Сергей Лукяненко
Прозрачни витражи (2)

0001

На вратата се спрях за миг, разглеждайки се придирчиво в огледалото. Ох, ама че вид… От огледалото ме гледа унила дама, около тридесетте, с гнусливо присвити устни, наченки на втора брадичка — макар че фигурата й е по-скоро костелива, отколкото охранена. Обезцветената коса е събрана в стегнат кок, червилото на устните е твърде ярко, крещящо, а сенките на клепачите — блатисто зелени. Рокля в мишосив цвят, здрави като на селянка крака с дебели чорапи. Уж не е уродлива, но…

Сексапилността в мен е не повече, отколкото в размазана по чинията изстинала овесена каша.

Чуквам по носа отражението си и изскачам от вкъщи. В отлично настроение, бодра и весела.

А на улицата е хубаво!

Въздухът след краткия проливен дъжд е чист и свеж, слънцето вече се виждаше и светеше. Топло, но не задушно. На двора дрънка на китара симпатичен младеж, и дрънка много добре. Когато минавам покрай него, той вдига глава и се усмихва.

Той се усмихва на всички. Той не е човек, а програма. Смес от справочно бюро, музикален автомат и дежурен. Всеки уважаващ себе си дом в Дийптаун се обзавежда с нещо подобно. Или играят на двора неправдоподобно вежливи и симпатични деца, или на пейката стои спретната старица, или дългокос художник стои зад статива с мечтателен поглед. А при нас — китарист.

— Привет — подхвърлям аз.

Понякога младежът отговаря, но сега се ограничава само с кимване. А аз продължавам нататък. Можеше да взема такси, но е наблизо, по-добре да отида пеша. Едновременно с това мога да се съсредоточа върху беседата.

Работата е там, че всъщност ужасно се страхувам.

Дийптаун винаги е бил за мен място за развлечения. Още откакто на дванадесетгодишна възраст за първи път влязох в дълбината, от татковия компютър и без никакъв комбинезон. Е, а когато вече имах своя машина, свой комбинезон — дори и „детски“, без някои функции… това не пречеше на целувките.

И аз се носех из дълбината, присъединявах се ту към една, тук към друга компания, сприятелявах се и се карах, смело пиех виртуално шампанско, а няколко пъти виртуално се омъжвах и развеждах. В дълбината бяха най-хубавите концерти — на огромните арени, над които кръжаха цветни облаци и неправдоподобно ярки звезди, мигащи в такт с музиката. В дълбината можеше да гледаш най-новия филм далеч преди излизането му на екран — в разкошни пиратски кина. В дълбината можеш да пътешестваш — във всяка страна, във всеки град има човек, който прави виртуални копия на любимите си пейзажи.

Разбира се, имаше и такива, които работеха в дълбината. Програмистите, за които вече не бяха нужни офиси. Цяла камара счетоводители, дизайнери, инженери. Преподавателите, обучаващи студенти от цял свят. Лекарите, консултиращи се един друг. Тайнствените дайвъри, ако, разбира се, такива наистина съществуваха.

Но на мен изобщо не ми се искаше да се занимавам с програмиране или със счетоводни отчети. Дори предпочитах старомодния начин на учене. И след колежа влязох в юридическия факултет — старомоден и солиден.

Но дълбината растеше и растеше. Неписаните правила вече не й бяха достатъчни. Трябваха й закони.

И юристи.

Аз завивам от оживената улица, минавам през малко площадче с остарял, пресъхнал фонтан в центъра. Наоколо е някак пусто, сякаш хората се стараят да заобикалят отдалеч това място.

Нищо чудно. Затворите никога не са се ползвали с особена популярност. Дори виртуалните.

Заобиколено от висока стена, завършваща с бодлива тел, унило-сиво здание зад площадчето — това е виртуалният затвор в руският сектор на Дийптаун. Кой казва, че изоставаме от развитите страни? Може би в нещо изоставаме, но наказателната ни система винаги следва прогреса!

Приближавам се към единствената врата в стената — две тесни метални крила с миниатюрно прозорче-шпионка. Натискам бутона на звънеца. Пауза, после се чува металическо стържене, прозорчето се отваря. Мрачно ме гледа якичко момче, дебелият врат е притиснат от синя униформена якичка. Той не казва нито дума, чака. И аз мълча, само подавам документите си през прозорчето. Пазачът се скрива, сега е мой ред да чакам търпеливо.

Много ли време е нужно, за да провериш документи в дълбината? Малко, но далеч повече време е необходимо за спешно обаждане до началника.

Не се възмущавам, чакам. Поправям прическата си — сякаш нещо може да се случи с моята „миша опашка“. Самата аз сигурно приличам на плъх — опърлен, зъл, бит и тровен, свикнал да гледа към света без глупави измислици.

Нищо, така трябва.

Вратата се отваря с грохот. Пазачът козирува и някак смутено отстъпва встрани, пускайки ме да мина.

Зад вратата няма затворнически двор, а просто полутъмен коридор. Стената, съдейки по всичко, е дебела пет метра. Това изобщо не е за показност. Докато вървя, тропайки с токчетата по неравния бетонен под, в моя компютър бързо се зареждат простите затворнически интериори. Коридорите, стаите на охраната и персонала…

Коридорът свършва с още една врата. Пазачът посяга, възнамерявайки да отвори вратата, но аз го изпреварвам.

И излизам в затворническия двор.

Спортна площадка и площадка за разходки. Грижливо подкастрени храсти край пътечката, водеща към затвора. Никога не съм виждала в Русия такива затвори, проектантът явно е откраднал дизайна от някой от американските, от най-новите. В такива затвори само превъзпитават!

Пазачът деликатно се прокашля, аз го гледам насмешливо. Едва ли е истински войник от вътрешни войски, виждал истински затвори. Тук, във виртуалността, са важни не физическите данни.

— Да вървим — успокоявам аз пазача. — Винаги ли е толкова безлюдно при вас?

Доброжелателният ми тон изобщо не успокоява пазача. Явно, в съчетание с гнусливо присвитите устни и вечно намръщеното чело, доброжелателността изглежда като издевателство.

— Не… не винаги… госпожо инспектор.

— Нищо, нищо — казвам аз така, че веднага става ясно — много даже „нещо“!

Влизаме в помещенията на затвора. Това е административният етаж и само решетките на прозорците напомнят за суровата проза на живота. Минавайки покрай един от прозорците, аз прокарвам по стъклото краищата на пръстите си. Така, че малко лак от ноктите да попадне върху стъклото.

Пазача не забелязва нищо.

Персоналът е малко — срещаме само две жени в униформа и небрежен младеж в мръсна бяла престилка. Младежът дълго ме гледа, сякаш обмисля дали си струва да се запознаваме, или по-добре да избяга през най-близката врата. Благоразумието надделява и той се скрива зад вратата с надпис „контролна стая“.

В истински затвор тук щяха да са мониторите за вътрешно наблюдение. Очевидно и тук е същото. Става ми интересно и около вратата натискам с токчето си по-силно от обичайното. Пазачът се обръща, преструвам се че съм се спънала.

Дребният термит, изпаднал от токчето и отправил се делово към вратата, не можеш да го различиш с просто око.

Най-накрая — кабинетът на началника на затвора. Пазачът спира пред вратата, предавайки ми инициативата.

Почуквам по меката синтетична обвивка, предизвикваща спомени за онези дни, когато входните врати се правеха от облицован шперплат, а не от легирана стомана. И влизам, без да дочакам отговор.

Забавянето е почти недоловимо, но все пак го има. Вратата се отваря твърде бавно, сякаш се бориш със стегната пружина. Още един сървър, а може би — закрит участък от затворническия сървър… трябва да уточня после. Но сега изхвърлям всичко това от главата си и сухо се усмихвам на началника на затвора.

— Добър ден.

Началникът е почти два метра висок, широкоплещест, униформата му стои като излята, заплашително проблясват звездичките по пагоните на подполковник. Не е трудно да имаш геройски вид във виртуалността.

— Вашите документи.

Мълчаливо му подавам удостоверението, заповедта от Управлението по Надзора, командировъчното. Каквото и да говорим, това е забележително изобретение на бюрокрацията — командировка във виртуалния свят. Може би именно затова повечето държавни учреждения използват „независими“ международни сървъри? Къде по-приятно е да си командирован във виртуалната Панама или Бурунди, отколкото в баналния Звениград.

Жалко, че виртуалният затвор се намира на сървърите на МВД^[1]…

Докато подполковникът преглежда документите, любопитно оглеждам кабинета. Нищо интересно няма в него, но все пак… и най-малкият щрих може да е полезен.

— Седнете… Карина Петровна.

Омеква направо пред очите ми. Сигурно е погледнал датата на раждане.

— Това първа инспекция ли ви е, Карина Петровна?

Кимам. И с откровеността на пълна глупачка добавям:

— Виртуална — да.

— Аркадий Томилин. Просто Аркадий. — Стискам здравата длан. Ръкостискането му е приятно, предразполагащо.

— Честно казано, отначало се разтревожих.

Откровеност за откровеност…

— Виртуалните поправителни домове са нещо ново, непривично. — Подполковникът небрежно захвърля книжата на масата. — И ако се опитва да ги инспектира човек на години, със стари навици, имащ само повърхностна представа за дълбината… Пушите ли, Карина Петровна?

— Пушете — разрешавам аз. — Може и просто Карина.

Полковникът запушва евтини „21 век“, които в дълбината се разпространяват безплатно. Или демонстрира простотата си, или благоразумно не иска да привиква към скъпи цигари — и в реалния свят ще ти се прииска да пушиш…

— В течение ли сте относно ситуацията с виртуалните затвори?

Още един жест. Никой не обича да казва, че работи в затвор. Най-неловките словосъчетания, като „трудово-изправително учреждение“, се ползват с по-голяма популярност.

— В общи линии — да — казвам със запъване аз.

— Тогава само общо пояснение… Между другото, Карина, Пьотр Абрамович още ли преподава?

— Преподава.

— Сто години не съм виждал стареца… Та така, първите крачки в това направление бяха направени от американците, ние, както винаги, изостанахме. Нали на всички е ясно, че повечето изправителни учреждения не изпълняват своята задача. Не превъзпитават човека, престъпил закона, а само го озлобяват, осигуряват му криминална среда… затворен кръг, сякаш си подготвяме нов контингент! А в историята е имало, и то нееднократно, примери за удачно превъзпитание на престъпници. Какво е Австралия, ако се замислиш? Бивш затвор. Изпращали са каторжници, поставяли са ги в такива условия, че единственото средство за оцеляване е бил честният труд, и са постигали поразителни резултати! Каторжниците са създавали свое общество, превъзпитавали са се, населението е нараствало…

Неизвестно защо ми се прииска да добавя за зайците, които също изпращаха в Австралия. Но аз мълча и само кимам.

— Целта на идеалният затвор е да създаде на човека условия за осъзнаване на своето провинение. Да постигне катарзис, истинско покаяние. Но тук подходът трябва да е строго индивидуален. На един му трябва единична килия и Библия под ръка. На друг — общуване с хората. Трети трябва просто да го научим да чете, пише, да му дадем някаква специалност! Но в обикновения затвор такъв индивидуален подход е невъзможен. Точно в това е смисълът на виртуалните затвори. Квалифицирани юристи и психолози определят точно по какъв начин може да се поправи престъпника. И човекът получава точно този затвор, който му е необходим! Необитаем остров. Малка община високо в планината. Ако се налага — и затворническа килия, но чиста, суха и топла… Плюс постоянните елементи на психодрама, цели спектакли, в които те неволно участват и с това се поправят…

Полковникът даже става и започва да се разхожда из кабинета. Следя го с очи.

— И така, ние работим вече втора година. Имаме повече от двеста подопечни… всички доброволно са избрали виртуалния затвор, разбира се. Контингентът ни е най-различен — от хакери и разпространители на нелицензирани програмни продукти до убийци и изнасилвачи. В реалния свят техните тела се намират в специален затвор под Москва… всъщност това е по-скоро лазарет. Закупихме специални устройства, „дийп-бокс“, или дълбочинен контейнер. В тях човек може да прекара във виртуалността месеци, дори години. Скъпо, ще кажете вие. Разбира се! Но и обикновеното задържане под стража не излиза евтино на държавата. Освен това накрая ние ще имаме честни хора, осъзнаващи своята вина. А именно това е нашата цел. Не да накажем престъплението — то вече е извършено, — а да предотвратим нови престъпления, да върнем на обществото един здрав, законопослушен гражданин…

Знам всичко това.

Хубави и правилни думи говори господин подполковникът на младата инспекторка, която за пръв път прави проверка на виртуален затвор.

Само че защо твоите подопечни могат свободно да излизат от забележителния виртуален затвор из улиците на Дийптаун? Или дори не подозираш за това, Аркадий Томилин, офицер с прекрасно досие?

Иска ми се да задам този въпрос и ще го задам. Но не сега. После.

Засега само слушам — за великолепните системи за безопасност, за защитения от всякакви прониквания сървър, за психолозите, медиците, за младия персонал с нестандартно мислене, за това, какви забележителни писма пишат на роднините си поправилите се затворници.