Питър Бийгъл
Тамзин (10)

Десет

Няколко дни не съм писала. Групата, в която танцува Тони, за първи път беше стигнала на запад до Салисбъри, така че всички ние прекарахме уикенда там и изгледахме всички представления, макар че той участва само в два танца. После той се прибра вкъщи с нас и остана, докато Сали и Евън не го върнаха в Лондон, а ние с Джулиан останахме да отговаряме един за друг. Джулиан иска да види какво съм написала на чернова, а аз все местя написаното тук и там, за да го скрия от него, а понякога дори и Мийна го прибира. И тя е виждала само няколко страници, защото още не е готово. Задълбала съм между тази, която мисля, че бях тогава, и която мисля, че съм сега, между онова, което ми се случи, и онова, което мисля, че наистина се е случило. Исках само да го запиша и да приключа с него, а сега не знам. Може би аз все още не съм готова.

Опитът да опиша как видях призрака на персийска котка също не изяснява нещата. Както вече казах, ако наистина има призраци, може би има всичко — богарти, Хедли кау, НЛО, алигатори в канализацията. Госпожа Чари, майката на Мийна, веднъж е преживяла земетресение и казва, че било сякаш земята под краката й се е превърнала във вода. Точно така се чувствах, след като господин Котак ми доведе новата си приятелка. В крайна сметка не казах на Мийна, нито на Сали, всъщност на никого. Не защото ми пукаше дали ще ми повярват или не. Просто не исках да се занимавам с такова нещо. И на себе си не бих казала, ако можех.

Но бях почти на път да кажа на Тони. Няколко дни след тази случка той ме откри на задното пасище — Джулиан ми предаваше урок по крикет. Мога да удрям — не мога да си представя, че някой може и да не удари с тая плоска бухалка, — но изобщо не мога да хващам. Имам предвид топката. Джулиан тъкмо ми показваше как да си извъртя китката, така че топката да отскочи от батсмена, когато се огледах и видях, че Тони ни наблюдава. Това ме ядоса, но той нямаше намерение да ми се присмива. Изчака Джулиан да го попита дали иска да играе и чак тогава каза:

— Не точно сега, но бих искал да заема Джени за малко. Опитвам да отработя нещо и ми трябва партньор. Само за няколко минути, обещавам.

— Аз не мога да танцувам. — Пулсът ми се забърза, изпотих се веднага — не заради Тони, а изобщо от мисълта за танците.

— Вземи Джулиан, вземи Уилф, дори Албърт. Аз няма да съм ти от полза, повярвай ми.

И двамата не ми обърнаха внимание. Джулиан отговори:

— Можеш да я вземеш, но само, ако аз дойда да гледам. Искам да видя как танцува Джени.

— В никакъв случай. — Произнесох го точно в момента, в който Тони казваше:

— Дадено, съгласен. Но ще трябва да мълчиш.

Все още спореха дали Джулиан може да се смее, ако изобщо не говори, а вече ме бяха повлекли към студиото на Тони. Не се противих много най-вече защото бях любопитна какво всъщност прави Тони, докато обикаля пред огледалата, мърмори си нещо и тряска врати. Освен това имаше една малка глупава част от мен, която продължаваше да се чуди дали изобщо мога да танцувам и дали двете падания на пода на гимнастическия салон в „Гейнър“ и двете бягства в дамската тоалетна, за да се преборя с гаденето и да поплача в скута на Марта, не означават, че не съм научила нито едно движение. Може би не бях родена да танцувам, а да се нося над повърхността; може би в момента, в който Тони ме хванеше за ръка, щях да разбера. Чудех се дали щеше да се опита да ме повдигне — и това беше по-страшно от призраците на третия етаж.

Естествено, не стана така. Той просто имаше нужда от тяло, нещо, което да заема място във въображението му, докато упражнява стъпки и си мърмори. Аз само стоях на едно място, а Тони ме местеше или се въртеше около мен. Джулиан също би се справил, само че на него бързо му доскуча и той отиде да си тренира крикет. Тони дори не забеляза. От време на време се отдалечаваше от мен със завъртане или изведнъж подскачаше и се преобръщаше във въздуха и се приземяваше потрепващ като пеперуда и сякаш лъснатият под се превръщаше в нещо като цвете, на което той да кацне. После пак ставаше Тони и клатеше глава, наистина ядосан на себе си, но за какво дори не можех да си представя. Мина много повече време от няколкото минути и той не ми каза и дума, но аз нямах нищо против. Харесвах го точно такъв.

В един момент, когато той или си почиваше, или се опитваше да си представи нещо — просто си стоеше неподвижен и втренчен, — го попитах както ме бе попитала Сали:

— По-добре ли ти е тук? — Той примигна насреща ми. — Искам да кажа, по-добре от Лондон. Все още ли предпочиташ да живееш в Лондон?

Понякога Тони може да те погледне така, сякаш до този миг не е осъзнавал колко си тъп.

— За бога, та аз можех да се уча в Лондон. Да се уча с истински танцьори, всяка вечер да гледам истински трупи. Да се срещам с хора, да науча разни неща, които никога няма да науча тук. — Отдалечи се с горделива походка, после се обърна и дойде съвсем близо. — Разбира се, в Лондон никога нямаше да имам стая като тази, така че каквото и да съм научил, надали щеше да ми е от полза, защото къде щях да се упражнявам вкъщи? Има си и хубавите, и лошите страни. Защо питаш?

— Без особена причина. — Поех си дълбоко въздух. — А за Имението — чудех се, просто от любопитство… — За бога, щях да стана ужасен шпионин. — Чуваш ли някакви звуци нощем? Нали знаеш, искам да кажа… онези звуци.

Тони направо се усмихна — това не го правеше често напоследък.

— Имението е много стара къща. А старите къщи издават звуци.

— Нямах предвид тези. Имах предвид… искам да кажа стъпки, по дяволите! Кискане.

Очаквах да ми се присмее, но той просто седна на пода и започна да прави упражнения за разтягане.

— Когато разбрах, че със сигурност идваме тук и няма мърдане — заговори той, — отидох в библиотеката и взех много книги за Дорсет. История, селско стопанство, фолклор, всичко. Знаеш ли, има две цели книги само за дорсетските призраци. Графството е затънало до шия в привидения и възкръснали мъртъвци — всеки си има монах фантом, пищящ череп или Бяла дама. Звуци, а? Мисля, че ако в тази къща няма призрак, татко трябва да съди семейство Ловел за нарушаване на договора. Или нещо подобно.

Това беше най-дългото нещо, което ми беше казвал, откакто бяхме в Стауърхед — освен когато изхвърляше господин Котак от студиото. Осъзна го в същия миг, в който и аз, и продължи да се разтяга. Тъкмо смятах тихичко да се измъкна и той добави:

— Много от дорсетските призраци са от 1685 година. Нали знаеш, Кървавите процеси.

— Не, не знам. Какви са тия процеси и защо са толкова кървави?

Тони въздъхна.

— Ама наистина ли нищо не ви учат в ония американски училища, а? Мислех, че това е просто британски шовинизъм. Значи не си чувала за въстанието на Монмаут, а? — Аз само поклатих глава. — Добре тогава. Чарлс Стюарт — това е крал Чарлс II, е имал незаконен син на име Джеймс. Не е кой знае какво, както би казала ти — нещо съвсем обичайно за кралете, особено когато си Чарлс. Той го признал, завел го в съда, направил го херцог на Монмаут, всичко съвсем законно. Той нямал шанс да наследи трона, който бил за брата на Чарлс, херцога на Йорк, също Джеймс. Дотук нали схващаш?

— Джеймс II — казах. — „Славната“ революция, 1688. Учат ни на това-онова.

— О, много добре. — Не можах да преценя дали точно това имаше предвид или просто беше саркастичен. Сега обикновено мога. — Точно така. Джеймс II се възцарил през 1685 година въпреки някое и друго възражение — най-вече, защото бил римо-католик, но и защото винаги е бил гадняр и предател. Но и чаровен, когато поиска, като всички Стюарти — те разчитали на чара си. Както и да е. Монмаут — другият Джеймс — се криел в Холандия, защото участвал в някакъв заговор, но това може да го пропуснем. Та Джеймс II не бил Джеймс II и десет минути, а Монмаут вече бил акостирал в Лайм Реджис и започнал да събира армия да го свали от трона.

— Чакай малко. Лайм Реджис? Туристическото градче, където ходихме за Великден? — Там прекарахме един уикенд, валеше дъжд и Сали настина, докато ми показваше къде са снимали „Жената на френския лейтенант“.

— Тогава още не е имало туристи — нетърпеливо рече Тони. — Било е пристанище, строяли кораби, а Монмаут бил много известен в западната част, не питай защо. Отишъл в Тонтън, Съмърсет, и се обявил за крал, но истинските му поддръжници били точно тук, в Дорсет, хората, които го посрещнали на брега. Фермери, миньори, рибари, еснафи и търговци от Дорчестър — всички били луди по Монмаут. Онзи стар чар на Стюартите.

Повечето хора се изчервяват и пламват, когато говорят за нещо, което ги вълнува. Тони пък винаги става много блед, понякога дори се разтреперва.

— Те наистина вдигнали въстание, Джени — продължи той — точно тук. Били сигурни, че висшите класи мразят Джеймс, колкото и те и че дребното дворянство ще се присъедини към тях с конете, оръжията, парите и личните си армии и всички заедно ще тръгнат към Лондон. Но не станало така.

Той пак се изправи и се раздвижи — въртеше се, навеждаше се, полюшваше се, сякаш почти танцуваше.

— Не станало така. Повечето от благородниците изобщо не се появили, а самият Монмаут офейкал, скатал се, побягнал към границата, както винаги правели Стюартите. Зарязал хората от долните класи, които вярвали в него, да се оправят сами, а войските на краля дошли и ги смазали. Но Джеймс II още не бил приключил с Дорсет. Смятал да покаже на Дорсет веднъж завинаги защо никога, ама никога не бива да си имаш работа с крал. Изпратил им съдията Джефрис. Лорд върховният съдия Джефрис. — Бързо завъртане, не пирует, а близо до пода като пумпал. После се изправи и ме посочи с пръст. — Ето това са Кървавите процеси.

Когато си израснал в Ню Йорк, а майка ти е абсолютно луда на тема стари филми… Нещо ми прищрака.

— „Капитан Блъд“. Ерол Флин играе лекар, помага на някого, който е бил ранен…

— Във въстанието на Монмаут…

— И там има един Джефрис с перука и той го изпраща като роб в една плантация. Това ли е съдията Джефрис?

— Същият. Той устроил съд в Дорчестър, в хотел „Антилоуп“, и осъдил стотици хора на обесване, разпъване, разсичане на четири… — Той спря; изглеждаше дори по-блед отпреди. — Знаеш ли какво е било това?

— Не ми казвай. — Не знаех, но по израза му разбрах, че не искам да научавам.

— Няма. Добре. Накарал да намажат телата им с катран и да ги изгорят, а главите им да набучат на колове, други стотици хора били бити с камшик и откарани в Западните Индии. О, да, той си изкарал страхотно в Дорсет, съдията Джефрис. — Тони се облегна на стената и започна да се обува.

— И какво станало? След това де. — Помня, че се чувствах замаяна, виеше ми се свят — може би от това, което ми разказа, може би повече от начина, по който го разказа, как изглеждаше и как звучеше. Усмихна ми се и този път явно беше саркастичен.

— Да де, забравих, че си американка — все някъде трябва да има щастлив край. След още три години започнала „Славната“ революция и Джеймс II набързо напуснал града и започнал да създава неприятности на обществото, което си било семейна традиция, както би казала ти. Съдията Джефрис получавал ужасни кризи от камъни в бъбреците и умрял в Тауър.

— Добре. Все е някакъв щастлив край.

Тони сви рамене.

— Не резнахме ничия глава. — Той взе една кърпа, избърса лицето си и изгаси осветлението. Тръгнахме към вратата и той добави: — Мисля обаче, че от всичко това останали тълпи ядосани призраци да бродят из тази част на Дорсет. И шумовете са най-малкото нещо.

Заключи студиото — правеше го, за да държи Джулиан далеч, вероятно и мен.

— Благодаря ти, че поработи с мен. — Това беше мило, сякаш наистина бяхме танцували заедно. Мислех, че може пак да ме помоли някой път, но той никога не го направи.

 

 

Господин Котак не доведе персийската си дама втори път в стаята ми. Известно време почти не си говорехме — просто всеки влизаше и излизаше по своята си работа — както аз, така и той. Двамата винаги сме си имали тайни, но случаят не беше такъв. Чувстваш се много самотно, когато знаеш нещо, което не знае никой друг, но е и вълнуващо. Това е другата страна на почвата, която се превръща във вода под краката ти. Фермата Стауърхед изглеждаше като съвсем ново място, където всеки звук би могъл да означава нещо различно от това, което си мисля, където изведнъж всяко нещо — не само котки или хора — може да се окаже призрак отпреди триста години. Наистина исках да разкажа на някого за това, но не го направих. Ако изобщо има някакъв смисъл.

Едно беше сигурно — каквото и да беше онова, което си играеше игрички с нас, очевидно скоро нямаше да му омръзне. През зимата правеше само бели в кухнята — разни неща бяха разсипани, разлети или просто изчезваха и така няколко сутрини, после по цяла седмица-две — нищо. Но когато времето се затопли — горе-долу тогава свърши карантината на господин Котак, — богартът започна да разширява хоризонта си. Свършваше горивото на трактори и балировачки, тръбите на напоителната система се откачаха точно там, където беше най-трудно да стигнеш до тях, части от оградата на Евън рухваха без видима причина. На главата на Сали бяха паднали ябълки, когато тя изобщо не стоеше под ябълково дърво, нещо тероризираше Албърт, овчарското куче, така че в някои дни то не искаше дори да излезе от колибата си, да не говорим да ходи на пасището. А що се отнася до мочурливата горна ливада, която Евън продължаваше да се опитва да пресуши… е, няма значение, нали схващате картинката. Веднъж Джулиан ми каза:

— Радвам се, защото знаем, че е само един богарт. Иначе щях да започна да се притеснявам.

Смешното е, че наистина знаехме. Евън и Сали се опитваха да изглеждат като рационални, реалистично гледащи на нещата родители и говореха за съвпадения и логически вероятности, но никой не го вярваше, включително те самите. Това не беше Западна осемдесет и трета улица, а старият стар Дорсет и онова просто трябваше да е богарт; единствената възможност по отношение на богарт е да го хванеш в крачка. Според всички легенди те са нощни създания, така че Сали направи график за наблюдение на кухнята, като тя и Евън трябваше да поемат смените около полунощ, а в началото Джулиан изобщо не беше включен. Но той вдигна такава олелия, че го няма в графика, и тя накрая го прикачи към мен от осем до единайсет вечерта. Казах му да си донесе „Не се сърди, човече“, защото той нито умее да губи, нито може да печели, затова реших, че така няма да ни се приспи.

През първите нощи — нищо, в никоя смяна. Евън го обобщи по следния начин:

— Той знае, че сме нащрек, така че известно време ще си кротува и ще разсъждава. Но ще направи ход скоро, защото богартите не могат да устояват на предизвикателството на хората, те просто са такива.

Помня, че Сали попита:

— Ама защо през цялото време го наричаш „той“? Ами ако е някоя женска?

Според Евън в легендите те винаги били мъжки, макар Мийна да разказа — родителите й бяха позволили една нощ да пази с Джулиан и с мен, — че в градчето, където бил роден баща й, имало женски богарт или фея, или нещо подобно, която нощем метяла храма.

— Никой никога не я бил виждал, но свещениците й оставяли чаша мляко и на сутринта млякото било изпито, а храмът бил чист. През всички години, докато баща ми живял там, всяка нощ се повтаряло едно и също.

Тони попита как свещениците са разбрали, че индийският богарт бил женски, щом никога не са го виждали, и Сали обясни, че тя чистела след себе си, което един мъж никога не би направил дори под дулото на пистолет, пък, камо ли от един мъжки богарт.

— Добре, тогава просто ще му викаме „то“. И така става — реши Евън.

Джулиан каза, че иска да играе на „Не се сърди, човече“. Играхме с него и с Мийна, докато Сали не дойде да ни смени, и не видяхме нищо. Почти цялата първа седмица.

Но може би десетина нощи след като започна наблюдението на богарта, времето изведнъж се развали. Имахме около седмица истинско лято, колкото приблизително продължава лятото в Англия — една седмица, сбутана някъде между другите сезони. Тази нощ заваля така, сякаш коне галопираха по покрива, а гръмотевиците отекваха като че ли някой блъска по Имението с огромна бейзболна бухалка. Евън и Сали излязоха навън в бурята, опитвайки се да предпазят новите плодни фиданки, Джулиан го беше страх да не им се случи нещо, а аз постоянно му повтарях, че те са добре и вече е време да поиграем — и в разгара на цялата тази разправия чухме някой да се смее. Не гадно хихикане, какво бях чула в банята; този смях беше дълбок и достатъчно силен, че с Джулиан да го чуем въпреки гръмотевиците. Обърнахме се толкова бързо, че съборихме дъската на играта на Джулиан, и го видяхме.

Наистина беше той — дори да нямаше брада — бих го разбрала от начина, по който стоеше там с палци в колана си и с отметната назад глава и се оглеждаше из кухнята ни така, сякаш всичко му принадлежеше. Бях виждала тригодишно дете да стои по този начин на пясъчника. Пък и той не беше по-голям от някой на три години. Стигаше някъде до гърдите на Джулиан, като изключим глупавата му джуджешка шапка със зелено перо. Облечен беше с нещо средно между Седемте джуджета и Робин Худ — широка червена риза, препасана с колан, кафяви гамаши, тежки ботушки до глезените — бих предположила, че са на Док Мартенс, но надали правеха размери и за богарт. Просто нямаше нищо друго на света, което той би могъл да бъде.

Ръката на Джулиан трепереше в моята длан; стомахът ми се беше свил.

— Джени, той се появи изпод печката! — прошепна Джулиан. — Ама как го направи?! — Не отговорих. Просто го хванах с две ръце, опитвайки се да спра треперенето му. Джулиан продължи тихо и тъжно: — Това не ми харесва, Джени.

Богартът ни погледна за първи път. Ясно беше, че е много-много стар, но не зная как го установих, след като нямаше нито един бял косъм, никакви бръчки, само няколко линии по червенокафявата кожа — същия цвят като на най-близките до Имението новозасети лехи със салати. В лицето приличаше на козел — дълго и с високи скули, с малка къдрава брада и с големи тъмночервени очи, лоши очи. Не искам да кажа зли, а просто лоши. Сега вече знам разликата.

— Какъво зе за въторачили такиа — заговори той. — Невъзпитано. На вашъта майка нее харесва.

Когато го чух за първи път, ми прозвуча точно така. Имаше дълбок глас за някой толкова дребен, но не беше неуместен при това лице и този широк гръден кош като на баща ми.

— Не зе въторачвайте в мене. Иначе ще вий превърна в чифт кизелици и ще вий хвърля на прасетата. Ще.

Джулиан изхленчи и се завря в мен със здраво стиснати очи както господин Котак. Няколко пъти се опитах да проговоря и най-после успях:

— Ние нямаме прасета, а ти не си нищо друго освен един глупав богарт и не можеш да ни превърнеш в нищо — изрекох всичко това в дрезгав галоп. Не знам защо и как — направо бях побесняла, че той плаши Джулиан и това му прави удоволствие. Богарт или не, но аз разпознавам подобен поглед, като го срещна.

Очите му проблясваха. Цял живот съм чувала хората да казват така, но дотогава не бях виждала някой наистина да го прави. Точно като свещичка на торта за рожден ден, която проблясва в далечния край на някакъв тунел.

— Може да мога, може да не. Неедей да бързаш толкова да гоо пробваш. — Посочи към мен с късия си и дебел показалец. — Не ей едно и зъщо богарт да нее направил нищо и какво ще прави богарт — и ми се ухили с конска усмивка с уста, пълна със сиви и черни зъби.

— Ама моля те. Да обръщаш кухнята наопаки всяка нощ, да чупиш огради, да хвърляш ябълки по хората — това е съвсем по силите ти. Ще бъдеш номер едно в гимназията „Гейнър“.

На Джулиан започваше да му става интересно — той седна, като все още се притискаше плътно към мен, и зяпна богарта. Той му направи муцуна и се разсмя. Джулиан извика и пак потъна в скута ми.

— Нее, нее, той не каквото богарт търябва да правят на тази земя — само дето прозвуча като „лази змия“, — не пакости, нито зълини. — Той размахваше пръст срещу мен, мъртвешки сериозен точно както правеше госпожа Улф в „Гейнър“, когато тя предаваше, а ние не обръщахме достатъчно внимание на Виенския конгрес. — Но тий — зазърами зе тий, трябва, като тътка печалиш тъвоята мама съ тъвоите зъръдни и обиди, и лошавости да се върнеш тамъ, отъкъдето иидваш. А ней търудно и тя ще да оостане замо коожа и коости да направи лази ферма да е дом зъ тееб, дома за ваас всички. Зазърами зе, тий Джени Глоокстейн!

В най-добрия случай така мога да го запиша, но само това мога да направя. Никога преди не бях чувала по-старото дорсетско наречие освен съвсем откъслечно, когато Ели Джон говори за сбръчкани ябълки, а това означава, че изобщо не й пука; или когато Уилям казва, че времето ще се плисне, което значи, че ще завали. Но никой не говори като героите на Томас Харди вече от много време. Според Евън било заради радиото, киното и телевизията. Той постоянно повтаря, че към местните говори трябва да се отнасяме като към застрашени видове, преди всичко да завърши така, че всички да говорят еднакво. Хората обаче искат точно това — или поне повечето от тях. Разбрах го в основното училище.

Толкова се сепнах, защото той зазвуча като вътрешния ми глас, че забравих страха си. Развиках се:

— Не го вярвам. Ти си този, който превръща живота на майка ми в ад, а казваш, че вината е моя! Ей това си е живо безочие. — Нека да подъвче малко и моя роден говор да види какво е.

Но богартът изобщо не се развълнува.

— Нее, аз харесвам тъвоя мама, много я харесвам — тя е рядко добра женка за чужденец, че и хубава отьгоре. Има хляб в ней. — Прекалено много време ми отне да схвана, че женка просто означава домакиня на дорсетски и че това с хляба е просто оказване на почит, признаване на нечия почтеност. — Но тя нее стигнала още истинска цел, това болка ней. Много истинска, тя зе опитъвала първо да отгатне какво на тоз зъвят може да хареса на богарт. Може да ни хареса, да, може да ни е сладко, нее толкоз трудно — всеки глупав би се доосетил досега. Всеки глупав, който има интерес, да кажем — той пак се ухили насреща ми с оная конска усмивка. Схващах бавно — по-скоро ритъма, отколкото думите.

— Има ли начин да те накараме да ни оставиш на мира? Какъв е той, какво искаш? Кажи ми, ще те изслушам — пет минути. Какво?

Богартът само поклати глава.

— Нее толкоз просто, не може. Мисли, миче, ползвай тъвоя кратуна — мисли като богарт, мисли като мен. — Той скръсти ръце на гърдите си и остана така; от време на време протягаше ръка да погали брадата си и изглеждаше по-самодоволен от когото и да било. Включително и от господин Котак.

До мен Джулиан прошепна:

— Мляко. — Бурята все още трещеше наоколо, тресеше прозорците и все ми се струваше, че старата дограма ще се разпадне, и Джулиан трябваше да повиши глас: — Мляко. Ели Джон казва, че майка й винаги оставяла отвън мляко за… за Малкия народ — и той толкова бързо отново сведе глава, че едва успях да чуя последните думи.

Това предизвика сумтенето на богарта — прозвуча така, сякаш някой киха с уста, пълна с топла супа.

— Мляко ли? Нее, това замо приказки, толкоз — какво да прави богарт зъ мляко? Богарт да не е прасе зукалче, а? Богарт да не е теле или агне, храст или мак? Нее богарт, нее и Малкия народ. Опитай пак, Джоолиан Макхю.

Джулиан не посмя, но ме накара да се замисля за няколкото приказки, които още си спомнях оттук-оттам.

— Чакай, чакай малко, задръж… — обадих се аз. — Обувки! Това е — ще ти направим страхотен чифт обувки и ти ще си толкова щастлив с тях, че ще танцуваш из цялата кухня и никога няма да се върнеш. Това е, нали? То трябва да е. — Но богартът само се изплю и тропна с крак, преди още да бях преполовила думите си.

— Зега пък обувки? Обувки — като тези огромни недодялани неща, които хора носите, а аз мене — зъ прекрасен чифт ботушки от котешка кожа? — И той ги вдигна — първо единия, после другия — да покаже на Джулиан и на мен съвършените кабарчета на ходилата, начина, по който петата се свързва с конча, сякаш изобщо нямаше никакъв шев. Те бяха стари като него, но и най-острият камък в Дорчестър нямаше да ги издраска. Аман.

— Пак! Опитай пак! — Той се забавляваше чудесно, въртеше се на пети, и подскачаше. Надявах се да намери пътя към вратата като Сторипакост. Джулиан пак захлипа. Точно сега толкова исках Сали да е тук (и Евън, разбира се), колкото не бях искала отдавна, защото това беше повече, отколкото можех да направя. Но не исках Джулиан да се плаши повече, така че го прегърнах през рамо и казах на богарта:

— Стига вече, предаваме се, повече не искаме да играем. Само че, за бога, кажи какво би ти харесало, за да можем да се погрижим за това и ти да спреш да се занимаваш с нас. И всички ще бъдем доволни. Става ли така, а?

Имах чувството, че това няма много да разтопи леда, и бях права. Сега вече богартът наистина се ядоса. Спря да подскача, смъкна глупавата си шапчица от главата си и я удари о пода.

— Нее, Джени Глоокстейн — странният дълбок глас стана съвсем тих и много застрашителен, — нее, тий ще играеш още зъ богарт ащото аз казвам тий ще. Тий ще продължаваш да разъждаваш какаво може да смекчи сърце на богарт, какво може да омагьоса богарт и той да си бъде тръгнал. Ащото аз казвам така. — Той направи две крачки към нас и Джулиан това винаги ще го помня — Джулиан се изскубна от ръката ми и застана пред мен. Както беше толкова уплашен. — Ще го помня.

Изобщо не видях господин Котак. Така е винаги, не го виждам, а той се появява изневиделица. Той удари богарта като черна мълния, дошла с бурята отвън, и скочи на раменете му с всичките извадени и задействани четири комплекта нокти. Богартът изквича и залитна напред — и тогава го връхлетя госпожица Пухкава козина, госпожица Тленни останки, онази персийска котка призрак, проблясваща и готова да забие в лицето му… истински нокти? Дори и сега не съм сигурна, но богартът изпищя като хванат в капан заек, падна по гръб и бясно заразмахва ръце около главата си. Господин Котак скочи на гърдите му, притисна го надолу, а персийката зае позиция да дере във всеки миг, в който богартът вдигне глава. Човек би си помислил, че двете котки цял живот са правили точно това.

Джулиан скандираше:

— Господин Котак! Господин Котак! Господин Котак! — както прави тълпата на футболен мач, но аз го накарах да млъкне. Господин Котак издаваше онзи звук на скърцаща врата — „захвани се с мен и умри“, — както го беше издал и срещу мен на „Хийтроу“, а богартът се беше свил съвсем и само викаше:

— Маниго от мен! Маниго от мен, господарке! Богарт нивга нее мислил лошо, богарт замо играел… Маниго от мен и тий нивга не ще видиш богарт веч, кълъна се!

Не можех да не го съжаля. За някой, висок шейсетина сантиметра, господин Котак сигурно изглеждаше като черна пантера в лош ден. Макар че сякаш повече го плашеше персийката — той дори не я поглеждаше, но все правеше някакви смешни знаци с пръсти, повече или по-малко насочени към нея. Не зная какво се очакваше да сторят те, ала нищо не ставаше. Персийката само го наблюдаваше и от време на време ближеше лявата си предна лапа. Зачудих се дали призрачният език може да усети вкуса на призрачната козина.

Джулиан ме дърпаше за ръката и шепнеше:

— Джени, не му вярвай, не му вярвай! Той не каза, че няма да ни безпокои, а само че няма да го видим да го прави. Джулиан смята да става адвокат — струва ми се, че досега не съм го споменавала.

— Ясно. — И после се обърнах към богарта: — Добре, сега ти млъкни и слушай. Млъкни бе или ще накарам атакуващата ми котка да ти изгризе муцуната. — По това време господин Котак вече беше позагубил интерес и аз трябваше да направя ход, преди той да хукне нанякъде с последната си любов. Казах с най-гадния си и злобен нюйоркски глас: — Вече никакви глупости. Веднага ще ни кажеш какво трябва да направим, за да не ни вбесяваш повече. Веднага, приятелче, или сладката ти човчица ще стане за вечеря. — Джейк и Марта нямаше да спрат да се хилят цяла седмица.

Но богартът се учуди. Сви се още повече зад ръцете си и забърбори толкова бързо, че първоначално изобщо не го разбирах.

— Оочила! Оочила, това е, да може богарт да вижда отвъд нос. Богарт е стар, той е, очи на богарт незъ каквото били очила им тряба! Озътавете едни на черджето и богарт вече няма да вий безпокои. — Господин Котак изръмжа гърлено точно в този момент и богартът изскимтя (не мога да намеря друга дума): — Нивга вече! Котенцата да ме оотнесат, ако лъжа!

Погледнах към Джулиан. Той кимна.

— Те са длъжни да си спазват обещанията. Ели Джон ми го каза.

— Добре тогава — аз все още се правех на нюйоркски гангстер. — Чифт очила, довечера, на черджето. Само помни, тези котки знаят къде живееш.

Наведох се и махнах господин Котак от богарта. На господин Котак не му хареса, но не го оспори. Персийката изобщо не се помръдна, а аз нямах никакво намерение да я докосвам. Пак ми се стори, че богартът изглежда много по-изплашен от нея, отколкото от господин Котак. Гледаше я през цялото време, докато се изправяше и търсеше шапката си, направо запълзяваше, ако тя просто помръднеше ухо.

— Тя няма да ти стори нищо — казах аз, но богартът изобщо не ми повярва; останах с усещането, че има причини, по-стари от мен. Бавно заотстъпва, все още прегърбен и готов да хукне. После изведнъж се изправи, сложи шапката на главата си и още веднъж ни се усмихна с конската усмивка.

— За доброто на майката тий едничка дума за зъвет. Предупреждение. — Посочи към персийката, размахвайки пръст по същия начин, както преди към мен. — Пази се от слугата, пази се от господарката — най-много от всичко се пази от Друугия. — В „Друугия“ можеше да се чуе главната буква. Вярвайте ми.

— Господарката — повторих. — Коя е тя? А Другия — не знам за какво говориш. Кой е тоя Другия?

Но богартът се изкиска със звук като от изпразваща се вана и сякаш затанцува идиотска жига на кухненския под.

— Едничка дума, едничка дума, така казах и това вий за вас. Утъре да има оочила да чакат богарт на черджето — и зъбогом, Джени Глоокстейн, зъбогом, Джоолиан Макхю, зъбогом, зъбогом.

И изчезна — по начин, по който си мислех, че изчезва само господин Котак, Джулиан твърдеше, че се е върнал под печката, като е станал плосък — „като лист хартия, Джени, не го ли видя“ — и се е плъзнал в тясното пространство отдолу. В това време Сали и Евън се върнаха изкаляни, а Тони слезе долу и всички усърдно се разтичахме да им донесем кърпи, да правим чай, да нахвърляме гумените ботуши и дъждобраните им във ваната. Двамата бяха кални до уши въпреки дъждобраните, а Евън имаше голяма драскотина на едната си буза — паднал върху нещо в тъмното. Но пък спасили новите овощни дървета. Тогава нямаше нищо по-важно на планетата от това.

Седяха в кухнята, смееха се и се държаха за ръце, изглеждаха зачервени, изподрани и наистина уморени, приличаха на хлапета — така, както трябваше да изглеждаме ние с Джулиан, вместо да си разменяме потайни погледи и без думи да се съгласим, че няма да споменаваме нищо за нашата нощ. Персийката беше изчезнала също като богарта, но господин Котак стоеше при нас с опашка, увита около задните лапи, и изглеждаше безкрайно отегчен и заспиващ. Джулиан го взе и го притисна силно, щеше го задуши, както навремето бе свикнал да стиска горилата, която ми даде. Господин Котак обикновено мрази такива неща, но сега само мъркаше и мъркаше, докато Евън и Сали си пиеха чая и си вадеха клончета от косите.