Сергей Лукяненко
Прозрачни витражи (7)

0110

— Отдавна не си се съветвала с мен — каза татко.

Седяхме в кухнята и пиехме чай. Мама спеше, не я събудих. И татко не будих — той сам се събуди, когато се измъквах от стаята.

— Ти не ходиш в дълбината — измърморих аз.

— Някога ходех — отговори татко.

— А защо престана? — поклащайки лъжичката в чашата, попитах аз. Винаги пия чая си без захар, но упорито продължавам да използвам лъжичка. Така изстива по-бързо.

И преди съм питала баща си защо така избягва виртуалността. Уж добър програмист, а живее като в каменния век, само електронна поща използва.

— Имах много добър бизнес — внезапно отговори татко. За пръв път отговори! — Но после… наложи се да се преквалифицирам.

Не продължих да го разпитвам. Сигурно е работил на някоя специфична операционна система и когато е излязла от употреба, не е успял навреме да се преквалифицира.

— А после? — попита татко.

— После… дойде полиция. Домъкнаха скенери, прочетоха следите… казват, че е стреляно с нещо незаконно, второ поколение. Явно машината е унищожена. Започнаха да търсят стрелеца… но къде ти…

— Не те ли заподозряха?

— А, не… претърсиха ме, но нищо.

— А пистолетът му?

— Запалка — аз наведох очи. — Най-обикновена запалка! Шегаджия…

Татко въздъхна. Погледна към тъмния прозорец. По улицата, плъзгайки фаровете по мокрия асфалт, премина кола. Някоя хубава марка, премина почти безшумно…

— Каринка, нека да помислим малко… Първо — как смяташ, този Чингиз излъгал ли е за затвора?

— Мисля, че не — признах аз. — Там има нещо мътно. Не може нашите да хвърлят такива пари на вятъра! Дори и за да се поперчат пред чужденците!

— Добре… — татко ме погледна крадешком и попита: — Имаш ли цигара?

— Откъде? — опулих очи аз.

— Карина…

— Сега, тате…

Пуша рядко. Но винаги нося кутия „Ротманс“ в чантата си. Затворихме вратата на кухнята и запушихме. Беше някак неловко да пуша с баща си… за последен път изпитвах такава неловкост на десет години, когато нашите ме къпаха… тогава не казах нищо, но баща ми повече не влезе в банята с мен.

— Второ. Дайвърите са индивидуалисти — каза внезапно татко. — Далеч по-големи индивидуалисти от хакерите. Няма да воюват за общото благо… но виж, за това, да останат уникални…

Ушите ми загоряха. Мислех си абсолютно същото нещо. Красавецът Чингиз може да говори каквото си иска, но ако задълбаеш по-навътре, винаги ще се открие користна цел. Винаги и навсякъде.

— Вярваш ли в дайвърите, татко? — попитах аз.

— Вярвам, Карина. Трето… — татко ме погледна в очите. — Ако зад виртуалния затвор се крие някакъв сериозен държавен проект… Дъще, за какво ти е това? Дори при побърканите на тема закони и права на личността американци… а какво да говорим за нас.

— Имам задача — казах аз. — Трябва да напиша отчет.

— Напиши. Длъжна ли беше да използваш бръмбари?

— Да. Как иначе да наблюдавам персонала?

— И персоналът какво?

— Работи — свих рамене аз. — Сваля порно от мрежата. Играе на игрички.

— Много добре. Открито е неуставно изпълнение на служебните задължения… или както там му казвате? Нали не беше длъжна да поставяш бръмбари на затворниците? Ами тогава — това е. Не трябва да проваляш собствения си живот заради някаква абстрактна справедливост!

— Татко, а ти познаваш ли някой Чингиз? — попитах аз.

Татко поклати глава.

— И да съм познавал, не съм го запомнил с нищо. Но ти не се притеснявай. Сигурно ти си по-важна за него, отколкото той за теб. Карина?

Аз скочих и отворих вратата на кухнята. Вслушах се. Да… някъде в стаята звънеше мобилния ми телефон.

— Татко, момент…

Само това ми липсваше — нощни повиквания. Не съм си дала номера в работата, и изобщо — този номер го знаят много малко хора.

— Да! — грабвайки телефона от масата, отговорих аз.

— Привет. Прекъснаха ни, Карина.

Чингиз!

Гласът беше неговия.

— Не бях аз — бързо казах аз.

— Да, да, знам. Карина, трябва да се срещнем.

— Сега ще вляза. Къде?

— Не, по-добре в реалността — разсмя се Чингиз. — Надявам се, че няма да се стигне до истински куршуми. А в Дийптаун могат пак да ни прекъснат. Мога да ви взема от вас, ако е удобно.

Дори не попитах откъде е взел адресът ми. Сигурно от там, откъдето и телефонът.

— По-добре на неутрална територия — отвърнах аз. — Нека… някъде…

— Улица „Пчеларска“ — каза Чингиз.

— А къде е това?

— Не знам. Сега ще проверя дали изобщо има такава… Има. До номер пет на улица „Пчеларска“, става ли?

— Добре — не се поколебах аз. — Излизам веднага. Там ще се срещнем.

— О кей — весело каза Чингиз. — Довиждане.

Затворих телефона. Погледнах дисплея — естествено, там имаше забрана за определяне на номера. Добре де, ако се наложи — ще го разберем…

— Веднага?

Татко влезе в стаята веднага след мен. И чу всичко.

— Няма да ме пуснеш? — предизвикателно попитах аз.

— Не — поклати глава той. — Не, Карина. Дори не си го мисля.

Погледнах го с любопитство. Като бях малка, бях сигурна че обичам мама и татко, че по-добри от тях няма на света. После… не съм забелязала как престанах да мисля за това. Не съм ги разлюбила, просто престанах да мисля за това с такива думи.

— Да ме тормозиш за жаргона — винаги… а когато ме грози опасност — може, така ли?

— Може. Защото ти си преценила всичко и си взела решение. Защото това е професията ти… нищо, че не съм във възторг от такава професия. А за жаргона — извинявай, но това са детинщини!

— Какво лошо има, ако човек да запази детето в себе си? — инатливо попитах аз.

— То не трябва да остава там, дъще. Кретен е онзи баща, който не се радва, че децата му порастват.

— Благодаря ти, татко — казах аз. — Знаеш ли, аз все пак много те обичам.

Татко учудено ме погледна, после хвърли поглед към часовника.

— Единайсет и половина… наистина ли ще отидеш сега?

— Ще отида — твърдо казах аз. — И няма да викам подкрепление. И без това няма да дойдат, да не сме Америка.

Но първо извадих пистолета си от сейфа.

После отидох в кухнята и си взех цигарите.

 

 

В колата, докато моторът загряваше, извадих от жабката карта на Москва и започнах да търся улицата с милото име „Пчеларска“. Старата „десятка“ ми я подари баща ми преди три години, когато си купи по-хубава кола: корейска „Деу“, сглобена в Узбекистан. И аз ползвах „десятката“ с удоволствие, защото никога не съм обичала метрото. Но все едно, за мен Москва си остана малки петна около някои станции на метрото и някои маршрути, по които пътувах постоянно: на работа, в супермаркета — да купя продукти за седмицата, през лятото — да се къпя на Мечото Езеро или на вилата…

Също като Дийптаун. Там също познаваш само няколко любими места. Останалото го виждаш мимоходом, през прозореца на таксито, и дори не можеш да разбереш: живи ли са тези райони, или са просто нарисувани декорации, прикриващи надписа „мястото се продава“.

Аз бавно излязох от паркинга и завих в безлюдната уличка. Дъждът се усили и барабанеше по паркираните встрани автомобили.

Странно. Вече почти няма разлика — между дълбината и реалността.

Пространства в пространствата… ако някой зъл шегаджия имаше излишък на пари и време, той би могъл да създаде за мен виртуален свят, копиращ Москва. Реалната Москва, в която живея. Десетина магазина, пет апартамента, две парченца природа… Дори няма нужда да се занимава с театри, консерватории, библиотеки. Макар че с тях няма защо да се занимава — те имат аналози във виртуалността.

Ето, започна се! По-рано това се наричаше дийп-психоза, после започнаха да казват „матрицата го хвана“, а сега се използва съвсем невинния евфемизъм „заблудил се е“. Така казват за тези, които започват да бъркат реалния и виртуалния свят, които се съмняват, че живеят в истинския свят.

Глупости… това е невъзможно. Човек със сигурност ще забележи подмяната. Дори и да пътувам само между две точки — апартаментът и работата — около мен има доста хора. Такъв спектакъл може да се организира само от солидна организация, а не от самотен шегаджия. А за какво й е това на организацията?

Но все пак настроението ми се развали. Аз подозрително се оглеждах наоколо, в крайна сметка завих в забранена улица и налетях на катаджия, а той на всичкото отгоре се оказа честен и добросъвестно ми написа фиш за глоба. Затова пък после, след като ми връчи квитанцията, ясно и подробно ми обясни откъде да мина.

В резултат на това след двайсет минути аз бях до номер пет на улица „Пчеларска“. Качих колата на тротоара и спрях двигателя.

Странно е някак. Добре, инсталирал ми е бръмбар… или ме е изчислил по някакъв начин. Но аз не успях да разбера нищо за него. И изведнъж, просто ей така, тайнствения Чингиз се решава на рандеву^[1].

Интересно, как ли изглежда в действителност? Обикновено такива широкоплещести красавци в реалния живот са кльощави и ниски, или дебели и неловки. Компенсация. Човек трябва задължително да компенсира нещо във виртуалния свят. Недостиг на общуване, телесни недостатъци, душевна несъстоятелност, в края на краищата! Така че е по-добре Чингиз да се окаже невзрачен, но обаятелен.

И във всеки случай сега ще изясним нещо.

Аз извадих чадъра от колата, отворих го и изскочих навън. Включих алармата. Огледах се. Да, ето го номер три, а ето го и номер пет… Аз се огледах и почти веднага забелязах, че в една от колите, паркирани край улицата, седят хора. И не просто седят, а оживено спорят. Червенееше огънчето на цигарите, даже се дочуваха някакви реплики…

Има такова понятие — виктомно поведение^[2]. Това е, когато жертвата сама провокира престъплението. И аз не бих посъветвал нито една девойка да влиза нощем в кола, в която седят двама мъже.

Но в края на краищата аз съм сътрудник на МВД! Което другите не трябва да правят, аз съм длъжна да правя.

— Извинете — аз почуках по стъклото на колата. Хубава кола, нещо здраво и мощно, но в същото време — не парадиращо като „Мерцедес“ или „БМВ“. — Чингиз?

Стъклото плавно се смъкна надолу и аз дръпнах ръка. Съвсем навреме — показа се онзи, който седеше до шофьора:

— Да, Карина. Влезте в колата.

Едва не ми се подкосиха краката.

Това беше Чингиз.

Съвсем същия.

Точно като в Дийптаун.

Само дупката в челото липсваше.