Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tamsin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Питър Бийгъл. Тамзин

Художник: Буян Филчев

ИК „Прозорец“, София, 2003

Печат: Инвестпрес АД, София

320 с.; 20 см

 

AROC BOOK

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Тамзин от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тамзин
Tamsin
АвторПитър Бийгъл
Първо издание1999 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ISBNISBN 0-451-45763-3

Тамзин (на английски: Tamsin) е роман на американския писател Питър Бийгъл. Романът е издаден през 1999 г. от американското издателство „Рок Букс“. На български език е издаден през 2003 г. от „Прозорец“.

Сюжет

Тринадесетгодишната Джени Глукстейн се премества с майка си от Ню Йорк в Англия, и заживява в 300-годишна ферма в Дорсет, заедно с втория си баща и доведените си братя, Джулиан и Тони. Първоначално Джени е самотна, докато постепенно започва да опознава един по различен свят, населен с призраци, духове и демони. Тя се сприятелява с Тамзин Уилоуби, призракът на дъщерята на първия собственик на фермата. Съдбовната среща с призрака на Тамзин задвижва събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Двете се изправят сами срещу Страшния лов и кървавия съдия лорд Джефрис.

Награди

Външни препратки

В памет на Саймън Бийгъл, моя баща. Все още те чувам, тате, да си пееш тихичко под нос, докато се бръснеш.

Едно

Когато бях съвсем малка, ако имаше нещо, което исках, то беше да съм невидима. Често си седях в училище и си мечтаех за това, както останалите хлапета си мечтаеха да станат кинозвезди или известни баскетболисти. Ако бях невидима, щеше да е хубаво господин Котак — котаракът ми — винаги да може да ме вижда, защото да си невидим не означава нищо за една котка. Както зная по-добре от всеки друг, но за това по-късно.

В мечтите си щях да позволя и на Сали да ме вижда — Сали е майка ми. Не по всяко време, но в повечето случаи да, защото иначе би се притеснявала. Но определено най-много би ми харесало да сме само аз и господин Котак, да скитаме насам-натам, просто да ходим там, където ни се ходи, и никой да не може да ми казва, че задникът ми бил твърде дебел или пък, че кожата ми тая сутрин приличала на разтопена лава. А когато ми дойдеше точно в часа по физическо, както ставаше обикновено, или пък, ако кажех нещо тъпо в клас, никой дори да не забележи. Обичах да си седя така и да си представям колко страхотно би било изобщо да не ме забелязват.

Сега е различно. Аз съм различна. Вече не съм онова сърдито момиченце, което си мечтае в час. Дори не живея на Западна 83 улица в Ню Йорк, съвсем близо до „Кълъмбъс Съркъл“ — живея във фермата Стауърхед в Дорсет, Англия, с майка ми и втория ми баща и след няколко месеца ще стана на деветнайсет. На толкова е била приятелката ми Тамзин, когато е умряла преди триста и трийсет години.

И пиша книга — или каквото излезе — за това, което се случи с всички нас — с Тамзин, Уилъби, Сали и с мен, с Евън и момчетата; и с котките.

Със Сали пристигнахме тук за първи път преди шест години, но ми се струва много по-отдавна — сякаш се е случило с някой друг. Вече наистина не говоря езика на тази личност и когато си мисля за нея, тя понякога ме обърква, но аз не искам да я забравя, дори не искам да се преструвам, че никога не е съществувала. Така че преди да започна да забравям, трябва да опиша вярно коя беше тя и как усещаше всичко. Защото тя беше аз много по-дълго, отколкото аз засега съм била.

Носим едно и също име — Дженифър Глукстейн, но тя мразеше и него, а аз не съм чак толкова против. Тя мразеше не Глукстейн, а онова скапано, тъпо, досадно Дженифър. Баща ми ме е кръстил така. Той често казваше, че когато бил момче, нямало нито една Дженифър освен няколко героини от книгите и Дженифър Джоунс[1]. Той все повтаряше:

— Аз винаги съм го смятал за наистина красиво име, то всъщност е Гуинивиър, като при крал Артур, и какво ти пука, че днес целият свят се нарича Дженифър? Ами ето, не са се кръстили Къртни, Ашли или Британи…

Той се казва Натан Глукстейн, но артистичното му име е Норис Гроувс и всички го наричат така с изключение на Сали, на мен и майка му, баба ми Пола. Той е оперен певец, баритон. Не велик баритон — това винаги съм го знаела, — но доста добър. Полуизвестен, ако си наясно с баритоните, а повечето хора не са. Него все го няма, защото работи някъде. Записал е няколко албума, а изнася и рецитали. Няколко пъти е пял в „Карнеги“. Е, с други хора наистина, но все пак.

Мийна казва — Мийна е най-добрата ми приятелка тук, в Англия, — та Мийна казва, че ако наистина възнамерявам да пиша книга, трябва да започна от началото и да вървя напред до края, а не постоянно да скачам от мисъл на мисъл, както правя обикновено. Но къде е началото? Колко назад да се върна? Доколкото съм наясно, може би всичко започва, когато спасих господин Котак — тогава бях на осем, а той — съвсем малко котенце — от банда момчетии, които смятаха да го хвърлят от покрива на нашата сграда, за да проверят дали ще се приземи на лапите си. А може би пък започва със сватбата на Сали и Норис или с първата им среща, или с раждането им. Или трябва да се върна триста години назад към Тамзин, Едрик Дейвис… и към него.

Обаче това си е моята книга и да кажем, че всичко започва един априлски следобед, когато се прибрах от гимназията „Гейнър“ и заварих Сали в кухнята, което бе твърде странно, защото беше вторник. Сали преподава пеене и пиано — в Ню Йорк работеше с хора, които искат да пеят опери. Неколцина от учениците й по пеене пееха в градския хор, а мисля, че един имаше малки роли в градската опера. Тя никога не е имала известен ученик, така че постоянно трябваше да дава уроци и по пиано, което изобщо не й харесваше толкова. Повечето от певците живееха в центъра и тя ги посещаваше по домовете им в различни дни от седмицата, а всички ученици по пиано идваха у нас — всеки четвъртък, цялата банда, един след друг; тя правеше този график сякаш с единствената цел да се отърве от тях. Но във вторниците Сали никога не се прибираше вкъщи преди шест следобед, така че беше малко странно да я заваря седнала до кухненската маса със събути обувки и вдигнала единия си крак на стола. Хрупаше морков и изглеждаше около единайсетгодишна.

Между другото двете изобщо не си приличаме. Тя е слаба и притежава оная абсолютно убийствена комбинация от тъмна коса и сини очи. Не зная дали наистина е красива, но е изящна, каквато аз никога няма да бъда — просто съм сигурна. В последните години кожата ми се е поизбистрила — заради английския климат, както казва Сали, — а Мийна ме учи да правя разни работи с косата си и аз наистина постигам някаква форма. Така че за мен все още има надежда, но все пак не е като да си изящна. Това обаче не ми пречи. Мога да живея и така.

— Уволнили са те — започнах аз. — Всички наведнъж и всички по едно и също време. Пречка си за кариерата им. И ще трябва да продаваме тениски на „Кълъмбъс Съркъл“.

Сали ме погледна с онзи крив поглед, с който не гледаше никого другиго, и каза:

— Джени, да не си — нали знаеш — пушила онова нещо?

Тя никога не би назовала тревата или коя да е друга дрога с истинското й име — винаги беше онова нещо и това обикновено ме влудяваше.

— Не — този следобед това си беше самата истина. — Пошегувах се, за Бога. Трябва ли да съм надрусана, за да се шегувам. Защо поне веднъж не ме оставиш на мира, а?

Всеки друг ден вероятно бихме се оказали въвлечени в истински голям скандал заради такава тъпотия и накрая и двете щяхме да се скрием засрамени в стаите си, твърде отвратени и разстроени, за да вечеряме. Имахме си и шега за диетата на Глукстейн — изкарваш на нея два месеца и губиш десет килограма и семейството си. Но този път Сали просто отметна глава настрани и ми се усмихна, а после изведнъж очите й се уголемиха, плувнаха в сълзи и тя каза:

— Джени, Джени, Евън ме помоли да се омъжа за него.

Не че не се изненадах. Все още мога да затворя очи и да се видя: как лежах в леглото всяка вечер през цялата онази година, прегръщах господин Котак и си представях как ще се държи тя, когато ми го каже, и как очаква да се държа аз. Понякога се виждах толкова сладичка и толкова щастлива за нея, че никога не бих го постигнала без друсачка. Друг път си мислех, че вероятно ще поплача малко, ще я прегърна и ще я попитам дали все още мога да наричам Норис „татко“ — както не съм му викала от тригодишна. А през кофти нощите смятах да кажа нещо от типа на: е, гот, обаче така или иначе мен това не ме засяга, щото смятам да замина за Лос Анджелис и да стана бездомник. Или филмов режисьор, или много известно момиче на повикване. Вариантите бяха много.

Но когато това наистина се случи, само я погледнах и казах:

— О. — По-точно дори не го изрекох, то просто се изтръгна от мен — не беше дума, не беше нещо, но това се получи след всичките онези представи. — О. — Историята на моя живот.

Сали наистина трепереше. Сигурна съм, защото единият крак на масата е по-къс от останалите и се чуваше нещо като жужене по пода, докато тя седеше там.

— Казах му, че ще трябва да го обсъдя с теб. — Едва я чувах.

— Добре — проговорих. — Добре.

Сали се изправи, заобиколи масата и ме прегърна. Сега не можех да определя коя от нас трепери. Тя шепнеше в косата ми:

— Джени, той е добър, добър човек е — такъв е, дете, и ти щеше да го знаеш, ако поне веднъж беше поговорила с него, поне за пет минути. Той е мил и забавен и когато съм с него, аз се чувствам самата себе си. Никога не съм се чувствала така с някого — никога, наистина никога. — След това тя ми се ухили, пак заприлича на малко дете и продължи: — Така де, присъстващите се изключват, естествено. — Което беше хубаво, но и глупаво, защото тя си знаеше. Обикновено се разбирахме добре, но не по начина, за който говореше. По онова време аз се чувствах наистина самата себе си само с господин Котак. По времето преди Тамзин.

Както и да е. Сали продължаваше да ме прегръща и да дрънка за Евън, а аз си стоях там и чаках да изпитам нещо друго освен вцепенение. Дъхът ми сякаш се бе втвърдил в гърдите ми както при астматичните пристъпи, които получавах като малка. Не че се задъхвах или нещо подобно — сега сякаш всичко вътре в мен се беше събрало на топка. Когато най-сетне успях да проговоря, звучах като някой друг, много далечен, дето не го познавам:

— И смяташ да заминеш за Англия? С него?

Сали ме погледна, както става в анимационните филмчета, когато лисицата или койотът падат от скалата, но още не са го разбрали, а просто продължават да тичат във въздуха. Отвърна бавно и отговорът прозвуча като въпрос:

— Ама, скъпа, разбира се, че ще заминем — и очите й пак се насълзиха, и сега тя замлъкна за известно време. Подадох й пакетче хартиени кърпички. Тя никога нямаше и не знам как се справяше без тях. Издуха си носа, сграбчи ме за раменете и ме разтърси. — Дете! Дете, ти да не мислиш, че аз просто ще си изляза и ще те зарежа? Не разбираш ли, че никъде няма да отида без теб — нито с Евън Макхю, нито с когото и да било? Не го ли разбираш? — Гласът й звучеше странно — като глас на анимационен герой.

— Защо той не може да се премести тук? — измрънках аз, както обикновено мрънкам, когато не мога да изрека нещо и наистина не искам хората да ме чуят — особено тези, на които го казвам. Мийна смята, че всъщност вече съм спряла да го правя, но аз си знам, че не съм.

— Но, скъпа, нали там му е работата — отговори Сали. За Бога, помня как ме влудяваше фактът, че тя никога не говореше за бачкането на Евън, а винаги за работата му. — Аз мога да върша навсякъде това, което работя тук, но Евън трябва да е в Англия, в Лондон. Освен това и момчетата са там, Тони и Джулиан, и ходят на училище…

— Е, аз също ходя на училище. Може би не си забелязала.

Господин Котак скочи от хладилника и се метна върху мен през масата. И четирите му лапи бяха като вдървени. Това беше номерът „котката на Франкенщайн“. Не го бях забелязала на хладилника, но господин Котак е винаги или там, или току-що е изчезнал оттам; той никога не е някъде помежду. Ето такава исках да бъда и това имах предвид, когато говорех за невидимостта. Повечето черни котки са червенокафяви отдолу — което се вижда на съответната светлина, но господин Котак си беше изцяло черен, въпреки че е половин сиамец. „Черен до мозъка на костите“ — често казваше приятелката ми Марта Велес. Той се изправи и обви врата ми с предни лапички, а аз усещах как мърка беззвучно, както само той може. Миришеше на препечен топъл хляб — тъмен-тъмен хляб, когато го вадиш от тостера точно навреме, точно преди да изгори.

— Можеш да го вземеш със себе си — включи се бързо Сали, сякаш аз не го знаех. — Той ще трябва да изчака карантината, но това, струва ми се, е около месец. — И пак ме погледна косо. — Знаеш ли, беше ми щукнала откачената мисъл, че всъщност може да ти хареса да започнеш съвсем нов живот някъде другаде — в друга страна, в ново училище, с нови хора, нови приятели, по нов начин да вършиш всичко. Искам да кажа, пробвай. Не си прекарала чак толкова страхотно последните година-две…

И тук аз излязох извън кожата си — трябва да го напиша точно така, — всичко ми се замъгли. Не знаех какво ще стане, докато не чух някакъв далечен глас да й крещи:

— Да бе. Може сега да не живея най-страхотния живот на света, но съм свикнала с него. За това помислила ли си? Знам, че имам само двама приятели и те са дори по-странни и от мен, но ги познавам и не искам да започвам всичко отначало на някакво шибано снобско място, където вали през цялото скапано време, а те карат да носиш и униформа. — Сали се опитваше да ме прекъсне, а господин Котак ме гледаше упорито и виреше опашка — както обикновено прави, когато не съм спокойна като него. А аз продължавах: — Добре де, добре, ще отида при Марта, при Норис, при когото и да е. Ей сега ще се обадя на Норис.

Грабнах телефона, но слушалката се изплъзна от ръцете ми — бяха толкова потни и трепереха. И това още повече ме вбеси. Казах й:

— Не се безпокой за мен. Ти отиваш в Англия — хубаво, приятно прекарване. Поздрави момчетата от мен, става ли?

Тряснах телефона и си отидох в стаята. Затръшнах вратата, а тя продължаваше да нарежда нещо, че най-сетне ще ме откъсне от гадните ми друсащи се приятелчета. Господин Котак се втурна вътре точно след мен — непрекъснато му повтарям, че някой ден ще го ковна — и скочи на леглото. Двамата си лежахме там… не знам колко дълго, часове наред. Диетата на Глукстейн.

Сигурно съм поплакала, ама не много. Наистина не съм голяма ревла. Лежах си с господин Котак на гърдите и прехвърлях възможностите. Норис постоянно повтаря едно — когато си на кофти място, объркан си и не знаеш кой път да поемеш, най-доброто, което можеш да сториш, е да замълчиш и наистина хладнокръвно да обмислиш възможностите си, вариантите, дори всичките да са пълни лайна, докато прецениш кой от тях е най-малко лайнян. Разбира се, щом Норис говори за възможности, той най-често има предвид по-добър договор, по-голяма гримьорна или самолетен билет за първа вместо за бизнес класа. Който смята, че артистите са мечтателни глупаци, дето и представа нямат за парите, изобщо не познава баща ми.

А моите възможности намаляваха бързо. С Марта щеше да е страхотно, но знаех, че тя няма достатъчно място дори за себе си с пет деца в семейството. За разлика от Сали, единствено дете, и Норис, който има само една сестра в Ривърдейл, леля Марсела. Тя също има дъщеря, братовчедка ми Барбара. Предполагаше се, че с нея винаги ще бъдем приятелки, но когато се срещнахме за първи път (май бяхме на по две години), се опитахме да се пребием една друга с пожарни коли играчки и това беше. Все още не мога да повярвам, че сме братовчедки. Някой лъже.

Така че след около минута и половина остана само Норис и никой друг. Тук трябва да добавя, че харесвам баща си. Сали вечно повтаря: „Така е, защото не си била омъжена за него“, но забавното в случая е, че знам едно: Норис е много по-добър от нея. Колкото и време да прекарва с хора от шоубизнеса, пак не е разбрала, че те са истински хора, само дето не са истински през цялото време. На Норис определено му харесва да има дъщеря, обича да говори на хората за мен или да ми звънне — както продължава да прави, когато пее в Лондон — и да каже: „Ей, хлапе, обажда се твоят старец. Искаш ли да дойдеш в гадния град и да постоиш при мен?“ Е, той щеше да е много по-щастлив, ако бях електрическа или електронна, нещо с кабел, което да може да включи, или с дистанционно, което да пуска и спира. Но Норис си е такъв, такъв е с всички. Може би щеше да се държи различно с мен, ако бяхме живели заедно. Не знам. Напусна ни, когато бях на осем.

За известно време сигурно съм заспала, защото изведнъж се бе стъмнило и приятелката на господин Котак, сиамката Хъси, го викаше от другата страна на улицата. Господин Котак се прозя, протегна се и вече беше на прозореца. Гледайки ме с оня поглед, сякаш казваше: „Това си е моя работа, какво искаш?“ Отворих прозореца и той изчезна, не остана нищо друго освен миризмата му на топъл препечен хляб по блузата ми. Навън лаеха няколко кучета, но това не ме тревожеше. Господин Котак изобщо не го е грижа за кучетата — нито в Ню Йорк, нито в Дорсет. Така, както ги гледа — това е магия. Ако можех да гледам хората по този начин, всичко щеше да ми е наред.

Реших, че Сали може да дойде — понякога го прави, след като сме се скарали. Но тя говореше по телефона в стаята си. Не чувах думите, ала знаех, че ще говори с Евън до среднощ, както правеше практически всяка нощ — шепнеше, гукаше и се кискаше точно като всичките Тифани и Къртни в мюзикълите там, на стълбите, с техните Джейсъновци, Джошуа или Шон. Така че се мушнах обратно в леглото и сериозно се замислих какво ще кажа на Норис утре. Стараех се да не се сещам какво може да си казват Сали и Евън за мен в момента. И изведнъж си спомних как много-много отдавна Норис редовно ми пееше песничка за лека нощ. Пеехме така — той един ред, после аз същото веднага след него, но всеки път все по-бързо и по-бързо, и двамата почвахме да фалшивим, да падаме един върху друг от смях и да ревем, а Сали идваше да види какво става. Заспах, докато още се опитвах да се сетя как всъщност продължаваше песничката.

Бележки

[1] Дженифър Джоунс (р. 1919) — американска филмова актриса, особено популярна през 40-те г. на миналия век; носителка на „Оскар“ за най-добра актриса за ролята си, във филма „Песента на Бернадет“. — Бел. прев.