаха и вие да дойдете. Горе, в планината, имало натрупани наноси, стъбла и клони, които преградили реката. Събира се много вода зад тях. Трябва да се освободи.

Мъжете слязоха от покрива. Положението беше тревожно. Воег помисли за Рида, която бе в къщата, долу при реката. Но нямаше време да я предупреди, трябваше да побързат. Помоли момчето:

— Мек, моля ти се, изтичай до моята къща и кажи на Рида да вземе най-важното, да се качи на хълма и да ме чака там.

— Добре, чичо Воег — отвърна момчето и се затича обратно.

Взеха брадвите и тръгнаха нагоре по ръба на пролома, който реката бе издълбала в планината. Не бяха стигнали далеч, когато чуха грохот, идващ от планината. Замръзнаха на място с погледи, вперени напред по реката. И тогава видяха лавината камъни, корени и кал, която се свлече по коритото на реката. Запълваше го почти изцяло и се придвижваше неумолимо напред. А зад нея бълбукаше водата, омесена със земя, която стигна почти до краката им.

— Рида! — извика отчаяно Воег и хукна обратно. Ник тичаше след него.

Но лавината кал бе по-бърза от тях. Тя помете мощно всичко по пътя си и водата след нея се разля върху равнината. Когато стигнаха мястото, където се бе намирала къщата на Воег, видяха само кал и мръсна вода. Нищо не бе останало.

Ник обикаляше и викаше сина си, а Воег падна на колене, като удряше земята под себе си с юмруци. След това ги повдигна към небето и викаше, колкото му глас държи:

— Проклет да си, черен демон, проклет за всички времена. Да плащаш за всеки живот, който си взел, със собствената си кръв.

Ник дотича до него, хвърли се отгоре му и го стисна здраво, за да не може да продължи. Опита се да успокои приятеля си, въпреки че сам се разкъсваше от мъка и тревога. Защото от Мек нямаше и следа.

 

Намериха телата им надолу по реката, затиснати от купчина камъни и корени. Красивата жена се бе превърнала в купчина подпухнало и разкъсано месо. Пъхнаха я в един чувал и не дадоха на Воег да я погледне за последно — нека образът ѝ остане чист в паметта му. Погребаха момчето до нея и селото потъна за няколко дни в скръб.

Но животът си искаше своето и скоро всичко отново тръгна постарому. Дъждът бе престанал, слънцето огряваше всичко наоколо и птиците пееха в гората.

Воег стоеше пред висока липа и се опитваше да си представи бъдещата форма на статуята, която искаше да извае от нея. Хвана здраво брадвата и започна да сече.

* * *

Ядосан, хвърли длетото настрана. Нищо не се получаваше. Вече съсипваше второто парче дърво с големина на човек. Не можеше да извае това прекрасно тяло, което все стоеше пред мисления му взор. И се досети защо. Защото тя искаше цялата му любов, а той намираше в сърцето си само омраза. Нещо се мъчеше да излезе изпод ръцете му, но това не бяха очертанията на младата жена.

Легна по гръб на земята, топла в тези ранни есени дни, и се отдаде на спомени. Скоро задремя и пред очите му се появи огромна черна сянка. Чувстваше, че я познава, че я бе виждал много пъти. И че я ненавиждаше до дъното на душата си.

Тогава се стресна и се изправи. Вече знаеше какво да прави. Отправи се в гората и се огледа за ново дърво. Трябваше да е много дебело и здраво. Такива дървета имаше много в свещената гора, но там той нямаше право да сече.

Намери близо до нея каквото му трябваше. Голям чаучата[1], повече от метър в диаметър и достатъчно висок. Щеше да му бъде трудно да го отсече. Но какво значение имаше това?

Употреби цялата си ярост в продължение на четири дни, докато дървото накрая падна. Трябваше му още толкова, за да отсече горния край. Съселяните му се чудеха какво е намислил, но той не им обърна внимание. Най-накрая той завлече в новата си къща, която бе построил набързо в началото на лятото, тежкото парче дърво.

Остави го да засъхне и до началото на зимата строеше и поправяше къщите на съселяните си. Когато накрая заваля първият сняг, той се залови за работа.

Каква разлика в сравнение с несръчните си удари, когато се опитваше да извае загиналата си жена! Всеки удар бе точен, стърготините летяха настрана. Обработваше твърдото дърво упорито и методично. Превръщаше омразата си в енергия и след един месец пред него седеше огромната фигура на черния демон върху един камък. Беше облегнал лактите си на коленете и, леко наведен напред, гледаше право пред себе си. Воег знаеше, че го бе видял някога така, но не помнеше кога. Може би в далечен сън. Работеше безспирно, занемари и храненето, и спането. Това само бе външната форма, оставаше финото изваяние на отпуснатите надолу ръце с големите криви нокти, на козината му, която покриваше половината тяло, на опашката, която бе завил покрай камъка.

Момичето на съседите, което му носеше всеки ден малко мляко, се изплаши, когато видя огромната фигура, а Воег все още не бе изваял лицето. Оставяше го за последно.

Не разбираше как този демон излизаше без грешка изпод ръцете му, като че ли той сам помагаше в тази работа. Издялка рогата и късата рошава коса, широките скули и острите уши. Очите, закривения нос и леко усмихнатата уста. Чувстваше задоволство при отсичане на всяка треска. Накрая заглади твърдото дърво. Работеше с такава любов, като че ли ваеше любимата си. Имаше чувството, че познава това тяло не по-зле от своето собствено. И накрая го намаза три пъти с онази негова смес, която правеше дървото черно и лъскаво, и му придаваше твърдост и устойчивост.

Седна да съединява дъски за огромните криле и да ги обработва така, че местата на снаждане почти не личаха. Измисли начин да ги закрепи стабилно на гърба и също ги намаза. Така мина цялата зима.

Огромният демон седеше в средата на къщата и му се усмихваше тъжно. Воег беше изразходвал цялата си омраза, цялата си любов и цялата си мъка, за да създаде тази статуя. Когато поглеждаше към готовата фигура, той се чувстваше щастлив и спокоен. Това бяха странни усещания, но той не се замисли върху тях. Беше създал, каквото искаше, и беше доволен.

Точно преди празника на пролетното слънце той откара статуята с помощта на няколко приятели в средата на селото. Поставиха я на площада, срещу къщата на старейшината. Черният демон вече щеше да бъде винаги наблизо, вързан за това село. И за да опази себе си, той трябваше да опази и тях.

* * *

Преглеждайки последните проучвания на рутезите за отношенията между отделните племена на Аритан, Аниор забеляза Гивок, който нетърпеливо го чакаше да му обърне внимание.

— Какво има, Гивок?

— Нериф не желае да се завърне тук — отговори главният архитект. — Какво да правим?

Аниор се замисли за момент. Бяха оставили Нериф след поредния му живот като Воег в междинния свят, така както той бе пожелал. Но имаха намерение да го прехвърлят на астралното ниво, преди да се роди отново. Можеше да се откъсне много от техния начин на мислене, ако го оставеха дълго във физическия свят. По принцип не бе необходимо да повлияят на бъдещия му живот. Засега всичко се развиваше по план. Това може би щеше да бъде последното му пребиваване на физическо ниво.

— Щом не желае, остави го — отговори Аниор на Гивок. — Ще го приберем окончателно следващия път.

Отново се залови за работата си. Честите нещастия бяха дали своя резултат. Хората се подкрепяха взаимно. Постепенно се бяха разпространили почти навсякъде, където условията позволяваха един нормален живот. Говореха различни диалекти, но все още се разбираха помежду си. Това също струваше на Аниор и помощниците му големи усилия. Искаше да запази общ език на планетата. Уеднаквяваше го непрекъснато. Гледаше никое племе да не остава за по-дълго изолирано. Отскоро въведе и писмеността. Вече имаха много работа. Сега присъствието на рутезите се изплащаше.

Облегна се назад и помисли за Тимон. Къде ли скиташе сега и какво ли правеше? Не беше чул нищо за него, откакто той ги беше напуснал след онази странна война. А оттогава бе изминало много време.

Като си спомни тези събития, Аниор въздъхна тежко. Не бе виждал не само Тимон оттогава, но и Боар. Почувства се много самотен. Всичките му приятели бяха далеч. Сатара откога го нямаше, Боар не се обаждаше, Нериф го проклинаше на Аритан, а гората с двете дървета се намираше на планетата и той рядко имаше възможността да я посети.

Отърси се от тези тъжни мисли и тъкмо щеше да види докъде бяха стигнали диабата, занимаващи се с промените в животинския свят, когато видя вълнението между рутезите.

Накирас дотича възбуден.

— Тимон пристигна!

Аниор изтръпна. Нима бе усетил идването му? Попита:

— Къде е?

— В граничната зона. Дежурният го откри. Каза, че седи там от известно време и явно не смее да се обади.

Значи просто по телепатичен път бе усетил присъствието му. Аниор се зарадва, като че ли скъп стар приятел му идваше на гости, и се смути от това чувство. Прехвърли се в граничната зона, за да покани Тимон лично.

 

Тимон се колебаеше. Уж бе решил да се възползва от щедростта на Аниор и да приеме поканата му, но сега имаше съмнения. Бе обиколил цялата вселена, все в търсене на място, където да може да се установи, но не бе намерил такова. Беше се преместил на горното ниво, там обаче се почувства още по-зле. Всички го презираха. По-рано това не му пречеше, но откакто носеше болката на Аниор у себе си, той страдаше от угризения на съвестта и стана чувствителен към мнението на другите за него. Като че ли се отразяваше в тях и виждаше себе си с техните очи. Отчаян, той бе решил да се върне във физическия свят и да започне новия жизнен път от най-ниското ниво, когато се срещна с второто Аз на Аниор.

Остана поразен от тъгата, която носеше този теор с вид на нежно момче у себе си. Не беше нарушил никакви вселенски закони, но страдаше не по-малко от Тимон. Боар не го отбягваше като другите, беше привлечен към него от това, което носеше в гърдите си и което бе част от Аниор.

Боар го посъветва да се върне при Аниор и да го помоли за работа. Каза му усмихнат, че ще го използва за куриер, за да предаде много поздрави на второто си Аз. Така той бе дал повод на Тимон за това посещение.

Видя да долита Аниор. Огромният диабо кацна пред него и сгъна усмихнат крилата си на гърба.

— Здравей, Тимон. Радвам се да те видя.

Тимон почувства тази радост и тя го смути още повече. Отвърна със сведени очи:

— Здравей. Идвам от нивото на теорите, за да ти предам много поздрави от Боар.

Когато чу името на второто си Аз, Аниор изтръпна. Болка сви сърдечния му център и той за миг се замечта. Тимон видя тази реакция и се изпълни с жал. Не към Аниор, а към себе си, че нямаше никого, заради когото да му е мъчно.

— Ела в централата — каза Аниор още леко тъжен, — рутезите ще се зарадват много да те видят.

Когато пристигнаха там, Накирас пръв се хвърли в краката на Тимон и го погледна със светнали очи. Извика:

— Капитане, толкова се радвам да Ви видя!

Други рутези дотичаха и повториха същото. Тимон стоеше объркан и смутен. Каза тихо:

— Благодаря за това посрещане. Но аз не съм ви вече капитан. И не искам да се хвърляте в краката ми. Не го заслужавам.

Рутезите станаха, смутени от реакцията си. Никога те не се бяха хвърляли в краката на Аниор. Знаеха, че той щеше да им се сърди, ако го направят. Но старите рефлекси и старата привързаност не си бяха отишли. Погледнаха притеснени към Аниор, който разбра смущението им и се засмя.

— Не се притеснявайте. Сигурен съм, че Тимон е заслужил това уважение, щом го поддържате и досега.

После се обърна към Тимон усмихнат:

— Надявам се да се видя с теб по-късно насаме. А сега вземи тайфата си и се преместете в зоната за почивка, защото тук все пак трябва да поработим.

 

Но му беше трудно да се концентрира отново върху работата си, след като Тимон и рутезите напуснаха централата. Фактът, че Тимон се бе срещнал с Боар, го изпълни с мъничко завист. Колко ли трябваше да работи още, за да натрупа достатъчно сила да стане теор? И да може да се премести на горното ниво, когато пожелае? Отново го обхвана тъга. Концентрира мислено цялата си любов в един лъч и го изпрати към второто си Аз. А след това почака с надежда. Когато усети нежността на Боар да се разлива по тялото му, щастливо се облегна назад в пространствения хамак. Благодари на съдбата, че Боар съществуваше и го обичаше, макар че беше далеч от него.

* * *

Тимон се разхождаше нервно в зоната за почивка. Очакваше Аниор. Рутезите го бяха помолили да остане с тях и той се чудеше дали го правеха заради себе си или заради него. Толкова отдавна ги познаваше и все пак тези рунтави същества останаха загадка за него.

Знаеше, че ако поиска да остане, Аниор ще се съгласи. Но не знаеше дали да поиска. Не искаше да се натрапва.

Аниор помоли за разрешение да влезе в личната му зона. У Тимон се надигна паника. Изведнъж му се поиска да избяга. Потисна този пристъп на слабост и даде разрешението.

Пристигайки, Аниор се огледа учуден. Тимон не бе обзавел личната си зона с нищо. Това бе толкова необичайно, че Аниор се почувства като на чужда територия. Подът беше черен и само звездите светеха над главите им. Едва различаваше Тимон с тъмното му облекло и с черната му коса. Представи си за момент какъв странен силует трябва да представлява самият той в тази обстановка.

— Не желаеш да ме видиш или не желаеш да бъдеш видян? — попита той сериозно.

— Нито едното, нито другото. Просто не искам да се разпореждам в чужда къща — отговори Тимон.

Аниор помълча, сядайки на пода. След това помоли:

— Ще ми направиш удоволствие, ако превърнеш това пространство в любимото си място за почивка.

Тимон се поколеба за момент, но след това всичко наоколо просветля.

С учудване Аниор видя, че се намира седнал на ливада, обиколена от дървета и граничеща с бърза река. Позна мястото и се засмя. Превърна се в аританското момиче, което липсваше в този пейзаж.

— Така подходящо ли е?

Тимон се усмихна смутен. Но все пак успя да се пошегува.

— Почти. Ако сега ни види брат ти, сигурно ще се побърка от ревност.

— Нериф е на планетата — отговори Аниор малко тъжно. — Искаше да поживее като човек и изпълнява важна задача.

Тимон го погледна учуден и тихо отвърна:

— Това може да е опасно за него. Говоря от собствен опит.

— Няма страшно. Той не осъзнава кой е и последствията няма да са така трагични, както бяха за теб.

Тимон отправи замечтан поглед към рекичката и тихо предложи:

— Бих те поканил да се изкъпем. Надявам се този път да не ме давиш.

Аниор влезе в играта. Хареса му, че Тимон можеше да поддържа такава лека форма на общуване въпреки смущението си. Отиде до реката, изхлузи бавно роклята, постоя нарочно така, докато Тимон го огледа добре, и се хвърли във водата. Тимон доближи брега, също се съблече и се хвърли след него.

Вирът не беше голям и те плуваха, пръскайки се с вода и докосвайки неволно голите си тела. Аниор просто се отдаде на тази игра. Изскочи от водата и се затича към единия край на ливадата. Седна в тревата и почака Тимон да го последва. Той седна усмихнат до него, заигра се нежно с косата му, която се бе разплела, и каза щастлив:

— През цялото време мечтаех за това, което става сега.

Погледна Аниор в очи и въпреки че това бе астрално тяло, Аниор го побиха тръпки. Тимон се наведе към него, сграбчи го за раменете, притисна го до тревата и го целуна страстно и дълго. Аниор не се съпротивляваше. Имаше нещо толкова хубаво в това просто да се отдаваш на тези силни ръце, които сега милваха тялото му, да усети желанието на другия, неговите устни по гърдите си и все по-надолу и по-надолу. Наслаждаваше се на това усещане и галеше черната къса коса.

А после Тимон отново се движеше нагоре по тялото му и се притискаше изцяло до него. Бяха си изградили тела, подобни на физическите, и играеха играта на физическата любов. Но техните тела бяха астрални, както и чувствата им. И скоро Аниор усети как го обливат вълни на блаженство, как трепти заедно с Тимон. И се отдаде без притеснение на неговата любов. Не очаквайки нищо от нея, той успя да получи максималното, което тя можеше да даде.

 

Изтощени, те лежаха един до друг на ливадата и възстановяваха силите си с розовата смес. Тимон седна, обходи с поглед красивото тяло до него и отвърна глава. Беше силно смутен. Не разбираше как Аниор му позволи това, за което бе мечтал, откакто го видя тогава на Аритан. Та той едва ли го обичаше! Но как те тогава успяха да съгласуват трептенията си[2]? Всичко бе станало толкова леко и естествено.

Аниор се изправи до него и леко облегна глава на гърба му. Отговори на мислите му, като че ли ги бе прочел:

— Имах нужда от това, Тимон. А и ти също. И двамата сме много самотни. Изразихме солидарността си.

Тимон го прегърна и леко докосна с устни челото на Аниор. Отвърна:

— Но ние не се обичаме. Как тогава успяхме да достигнем това състояние?

Аниор се усмихна:

— Не зная и не ме интересува. Харесвам те, уважавам те, чувствам се добре близо до теб. Желаех те и ми бе приятно.

Помълча и след малко горчиво се засмя:

— Горкият Нериф. Той все мечтаеше да постигна с него такива отношения, но с него не можах. Прекалено много означава за мен, прекалено много го обичам.

Станаха и се облякоха. Аниор отново се превърна в черен диабо и попита Тимон между другото:

— Искаш ли да останеш?

— Да — едва чуто отговори Тимон със сведена глава. — Но не зная как ще гледам Нериф в очите, когато се върне.

Аниор се усмихна и отговори:

— Остави тази грижа на мен.

След това отлетя.

У Тимон отново се надигна чувството на самота. Като че ли нищо не бе станало, като че ли само бе сънувал. Чувстваше се празен, но болката вече я нямаше. Беше спокоен.

* * *

Връщайки се от полето, Дакид се отпусна тежко на пъна пред къщата. Уморено отправи поглед към небето, после към вулкана и накрая към статуята на няколко метра от него. Гледаше тази статуя, откакто се помнеше и също оттогава я мразеше. Дядото му бе разказал как най-добрият строител и резбар, родил се някога в селото, едно време изработил тази статуя на Таута, за да си отмъсти за гибелта на жена си. Това било отдавна, но статуята бе издържала на всички бури и дъждове и изглеждаше като нова.

Не разбираше как този резбар, който би трябвало да мрази Таута още повече от него, му е направил такава хубава статуя. Тя излъчваше сила и спокойствие, усмивката на устата бе тъжна, а не жестока, както би трябвало да се очаква.

Дакид мразеше статуята, защото знаеше, че тя предаваше образа на черния демон много точно. Бе го виждал в свещената гора. Долиташе на огромните си крила, прегръщаше последователно двете свещени дървета и после сядаше между тях и се усмихваше точно така. Като малък той често си играеше в тази гора, в която другите деца не смееха да влизат, и го бе виждал няколко пъти. Но още тогава знаеше, че не трябва да разказва за него. Ако опиташе, само го биеха.

Сега бе пораснал, имаше работа в нивите на дядо си и рядко разполагаше с време да се откъсне от останалите и да се шляе из тази странна гора. Но виждаше демона отдалеч.

Жителите на селото поднасяха редовно дарове на Таута, молеха го за добра реколта, за спокойна земя и за кротка планина. Откакто стоеше тази статуя в средата на селото, бедите бяха станали по-малобройни и взимаха по-малко жертви. Постепенно селяните бяха престанали да носят дарове на свещените дървета: те не ги бяха защитили достатъчно. А свещената гора се бе превърнала във вълшебна гора, в която живееха духове и където те вече не стъпваха.

Дакид никога не се впечатляваше особено от хорските приказки, беше смел и с независим дух. Децата все го отбягваха, въпреки че бе внук на старейшината на селото. Той бе свикнал със самотата си и не желаеше никого до себе си.

— Стига си гледал демона — извика майка му отвътре, — ела да похапнеш нещо.

И в този момент стана нещо странно. Изведнъж му се стори, че чува рева на вулкана, че вижда тичащи жени с деца на ръце да минават през площада и че къщите горят. Беше като ярък сън.

Тръсна глава и всичко стана като преди. Смутен, влезе в къщата и разказа на майка си и на баба си какво току-що му се бе случило.

Те се спогледаха уплашени.

— Дакид, момчето ми — започна майка му да се вайка. — Да не си като билкаря Ка, за когото разказват легендите. Той все виждаше демона и предсказваше бедите.

Младият мъж повдигна рамене. Беше чул тези приказки, но ги бе сметнал за измислици.

Бабата фъфлеше беззъбо:

— Трябва да кажем на дядото, той може би знае какво да предприеме.

Дакид въздъхна тежко. Значи отново щяха да правят жертвоприношение и той трябваше да помага на дядо си. Учеше го на това, как се провеждаха церемониите. Искаше след смъртта му той да поеме нещата в свои ръце. Дакид бе наследил неговия силен и внушаващ глас и умееше да пее заклинанията. И въпреки че не се интересуваше особено от съдбата на съселяните си, той щеше да изпълни желанието на дядо си, когото не само уважаваше, но и обичаше.

 

Всички мъже от селото се бяха събрали на площада. Вече ставаше тъмно. Пред статуята бяха сложили голям леген и големия церемониален нож. Дакид едва удържаше овена за рогата. Животното усещаше близкия си край и блееше непрекъснато. Дядото стоеше до него, облечен с дълга бяла риза, запали ароматните пръчки, потропа с крака и започна да пее с равномерен глас:

— О, Таута, о, Таута, чуй нашата молба,

не е нужно да раздрусаш земята, ние ще я раздрусаме вместо теб,

не е нужно да запалиш огъня си, ние ще го запалим вместо теб,

не е нужно да проливаш кръвта ни, ние ще я пролеем вместо теб!

О, Таута, о, Таута, чуй песента ни!

Дядото размахваше пушещите пръчки, тропаше в такт с песента и обикаляше статуята. После запали купчина събрани съчки, хвърли шепа зърна в огъня и изпръска малко бира върху него. Искри се вдигнаха нагоре, а той продължаваше да пее:

— О, Таута, о, Таута, чуй нашата молба,

ние ти даваме от храната си,

ние ти даваме от водата си,

ние ти даваме от стадата си!

О, Таута, о, Таута, чуй песента ни!

Дакид натисна с все сила главата на овена над легена. Някой му помагаше и държеше животното отзад. А дядото взе ножа и закла с бързо движение овена. Кръвта шуртеше в легена, селяните обикаляха статуята, тропайки с крака и пеейки гръмко песента на Таута, докато кръвта престана да тече. Тогава старейшината взе пълния леген и изливайки го върху огъня извика:

— О, Таута,

нека тази кръв насити жаждата ти така,

както тя насища този огън.

Огънят изгасна. Селяните изреваха от възторг, но Дакид, който бе оставил безжизненото тяло на овена, видя, че огънят не бе изгаснал напълно, а близо до него гореше малко пламъче. Бързо го стъпка.

Дано никой не бе забелязал това. Защото ако огънят не изгаснеше от пролятата кръв, това означаваше, че Таута е още жаден и няма да чуе молбата им.

Те запалиха друг огън, одраха овена, изчистиха го и разпределиха месото. За всяка къща имаше по парче. Щяха да го изпекат на домашното огнище и още тази вечер да го изядат. Така всички бяха съпричастни към ритуала.

 

Изяждайки своя дял, Дакид тихо каза на дядото какво се бе случило. Той го погледна с широко отворени от страх очи. Дръпна го настрана и каза:

— Това е много лошо, момче. Не искам паника в селото. По-добре другите да не знаят. Но ти се приготви за бягство. Ти си стъпкал огъня на Таута, той няма да ти прости това. По-добре напусни къщата още рано сутринта и тръгни на север. Върни се не по-рано от десет дни.

Дакид остана учуден и изплашен. Тихо попита:

— А реколтата? Как ще се оправите без мен?

— С присъствието си ти излагаш нас на опасност! Това е по-важно.

 

Още преди изгрев-слънце Дакид напусна къщата. Спря се за момент пред статуята на Таута и тихо го заплаши:

— Ако загине някой от семейството ми, ще ти отмъстя на всяка цена!

И тръгна на север.

 

Рано следобед Дакид усети трептенията под краката си. Той се обърна и погледна към планината. Гъст пушек се виеше над Таута. Усети втори трус, много по-силен от първия. И чу рева. Същия, който бе чул онзи ден пред къщата. Видя огромните камъни, които излетяха, черния горещ облак и първите червени езици, които облизаха кратера. За миг се зачуди накъде да се насочи. Но след следващия рев той тичаше с все сила на север, по-далеч от вулкана.

* * *

Аниор обсъждаше с Тимон как да стимулират корабоплаването на аританите, за да започнат да развиват по-оживена търговия. Досега Аниор не съжали нито за миг, че бе поканил Тимон да работи за него. Тимон имаше много по-голям опит в управление на физическа раса от хуманоиден тип, отколкото Аниор. Той даваше ценни идеи и работеше упорито, без да се натрапва. В началото диабата го отбягваха, но скоро свикнаха с присъствието му. Тимон не изтъкваше, че знае и умее повече от тях. Свършваше си работата тихо и спокойно. Рутезите бяха във възторг, когато разбраха, че бившият им Шеф ще остане при тях. Беше им трудно да свикнат, че той вече бе най-обикновен работник като тях. Но и Тимон не им даваше възможност да го смятат за нещо по-особено. Аниор гледаше той да работи повече с диабата. Така се избягваха конфузни ситуации.

Между Аниор и Тимон се изгради нещо като тихо разбирателство. Не говореха за това, което бе станало помежду им при пристигането му. То просто нямаше значение. Може би ако някога пак се почувстват много самотни, щяха отново да се отдадат един на друг. Но това не тревожеше умовете им.

Приключваха и Синоа помоли Аниор да поговорят за Нериф. Той отговаряше за наблюдението му. Аниор, заинтригуван, го погледна. Не знаеше какво прави Нериф в последно време, беше зает с други работи.

— Безпокои ме държането на Нериф. Много се е озлобил, след като загинаха и дядо му, и баба му при последното изригване на Таута — започна Синоа. — Проклина демона пред всички на висок глас, иска да го предизвиква, нарича го жалък страхливец, защото не се бори с него и въобще го прави на нищо. Изкривява посланието. Трябва да се спре някак, иначе аританите ще презрат черния демон, вместо да го уважават и да се страхуват от него.

Това не бяха хубави новини. Аниор отиде да се запознае със записите за поведението на Нериф по време на този живот. Синоа беше прав. Нериф отклоняваше посланието в грешна посока. Обсъди с Гивок и Синоа няколко варианта как да повлияят на държането му.

— Може би просто трябва да го убием и да го върнем — каза Синоа.

— Не — възрази Аниор, — така ще се наложи Нериф отново да се роди там, а това няма да е добре за него. Очевидно е време да се прекъснат физическите му живота.

— Тогава да го изплашим, да му върнем респекта в черния дявол — предложи Гивок. — Можеш да му се явиш и да го заплашиш.

Аниор поклати глава.

— За това е вече късно. Не мисля, че ще постигна много със заплашване. Наистина е много озлобен. Може да стане и по-лошо.

Той потъна в размисъл. Гивок и Синоа чакаха търпеливи. Изведнъж върху лицето на Аниор се появи усмивка.

— Имам друга идея. Сигурно няма да ви хареса, но нищо. Не вярвам Нериф да се държи така, защото е много ядосан на черния демон. Много други хора от тази област са пострадали не по-малко от него и въпреки това не обвиняват черния демон във всичките си беди. По-скоро Нериф подсъзнателно мрази именно мен, а не черния демон.

— Но това е абсурдно — извика Гивок, — той те обича и би направил всичко за теб!

— Границата между любовта и омразата понякога е много тънка и лесно се прескача — тихо възрази Аниор. Спомни си за Веова и Сатара и се натъжи. Но се стегна и изложи идеята си:

— Трябва да оправя отношенията си с него и е по-добре това да стане на физическо ниво. Там последствията от погрешни стъпки не са така фатални. Ще се преродя в същото село.

— Ти да се родиш на Аритан? — Гивок не искаше да повярва на ушите си. — Но ние не можем да останем и без теб!

— Ще можете. Ти ще поемеш командването. Тимон ще ти помага. Можеш да му имаш доверие. Аз сигурно няма да отсъствам дълго. Имам усещането, че нещата ще се развиват драматично и няма да умирам чак на стари години.

Стана и се зае с подготовката на бъдещия си живот на Аритан. Отново щеше да се роди като момиче. Нямаше да си спомня нищо за това кой е, но на подсъзнателно ниво щеше да действа в правилната посока. И щеше да се срещне с Нериф. Какви ли взаимоотношения щяха да изградят?

Бележки

[1] Чаучата — дърво, подобно на бряст, с широк ствол

[2] Астралните същества достигат състоянието на екстаз, когато центровете им на съгласуване влизат в резонанс. Това става само когато се обичат истински.