Сергей Лукяненко
Прозрачни витражи (9)

1000

Този път ме пускат в затвора без всякакви забавяния. Без да се крият се обаждат на Томилин, докладвайки му за моето пристигане. През двора ме съпровожда много млад и интелигентен пазач; такъв е по-лесно да си го представиш в скъп костюм и седнал зад бюрото в сериозен офис, отколкото със сержантска униформа и пистолет на хълбока.

Днес вътрешният двор е пълен с хора. Извели са затворниците на разходка… И сега вече поведението им е привично. При моето появяване се чува лек шум. Опипват ме оценяващи, жадни погледи. Дочувам отделни реплики — внимателно изучават моите крака, ръце, гърди…

Явно нито една от „Вътрешните Монголии“ не дава възможност да се удовлетвори основният инстинкт. Интересно, как ли е направено това? Представям си как хакерът Стеков се опитва да прегърне „стандартната жена на стандартния програмист“, а тя в отговор се разтапя във въздуха… или се превръща в гнусна зелена жаба.

И все пак реакцията е неправилна. Недостатъчно силна. Жена в зоната — това е събитие, това е празник за няколко седмици. А тук по-голяма част от затворниците изобщо не реагират, останалите — сякаш по навик, по инерция, опитвайки се да излъжат самите себе си… А и аз не съм в тялото на навъсената инспекторка, а в „Ксения“ — доста готино маце.

— Не ви създават много проблеми, нали? — питам пазача, като кимам към площадката за разходки.

— Спокойни са — съгласява се пазача.

И сякаш в потвърждение на думите му до мен долита нечия възхитена реплика: „Не, виж само как си върти дупето! Проклет да съм, ако тактовата й не е поне хиляда, а каналът — оптовлакно!“

Чак се спъвам.

Обидно!

„Ксения“ е толкова пластична заради добрия дизайн, а не заради мощната машина!

По коридорите на затвора, вече скрити от погледите на затворниците, ние вървим към кабинета на Томилин. Преброявам петия прозорец след входа — на него стои един от моите бръмбари…

Седял е.

Прозорецът е измит. Направо демонстративно измит, а за идиотите на перваза е оставена кутия „Лозински“. Как беше рекламният надпис? „Убива даже неизвестните вируси!“

Ясно. Другарят подполковник е решил да направи тънък намек.

Но когато влизам в кабинета му, оставяйки пазача в коридора, мнението ми за тънкостта на намеците му се променя.

На масата на Томилин, до телефоните, клавиатурата и монитора, папките и фотографиите в рамки, се е появил напълно неуместен предмет.

Саксия с мушкато.

— Добро утро, Карина!

Томилин е самата приветливост. Става и галантно ми отдръпва стола.

— Кафе?

— Краснодарско ли? — не се удържам от ирония. Но излиза жалко и неубедително. Изобщо не мога да отклоня поглед от мушкатото.

… А Томилин се смее хубаво. Добродушно, сякаш те кани да се присъединиш към веселбата му. Хората, които се смеят така, са много обичани в компаниите — те могат да превърнат всяка неприятност в забавно приключение.

— Не, Карина. Най-обикновено бразилско. Нес.

— Благодаря, с удоволствие — съгласявам се аз.

Трябва да пазя достойнството си. Трябва да продължавам да играя. Трябва да му предам инициативата. Това не е шах, не са кръстчета и нули. Тук този, който прави първият ход, почти винаги губи.

— В това тяло ми харесвате много повече — мимоходом отбелязва Томилин. Вдига слушалката на телефона и заповядва: — Две кафета!

И застива, втренчил любопитен поглед в мен.

— Бих желала да обиколя затвора още веднъж — казвам неочаквано дори за самата себе си. И какво ще търся?

— Заповядайте — не се противи Томилин. — Ако е възможно, постарайте се да приключите до 14:00, Карина.

Светска беседа. Сякаш мога да пренебрегна заповед, дори и да е оформена толкова любезно.

— Разбира се — кимам. — Някакви планове ли имате?

— Да. Първият сеанс на катарзис. — Томилин маха раздразнено с ръка. — Искахме да го проведем доста по-късно, но… обстоятелствата ни карат да бързаме. Твърде много противници… нали разбирате, Карина?

Аз разбирам, естествено, че разбирам…

И гледам мушкатото.

— Карина, обичате ли цветя?

— Да. Освен мушкато.

— И защо така? — подполковникът е искрено огорчен. — А пък на мен мушкатото ми харесва, Карина.

Той толкова упорито повтаря името ми, че се налага да му отвърна със същото.

— Аркадий, а никога ли не ви е хрумвало, че е непредсказуемо и опасно да държите престъпници в дълбината? — питам аз.

— Нали вече обсъждахме…

— Не говоря за това. Никой не знае как точно работи дийп-програмата. Никой не разбира какво всъщност е дълбината. Какво става със съзнанието, непрекъснато потопено във виртуалност? Какви способности може да придобие човек? Как хората, които са в дълбината, влияят на самата дълбина?

— Дайвъри… — усмихва се Томилин. — Мрежов разум…

— Дори и това! Легендите не възникват от нищото.

— Легендите са създадени от хора. — Томилин вади цигари. Мрачна жена-пазач донася кафетата, хвърля ми кос поглед и се скрива зад вратата. — Карина, за човека е свойствено да измисля страхове. Това е защитен механизъм, разбирате ли? По-добре да се боят от несъществуваща опасност, за да не ги свари неподготвени. Всяко устройство, по-сложно от газената лампа, предизвиква подозрение. Обичате ли фантастиката, Карина?

— Не.

— Напразно. Много отдавна, когато още е нямало никаква виртуалност, когато компютрите са били огромни, хората започнали да се страхуват от електронният свръхразум. Появяването му е било предсказвано и при общите телефонни линии, и при примитивните лампови… изчислители. Компютрите се усъвършенствали, обединявали се в мрежи, а разум нямало. Тогава започнали да се страхуват от хората, които можели да общуват с електронната мрежа на ново, недостъпно за повечето хора ниво, без всякакви устройства за вход-изход. Но времето минавало, а такива хора не се появявали. Легенди, Карина! Защитен механизъм на човечеството. Всичко неразбираемо е потенциално опасно. Всичко неразбираемо е страшно.

— А ако има такава вероятност? Дори и малка? Ако същият този мрежов разум вече съществува, а ние просто не можем да забележим проявленията му? Ако има дайвъри, но те се крият?

— Ако има дайвъри, но се крият, то те не са опасни. Това е само любопитен феномен, подлежащ на изучаване. — Ето сега Томилин говори без ирония. — И нека нашите затворници придобият извънредни способности. Това ще е прекрасно! Ние имаме много добри следящи системи, Карина. Веднага ще разберем какво става. Ще разберем какво и как е станало. А телесно целият контингент е под бдителен надзор… искате ли да ги посетите в реалният свят?

— Това не е в компетенцията ми — отхвърлям предложението. — Аркадий, ами самият факт, че във виртуалността пребивават толкова престъпници? Ами ако допуснем, че мрежовото съзнание съществува и се формира от личностите на онези, които ходят в дълбината?

— Карина, иначе няма ли бандити в дълбината? — сериозно пита Томилин. — Господи, та какво значение имат двеста затворника! Хиляди, десетки хиляди убийци, изнасилвачи, терористи, наркотърговци ползват дълбината! Ето кой я формира! И всички опити да ги обуздаят… знаете ли, някога се опитваха да въведат една международна програма: „СРАМ“?

Клатя отрицателно глава. Не, не помня…

— Тя трябваше да открива престъпниците по ключови думи в електронните писма — намръщено обяснява Томилин. — А търговците на порнография — по розовият цвят на голите тела във видеофайловете… И знаете ли какво стана? Излезе мода — всяко, дори най-невинното писмо се пишеше на розов фон и се съпровождаше с лозунги от вида „НЕ НА ТЕРОРИЗМА! ИЗХВЪРЛЕТЕ ВЗРИВНИТЕ ВЕЩЕСТВА ОТ ДОМА СИ! НАРКОТИЦИ — НЕ, КИСЕЛО МЛЯКО — ДА!“. След половин година програмата беше спряна. Не можеше да се контролира всичко! Фанатиците на тема гражданска свобода тържествуваха… а престъпниците продължиха да се вихрят из виртуалността. Легализираха публични домове… създаваха електронна марихуана и виртуален хероин…

Не съм чувала тази история. А в гласа на Томилин звучи истинската мъка на човек, принуден да отстъпи пред несправедливостите.

— В новият, виртуален свят са нужни нови средства за борба с престъпността — каза неочаквано той. — Необикновени. Революционни. Даващи решително преимущество на силите на реда. Не сте ли съгласна с това, Карина?

А аз вече не зная с какво съм съгласна и с какво — не. Не, не лъгах Чингиз. Не харесвам средствата, които използва Томилин. Но целите му… целите му са благородни.

— Подготвихте ли отчета си, Карина? — интересува се Томилин, без да дочака отговор.

— Ще го направя довечера. Може ли още веднъж да проверя затворниците?

Томилин уморено притваря очи. Недокоснато кафе на масата, саксия с мушкато, фотографии… Изведнъж забелязвам, че това са снимки на възрастни мъж и жена. Явно са родителите на подполковника, а не жената и децата…

— Разбира се, Карина. Проверявайте каквото пожелаете, ще ви зачисля придружител…

Вече съм на вратата, когато подполковникът отново ме вика:

— Карина!

Обръщам се.

Пръстите на Томилин бавно мачкат мушкатото.

— Да предположим, че съм се презастраховал. Изплашил съм се за вас. Разбирате ли? Бандитите могат да са много обаятелни… за разлика от мен и вас. Но ние сме от едната страна на барикадата. Те — от другата. Това… не трябва да се забравя. Елате към два часа, става ли? Надявам се, че ще си промените мнението.

Пръстите му продължават да мачкат нещастното цвете, което не се е провинило в нищо. Освен в това, че при нас има традиция да кръщаваме оръжията с имена на цвета.

Не ми остава нищо друго, освен да кимна на подполковника.

 

 

Някога, щом разбра че смятам да постъпя в юридическия, татко ми каза… тогава не приех думите му на сериозно, замислих се доста по-късно. Не, баща ми не говореше за опасностите в работата на следователя или експерта. Той просто отбеляза, че докато защитаваш закона, е много лесно да го нарушиш. Именно за да го защитиш. И че служебният дълг и обикновеният човешки морал ще се борят в душата ми… докато единият не победи.

Не, отначало не повярвах…

Но най-отвратителното е разбирането, че вече няма никаква борба. Аз избрах. Чингиз и неговите приятели могат да са много убедителни. И дори са прави… от общочовешка гледна точка. Само че и Томилин е прав — не може да се бориш с престъпността във виртуалността със стари средства.

И още… нима аз самата не искам да стана дайвър? Да разбера, да видя… да сглобя пъзела си докрай…

Оставям пазача в килията на Антон Стеков и влизам във „Вътрешната Монголия“ на неуспелият борец за свобода. Напразно лежа в затвора, напразно приятелят ти е раздавал подкупи. Нищо няма да спрете. Дори снизходително няма да забележат бягствата ви…

Този път Стеков не стои пред телевизора. Разхожда се из стаята, размахва ръце и говори нещо полугласно. Аз се спирам на прага на „стандартният апартамент“ и гледам затворника с недоумение.

Да не би да се е побъркал?

Антон Стеков, който спокойно се измъква от виртуалният затвор в Дийптаун, общуваше със своето фантомно семейство! С „програмиста Алексей“ и синът му „Артем“.

— Ако питаш мен — хващай го за врата и го замъквай в дълбината! — почти реве Антон. — Какво му става на Ленка? Трудно му е да бъде Бог, неговата…

— Подляр, не псувай! — с жив, човешки глас отговаря „стандартният програмист“.

— Нищо, вече не е малък — мърмори Антон, поглеждайки накриво към „Артем“. Но все пак понижава тон: — Длъжни сме да го убедим…

И в този момент най-накрая ме забелязват. Скучаещият „Артем“ се оглежда, вижда ме и казва:

— Е, дочакахме… Чингиз, имаме гости!