Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Бръмбар в мравуняка (12)

2 юни 78 година
Неочакваната реакция на Екселенц

Той ме изслуша, без нито веднъж да ме прекъсне, което само по себе си вече беше доста лош признак. Опитах се да се утеша с мисълта, че неговото недоволство не е свързано с мен, а с някакви други обстоятелства, които не ме засягат. Но щом ме изслуша докрай, той каза навъсено:

— С Глумова почти нищо не е излязло.

— Легендата ми върза ръцете — сухо казах аз.

Той не взе да спори, а попита:

— Какво мислиш да правиш по-нататък?

— Според мен той няма да се върне повече тука.

— И според мен — също. А при Глумова?

— Трудно е да се каже. По-точно нищо не мога да кажа. Не разбирам. Но някаква вероятност естествено има…

— Твоето мнение — защо той изобщо се е срещнал с нея?

— Точно това не разбирам, Екселенц. По всичко личи, че те са се отдали тук на любов и спомени. Само че тази любов не е била любов като любов, пък и спомените не са били просто спомени. Иначе Глумова нямаше да бъде в такова състояние. Разбира се, ако се е напил като свиня, той би могъл някак да я оскърби… Особено ако си спомним колко странни са били отношенията им в детството…

— Не преувеличавай — промърмори Екселенц. — Те отдавна не са деца. Въпросът стои така: ако сега той отново я извика или сам отиде при нея, тя ще го приеме ли?

— Не знам — казах аз. — По всяка вероятност — да. Той все още има твърде голямо влияние върху нея. Тя не би могла да изпадне в такова отчаяние заради човек, към когото е равнодушна.

— Литература — промърмори Екселенц и неочаквано кресна: — Ти си бил длъжен да научиш защо я е извикал! За какво са говорили! Какво й е казал!

Доядя ме.

— Нищо такова не можех да науча — казах аз. — Тя беше изпаднала в истерия. А когато се съвзе, пред нея седеше журналист-идиот с кожа, дебела цял дюйм…

Той ме прекъсна.

— Ще се наложи да се срещнеш с нея още веднъж.

— Тогава ми разрешете да променя легендата!

— Какво предлагаш?

— Например така. Аз съм от „Комкон“. На някаква планета е станало нещастие. Лев Абалкин е свидетел. Но нещастието така го е потресло, че той е избягал на Земята и сега не ще никого да види… Психически е пречупен, почти е болен. Ние го търсим, за да научим какво е станало там…

Екселенц мълчеше, моето предложение явно не му харесваше. Известно време гледах недоволното му голо теме, осеяно с лунички, което беше запълнило екрана, а после, сдържайки се, заговорих отново:

— Разберете, Екселенц, вече не бива да лъжа както преди. Тя успя да прецени, че не съм се появил случайно при нея. Струва ми се, можах да я разубедя, но ако се появя отново в същото амплоа, това ще бъде предизвикателство срещу здравия разум! Или тя е повярвала, че съм журналист, и няма какво да говори с мен, а просто ще прати по дяволите дебелокожия идиот. Или не е повярвала и тогава е още по-сигурно, че ще ме изхвърли. Аз например бих направил така. Виж, ако съм представител на „Комкон“, имам право да питам, и вече ще се постарая да я попитам така, че да отговори.

Според мен всичко това звучеше доста логично. Във всеки случай сега не можех да измисля нищо друго. Но така или иначе втори път няма да отида при нея в ролята на журналиста-идиот. В края на краищата Екселенц по-добре знае кое е по-важно: да се намери човекът или да се запази в тайна търсенето му:

Без да вдига глава, той попита:

— За какво ти беше сутринта да ходиш в музея?

Учудих се.

— Как за какво? Да говоря с Глумова…

Той бавно повдигна глава и видях очите му. Зениците му се бяха разширили и изпълваха едва ли не целите ириси. Даже се отдръпнах. Нямаше никакво съмнение, че бях казал нещо ужасно. Заломотих като ученик:

— Ама нали тя там работи… Че къде трябваше да говоря с нея? У дома не можах да я намеря…

— Глумова работи в Музея за извънземни култури? — попита той, като изговаряше ясно всяка дума.

— Ами да, какво е станало?

— В специалния сектор за обекти с неизяснено предназначение… — тихо каза той. Дали попита или просто съобщи? Ледени тръпки ме побиха, когато видях как тънките му устни се издължиха и левият ъгъл на устата му увисна надолу.

— Да — прошепнах аз.

Отново не виждах очите му. Блестящото му голо теме пак беше запълнило целия екран.

— Екселенц…

— Млъкни — кресна той.

И двамата замълчахме за дълго.

— Така — рече той най-после с обикновен глас. — Прибирай се. Стой си вкъщи и никъде не излизай. Всеки момент можеш да ми потрябваш. Но по всяка вероятност — през нощта. Колко време ти е нужно да се върнеш?

— Два часа и половина.

— Защо толкова много?

— Ами първо трябва да преплувам езерото.

— Добре. Веднага щом се върнеш вкъщи, ми докладвай. Побързай.

И екранът изгасна.