Милан Асадуров
Няма хък-мък (20) (Първа книга от Истории за Нищото)

18. Сър Арчибалд

Дните летяха непривично безметежно за Ана-Мария. Силният й почти животински инстинкт за самосъхранение я подтикваше едва ли не денонощно да работи върху новото изкуство. Само така можеше да облекчи болката от ужасната рана, зейнала в душата й след измяната на Хък.

Първо повтори постижението на своя учител Таоа. „Мадам Бовари“ се получи от първия път. Това и вдъхна смелост да се захване с „Хамлет“. Шекспир се оказа доста по-труден, пък и Ана-Мария вече вървеше по свой собствен път.

Още докато попиваше с ум и сетива урока на Таоа, тя видя слабите места в технологията му и мислено ги усъвършенства. Беше нормално, защото Ана-Мария умело съчетаваше близостта си с природата и огромните практически умения в областта на елементарните частици. Тя определено бе по-добра от полинезийския шаман във втората област. Същото стана на времето с транзисторите. Американците ги откриха, но после японците взеха да произвеждат по-хубави от тях.

„Хамлет“ се получи чак на втория път, но тя запази първото малко недъгаво цвете като спомен за дебютната си работа. С „Укротяване на опърничавата“ и „Отело“ вече нямаше проблеми. Все пак един ден напрегнатата работа си каза думата и умората я тръшна на леглото. Спа близо двайсет часа. Щом се събуди, се мушна под студения душ. Усети как умората се свлича от нея и изтича в канала както летният дъжд измива прахта от улиците. Набързо закуси и реши, че има нужда от чист въздух.

Първите петнайсетина минути в Сахара се чувстваше прекрасно. После всичко наоколо — и пясъкът, и дюните, и маранята — взе да й напомня за Хък и тяхното приключение с нубийския лъв. Прескочи Арабската пустиня заради досадните петролни кладенци и се озова в Гоби. Мота се там цял ден, докато в един момент се усети, че нищо не е видяла от пустинята Гоби, а цял ден мислено е превръщала „Дон Кихот“ в цвете. Тогава отиде на гости на Таоа да му се похвали с успехите си. Прекара два чудесни дни с учителя си, но се измъчи непрекъснато да е нащрек да не би Хък да се появи отнякъде. Премести се в Невада.

Бая се затрудни, докато намери усамотение. Американската пустиня и се стори прекалено оживена и твърде насечена от първокласни пътища. Асфалтовата джунгла и кактусите изобщо не й харесаха. И Ана-Мария разбра, че всъщност инстинктивно се приближавала към Сиатъл. Не се двоуми много. Само се съобрази с часовата разлика.

В десет часа вечерта лабораторията изглеждаше привично пуста. Ана-Мария набързо принуди големия „Крей“ сам да напише програма за детайлно сравняване на базовия и контролните тестове на Хък — ген по ген и хромозом по хромозом. Структурата на фаталния тринайсети хромозом, който имаше нужда от облагородяване с гена на нубийския лъв, бе абсолютно еднаква и в двата теста. Разликите бяха на съвсем друго място — в третия и седмия хромозом.

И Ана-Мария се реши на рискован експеримент. Беше го замислила отдавна и се наложи да внесе някои промени в операцията поради новите обстоятелства.

Материализира се в килера, където Хък би трябвало да няма никаква работа. Отне й близо половин час внимателно да претърсва къщата без да се сблъска очи в очи с Хък. Сигурна беше, че един от двамата нямаше да преживее този миг и да остане читав.

Архитектурният план на дома им беше измислен на времето от Хък и затова разположението на помещенията бе максимално опростено. Погледнат отгоре, домът им беше квадрат, в който бе вписан кръг — холът със зимната градина. Парадният вход беше откъм северозапад, а терасата пред зимната градина гледаше на югоизток, към морето, и почти през цялата година се огряваше от слънцето. В ляво от входа бяха правоъгълната трапезария и кухнята с килера във форма на връх на стрела, защото следваха очертанията на хола. Огледално разположени, вдясно от входа пък бяха спалнята и банята, като целият хол се опасваше от полукръгъл коридор, който стигаше от двете страни до лятната тераса.

Оказа се, че усилията внимателно да пълзи, бродейки из цялата къща, отидоха за тоя, дето духа. Хък лежеше в спалнята пиян като кютюк. След още четвърт час тя се увери, че той няма да се събуди дори от земетресение, и започна рискованата си игра.

Макар Хък да се бе изпружил като истукан и да хъркаше като банциг, се оказа, че дори й е приятно да вземе проба от семенната му течност. Всъщност бе толкова вълнуващо, та Ана-Мария чак се изчерви от срам. Нали точно този гаден лъжец повече от година най-безсрамно я беше мамил, а сега тя, глупачката, го обслужваше като първокласна курва. Алдебаранската Емануела бързо се съвзе и спря да се самообвинява, защото не разполагаше с много време. Влезе в хола, постави ценната си придобивка в домашното копие на апаратурата за генетичен анализ и помилва с очи своя стар компютър, като мислено възстанови нужните й програми. Той май се зарадва, че я вижда отново, защото необичайно бързо се свърза през няколко компютърни мрежи с по-големия си брат „Крей“ в Сиатъл. Или поне на Ана-Мария й се стори, че работи по-бързо.

Скоро всичко излезе наяве.

Тестовете на съвсем прясната проба напълно отговаряха на резултатите от първото изследване. През всичкото това време Хък не само беше плащал на сър Арчибалд Донахю-Стивънс да саботира оплождането, но скъперникът й бе пробутвал и семенната течност на някой роднина. Тъй като не можеше да допусне, че Хък е заменял скъпоценната си телесна течност с калпавото семе на стария Хогбен, тя предположи, че е на някой неизвестен на нея брат или братовчед. Та нали това шантаво семейство беше пълно с идиоти. Шуин беше единственото изключение и затова я убиха.

Гаднярът Хък можеше да почака за отмъщението. Първо трябваше да вземе главата на пионката, която благодарение на нейните пари си живееше като царица, спотаена в края на шахматната дъска.

След половинминутна разходка из мрежите се оказа, че сър Арчибалд Донахю-Стивънс има полицейско досие! И той като Бил Клинтън на младини бе пушил марихуана. В досието, разбира се, фигурираше и домашният му адрес. Тя потърси справочника „Кой кой е“ в Интернет. Адресът съвпадаше. Донахю-Стивънс живееше в бащината си къща и, ако не бяха пропуснали да актуализират информацията за него, все още беше ерген. Докато издирваше адреса в плана на Сиатъл, лъвицата зловещо се ухили, та чак резците й заблестяха. И часът беше много подходящ.

Старомодният кабинет на Донахю-Стивънс се оказа облицован с тъмно дърво, станало почти черно с течение на годините. Още от времето на баща му в него явно нищо не беше се променило. Ана-Мария търпеливо изчака големият стенен часовник с махалото да отмери дванайсетия час и се вмъкна в спалнята.

За миг се стъписа. В пълен контраст с кабинета тук всичко беше бяло, сякаш Арчибалд се опитваше да прогони Донахю-Стивънс-баща от интимния си живот. Единственото цветно петно в спалнята бе пепеляворусата коса на спящия по шорти сър Арчибалд. Във века на електрониката той хъркаше като парен локомотив. Изглежда тази вечер й беше писано да попада само на хъркащи мъже-двуличници.

Арчибалд Донахю-Стивънс беше висок, сух, болезнено бледолик мъж с фини китки и въздълги пръсти. Едва ли не всичките му кръвоносни съдове изпъкваха като топографска карта през почти прозрачната му кожа. Ана-Мария го разтресе и в мига, щом сър Арчибалд сънено отвори очи, с мълниеносно движение извади и двете му ръце от раменните стави.

Сър Арчибалд се напика.

Болката и страхът у него дълго се бориха за надмощие и Ана-Мария така и не разбра кой надви, защото нещастникът изпадна в несвяст. Но тя предварително се беше погрижила да набави всичко необходимо от собствената му домашна аптечка. Щом го върна в съзнание, сър Арчибалд отново я съзря и пак се опита да припадне.

Ана-Мария не издържа и му се скара:

— Стой мирно, глупако!

Говорещата лъвица му дойде много и се наложи да се погрижи и за сърцето му. Но Ана-Мария наистина бе предвидила всичко. Докато Арчибалд Донахю-Стивънс се луташе между бялата спалня и мрака на отвъдното, тя изхвърли напиканите шорти в банята, измъкна от дрешника нов, колосан бял чифт, преоблече го, включи модема на собствения му „Пауърбук“ в телефонната линия до главата му и се приготви за демонстрацията.

Силата на съвременната медицина си каза думата след десетина минути. Сър Арчибалд се размърда, което бе голямо постижение при това състояние на ръцете му. После отвори очи и Ана-Мария му набута компютъра в лицето, така че да вижда само екрана, но не и нейната физиономия.

Тогава започна лекцията си:

— Престани да се правиш на глупак. На младини си пушил марихуана, така че трябва да си свикнал с всякакви видения. Защо на времето розовите слонове не те стряскаха, а сега се напика, като съзря някаква си рижа лъвица. Я, се дръж като мъж, моля ти се!

Сър Арчибалд, естествено, не й отговори, пък и тя не се надяваше, че още с първата блага дума ще открехне портите към мизерната му душа.

— Виж какво, сър Арчибалд. Дай да се разберем. Аз съм тази, която ти плаща и мога да го докажа. Схващаш ли какво ти говоря?

Сър Арчибалд направи опит да се размърда, но изохка и се отказа.

— Много добре знам, че нищо ти няма. Само ръцете ти са извадени от раменните стави, но ако си послушен и свършим работата, за която съм дошла, накрая пак ще ти ги наместя. Обещавам.

Сър Арчибалд се опита да надигне единия си крак и за голямо свое учудване успя.

— Видя ли, че нищо ти няма — побърза да затвърди успеха Ана-Мария. — Хайде да се разберем така: когато трябва да кажеш „да“, ще си вдигаш десния крак, а за „не“ — ще вдигаш левия. Я да видим сега какво си разбрал.

Сър Арчибалд размърда и двата си крака, но Ана-Мария го сръга в ребрата и той чинно вдигна десния.

— Отлично. А сега да продължим нататък. Ще ти покажа паролата, с която се свързваш с мен. От теб се очаква да я потвърдиш.

Щом паролата се изписа на екрана, сър Арчибалд се опули и тутакси вдигна десния си крак. Ана-Мария се обнадежди от постижението:

— Сега ще видиш как прехвърлям вноската за този месец в банковата сметка на твоя изследователски център. Щом трансферът се осъществи, искам да го потвърдиш.

Само след миг десният крак на сър Арчибалд въодушевено се вдигна почти до тавана. Ана-Мария беше удвоила сумата. Като следваше желязната логика на моркова и тоягата, тя продължи:

— А сега да видим мога ли да ошушкам твоята тайна банкова сметка? Нали знаеш, ако работата стане, искам да видя десния ти крак да щръкне.

Още докато говореше, лъвицата с лекота изнуди собствения компютър на сър Арчибалд да нареди всички пари от тайната му банкова сметка да се прехвърлят в една от нейните анонимни посестрими в Швейцария, която, естествено, беше на Ана-Мария.

И тогава стана чудо:

— Не ми пипай банковата сметка! — изпищя сър Арчибалд. — И престани с тия фокуси с краката. Аз мога прекрасно да говоря.

Ана-Мария се усмихна, отмести екрана, заврян в носа му, приседна на леглото, като внимателно му затисна краката много-много да не мърда, и взе да предразполага Арчибалд Донахю-Стивънс към изповед с благия глас на пътуващ проповедник:

— Сър Арчибалд, защо хората те наричат сър?

— Баща ми беше английски благородник — смутолеви Арчибалд Донахю-Стивънс.

— Преди да се пресели в Америка ли? — съпричастно се поинтересува Ана-Мария.

— Английският благородник цял живот си остава английски благородник — тросна се болезнено бледоликият сър Арчибалд и се нацупи като малко дете, на което са дали да пие рибено масло.

Лъвицата беше кривнала от правия път. Тя никак не искаше да се карат. Ана-Мария искрено жадуваше да си поговорят задушевно, като приятели.

— Сър Арчибалд — поде отново тя.

— Наричайте ме просто Арчи. Това „сър“ в Америка понякога има подигравателен оттенък — заоправдава се Арчибалд Донахю-Стивънс.

— Добре, Арчи. А ти можеш да ме наричаш госпожа Хогбен. Боли ли те много?

Вродената й доброта просто струеше от загрижения въпрос, но лицето на Ана-Мария запазваше каменното си изражение.

— Поносимо е. Изглежда сте ми дали някакво лекарство.

— Да, Арчи. И веднага, щом свършим, ще ти оправя ръцете. А сега ми кажи защо ме излъга?

— Изобщо не съм ви лъгал, госпожо Хогбен — неочаквано безстрашно се възмути Арчи. — Аз просто стриктно спазвах инструкциите на господин Хогбен.

— Защо?

Физиономията на Ана-Мария въплъщаваше строгостта на американската съдебна система.

— Как защо, госпожо? — почти проплака Арчибалд Донахю-Стивънс. — Макар вие да давате парите, договорът ми е с господин Хогбен. Като всеки почтен бизнесмен, аз само се стремя да спазвам постигнатото споразумение.

Тя го изгледа продължително.

— А в този договор има ли някоя допълнителна клауза, която на мен не ми е известна, Арчи?

— Не знам, госпожо. Нима не сте го чели?

Ана-Мария не го удостои с отговор. Само лекичко го одраска по голите белоснежни крака.

— Внимавай, Арчи. Сега ще задам въпроса по друг начин и искам добре да си помислиш преди да ми отговориш! Имахте ли с господин Хогбен някаква допълнителна устна уговорка?

По лицето на Арчибалд Донахю-Стивънс за миг пробяга сянка. После той бързо стигна до извода, че не си заслужава да се подлага на такива унизителни мъки заради побъркания си клиент, който по някакъв мистериозен начин се бе сдобил с още по-шантава любовница. А на всичко отгоре тия две абсолютно откачалки се натискаха като бесни да имат дете. Единственото нормално нещо в тях, заоправдава се Донахю-Стивънс пред себе си за очертаващото се предателство, бе, че плащаха добре.

И двамата!

— Трябва да ви призная, че сте права, госпожо. Но имайте предвид, че не е моя работа, дето господин Хогбен не ви е уведомил за устната ни уговорка.

— Съгласна съм. Кажи каква беше тя — малко поомекна Ана-Мария.

— Всъщност парите, които ни давате, съвсем не са толкова много, госпожо, защото една трета от тях отиват да плащаме на подизпълнителя.

Очите на Ана-Мария светнаха.

Най-после се появи следа.

— Я, ми кажи какъв е този подизпълнител, Арчи?

— Нашата дъщерна лаборатория в Англия, госпожо.

— Виж какво, Арчи — развълнува се Ана-Мария. — Я, не ме карай да ти вадя думите с ченгел от устата, че пак ще се ядосам. Разкажи ми простичко, ясно и стегнато като твоя велик сънародник Уилям Шекспир: какво правят хората ти в тази дъщерна лаборатория в Англия?

— Практически експерименти, госпожо — тутакси се отзова сър Арчибалд. — Докато тук, в Сиатъл, ние симулираме оплождането в компютрите, там правят реални опити с истинските материали.

Ана-Мария чак потрепери. Въпросите напираха в нея като снежна виелица, но тя се въздържа и не го прекъсна. Само нервно го сръга в ребрата и Арчи веднага продължи:

— Още първият опит с реалното оплождане беше успешен, госпожо, но за съжаление ембрионът не можа да се развие, защото оплодената яйцеклетка живя само няколко часа. — Тя го слушаше ужасена. — Всички следващи опити дори не можаха да повторят оплождането. И още след втората несполука господин Хогбен строго ми забрани да ви разкривам каквото и да било за дейността ни в Англия. Той дори обяви, че ще изтреби целия персонал, а после взе да плаща за мълчанието на агнетата.

— Арчи, ти искаш да кажеш… — бавно поде Ана-Мария докато умът й бясно анализираше новите факти и тутакси обличаше съмненията й в ясно формулирани въпроси, — че на господин Хогбен от много време му е известно как от цялата тази работа нищо няма да излезе, но той плаща на теб да си мълчиш, а на центъра — да се върти ей така, на празни обороти.

— Да, госпожо.

— Ще те убия — импулсивно рече Ана-Мария и застрашително му се озъби.

— Защо мен, госпожо? — панически проплака Арчи, който вече ужасно съжаляваше, че си призна толкова лесно. — Убийте господин Хогбен.

— Да. Прав си. Него ще убия.

Двамата се умълчаха. Като видя, че мъките му скоро няма да свършат, Арчи се престраши и плахо я попита:

— А сигурна ли сте, че изобщо трябва да убивате някого, госпожо?

— Какво имаш предвид, Арчи? — машинално отговори на въпроса му с въпрос Ана-Мария. Умът й нещо беше зациклил на едно място.

— Ами, без да се бъркам в… семейния ви живот, имам чувството, че господин Хогбен стори всичко това от ъъъ… как да го кажа, ами от любов към вас, госпожо. Всъщност той много държеше вие никога да не разберете, че тази работа с оплождането е безсмислена, защото явно е обречена на неуспех. Последната ни надежда беше да облагородим генетичната структура на тринайсетия хромозом, но той не ни разрешава да направим практически експеримент, защото се страхуваше от нов провал. И понеже вече сме изчерпили теоретичните възможности…

— Сигурен ли си? — обнадежди се Ана-Мария, оглупяла от любовна мъка. Тя инстинктивно бе готова да повярва на всеки, че Хък не я беше лъгал.

— Вече в нищо не съм сигурен, госпожо, но от разговора с господин Хогбен останах с впечатление, че той много ви обича. Наистина искрено съжалявам, че вие с вашия… съпруг сте несъвместими и май никога няма да имате… деца.

Цели две минути Ана-Мария премисля чутото. Първо — задъхано, после — рационално. Изводите бяха много неочаквани. Тя просто се страхуваше сама да стигне до тях…

— Арчи, слушай ме внимателно.

— Да, госпожо — отзова се той окрилен, защото пред очите му злобата от лицето на лъвицата се стопи като ланшния сняг и тя някак странно заприлича на любимата му домашна котка-албинос от детството.

— Знаеш ли, че резултатите от първото изследване на семенната течност на Хък, тоест на господин Хогбен, се отличават от следващите контролни тестове.

— Не, госпожо. Но позволете ми да ви напомня, че аз отдавна не съм учен, а само най-обикновен административен ръководител — бързо се оправда Арчи.

— Добре-добре. Знаеш ли какво ще направим сега? — още докато произнасяше тези думи Ана-Мария с мълниеносно движение намести ръцете на Арчи в ставите и той изкрещя от неописуемата болка.

Станалата вече рутинна процедура с обезболяващата инжекция и връщането в съзнание се повтори като по ноти. Щом реши, че в очите на Арчибалд Донахю-Стивънс се появиха първите проблясъци на разум, Ана-Мария взе да го инструктира:

— Арчи, слушай ме внимателно. Значи се разбираме така. Първо, ти трябва да забравиш за всякакви договори и устни уговорки с господин Хогбен. Чуваш ли ме? Дотук ясно ли ти е какво ще правим?

— Да, госпожо — бодро отвърна Арчи през сълзи, защото вече виждаше края на мъките си.

— След шест дни, някъде по това време на нощта, аз лично ще донеса в Англия нова яйцеклетка и нова семенна течност. — Сър Арчибалд понечи да кимне, но тя го секна. — После ще ми обясниш къде точно се намира лабораторията. Ти трябва да приготвиш цялата машинария там за работа и лично да проследиш — запомни добре! — този път лично да проследиш експеримента с новите материали. Разбра ли?

— Да, госпожо — най-сетне успя да кимне Арчи и въздъхна тежко.

— И този път не искам никакви грешки, от любов родени! Ясно ли е? — строго, но благо му рече Ана-Мария, както всяка баба говори на палавото си внуче.

Арчибалд Донахю-Стивънс кимна послушно още преди да е свършила:

— Да, госпожо.

— А що се отнася до господин Хогбен, искам той да остане в неведение за тия новости, Арчи. Ясно ли ти е? Ако случайно се появи или се обади, в което много се съмнявам, като знам в какво състояние го оставих преди малко, всичко трябва да си върви по старому.

— Да, госпожо — гласът на Арчи потрепери, като си представи само за миг състоянието на доскорошния си единствен и най-важен клиент.

— И, за да съм сигурна, че си ме разбрал добре, Арчи, най-приятелски ще те предупредя. Отметнеш ли се от уговорката ни, просто ще ти прегризя гърлото и ще оставя кръвта ти бавно да изтече в канала на собствената ти баня. — Тя нежно го потупа по рамото, при което лицето на сър Арчибалд се изкриви повече от страх, отколкото от болка. — Не ме разбирай криво, Арчи. Това не е заплаха, а просто клауза за неустойка в новия ни договор.

— Да, госпожо, тоест не! — побърза да се поправи Арчибалд Донахю-Стивънс. — Уверявам ви, че в никакъв случай няма да допусна да се стигне до неустойката.