Уилям Дийл
Първичен страх (2)

2.

Лейтенант Абъл Стенър беше първият детектив, който пристигна на мястото на престъплението. Силно изправен и безупречно облечен, той беше един педантичен и съзнателен мъж, чието стоическо изражение прикриваше всякакъв изблик на чувства. Неговото ледено държание и пълна липса на емоции отдавна му бяха спечелили прякора „Ледена шушулка“, въпреки че никога не го казваха пред него. Двамата униформени полицаи, които стояха близо до входа към жилището на епископа, наблюдаваха как той слезе от колата си и тръгна към тях, без да бърза особено. Единият полицай повдигна жълтата лента, която обграждаше мястото на престъплението, докато той приближи и мина под нея.

— Благодаря — каза лейтенантът, без да ги погледне, и влезе в триетажната тухлена сграда, която беше част от извисяващата се готическа църква.

— Господи, никога ли не носи палто? Трябва да е само десет градуса.

— За какво му е палто? — отговори другият. — Той изобщо няма кръв.

Един сивокос ветеран с нос като на пияница, стоеше с гръб към вратата на спалнята. Той изглеждаше блед и потресен, когато Стенър изкачи стъпалата към апартамента на втория етаж. С ръце сключени зад гърба, лейтенантът застана точно пред полицая.

— Какво се е случило тук? — попита той.

Полицаят пелтечеше, докато четеше подробностите от бележника си.

— Един човек на име ъ-ъ-ъ Харимън… Реймънд Харимън… ъ-ъ-ъ разхождал кучето си през ъ-ъ-ъ, улицата там и… това било около десет и десет… и той, ъ-ъ-ъ чул, знаете, писъци, които…

— Кой е влизал в стаята?

— Само аз, сър. Проверих, знаете, за да съм сигурен, че е мъртъв при пристигането, въпреки че… наистина не беше необходимо, като се има предвид…

— Никой друг?

— Не, сър. Имам един човек на вратата в кухнята, но аз съм единственият, който е бил на самото място на действието. Загасих магнетофона с молива си, свиреше страшно силно.

— Много добре. Какво си… как се казваш? Ти си Тревърс, нали?

— Тревърс, да, сър.

— Добре ли си, Тревърс?

— Да, разбира се, сър. Но, Боже всемогъщи, никога преди не съм виждал подобно нещо, а аз съм в полицията от двайсет и две години.

— Какво сте направили досега?

— Ъ-ъ, заградили сме с ленти отвън. Имаме полицаи, които са обградили напълно… знаете, сградата. Никой не е влизал или излизал, но все още не сме претърсили… църквата или нещо друго, понеже не знаех…

— Сигурен ли сте, че се чувствате добре, полицай.

Тревърс кимна несигурно.

— Излез навън, подишай малко чист въздух. Никой… никой… да не влиза и излиза, освен ако е длъжностно лице, разбираш ли? Никакви журналисти. И никакви… никакви изявления все още. Кажи го на всички. Само някой да е казал думичка, затова лично ще го обеся. Ясно ли е?

— Напълно! Да, сър.

Тревърс, доволен, че напуска мястото, се втурна надолу по стъпалата, минавайки покрай помощника на Стенър, един трийсетгодишен чернокож детектив на име Лу Търнър, който живо изкачи стъпалата и после се отдръпна назад, когато стигна вратата на спалнята.

— Боже господи! — извика той и рязко обърна гръб на гледката. Извади носна кърпичка и се изкашля в нея. Имаше няколко кървави петна по килима в коридора към кухнята.

— Ще се справиш ли, Лу?

— Да, разбира се. Просто малък шок.

— Наистина си е за шок — каза лейтенантът.

Стенър стоеше на вратата на спалнята на архиепископ Рашмън и гледаше през очилата си с телени рамки към гледката, която сякаш се беше появила направо от „Le Grande Guignol“. Челюстите му се свиха няколко пъти, докато той бавно преценяваше кървавия безпорядък вътре. Иначе изражението му не се промени. Студените, компетентни очи изследваха стаята. На няколко инча от главата му имаше почти идеален кървав отпечатък върху страничната каса на вратата.

— Лу, върни се на долния етаж. Искам хора из целия периметър. Една група от четирима в църквата, а друга на долния етаж — той се поколеба за момент, после добави: — и на покрива. Започнете претърсването веднага.

Гласът му беше еднообразен и монотонен.

— Мислиш, че той все още е вътре?

— Съмнявам се, че ще имаме такъв късмет.

— Добре.

Търнър се втурна обратно на долния етаж. Стенър рязко се обърна и като стъпваше внимателно, тръгна след една кървава диря от зацапани отпечатъци назад към кухнята, където свършваха внезапно близо до задната врата. Един млад полицай стоеше до вратата. Приличаше на уплашена сърна. Друг ален отпечатък имаше на кухненския тезгях.

— Как се казваш, синко? — попита Стенър.

— Рот, сър.

— Добре, Рот — глухо каза Стенър. — Излез през вратата оттам и дръж всички навън. Аз ще заключа след теб. Недей да се движиш наоколо, докато пристигнат хората от лабораторията, разбра ли?

— Да, сър.

Младият полицай излезе навън, застана на една дървена площадка с прегърбени рамене заради студения въздух и се загледа през якото дървено стълбище към двора долу, където мъже се движеха напред-назад, а прожекторите им пронизваха нощта.

Вътре в кухнята Стенър заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Намери едно руло тоалетна хартия и го занесе обратно в спалнята.

Безизразните му очи преценяваха просторната спалня, декорирана с изящен вкус. Срещу Стенър се намираше масивно дървено легло с балдахин и с подходящи нощни масички от двете страни. На отсрещната стена вляво имаше стереомагнетофон и телевизор в направен по мярка шкаф, който подхождаше и на кревата, и на един тежък скрин, поставен в ъгъла. Освен шкафа мебелировката очевидно беше старинна.

Едно черно кожено канапе и масичка за кафе бяха поставени до стената от дясната му страна и зад тях беше вратата към банята.

В отдалечения ъгъл близо до големия широк прозорец имаше кожено кресло и табуретка за крака, които подхождаха на дивана.

Прозорецът беше обграден от двете страни от плътни завеси и беше затворен с транспаранти. Завесите, покривката на леглото, леките завивки и одеяла бяха тъмночервени, а килимите бяха — или са били — бели. Имаше голямо разпятие с върбов лист в разрез отзад, закачено над леглото и една снимка шестнайсет на двайсет на „Пиета“ над дивана.

Между вратата и дивана имаше вход към килер.

Човек, който е обичал удобствата, помисли си Стенър.

Стенър извади бележник от вътрешния си джоб и набързо надраска една скица на стаята. После постави рулото тоалетна хартия на пода до входа на спалнята и като стъпи върху края му, разви останалата част в стаята като килим, постлан пред сановник. Накрая той влезе на мястото на действието, като вървеше внимателно по пътеката от хартия.

Стените, креватът, столът и подът бяха изпръскани с кръв, сякаш някакво превъплъщение на Джексън Полак е действало в стаята. Когато продължи към леглото, той видя едно стъпало, после крак и накрая трупа на човека, който бе смятан за един от истински благородните хора в града.

Голият труп лежеше между кревата и прозорците. Главата бе притисната към стената, зловещо изкривена на една страна: очите бяха изскочили от орбитите, бузите — издути, а устните, издадени напред, езикът, подут в ъгъла на устата, едната ръка, заровена до ставите на пръстите в правия, зеещ разрез, който се простираше от едното ухо до другото точно под линията на челюстта. Тялото, краката и ръцете, дори пръстите на краката бяха нарязани от дузина дълбоки и ужасни рани и многократни пробождания. Числото 666 беше гравирано с изящна прецизност върху стомаха. Кръвта беше текла като река от раните, образувайки една влажна постеля за трупа на архиепископ Ричард Бьрнърд Рашмън.

Докато изучаваше тялото, внезапно студени тръпки преминаха през Стенър. Гениталиите бяха отстранени. Почти страхливо очите на Стенър бавно се придвижи-ха нагоре по тялото до зеещата уста, където той осъзна, че бяха натъпкани интимните части на свещеника и също така осъзна, че това, което беше помислил за език, изобщо не беше език.

Стенър, обикновено безразличен към подобно клане, преглътна един внезапен изблик на жлъчна течност, която киселееше в гърлото му и няколко пъти пое дълбоко въздух.

Зад него окръжният съдебен следовател каза:

— Господи, каква каша.

Стенър се обърна към него.

— Внимавай с обноските си, Харви, това е част от църквата.

— Очевидно не е останала неосквернена.

Харви Уудсайд се потеше в резултат на катеренето по стълбите. Уудсайд беше полусферичен — един огромен, асматичен мъж, чиято глава сякаш изникваше от грамадните, закръглени рамене. Той дишаше през дебелите си устни, един вид равномерно пъшкане, което бързо ставаше досадно и поглеждайки изпод пълните клепачи, неговите малки, кръгли кафяви очи се стрелваха в продължително търсене на доказателства. Носеше дебел черен пуловер без ръкави над многоцветна хавайска риза, като и двете образуваха провиснали сиви гънки, които страшно се нуждаеха от гладене и се поддържаха от червени, бели и сини тиранти. Но големите му ръце изглеждаха почти нежни и винаги имаха хубав маникюр. Общо взето развлечен и често неприятен човек — но когато ставаше въпрос за съдебна работа, следователят нямаше равен на себе си.

Неговият екип от трима души изкачи стъпалата, носейки няколко алуминиеви каси, които поставиха на площадката.

Единият от тях погледна в спалнята и каза:

— Има да стоим тук чак до Деня на труда.

Уудсайд изчака, докато Стенър излезе от стаята, после клатушкайки се отиде до края на простряното руло хартия и погледна надолу към трупа на епископ Рашмън.

— Е, и таз добра — каза той и след няколко минути изучаване извърна глава и погледна през рамо към Стенър. — Тук си имаш работа с първокласен луд, Абъл.

— Така изглежда.

— Някакво понятие кога се е случило?

— Вероятно около десет и десет, мисля, че имаме свидетел, който поне е чул какво става — каза Стенър, като гледаше часовника си. — Това е било преди по-малко от трийсет минути.

И това е нещо. Хубаво е, че сме го открили по-рано. Добре, нека се захванем за работа, момчета. Пълна промивка от пода до тавана. Банята, хола — къде води тази врата там?

— В кухнята.

— И кухнята. Снимайте, вземете отпечатъци, поръсете с химикали, вакуумирайте, вземете образци и не пропускайте абсолютно нищо. Това нещо ще разтърси областта.

Радиостанцията на Стенър изведнъж се обади. Беше Търнър.

— По-добре незабавно слезте тук долу, лейтенант — каза той. — В църквата.

Стенър се върна обратно във вестибюла в основата на стъпалата. Един полицай отвори вратата в дъното на голямото преддверие и Стенър мина през нея и после надолу по един коридор, който свършваше в малка чакалня до олтара. Под извисяващата се апсида и оттатък широките редици от църковни пейки Стенър и четирима полицейски офицери застанаха пред една стаичка за изповед с извадени пистолети.

Стенър забърза през църквата надолу по единия ред, подмина полицаите и погледна в кабинката.

Един мьж-дете, почти с ангелска външност, най-много двайсетгодишен, се беше свил на пода на изповедалнята. Косата му беше сплъстена с изсъхнала кръв. Лицето, дрехите и ръцете му бяха оцветени в червено. Държеше ръцете си скръстени на гърдите и в дясната си ръка стискаше един голям месарски нож със струйки кръв по него.

Паникьосаните му очи се взираха в светлината на трите прожектора.

— Не съм го направил — мрънкаше той с жален, едва доловим глас, като клатеше глава напред-назад. — Не съм го направил, майко. Майко, не съм го направил.