Питър Бийгъл
Тамзин (21)

Двайсет и едно

Пролетта дойде, както обикновено идва в Дорсет — като малко дете, което се крие зад завесата, за да се втурне за миг в света на възрастните, и после пак се дръпва в скривалището си. Тони си беше пуснал мустаци, а Джулиан спря да спи с плюшената костенурка, наследила Елвис. Първите кълнове от безоранното земеделие изглеждаха обещаващи, макар Евън постоянно да предупреждаваше и нас, и семейство Ловел, че тази година може да няма реколта, докато почвата не започне да привиква с новия режим. Но когато изкопа парче черна кал, тя се разтроши в ръцете му, а отдолу имаше земни червеи, което знам, че винаги е добър знак. Евън каза, че половината земя е твърде корава и че няма да се подобри, преди да минат две години, но изглеждаше щастлив.

Априлските нощи бяха твърде студени, за да излизам на разходка с Тамзин, така че по-често отивах в стаята й (където също беше доста студено — тогава в източното крило нямаше никакво отопление) или в студиото на Тони — тя продължаваше да го гледа и да въздиша от време на време с дълги, нежни и тъжни, тристагодишни младежки въздишки, които повече ме разстройваха, отколкото ме караха да ревнувам. Тони никога не я чу, никога не я забеляза, а усърдно се стараеше да не забелязва и мен. Завиждах му за дарбата и отдадеността, завиждах му и за обожанието на Тамзин. Изведнъж ми се стори, че всичко това сякаш започна да се случва много далеч, в друга част от мен. А аз трябваше да се захвана с нещо по-голямо и по-страшно.

Тя не помнеше нито една дума от това, което й беше казал съдията Джефрис на смъртното й ложе. Дори не помнеше много от нещата, които вече ми бе казала — ето колко много отбягваше да мисли за този мъж дори и след три века. Аз само влоших нещата, защото продължавах да я питам дали то има нещо общо с Едрик Дейвис — не можех да се отърва от мисълта, че съдията Джефрис го е срещнал край обора, когато е отивал към Имението да направи ужасното си предложение на Тамзин. Едрик може да е бил по-млад и по-силен, но е нямал шанс. В това бях сигурна.

Беше ми нужно време да схвана, че онова, което тя помнеше, беше отчаяният й гняв, че Едрик не е бил там, когато тя е изпълзяла по прогизналата от дъжда пътека, не е дошъл да я защити, когато онези ръце са стискали нейните. Все още усещаше този гняв, но сега той вече беше притъпен от тристагодишни съжаления, объркване и страх — триста години незнание. Гай Гътри казва, че има призраци, които полудяват след смъртта си. Не знам защо с Тамзин не е станало така.

Естествено, този обор вече го няма — не е останало нищо друго освен някакво предположение къде е бил подът му. Никога не бих го намерила, ако Тамзин не ме беше завела там един следобед, когато щях да помагам на Сали в градината. Нямаше какво да се види, но аз стоях, без да помръдна, опитвайки се да видя миналото, както го виждаше Тамзин. Но не успях да открия за какво да се хвана, нещо, от което да започна да си представям… освен може би само едно. Тревата отдавна беше превзела цялото място — всичко с изключение на малък участък с размера на килимче за баня, голо и плешиво като тухла. Посочих го на Тамзин и тя каза, че точно тук е била вратата — може би само няколко сантиметра по-навътре и надясно. След всичките тези години тя си спомняше някои неща с фотографска точност. Само дето не можех да съм сигурна кои са те.

— Изглежда странно, че тревата не расте на това място — отбелязах аз.

— Майка ми казваше… — започна Тамзин, но млъкна. После го повтори много предпазливо: — Майка ми казваше, че нищо не расте на място, където е паднал убиец. Или където е била измъчвана девственица. В някои отношения тя, моята майка, имаше склонност да следва папизма. Или където е минал Страшният лов.

Вцепених се — почувствах се така, сякаш от високата трева се протягат ръце и ме сграбчват за глезените. Представата за тези лудешки смеещи се конници, препускащи по нощното небе, насочили се към земята, сблъскващи се с нея там, където аз стоях, където Тамзин Уилоби едва е допълзяла с надеждата да намери своя мъж… да намери какво? Човек би си помислил, че ако види Страшния лов отблизо, това ще е нещо, което ще запомни завинаги, но Тамзин съвсем избледня от друго — тя си спомняше само отсъствието на Едрик и как пуукът я е отнесъл вкъщи. Но аз продължавах да стоя на това празно място, втренчена в участъка, където нищо не растеше.

 

 

През първия малко по-топъл уикенд с Мийна отидохме на пикник. Джулиан също искаше да дойде, но искаше да отиде и на някакъв голям футболен мач в Дорчестър и футболът спечели. Мийна донесе кутия с индийски обяд за двете ни, а аз домъкнах от сушените гъби на Сали, които Мийна обожаваше, и термос с айскафе. Тръгнахме късно, защото доктор Чари имаше спешен случай в болницата в Йовил, преди да докара Мийна, затова Сали ни каза да не се безпокоим за връщането, стига да се приберем вкъщи за вечеря. Искаше да знае къде отиваме и аз й споменах Стоакровата гора. Не в нея — не и след онзи първи път, — а някъде наблизо.

Хубаво е да се разхождаш към Стоакровата гора — само нагоре по хълмовете (но все пак не много нагоре), а пътеката минава през земи, които не са били обработвани вероятно от времето на Роджър Уилоби. Растат какви ли не диви горски плодове, има и явори и ясени, които изглеждат по-стари от буковите дървета на Тамзин, и много приятни полянки, където да си направиш пикника, да хапнеш и да полегнеш на одеялото. Докато вървяхме, Мийна пееше песни от индийски филми. Тя казва, че са адски глупави, но ми се струва, че започват да ми харесват. След това двете заедно изпяхме почти целия мюзикъл „Моята прекрасна лейди“.

Беше може би най-хубавият ни пикник. Говорехме си за всичко; дори не хапнахме веднага, а просто подрямахме под слънцето „като събуждащи се от зимен сън мечки“, както каза Мийна. Тя беше донесла и един том със стихове и подред четохме няколко на глас. Дори не помня какви бяха, но беше забавно.

Бяхме направили широк кръг около Стоакровата гора, когато най-сетне попаднахме на мястото за пикника, но когато вече бяхме готови да си тръгнем за вкъщи, под светлината на залязващото слънце младите дъбови листа блеснаха като смарагди. Самата гора изглеждаше златна, задрямала и вълшебна. Мийна не откъсваше поглед от нея и докато си събирахме нещата, изведнъж заяви:

— Ще бъде много по-направо, ако се върнем през гората. Хайде да го направим, Джени.

— Дума да не става. Ти не обичаш това място… всички го мразим. Много глупава идея, струва ми се.

Мийна се намръщи. Не го прави добре това, мръщенето, но има ефект.

— Преди ме беше страх. Не обичам да ме е страх. Страхът ме притеснява, докато не успея да се преборя с него.

Заинати ли се Мийна за нещо, това е, край. Винаги ще те изслуша, ще е учтива, но може и изобщо да не си правиш труда. Дори и Крис Херидж би го разбрал това рано или късно.

Бяхме преполовили пътя към Стоакровата гора и добре се забавлявахме на слизане от хълмовете, но тогава видях Черното куче.

Вървеше от дясната ни страна, между нас и гората. Ден или не, но то изглеждаше също толкова черно, колкото и на лунна светлина, даже още по-голямо. Не издаваше нито звук — нито лаеше, нито дишаше, нито се чуваха стъпките му в тревата — нищо освен онези червени очи, втренчени в мен. Спрях на място.

— Какво искаш? — попитах.

Мийна вървеше малко пред мен. Обърна се и примигна.

— Каза ли нещо, Джени?

Черното куче бе спряло в момента, когато спрях и аз. Пак го попитах, този път по-високо:

— Какво, по дяволите, искаш, бе?

— Джени. — Мийна се приближи към мен, отчасти закривайки Черното куче. — Джени, на кого говориш?

— На Черното куче, за бога. Не го ли виждаш?

Защото Тамзин е едно — вярвам, че някои хора може и да не забележат един едва видим прозрачен призрак дори ако им е седнал в скута, както беше с Тони. Но Черното куче прилича на плътен къс полунощен мрак, който някой е вградил във фигурата на куче. Други хора също са го виждали, знам го, има свидетелства в книгите. Все още не разбирам на какъв принцип действа всичко това.

— Черното куче — повтори Мийна. Извърна се да погледне натам, където сочех, и после пак към мен. — Джени, нищо не виждам. — Тя се стараеше гласът й да остане равен — така, както правят хората, когато наистина се притесняват за теб. Не виждам никакво куче.

— Добре де. Ще ти обясня. — Много внимателно я отместих от пътя си и пак попитах Черното куче: — Какво? Какво има?

Нищо. Не знам какво очаквах — то никога не издаваше нито звук, дори и пред Тамзин, нито й бе казало каквото и да било, освен да следи за появата на някой проблем. Но когато пак тръгнах (Мийна ме следваше плътно и изглеждаше уплашена), тръгна и то. Постоянно се движеше между нас и Стоакровата гора, точно както Албърт пази идиотските си овце. Не съм чак толкова тъпа, затова казах на Мийна:

— Черното куче винаги идва като поличба. Предупреждава ни да стоим далеч от гората.

Мийна спря да се взира в очите ми, сякаш бях полудяла, и се разсмя, застанала пред мен с ръце на кръста.

— И това ли беше? За това ли беше всичко? Ти просто не искаш да минем напряко през гората и ето — voila! — Черното куче идва да ни предупреди. За бога, Джени! — Тя се опитваше да изглежда сурова и строга, но не можеше да се спре да се киска. — Значи ти и Черното куче няма да влизате в гората. Тогава аз ще ви изчакам при Дървото на светкавицата. — Това беше една елша, поразена от гръм, където се отклонявахме от дъбовата гора по пътя нагоре. — Само не се бавете прекалено много, защото искам да си изпия чая. — И тя тръгна през гората, минавайки покрай Черното куче. То не се помръдна да я последва, нито да й препречи пътя. Дори не погледна след нея. Гледаше само мен, а тя вече се обръщаше да види дали идвам.

Очевидно нямах никакъв избор. Очите ми срещнаха червените очи на Черното куче, аз разперих ръце, вдигнах рамене и измърморих:

— Да бе, да. Знам, знам — и последвах Мийна. Обърнах се веднъж назад и, разбира се, него вече го нямаше. Беше си свършило работата.

Понавлязох в гората по пътеката, по която беше поела Мийна. Тамзин ме беше накарала да обещая никога да не минавам през дъбова гора след залез слънце, но все още беше доста светло. Но дъбовите гори са по-различни от боровите. Под боровете става мрачно и студено, щом навлезеш в сянката им. Сред дъбовете в началото все още ти се струва, че се движиш под слънцето. За известно време. Гмуркането е същото, така съм го запомнила: топло и искрящо близо до повърхността на водата, светлината прониква през нея, но колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-страшно става, докато се озовеш сред леденостудена нощ и ти се струва, че тя ще е вечна. Точно така е в Стоакровата гора, след като веднъж си влязъл в нея.

Вече едва виждах как Мийна се навежда да мине под един надвиснал клон, когато забелязах червеното кепе. Само него, без лице отдолу, без тяло. Приличаше на отровна гъба… не, по-скоро на дебел червен палец, подаващ се иззад бодлив плоден храст. Изчезна толкова бързо, че дори не бях сигурна дали наистина съм го видяла. Замръзнах на място все още бях в края на гората — и повиках Мийна, но тя не ме чу.

Не мога да кажа дали второто червено кепе беше същото като първото или друго. Показа се от един изгнил пън — кървавочервено, сякаш лепкавата кръв тъкмо беше започнала да изсъхва — и изчезна. Тогава се развиках с все сила:

— Мийна! Върни се тук! Мийна!

Струваше ми се, че дъбовете поглъщат гласа ми, но след миг Мийна се показа на един завой на тясната пътечка.

— Викаш ли ме, Джени?

Изобщо не беше видяла червените кепета. Не исках да я плаша, така че понамалих децибелите.

— Върни се тук. Моля те. Сега.

Мийна се втренчи в мен.

— О, да не искаш да кажеш, че Черното куче се е появило отново? Джени, ти можеш да правиш каквото си искаш, но аз ще мина право през гората и ще изляза от другата й страна. Това е положението. Наистина ще го направя.

Гърлото ми беше пресъхнало и свито, треперех; ту ме обливаше горещина, ту сякаш се потапях в леден студ.

— Мийна, ако направиш още една крачка, ще те хвана за косата и ще те извлека от там. И наистина ще го направя. Знаеш го.

Знаеше. Над рамото й забелязах още едно червено кепе носеше се между клоните, бързо като катерича опашка; няма как да успееш да го разгледаш. Ужасно исках Мийна да се раздвижи, но тя си стоеше и ме гледаше, както ми се стори, часове наред. После тръгна по пътеката към мен бавно, без да каже нито дума.

— Тичай! — викнах аз, но тя никак не се разбърза. Боях се изобщо да не спре, ако настоявам повече, така че просто стоях и чаках, докато тя стигна до мен и горделиво ме подмина. Когато косата й докосна лицето ми, тя извърна глава настрани.

Преди да излезем от Стоакровата гора, се обърнах и видях едно лице. Изглеждаше като разтопен восък с цвета на сланина с изключение на топчестия червен нос. Очите бяха кръгли като на кукла и ни наблюдаваха от хралупата в едно кухо дърво с такава безцветна омраза, че аз бързо се запрепъвах след Мийна. Помня, имаше и някаква миризма навсякъде около нас — като от хладилник, който наистина има нужда от размразяване и почистване.

Мийна също видя лицето. Не си казахме нищо. Просто излязохме оттам. Когато пак погледнахме към гората, никъде не видяхме червено кепе, но клоните на дъбовете се люлееха така, сякаш там се бе разразила буря. А зад оградата, до която бяхме застанали, въздухът беше съвсем неподвижен.

С Мийна се затичахме и не намалихме темпото чак докато Стоакровата гора се изгуби от погледа ни. Никоя от нас дълго време не проговори. Слънцето залязваше бързо, но аз вече можех да стигна вкъщи и по тъмно. Най-сетне казах:

— Извинявай, че ти говорих така.

Мийна спря и се обърна с лице към мен.

— Ти знаеше, че не трябва да влизаме в гората. Нещо дойде да те предупреди — Черно куче или каквото и да е там. Опита се да ми го кажеш, но аз не те послушах.

— Първо е трудно да повярваш в такива неща. — Не можех да преценя дали още ми се сърди — с Мийна човек никога не знае, — но имах това неприятно усещане, като я гледах.

— Обаче не ми казващ откъде знаеше. От доста време вече нищо не ми казваш. — Настина ми беше ядосана, такава не я бях виждала никога — уравновесена и студена. — Говори, Джени.

Не помня какво й отговорих, пък и няма значение — сигурно бих се срамувала да си спомням как съм се опитвала да се измъкна. А Мийна просто ме гледаше с онзи поглед.

— Това продължава вече месеци наред. Дори Джулиан е забелязал как се държиш. За толкова ли глупава ме мислиш, Джени?

Така най-после й разказах за Тамзин.

Трябваше да й кажа — отдавна се канех да го направя, като избера най-подходящия момент, — но истина е, че не го бях сторила, а тя беше най-добрата ми приятелка и имаше пълното право да се държи така, след като се бях издънила, и да ми пили на главата с онзи безизразен, непринадлежащ на Мийна глас. Приемах всичко, без да кажа дума, без да я поглеждам, докато тя не се успокои, и тогава в тишината, надявайки се, че няма да се разплача, казах:

— Мийна, съжалявам.

— Трябваше да ми се довериш. Нямам предвид, че просто щях да запазя тайната ти… аз щях да ти повярвам. Мислиш ли, че от всички други хора само аз не съм чувала за призраци? За нощните създания? За духове, феи, разни неща, които могат да променят формата си? — Очите й започнаха да светят все по-ярко и аз се уплаших, че сега тя може да се разплаче, което щеше да е още по-зле, отколкото, ако бях ревнала аз. — Ти знаеш, че аз щях да ти повярвам, Джени.

Нямах какво да кажа. Мълчахме така и двете, бяхме струни, опънати до скъсване. Искаше ми се да съм мъртва. Това беше единственият път в живота ми, когато съм пожелала такова нещо, но сега ще съм подготвена, ако пак се повтори. След това Мийна се поусмихна и набързо избърса очи с опакото на дланта си.

— Но ти тръгна след мен — рече тя. — Последва ме в гората, въпреки че беше предупредена да не го правиш. Ти ме върна.

— Ами нали не съм пълен идиот — измърморих. — Или поне не винаги.

Сега се разплакахме и двете, прегърнахме се и тръгнахме така към вкъщи, почти, без да говорим. Когато видяхме светлините на фермата Стауърхед, Мийна изведнъж се обърна към мен и ме попита:

— Джени, как мислиш, какво искаха те от нас, онези неща — как каза, че им викала тя?

— Дъбови хора. Мисля, че това бяха Дъбовите хора, но, по дяволите, нито ги знам какви са, нито какво биха направили. Не знам нищо за това място, Мийна. Мислех си, че зная. Напомни ми следващия път да ти кажа, когато науча.

 

 

Първия път, когато заведох Мийна в тайната стаичка на Тамзин, нея я нямаше. Бях започнала като Били Блин да се нервирам от цялото й бродене насам-натам — защото вината беше моя, от мен беше започнало всичко това, — но Мийна беше очарована от тайната ключалка и от стайчето с тъмното прозорче, а аз бях прекалено заета с обясненията си, за да се притесня кой знае колко. Но когато по-късно се промъкнахме в студиото на Тони и там също не намерихме Тамзин, тогава наистина започна да ми става зле. Продължавах да си мисля за съдията Джефрис — за Другия, каквото и да означаваше това — и за всички странни неща, казани от пуука, че съм единствената, която може да помогне. Това също го разказах на Мийна.

Ала Тамзин се появи, когато Мийна вече трябваше да си тръгва. Бяхме седнали на двойната люлка, направена от Евън, в очакване да пристигне господин Чари — и ето я изведнъж, седнала между нас на облегалката на люлката, и ми се усмихва по начин, който винаги превръщаше вътрешностите ми в шоколадов сироп.

— Мийна, тя е тук — казах аз.

Мийна се огледа наоколо, лицето й бе пламнало от вълнение.

— Къде е, Джени? Покажи ми!

Посочих великодушно и ги представих:

— Господарке Тамзин Уилоби, това е скъпата ми приятелка Мийна Чари. Госпожице Мийна, имам честта да ви представя Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби от фермата Стауърхед — поклоних се и зачаках двете да се открият една друга.

Но не стана така. Тамзин тъжно поклати глава, а Мийна се взираше с широко отворени очи във всички посоки и само питаше:

— Къде е, Джени? Къде е тя?

Никога няма да забравя как звучеше гласът й тогава. Като на малко момиченце, което все повече и повече се страхува, че парадът, спектакълът или купонът са започнали без него.

Тя не беше видяла Черното куче. Не виждаше и Тамзин. Не знаех какво да правя. Попитах:

— Усещаш ли аромата?

Мийна кимна. Със същия тънък глас каза:

— Знам, че тя е тук. Само че… — и остави думите да заглъхнат. Тамзин се наведе напред и допря ръка до бузата на Мийна. Мийна зъмръзна на място, очите й се уголемиха. Погледна ме и аз кимнах.

— О! — възкликна тя, но аз почти не чух възгласа й. Трябваше за миг да извърна глава. Не ми се струваше уместно да я виждам в това състояние.

— Не е честно — измрънках аз. — Трябваше да си ти.

Това изведнъж върна старата Мийна.

— Какво? Защо? Защото изглеждам както трябва ли? Защото си мислиш, че изглеждам като човек, способен да вижда призраци? Трябва да спреш с това, Джени, веднага. Отразява ти се зле, а мен ме кара наистина да се чувствам кофти. Тя е избрала теб, след като никога не е разговаряла с никого, и няма нищо друго, което да говори толкова красноречиво за самата теб. Мисля, че баща ми идва.

Така беше. Мийна стана и се обърна натам, където мислеше, че седи Тамзин. Трябваше да я попреместя. Произнесе ясно:

— Сбогом. Радвам се, че говориш с моята приятелка Джени. Тя е най-добрият човек, който може да е на твоя страна, можеш да ми вярваш. — За миг млъкна и докосна бузата си. Ако можеш да ме чуеш… аз също съм на твоя страна. — После се затича да посрещне господин Чари, а ние двете с Тамзин останахме да гледаме подире й.