Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Бръмбар в мравуняка (24)

4 юни 78 година
Музеят за извънземни култури. Нощ

В 01:08 часа радиогривната на китката ми изписуква и приглушеният глас на Екселенц промърморва в скоропоговорка: „Мак, музеят, главният вход, бързо…“

Затръшнах купола на кабината, за да не се хлопне във въздуха, и форсирах двигателя от място. Глайдерът излетя право нагоре като свещ в звездното небе. Три секунди за убиване на скоростта. Двайсет и две секунди планиращ полет за ориентиране. Звездният площад беше пуст. Пред главния вход също нямаше никой. Странно… Аха. От кабината на нулевия транспорт до ъгъла на музея се появява черна кльощава фигура и бързо се понася към главния вход. Екселенц.

Глайдерът безшумно кацна пред главния вход. Незабавно на пулта светна сигнална лампичка и мекият глас на кибернетичния инспектор каза с укор: „Кацането на глайдери на Звездния площад не е разрешено…“ Отворих купола и скочих на земята. Екселенц вече се занимаваше с вратата, като нагласяваше магнитния шперц. „Кацането на глайдери на Звездния площад…“ — убедено повтаряше кибернетичният инспектор по радиото.

— Накарай го да млъкне… — промърмори едва чуто Екселенц, без да се обръща.

Затворих купола. В същия миг главният вход зейна широко.

— След мен! — мимоходом каза Екселенц и се гмурна в мрака.

Той се носеше пред мен с огромни безшумни скокове, дълъг, кльощав, ъгловат, отново лек и пъргав, облечен в черно, същинска сянка на средновековен демон, и за момент си помислих, че сигурно никой от днешните наши сополанковци не е виждал Екселенц такъв, а такъв го знаят може би само старият Слон и, да речем, Петър Ангелов, и аз — преди петнайсетина години.

Той ме водеше по сложен криволичещ път от зала в зала, от коридор в коридор, като безпогрешно се ориентираше между стойките и витрините, сред статуите и моделите, приличащи на уродливи механизми, и сред механизмите и апаратите, приличащи на уродливи статуи. Никъде не светеше — очевидно автоматиката беше изключена предварително, — но той нито веднъж не сгреши и не сбърка пътя, макар да знаех, че нощем вижда много по-зле от мене. Да, здравата се беше подготвил за този среднощен удар нашият Екселенц и засега всичко вървеше доста, доста добре, ако не смятаме дишането. Той дишаше твърде шумно, ала тука вече нищо не можеше да се направи. Възрастта се обаждаше. Проклетите години.

Внезапно той се спря и щом застанах до него, стисна с пръсти рамото ми. В първия момент се уплаших, че сърцето му не е издържало, но тутакси разбрах: пристигнали сме на мястото и той просто си поема дъх.

Огледах се. Всичко това вече бях виждал — празните маси, рафтовете край стените, натъпкани с чудесии от други планети, ксенографските проектори на отсрещната стена. Вече бях идвал тук. Това беше работилницата на Майя Тойвовна Глумова. Ето там беше нейната маса, а на ей това кресло седеше журналистът Камерер…

Екселенц пусна рамото ми, отиде до рафтовете, приведе се и тръгна покрай тях, без да се изправя — търсеше нещо. После се спря, с усилие повдигна нещо и се запъти към масата, която беше точно пред вратата. Извил малко назад тялото си от кръста нагоре, той носеше в провисналите си ръце дълъг предмет — някакъв калъп със заоблени ъгли. Внимателно, без всякакъв шум той постави този предмет на масата, замря за миг, като се ослуша, а после изведнъж като фокусник измъкна от малкото си джобче голяма кърпа с ресни. С ловко движение я разтвори и покри с нея своя калъп. После се обърна към мене, наведе се над ухото ми и едва чуто прошепна:

— Щом се докосне до кърпата, го хващаш. Ако ни забележи по-рано, залови го. Застани тука.

Застанах от едната страна на вратата, а Екселенц — от другата. Отначало нищо не чувах. Стоях, притиснал гръб към стената, машинално прехвърлях наум различните варианти, по които могат да се развият събитията, и гледах кърпата, разстлана върху масата. Интересно от къде на къде Лев Абалкин ще вземе да я докосва. Ако наистина чак толкова му трябва този калъп, то как ще разбере, че калъпът е скрит под кърпата? И що за калъп е това? Прилича на кутия за преносим интравизор. Или на калъф за някакъв музикален инструмент. Впрочем едва ли. Доста е тежичък. Нищо не разбирам. Това явно е примамка, но ако е примамка, то тя не е за човек…

Тогава чух шум. И трябва да кажа, че шумът беше сериозен: някъде в дебрите на музея се сгромоляса нещо грамадно, метално, което при падането се срути. Моментално си спомних онова гигантско кълбо бодлива тел, което тукашните момичета неотдавна така старателно обработваха с молекулярните поялници. Погледнах към Екселенц. Екселенц също се ослушваше и също недоумяваше.

Звънтенето, дрънченето и тракането постепенно спряха и отново стана тихо. Чудна работа. Един професионален прогресор, майстор на прокрадването, един нинджа^[1] така слепешката да се натресе на такова обемисто съоръжение? Невероятно. Разбира се, той би могъл да закачи с ръкава си един-единствен стърчащ шип… Не, не може. Прогресорът не може. Или тук, на безопасната Земя вече е успял малко да се отпусне… Съмнявам се. Впрочем ще видим. Така или иначе сега той е застинал на един крак и се ослушва, и ще се ослушва така пет минути…

И през ум не му мина даже да стои на един крак и да се ослушва. Той явно се приближаваше към нас, като при това движението му се съпровождаше от цяла какофония от разнообразни шумове, съвсем неуместни за един прогресор. Тътреше си краката и си суркаше подметките. Блъскаше се в стените и касите на вратите. По едно време налетя на някаква мебел и се разнесоха куп неясни възклицания, в които преобладаваха съскащите звуци. А когато върху екраните на проекторите попаднаха слаби отблясъци от електрическа светлина, съмненията ми се превърнаха в увереност.

— Това не е той — казах аз на Екселенц почти гласно.

Екселенц кимна. Видът му беше недоумяващ и мрачен. Сега той стоеше с рамо към стената и с лице към мен, разкрачен и навъсен, и лесно можех да си представя как след малко ще сграбчи с две ръце през гърдите лъжепрогресора и раздрусвайки го методично, ще изреве в лицето му: „Кой си ти и какво правиш тука бе, кучи сине?“

И така ясно си представях какво ще стане, че отначало даже не се учудих, когато той опъна с лявата ръка ревера на черното си яке, а с дясната взе да напъхва в пазвата любимия си „херцог“, двайсет и шести калибър — той сякаш освобождаваше ръцете си за предстоящото сграбчване и раздрусване.

Но когато осъзнах, че през цялото време той е стоял с това осемпатронно чудо в ръка, което гарантирано изпраща всеки на оня свят, направо се вцепених. Това можеше да означава само едно: Екселенц е бил готов да убие Лев Абалкин. Именно да го убие, защото Екселенц никога не е вадил оръжие, за да сплашва, да смразява кръвта или изобщо да прави впечатление, а само за да убива.

Бях толкова смаян, че всичко излетя от главата ми. Но тогава в работилницата нахлу дебел сноп ярка бяла светлина и като се блъсна за последен път в касата, през вратата мина Лъжеабалкин.

Общо взето, той даже малко приличаше на Лев Абалкин — як, снажен, среден на ръст, с дълга черна коса до раменете. Облечен беше в широк бял шлифер и държеше пред себе си електрическо фенерче „Турист“, а в другата ръка носеше нещо като малък куфар или голяма чанта. Щом влезе, той спря, прекара лъча на фенерчето по рафтовете и рече:

— Е, май че е тука.

Гласът му беше дрезгав, а топът — пресилено бодър. С такъв тон си говорят хората, които изпитват страх, неловкост и малко срам, с една дума — на които им е чоглаво или са „с единия крак в канавката“, както казват хонтийците.

Сега видях, че всъщност това беше стар човек. Може би по-стар даже от Екселенц. Имаше дълъг остър нос с гърбица, дълга остра брадичка, хлътнали бузи и високо, много бяло чело. Изобщо той приличаше не толкова на Лев Абалкин, колкото на Шерлок Холмс. Засега можех да кажа за него съвсем точно само едно: по-рано никога в живота си не бях виждал този човек.

Като се огледа бегло, той се приближи до масата, сложи куфарчето чанта върху пъстрата кърпа съвсем до нашия калъп и като си светеше с фенерчето, взе бавно и методично да оглежда рафтовете лавица по лавица, секция по секция. При това непрекъснато си мърмореше нещо под носа и до нас достигаха само отделни думи: „… Пфу, това всички го знаят… бъра-бъра-бъра… Най-обикновена илюзия… бъра-бъра-бъра… Само боклуци… бъра-бъра… Може би и не си е на мястото… Пъхнали са го някъде, заврели са го, скрили са го… бъра-бъра-бъра…“

Екселенц наблюдаваше всяко негово действие, сложил ръце на гърба, а на лицето му беше застинало много необичайно и неприсъщо за него изражение на някаква безутешна унилост или може би на унила скука, сякаш пред очите му ставаше нещо досадно, неописуемо отегчително, дошло му до гуша и в същото време натрапчиво, с което отдавна вече се е примирил и от което отдавна е изгубил надежда, че ще се избави. Признавам, в началото малко се учудих, че той се отказа от такова естествено намерение — да го сграбчи с две ръце и с удоволствие да го раздруса. Ала после, докато гледах лицето му, разбрах, че би било безсмислено. Да го раздрусваш и да не го раздрусваш — нищо няма да се промени, всичко пак ще си дойде на мястото: той все ще лази и ще тършува, ще си мърмори под носа, ще стои с един крак в канавката, ще катурва експонатите в музеите и ще проваля грижливо обмисляните и подготвяни операции…

Когато старецът се добра до най-далечната секция, Екселенц въздъхна тежко, отиде до масата, приседна на края до чантата и рече кисело:

— Е, и какво търсите там, Бромбърг? Детонаторите ли?

Старецът Бромбърг изпищя високо и се метна встрани, като събори една маса.

— Кой е тука? — зарева той, като трескаво шареше с лъча на фенерчето около себе си. — Кой си ти?

— Ами аз съм, аз! — отвърна още по-кисело Екселенц. — Престанете да треперите!

— Кой е? Вие ли сте? Да ви вземат мътните! — Лъчът се спря на Екселенц. — А! Сикорски! Е, така си и знаех!…

— Махнете това фенерче — нареди Екселенц и прикри очите си.

— Моля да не ми крещите! — изписка Бромбърг, но отмести лъча. — И да не сте посмели да се докоснете до чантата ми!

Екселенц стана и тръгна към него.

— Не смейте да се приближавате до мен! — зарева Бромбърг. — Да не съм ви някое хлапе! Засрамете се! Та вие сте старец!

Екселенц отиде до него, взе фенерчето и го сложи на най-близката маса с рефлектора нагоре.

— Седнете, Бромбърг! — каза той. — Трябва да поговорим.

— Тези ваши разговори… — промърмори Бромбърг и седна.

Невероятно беше, но сега той изглеждаше съвсем спокоен. Бодър старец, внушаващ уважение. Според мен даже беше весел.