Уилям Дийл
Първичен страх (22)

22.

— Хей, Цвик, обади се на девета. Това е междуградско повикване.

Детективът Ерик Цвик беше готов да си тръгне от работа. Той трябваше да мине на срещата на Малката лига на път за вкъщи, а после да сготви за вечеря, бе негов ред. Жена му беше освободена от това неприятно задължение две вечери в седмицата, покрай ангажимента си в женското движение и абонамента за списание „Мисис“. Той вече закъсняваше.

— По дяволите — каза Цвик и вдигна телефона. — Хора за издирване, Цвик — каза той.

Том Гудмън, който се обаждаше от бюрото на Наоми, се представи и обясни, че е следовател, работещ за един адвокат, свързан с убийството на Рашмън.

— Четох за това — каза детективът. — Някакво момче нарязало един католически кардинал.

— Епископ.

— Доста се пише в пресата за това.

— Да. Голямо дело. Причината да ти позвъня е, че търсим едно момиче, което може да бъде вещ свидетел по делото. Тя е само петнайсетгодишна. Информацията ми е, че е от Екрън, вероятно е напуснала преди две години. Просто имам предчувствие — мислех, че Службата за издирване може да я има регистрирана.

— Името й Линда Джилърман ли е?

— Ти четеш мисли, детективе.

— Не. Преди две години? Тринайсетгодишна? Момичето изобщо не е открито? Досаждаше ми две години, чудех се дали е мъртва и кой я е убил. По дяволите, родителите й ни влудяваха почти година. Ти не искаш да кажеш, че е жива, нали?

— Била е допреди две седмици.

— Боже Господи! Човече, аз отдавна се отказах от този случай. Тя си е тръгнала от къщи на тринайсетия си рожден ден и сякаш земята я е погълнала. Никаква следа от нея.

— Е, тя е живяла тук, на едно място, наречено Дома на Спасението, почти през цялото това време.

— Изобщо не се е обаждала вкъщи. Никакво писмо. Нищо цели две години.

— Не си чувал за нея през последния месец?

— По дяволите, не. И съм сигурен, че ако родителите й бяха чули нещо, щяха да ми се обадят.

— Можеш ли да ми дадеш телефонния им номер? — попита Гудмън.

— Защо не?

Десет минути по-късно Гудмън се върна в офиса на Вейл.

— Мисля, че Линда е изпързаляла Аарон — каза той. — Никога не е мислела да се връща вкъщи. Говорих с нейните родители и с детектива от Службата за издирване на хора в Екрън. Те всички мислеха, че е мъртва. Не се е мяркала от две години.

— Чудя се дали Аарон знае, че е бременна?

— Има само един човек, който може да разбере.

— Ще се обадя на Моли утре сутринта — каза Вейл. — И така, накъде ще тръгнем сега? Не се е появила в клиниката. Къде, по дяволите, е тя?

— Марти?

— Да?

— Ти не мислиш, че тя е тази, която е сложила салфетката под чистачката ми, нали?

— Крие се в Дома на Спасението може би?

Гудмън вдигна рамене.

— Там получих съобщението. Но защо не се е явила в клиниката на Беренщайн?

— Понеже епископът е мъртъв, Томи. Ако приемем, че никой от църквата не знае за това, кой ще плати таксата при Беренщайн? Може би се страхува Беренщайн да не я издаде на ченгетата. Тя е петнайсетгодишна, къде ще избяга? Вероятно е уплашена до смърт.

— Или може би е била там, когато това се е случило.

Вейл кимна.

— Да, това е големият въпрос.

Той стана и започна обичайната си обиколка из стаята, мислейки на глас.

— Ако я намерим, можем да направим достояние касетката с момчетата от олтара и епископа понеже тя може да потвърди гласа му. Тя може да свиделства, че той я е чукал, което ще смъкне бремето от другите момчета. Че е забременяла и той уредил с Беренщайн аборта и излъгал за причината. По дяволите, тя никога не е била изнасилвана. Вероятно той й е казал да си тръгне от Аарон и да стои в Дома на Спасението — без да я виждат, докато направи аборт.

— Какво ще помогне това на делото ни? — попита Наоми.

— Това ще отнеме гнева към Аарон и ще го насочи към епископа — каза съдията. — Един стълб на католическата църква, който сексуално обижда деца, които му се доверяват? Ще направим достояние произхода на Аарон. Сексуална обида, физическа обида, унижение, смесени религиозни импулси. Това създава мотив за скандален и внезапен гняв.

— Така че той може би е изпаднал в състояние на пориомания, убил епископа и не си спомня — каза Вейл.

— Или може би Линда го е направила — каза Том. — Аарон е там с нея, вижда какво става и решава да поеме вината. И така той грабва ножа и побягва с него, само че се изпречва полицейска кола на алеята и той е хванат. Тя се укрива, за да спаси главата си — заключи Том.

— Може би е достатъчно, за да е извън съмнение — мислеше съдията на глас. — Или да не е виновен по тази причина. Определено можем да го спасим от елекрическия стол в такъв случай.

— Разбира се, ще ни трябват Ребека и Линда, за да дадат показания. Освен ако не намерим Питьр или това момче Джордан — предложи Наоми.

— Казах ти, учителката я изключваме — каза Вейл. — Това е самообвинение. Освен това ще трябва да признае, че е спала и с Том.

— Откъде знаеш, по дяволите? — изненада се Гудмън.

— Томи, ти си добър, но не чак толкова. Не можеш да вземеш тази информация в кафенето.

Съдията и Наоми кимнаха. Очевидно и те бяха направили същото предположение.

Объркан, Гудмън каза:

— Не стана така, както си мислите.

— Ох? А как стана? Да не си се люлял на полилея? — каза Вейл и се засмя.

— Не исках да кажа това.

— Томи, не ме интересува как е станало, окей? Не ме интересува дали е било любов от пръв поглед, или умопомрачение. Това си е твоя работа. Въпросът е, че не можем да си позволим да я призовем и тя не може да си позволи да се яви. Но с Линда случаят е друг. Освен ако директно не е замесена в убийството, тя може да спаси задника на Аарон. Съдия?

— Определено нещата изглеждат по-добре, отколкото вчера — каза съдията. — Но без момичето или другите две момчета от олтара може да е самоубийствено да намесим епископа.

— Все още ли ще пледираш, че не е виновен?

— Да — отговори Вейл.

— И по-късно да се коригираме, че е виновен, но не нормален? — понита Наоми.

— Има три начина, по които можем да процедираме. Не е виновен и да ги оборим с логическо съмнение — не е виновен поради лудост или е виновен, но луд.

— Каква е разликата между двете? — попита Наоми.

— Ако те отхвърлят, че не е виновен поради лудост, значи те наистина признават, че той е бил временно луд по време на престъплението — при който случай той ще се измъкне — каза съдията.

— Виновен, но луд означава, че той е хахо — допълни Вейл. — Ще иде в лудницата и ако го излекуват, ще лежи присъдата си през остатъка от живота си, в който случай ще бъде доживотна. Бих желал да пледирам за първия случай, но той е най-труден за доказване и най-рискован.

— Да, ако загубим, той ще е мъртъв — каза съдията.

— Така че ще искаме да го вкараме в лудницата? — каза Гудмън.

— Наистина зависи от това, дали ще намерим Линда Джилърман — и какво ще каже добрият ни доктор за Аарон — отговори Вейл.

Беше късно през деня и ръмежът се беше превърнал в студен, пресеклив дъжд, когато Гудмън се върна в Дома на Спасението за трети път. Коридорите бяха напълно пусти. Той отиде до края на коридора и се качи по циментовите стъпала до втория етаж, проверявайки старите класни стаи, които бяха превърнати в спални. Леглата бяха оправени и стаите бяха спретнати, чисти и празни. Петък следобед. Бежанците от Дома на Спасението очевидно бяха навън, лудувайки за уикенда.

Гудмън се качи на третия етаж. На една табела на края на стълбището пишеше: БОЛНИЦА, ЧАСОВЕ ЗА ПОСЕЩЕНИЕ 1 — 4 СЛЕДОБЕД. Той тръгна по дълъг мрачен коридор, който вървеше по дължината на сградата. Две светлини на тавана осветяваха неприветливия коридор. Не се чуваше никакъв звук. Гудмън мина надолу покрай празните стаи и спря пред една. В тази стая завивките бяха сгънати на купчинка, спретнато, в долния край на леглото. Той запали светлината и влезе.

— Няма я — каза един глас зад него. Сепнат, той се обърна и застана лице в лице с забулената фигура на една монахиня. Тя пристъпи по-близо до него и светлината от спалнята падна върху младото й лице. Дяволитостта, която Вейл бе видял на лицето й, беше изчезнала, заменена от тъга и подозрителност. — Аз съм сестра Мери Алис. Какво правите тук?

— Къде е отишла?

— Нямам представа — каза тя.

— Сестро, наистина не искам да оспорвам твърдението ви…

— Казах, че не знам къде е — студено каза тя. — Сега кой си ти и какво искаш?

— Името ми е Том Гудмън. Аз съм следователят на Мартин Вейл.

— Кого търсиш?

— Кой го няма?

Тя въздъхна и раменете й се отпуснаха.

— Тя е едно малко уплашено момиченце, мистър Гудмън. Защо не я оставите на мира?

— Тя е вещ свидетел по дело за убийство, сестро. Тя може да спаси живота на Аарон Стемплър.

— Тя не знае нищо за това.

— Откъде знаете.

— Говорихме доста за Аарон.

— Колко дълго беше тук в болницата?

— Не си спомням точно. Около три седмици.

— Значи тя е била тук през нощта, когато епископът е бил убит?

— Да. Не можеше да остане дълго в това ужасно място с Аарон. Бедното дете е болно.

— Тя е бременна, сестро.

Монахинята изглеждаше шокирана.

— Откъде разбрахте това? Дори Аарон не знае.

— Знаете ли, че не се е обаждала у дома си от две години? Родителите й мислят, че е мъртва.

— Дори не знам фамилното й име, сър.

— Моля, наричайте ме Том — каза Гудмън. — Знаете ли, че е имала определен час за аборт миналата седмица в клиниката на Беренщайн?

Тя погледна към пода.

— Да — каза тя с едва доловим глас.

— И вие одобрявате това?

— Не беше мое решение.

— Чие е решението?

— На епископа. Тя е била изнасилена тук в Дома…

— Няма да мине, сестро — прекъсна я Том. — Той може да ти е казал така, но няма да стане. Тя е спала с Аарон, преди да се преместят оттук. Дори да е била изнасилена, в което се съмнявам, изгледите са, че това дете е на Аарон.

— Както казах, решението беше на епископа.

— Защо не се е явила в клиниката?

— Мисля, че беше уплашена до смърт. И имаше някакви морални възражения.

— Беше ли тя католичка.

— Да. Покръстена.

— Кога я видяхте за последен път?

— Замина по някое време в петък.

— И не сте говорили с нея оттогава?

— Не. Мистър Гудмън, тя не може да ви каже нищо. Казах ви, говорили сме за това. Моля, оставете я на мира. Не е ли животът й достатъчно злочест? Трябва ли да добавите още една трагедия към нашата тъга?

— Опитваме се да спасим живота на Аарон, сестро.

— На каква цена?

— Колко струва един живот? — Тя не отговори, така че той продължи: — Казвала ли ви е за момчетата от олтара?

— Какво за тях?

Беше очевидно от реакцията й, че тя не знае нищо за частния клуб на епископа.

— Че вероятно всички са били при епископа по-рано същата вечер? — отговори той, сменяйки темата.

— Е, и?

— Значи, че някой от тях може да го е направил. Може би тя ще хвърли светлина върху това.

— Глупаво е. Дори тя мисли, че Аарон е убил епископ Рашмън. Но казва, че няма представа защо.

— Може ли да й предадете да ми се обади?

Монахинята поклати глава.

— Казах ви, мистър Гудмън, нямам представа къде е и не очаквам да се обади.

 

 

Моли Ерингтън се беше навела напред, докато управляваше колата под наем, блъскана от дъжда, по старомодния двулентов път. Колите, идващи насреща, пръскаха предното й стъкло, когато минаваше през локвите; камионът отпред пръскаше странично вода върху нея със задните гуми. Чистачките напразно се бореха с мощното нападение. Тя присви очи, когато премина покрай един знак, на който пишеше „ИЙСТЪН, З МИЛИ“. Погледна часовника си. Беше малко след осем.

Само още трийсет и три мили оставаха. С малко късмет щеше да бъде в къщата на Мартин преди десет.

Сърцето й биеше така силно, че го чувстваше в гърлото си, една комбинация от откритието, което направи този следобед, и стреса, причинен от лошите пътни условия. Но трябваше да се върне. Тази новина беше прекалено важна, за да изчака или да я съобщи по телефона.

Една миля след малкото градче Ийстън светлините на камиона започнаха да лъкатушат. Тя внимателно намали, а носът й почти се опря в предното стъкло. Присви очи. Завиваше ли? Или спираше?

Изведнъж една преграда от червени светлини светна в лицето й. Сякаш цялата задна част на камиона беше станала един гигантски светофар. После камионът се отклони. Тя караше точно до едната му страна. Рязко дръпна волана и усети, че гумите се удариха в мекия чакъл на банкета. Задницата започна да се поднася. Моли завъртя кормилото. Кал и чакъл изхвърчаха изпод колелата на камиона и обсипаха предната част на колата й, която се занесе обратно на магистралата и за момент Моли си помисли, че се е справила. Но когато гумите се удариха в залетия от дъжд паваж, колата започна да се обръща. Светлините от фаровете, дърветата, камиона — всичко се завъртя около нея, сякаш беше на панаирна въртележка. Колата бързо се изправи и подскочи право към зловещата колона на едно мостче.

Един съвет на баща й отпреди много години прониза мозъка й. Тя падна странично върху съседната седалка и опъна ръка към таблото, за да се приготви за идващия сблъсък.

Камионът се удари в отсрещната страна на мостчето, качи се върху парапета и със стържещ звук мина почти но цялата дължина на бетонната подпора, преди да спре. Моли нямаше такъв късмет. Колата й се удари в ръба в основата на парапета. Предната част на колата беше изхвърлена нагоре. Вътре ръката на Моли поддаде и тя видя как таблото хвърчи към нея. Наведе си главата миг преди да се удари в него.

Отвън дъждът продължаваше да се сипе. Камионът влудяващо беше балансирал на парапета на мостчето. Колата на Моли лежеше на една страна, капакът на двигателя се беше прегънал над предното стъкло. Не се чуваше никакъв звук освен плясъка на дъжда и съскане-то на пара от разбития радиатор на Моли.

 

 

Масата на Вейл беше една бъркотия от правни документи, юридически и медицински книги, статии от вестници и доклади. Някога наредени тематично на купчинки от Наоми, сега те бяха разпръснати в хаотична маса. Той си взимаше бележки, описваше дела за справки, точки от съдебномедицинските заключения и данните от аутопсията, свидетели, доказателства, въпроси към себе си, съдията, Гудмън, Наоми и Моли. Това беше вечерен ритуал — опресняване и съпоставяне на информацията, докато определяше какъв курс да поеме защитата на Аарон Стемплър. Пепелникът му беше пълен и кафето изстинало в чашата му. Толкова беше погълнат, че чу звънеца на вратата едва когато иззвъня втори път. Отиде до вратата, мърморейки си нещо, и същевременно рязко опъваше лакти назад, за да раздвижи схванатите си рамене.

Навън чакаше малка фигура на бездомно дете в жълт дъждобран, главата й беше сгушена в широката яка, хлътналите й очи плахо поглеждаха към него. Вейл я позна веднага.

— Мистър Вейл? — каза тя с колеблив глас.

— Линда! Влез, моля — каза той, като разтвори широко вратата и я поведе навътре. — Каква голяма изненада. Радвам се, че дойде. Ето, свали си мокрото палто.

— Не мога да остана дълго — каза тя с тънко гласче, докато той й помагаше да си свали дъждобрана.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене? Кока-кола? Чаша кафе?

— Кола, моля.

— Как я обичаш, в старомодна бутилка от шест унции или в чаша с лед?

Усмивката й беше предпазлива.

— Винаги я пия от кутия. От бутилка може също да е приятно.

Тя го последва в кухнята, очите й преценяваха обстановката, наблюдаваше го как махна капачката. Изпи голяма глътка и въздъхна.

— Не съм пила кола отдавна — каза тя, после бързо добави: — Не мога да остана дълго.

— Каза го вече. Имаш ли къде да живееш?

Тя кимна, но не каза адрес. После изтърси:

— Мистър Вейл, не съм виждала Аарон три седмици, преди да убие епископ Рашмън.

— Мислиш, че той е убил епископа? — попита Вейл, приготвяйки прясно кафе.

— Не мислят ли всички така?

— Била ли си там, Линда?

— Къде?

— При епископа, вечерта, когато е бил убит?

Тя изглеждаше шокирана от предположението.

— Разбира се, не!

— Тогава откъде знаеш, че Аарон го е направил?

— Е — тя вдигна рамене, — понеже се е крил в църквата с ножа, и всичко…

— Откъде знаеш, че не е бил Питър, или Били Джордан?

— Вие знаете за това?

— За кое?

— Нищо — каза тя отбранително. — Защо ще искат да убият епископа всъщност?

— Защо би го направил Аарон?

— Не знам… няма причина, за която да ми е известно.

— Никога ли не е бил ядосан на епископ Рашмън?

— Не…

— Ревнуваше ли те?

— Аарон не е от ревнивите. Всъщност, защо ще ме ревнува?

— Не знам, затова попитах.

— Виж, обадих се на сестра Мери Алис и тя каза, че трябва да говоря с вас. Казах ви, не знам защо Аарон би направил такова нещо. Не знам нищо за това, което се е случило.

— Често ли избухваше?

— Аарон? Той никога не избухваше. Приемаше нещата каквито са.

— Мислиш, че е убил Рашмън, но не знаеш защо, така ли?

— Да. — Тя се поколеба за момент, преди да добави:

— Ти си говорил с майка ми и втория ми баща, нали?

— Не съм. Един човек, който работи за мен, говори с тях.

— Тях не ги е грижа.

— Обратното. Търсили са те цяла година. Отказали се, понеже помислили, че си мъртва.

— Аз искам те да мислят така. Аз никога… изобщо няма да се върна там.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Вторият ми баща ме пребиваше от бой.

— Защо?

— Навлякох си неприятности в училището.

— Какво си направила.

— Пуших марихуана.

— Когато си била тринайсетгодишна?

Тя кимна.

— Започнах, когато бях на единайсет. Аз дори халюцинирах няколко пъти, но не изпитах удоволствие, много е страшно. Хванаха ме и Евърет, вторият ми баща, той ме удари. Силно. Веднъж ми почерни окото, а друг път разклати един от задните ми зъби. Беше като бащата на Аарон с колана. Знаеш ли какво правеше Евърет? Всяка сутрин, преди да ида на училище, той ме нашляпваше. После казваше: „Вземеш ли пак наркотик, ще те довърша.“ И майка ми правеше като майката на Аарон — не се вълнуваше ни най-малко, просто излизаше от стаята. Може би затова се усещах добре с Аарон, той разбираше нещата.

Устните й затрепераха.

— Всеки ден Евърет… правеше това. После сутринта на тринайсетия ми рожден ден…

Тя спря за момент. Сълзи потекоха по бузите й.

— …той каза на рождения ми ден, че… няма да ме бие повече… и аз заплаках, толкова бях щастлива, и после, точно когато излизах през вратата, той ме сграбчи, обърна ме и…

Сълзите й потекоха още по-силно. Вейл я прегърна. Ръцете й висяха безжизнено отстрани. Тя говореше през сълзи.

— …и каза „Добре, само… още веднъж“ и ме удари така силно… замахна силно… и ме повали в стаята и после просто се качи на горния етаж, смеейки се, а от устната ми течеше кръв… така болеше… все още си спомням как силно болеше…

Тя заплака горчиво. Раменете й се тресяха.

— Всичко е наред — каза Вейл. — Поплачи си, имаш право. Слушай, сега си се излекувала, Линда. Това е нещо, с което можеш да се гордееш. Няма причина да те бие повече.

Тя се отдръпна от него, ръцете й все още висяха свободно отстрани, беше забравила колата си.

— Не, сега е по-лошо. Аз съм бременна, мистър Вейл. Сестрата ми каза, че знаете. Знаете ли какво ще направи? Не е трудно да се отгатне.

— Мислиш ли, че Аарон е бащата?

— Най-вероятно е той. — Тя довърши колата си и сложи бутилката на тезгяха. — Благодаря — каза тя.

— Искаш ли още една?

— Трябва да си тръгвам.

— Линда, защо дойде тук?

— Защото не мога да помогна на Аарон и искам да престанете да ме търсите.

— Вероятно можеш да му помогнеш.

— Как?

— Необходимо ни е да свидетелстваш?

— За какво?

— За момчетата от олтара.

Тя се паникьоса. Отдръпна се ужасена. Очите й заиграха като на животно, хванато натясно. Тя се завъртя и хукна към вратата. Вейл я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Послушай ме… — започна той.

— Няма да направя това! — Тя изплю думите. — Никога няма да призная това! — После очите й се присвиха. — Ще излъжа. Ще им кажа, че не е вярно.

— Линда, това може да помогне на съдебните заседатели да разберат какво е станало. Какво ви е напра вил епископът.

— Искаш да направя това? Хората ще ме намразят… ще ни мразят всичките. Как може да помогне това на Аарон?

— Това обяснява защо Аарон го е направил. Ужасните неща, които епископът е правил с всички вас…

— Не разбираш ли? — извика тя, като го прекъсна. — Той не ни е карал да направим нищо! След известно време ни правеше удоволствие. На нас ни харесваше!

Тя се обърна и изчезна в дъждовната нощ. Телефонът иззвъня.

— Ох, я престани — рязко каза Вейл и реши да остави автоматичната секретарка да отговори. Върна се на бюрото си и запали цигара. Машината превключи и един груб, сериозен глас каза:

— Мистър Вейл, тук е моторизираният полицай Джон Лелънд от щатския патрул. Ако познавате д-р Моли Ерингтън, моля да се обадите на…

Вейл грабна телефона.

— Да! — Той почти извика в слушалката. — Тук е Мартин Вейл.

Около трийсет минути му трябваха да вземе Наоми Чанс и да излезе на пътя за Ийстън и по-малко от час, за да се добере до малката болница, която се намираше на една пресечка от главната улица. Отделението за бърза помощ се състоеше от една-единствена операционна стая и помещение за възстановяване. Когато влязоха, един доктор в бяла престилка и картонени обувки излезе от операционната стая, носейки една папка.

— Извинете, докторе — каза Вейл. — Името ми е Вейл.

— Ох, да, за доктор Ерингтън, нали?

— Правилно.

— Аз не съм докторът — каза той небрежно и ги поведе надолу по коридора. — Аз съм сестрата.

— Съжалявам — каза Вейл.

— Няма нищо, обичайна грешка. Всъщност жена ми е докторът. Тя е в стаята за спешни случаи и работи върху шофьора на камиона. Той нямаше късмета на д-р Ерингтън.

— Лошо ли е ударена?

— Е, има една цицина колкото домат на главата и напълнихме носа й с демерол. Ще бъде замаяна около дванайсет часа, но ще се оправи.

— Може ли да я вземем обратно в града тази вечер? — попита Вейл. — Можем да сложим няколко одеяла на задната седалка. Ще се чувства удобно.

— Ще трябва да питаме доктора, но не мисля, че ще има проблем. Вероятно ще има лошо главоболие следващите ден-два. Палтото и чантата й са на рецепцията, можете да ги вземете на излизане.

— Благодаря ви за всичко.

— Е, имала е голям късмет. Чух, че колата е напълно строшена.

— Това е проблем на „Мидуест Рентъл“, коли под наем.

Сестрата ги въведе в малка стая за възстановяване.

— Ето я. Голям късмет — каза той. — Е, заповядай пак, когато можеш да останеш по-дълго. — Той се усмихна и напусна стаята.

Тя лежеше на кревата в ъгъла и гледаше в тавана.

— Хей — каза Вейл. — Къде си се научила да караш, докторе?

Тя го погледна с полубезумни очи.

— Не тук наоколо, това е сигурно — замаяно каза тя, а очите й се опитваха да се фокусират върху Вейл и Наеми.

— Марти? — каза тя замаяно.

— Тук съм.

— Не ме наричай докторе, става ли?

Той се засмя с облекчение.

— Никога повече. Моли.

— Камионът ме изтласка от пътя. Ранена ли съм?

— Добре си. Само една подутина на главата. Носът ти е пълен с демерол, затова си така замаяна. Наоми е тук, ще те вземем вкъщи.

— Благодаря. Марти?

— Да.

— Има една касетка в чантата ми. Ти… трябва да я видиш. Затова… се връщах.

— Разбира се.

— Със сигурност… виж касетката. — Тя млъкна, очите й лудо блуждаеха от демерола. После каза:

— Марти, днес срещнах истинския убиец на епископа.