Майк Резник
Оракула (2)

1

Истинското му име беше Карлос Мендоса, но толкова отдавна не го използваше, че му се струваше почти чуждо.

Тук, по Вътрешната граница, из слабо населените светове между разпрострялата се нашироко Демокрация на хората и Галактическото ядро, мнозина сменяха имената си често и небрежно, както събратята им по по-цивилизованите планети се преобличаха всеки ден. Мендоса бе вършил най-различни неща през шестдесет и петте години на своя живот и искаше да забрави някои от тях, а нямаше нищо против враговете му да не си спомнят други. Затова се бе представял с какви ли не имена. Но едно му хареса и свикна с него — Ледения.

Някои хора уверяваха, че станал известен като Ледения, защото някога притежавал планета, цялата покрита с глетчери, дебели поне километър. Други възразяваха, че дължал този прякор на хладнокръвието си като убиец. Намираха се и такива, които пробутваха измислицата, че страдал от рядка болест, заплашваща да го довърши чрез понижаване на телесната температура, затова се заселил на горещия пустинен свят Последен шанс.

На Ледения не му пукаше какво съчиняваха хората за произхода на името му. Всъщност не го интересуваше почти нищо. Естествено, грижеше се да не изпитва недостиг на пари. Стараеше се и никой да не оспорва влиянието му като собственик на „Краят на пътя“ — единствената таверна на Последен шанс. Но с годините постепенно стана равнодушен към почти всичко друго.

Освен към слуховете и клюките.

Миньори, търговци, изследователи, търсачи на приключения и ловци на глави спираха на Последен шанс да презаредят корабите си или да си попълнят запасите, да регистрират териториални претенции или искания за концесии. Понякога чакаха тук някое съобщение или награда. Всички идваха в „Края на пътя“ и, разбира се, приказваха. Ледения никога не задаваше въпроси, не споделяше информация, но слушаше внимателно и се случваше нехайно изтървана реплика да предизвика мимолетно оживление на иначе безстрастното му лице. Тогава изчезваше за седмица или за месец, после се връщаше на Последен шанс също толкова внезапно. Пак си седеше зад бара и се заслушваше в клюките, в самохвалствата и цветистите истории, в разказите за спечелени и пропилени богатства, за победи и провали, а на лицето му не трепваше нито едно мускулче.

Малцината, които се отнасяха с искрено дружелюбие към него, все някога се престрашаваха да го попитат какво точно очаква да чуе и какво търси по време на редките си отсъствия от планетата. Ледения любезно отклоняваше въпросите, защото въпреки мрачната си слава той беше човек с добри обноски. След малко вече седеше до друга маса и слушаше поредната история на някой пътешественик.

Във външността му нямаше нищо изключително. На ръст беше с три-четири сантиметра по-нисък от обичайното, тежаха му десетина излишни килограма, косата му вече се разреждаше на темето и сивееше по слепоочията. Когато ходеше, накуцваше забележимо. Повечето хора предполагаха, че единият му крак е протеза, но не го питаха, а и той не беше склонен да обяснява. Гласът му не беше мощен или хипнотичен, но ако Ледения кажеше нещо на Последен шанс, малцина се осмеляваха да не изпълнят желанията му (и никой нямаше шанса да му противоречи втори път).

Беше прочут из цялата Вътрешна граница, но едва ли някой знаеше на какво се дължи тази слава. Разбира се, бе убивал хора, но това едва ли би го направило знаменитост в светове, където цареше беззаконие. Носеше се и слух, че някога изпълнявал секретни задачи, възложени му от Демокрацията, но точно заради потайността на подобни занимания никой не можеше да потвърди или отрече това. Преди четиринадесет години бе скитал месеци наред далеч от Последен шанс и му приписваха изтребването на стъписващ брой ловци на глави, но и за това никой не беше сигурен. Подробности не се знаеха и малцина бяха склонни да повярват на легендата.

Но една жена чу историята и не се усъмни в нея. След множество неуспехи и преследване на лъжливи следи намери най-сетне Ледения в убежището му на Последен шанс — на половин галактика от разкоша и човешкото гъмжило на Демокрацията. Жената наближаваше средна възраст, имаше сини очи и коса с бледопясъчен цвят. Малка издатина на носа й подсказваше, че е бил чупен преди години, а и зъбите й бяха прекалено равни и бели, за да са истински.

Когато влезе в „Краят на пътя“, завари обичайната тълпа от герои и несретници, от хора и извънземни. Тук бяха седем канфорити, двама лодинити, двама домариамци, имаше и трима представители на раси, каквито не бе срещала досега. Обмяната на веществата им едва ли би понесла течните примамки, предлагани от бара. Явно чакаха отварянето на голямото казино, където имаше почти тридесет маси и множество екзотични игри на късмета. Малка табела, написана на какви ли не човешки и нечовешки езици, известяваше, че този щастлив миг ще настъпи по залез слънце.

Над дългия барплот от масивна дървесина се зъбеха четири глави на странни хищници, а в стъклена витринка до гишето за обмяна на валути се пазеше оръфан лист със стихотворение, написано от ръката на Черния Орфей — странстващия поет на Вътрешната граница, отбил се на Последен шанс преди около две столетия.

До бара и около масите се бяха настанили двайсетина човека — някои в пъстри скъпи одежди, други в тъмнокафяви или сиви дрехи, типични за миньорите и самотните търсачи на ценни минерали. Никой не се обърна, когато жената влезе, огледа помещението и се насочи към бармана.

— Търся един човек, наричат го Ледения — каза тя. — Тук ли е?

Мъжът кимна.

— Ей го там, седнал е до прозореца.

— Дали ще има нещо против да поговори с мен?

Барманът се засмя.

— Зависи от настроението му. Но непременно ще ви изслуша.

Жената му благодари и тръгна към масата на Ледения, като се постара да заобиколи отдалеч извънземните.

— Може ли да седна при вас?

— Настанете се удобно, госпожо Бейли — покани я той.

Тя го изгледа учудено.

— Познавате ли ме?

— Не. Но научих името ви.

— Как?

— Нали трябваше да се представите, когато поискахте радарно насочване за кацане на планетата. А никой не стъпва на Последен шанс без мое разрешение.

— Ясно — промълви жената, седна и се вторачи в човека отсреща. — Не мога да повярвам, че ви намерих най-накрая!

— Не съм се губил, за да ме намерите, госпожо Бейли — изрече той равнодушно.

— Може и така да е, но аз ви търся вече четири години.

— И каква важна причина ви накара да посветите четири години от живота си на издирването ми?

— Казвам се Бетина Бейли… — започна да обяснява жената.

— Знам.

— Това нищо ли не означава за вас?

— А трябва ли?

— Щом фамилията Бейли не ви подсказва нищо, значи съм загубила напразно твърде много време.

— Досега не бях чувал името Бетина Бейли — сподели той с равен глас.

— До мен стигнаха слухове, че може би сте познавал дъщеря ми.

— Продължавайте — подкани я Ледения.

— Казва се Пенелопа.

Той извади малка пура от джоба си.

— И какво по-точно сте чула?

— Че я познавате и тя дори е прекарала известно време на Последен шанс.

— Госпожо Бейли, това беше преди четиринадесет години. — Ледения запали пурата си. — Оттогава не съм я виждал. — Сви рамене. — Откъде да знам, може вече да е мъртва.

Бетина Бейли го гледаше, без да трепне.

— Ако говорим за едно и също момиче, добре ви е известно, че това е невъзможно.

Ледения също задълго се взря в очите й, сякаш обмисляше казаното току-що. Накрая дръпна още веднъж от пурата и кимна.

— Да, говорим за едно и също момиче.

— Сега трябва да е на двадесет и две години.

— Съвпада — съгласи се той.

Бетина Бейли се поколеба, но продължи:

— Чувала съм и други слухове.

— Например?

— Че живеела при извънземни.

— При един извънземен — поправи я Ледения.

— Значи ви е известно къде е тя сега?

Той поклати глава.

— Не. Само знам с кого беше последния път, когато я видях.

— Освен това научих, че отделяте много време и внимание да я търсите — продължи Бетина Бейли.

Мъжът не отговори. Погледът му не издаваше нищо.

— И знаете за нея повече от всеки друг — настоя жената.

— Вероятно — съгласи се Ледения.

— Не е само вероятно. Това е факт.

— Добре, нека е факт. И какво?

— Искам си дъщерята.

— Госпожо Бейли, моля да ме извините, че ви натяквам, но май доста години са минали, докато стигнете до това решение.

— Търся я вече шестнадесет години… Отне ми я Демокрацията, а тя обхваща десетки хиляди светове. Търсих повече от десетилетие и похарчих почти всички пари, оставени ми от моя покоен съпруг, за да науча поне, че не е там, а някъде във Вътрешната граница.

— Госпожо, момичето беше във Вътрешната граница преди четиринадесет години. Сега може да е където и да било — във Вътрешната граница, в Пръстена, в Спиралния ръкав, във Външната граница, дори да се е върнала в Демокрацията. С нейните възможности няма да й е трудно да се скрие от всекиго.

— Тя е във Вътрешната граница — настоя упорито Бетина Бейли.

Ледения се вторачи в нея. Вече не успяваше да прикрие напълно събудения си интерес.

— Защо сте толкова сигурна?

— Когато решите да говорите откровено с мен, ще ви отвърна със същото — каза жената. — Засега ще трябва да ми повярвате без доказателства, че знам точно къде е.

Той замълча.

— Добре — промърмори накрая. — Вярвам ви, че знаете къде е.

Тя кимна.

— Искам да се върне при мен.

— И искате да се върне при вас — сговорчиво повтори Ледения. — Но защо дойдохте при мен? Защо не отидохте направо при дъщеря си и не я отведохте у дома?

— Не е толкова лесно. Може и да не ме познае, освен това е прекарала почти целия си живот сред извънземни. Току-виж, не поиска да дойде с мен.

— Отдавна е пораснала — отбеляза Ледения. — Има право да избира.

— Готова съм да приема нейния избор — увери го Бетина Бейли. — Само че не искам да й влияят някакви чужди на расата ни твари.

— Знам само за един извънземен с нея.

Жената поклати глава.

— Тя живее на планета, населена не от хора.

— Коя?

— Ще ви кажа, когато се споразумеем.

— За какво?

— Искам от вас да ми я върнете.

— Ако се съмнявате, че ще дойде с вас, защо си въобразявате, че ще бъде по-склонна да тръгне с мен?

— Вече ви казах — постарах се да науча за вас, каквото можах. Имате опит с извънземните и знаете кое как е по Вътрешната граница. Ако имате нужда от помощ, ще знаете как да си я осигурите.

Ледения я изгледа замислено.

— Госпожо Бейли, това може да ви струва доста пари.

— Колко?

— Един милион долара Мария Тереза и още един милион, когато си свърша работата.

— Долари Мария Тереза? — Тя се намръщи. — Мислех, че имат стойност само в звездната система Корвус. Какво не им е наред на кредитите?

— Госпожо, тук нямаме вяра в устойчивостта на Демокрацията. А доверието ни в нейните пари е още по-слабо. Не приемаме плащане в кредити. Ако не можете да обмените кредити за долари Мария Тереза, ще се съглася и на двойно по-голяма сума в рубли Нов Сталин.

— Ще ви платя в долари.

— Кога?

— Ще уредя прехвърлянето на сумата тук за три дни.

— Значи и аз ще задвижа нещата след три дни — отвърна Ледения.

— Какво означава това?

— Ще избера този, от когото ще поискам да намери вашата дъщеря.

— Но аз си представях, че вие ще отидете да я намерите.

Той поклати глава.

— Госпожо Бейли, тя ме познава и не вярвам много да ми се зарадва.

— Избрах ви точно защото тя ви познава!

— Това не е непременно предимство, когато някой си има вземане-даване с дъщеря ви — сухо отбеляза Ледения. — А сега ми кажете къде е тя.

Бетина Бейли поумува, после сви рамене.

— На Алфа Крепело III.

— Не съм чувал за този свят.

— Намира се в звездния куп Кинелус.

— И защо сте убедена, че тя е там?

Жената се приведе напред и се взря напрегнато в очите му.

— И двамата знаем, че моята дъщеря притежава рядка дарба.

— Слушам ви.

— До Делурос VIII стигна мълвата, че на Алфа Крепело III живее една жена. Погрижили са се това да не стане общоизвестно, но аз подкупих правителствени чиновници. Изглежда никой не е наясно дали жената работи доброволно за расата на Алфа Крепело III, или е тяхна затворничка, но там я наричат Оракула… Ако трябваше да избера друго име за Пенелопа, едва ли бих се сетила за по-подходящо.

— С това ли се изчерпват сведенията ви? — учуди се Ледения. — Нямате описание? Не сте се свързвала с нея или с някого, който я познава?

— Да, само това знам — призна Бетина Бейли. — Системата Алфа Крепело не е част от Демокрацията и почти не поддържа търговски връзки с нея. Бяха ми нужни две години, за да се уверя, че Оракула е човек, и минаха още две, докато установя, че е жена.

Ледения я изгледа изпитателно.

— Госпожо Бейли, съзнавате ли колко малка е вероятността тази жена да е вашата дъщеря?

— Вече шестнадесет години събирам сведения късче по късче — отвърна тя. — Може да остарея и да умра, преди да натрупам достатъчно доказателства. — Тя се запъна за миг. — Е, договорихме ли се?

Само за секунда старателно критите силни чувства промениха лицето му, после то отново застина в маска на безразличие.

— Договорихме се.