Мартин Скот
Траксас и монасите воини (17)

18.

Събудих се под някакъв храст. По някое време през изминалата нощ бях допълзял до парка, където бях заспал. Поне бях имал достатъчно здрав разум да се скрия в шубрака.

Вонях на бира, пот и различни гадости, дето човек прихваща на улицата. Увлечен в преследването на монасите из града, бях забравил да се изкъпя. Ако не посетях още днес градската баня, нищо чудно да ме прогонеха от Тюрай като заплаха за хигиенното състояние на града. Изправих се и се поразтъпках под любопитните погледи на неколцина просяци. Побързах да си проверя кесията — всичко си беше на мястото. Поздравих ги любезно с „добро утро“ и закретах към Дванайсет морета.

Чувствах се в сравнително добра форма — поне нямах махмурлук. Бях забелязал, че след употребата на лесада ефектът продължава поне няколко дни. Някой ден ще се кача на кораб за далечните южни острови и ще се запася със солидни количества от това вълшебно растенийце. Ще напълня цял трюм и после ще стана богат. От друга страна, нямах никакви поводи да съм щастлив. Днес щяха да обесят Гросекс. Не по моя вина, разбира се. Занапред Градската стража и Братството щяха да ме държат под око, но нищо не можех да направя. И без това не можех да се похваля с голям брой съюзници в Тюрай. Е, все щях да се оправя някак.

След всички тези разсъждения вървях към „Възмездяващата секира“ в доста оптимистично разположение на духа. Нищо не прогонва натрупаното напрежение така, както пиянска нощ в компанията на непознати търговци. Помня, че водачът им беше едър като бивол и тъп като орк, но пръскаше с широка ръка париците и с удоволствие ме покани на масата, когато разбра, че съм ветеран от доста войни. Помня още, че един от останалите разказа ужасно смешен виц за две ньоджански курви и един елф, на който щях да си изповръщам червата от смях.

Огледах се — тъкмо минавах през Пашиш. Когато свърнах по „Уличката на Ангелите“, си спомних, че това е адресът, който Тресий ми бе дал за престоя си в Тюрай. Не беше луксозно, но какво пък, горе в планините монасите живеят в много по-аскетични условия.

Зачудих се дали Тресий е още в града и дали да не му се обадя. Като си помислех, той всъщност ми дължеше пари. В края на краищата нали бях намерил статуята. Нещата не тръгнаха както той ги планираше, но за това нямах никаква вина. Шансът да ми плати бе нищожен, но поне щеше да ми даде възможност да му кажа откровено какво мисля за типове, които влизат при мен и ми говорят лъжи. А след това наемат Убийци, за да оплескат нещата още повече.

Кварталчето се състоеше от схлупени тухлени къщички, в каквито не бихте ме накарали да живея и със съдебна заповед. Дечурлигата бяха изписали с имената си всички околни стени. Входната врата на къщата, в която трябваше да е Тресий, бе увиснала на пантите. Подобно на всички останали порти в Тюрай, тя беше боядисана в бяло, но ако се съдеше по фасадата на сградата, това едва ли бе донесло на обитателите й особен късмет. Стълбището тънеше в сумрак. Влязох и се заизкачвах. Тресий бе споменал, че живее на горния етаж. Когато стигнах на втората площадка, беше толкова тъмно, че не можех да си видя ръката. Заопипвах за врата, намерих я и я блъснах с рамо. Някой изруга, ударен от вратата, последва сгромолясване на човешко тяло. Прекрачих прага и мигом извадих сабята. Бях познал гласа.

Зад вратата все още се изправяше не друг, а Сарина Безпощадната. Опрях върха на сабята си в гърлото й. От съседната стая се процеждаше тънък сноп светлина, колкото да й освети лицето. С крайчеца на окото си мярнах нещо жълтеникаво. Погледнах за миг натам — беше голям вързоп, наполовина издърпан в коридора.

— Това, предполагам, трябва да е преподобният Тресий, нали?

Тя не отговори. Предупредих я да не прави подозрителни движения.

— С удоволствие бих забил острието в нежното ти гърло.

— Защо не го направиш?

Истината беше, че не знаех. Погледнах отново жълтеникавия вързоп.

— Защо го уби? Златото вече го няма.

— Той е наел Убиец за Иксиал.

— Е, и? Теб какво те засяга?

Сарина не отговори. Друг на нейно място бих разбрал. Не може да не отмъстиш за смъртта на учителя си, особено ако си прекарал години под крилото му. Просто не можех да си представя обаче, че Сарина е способна на подобни чувства. От друга страна, нали го бе навестила, когато се разнесе вестта, че е на смъртно легло.

— Дойде значи да отмъстиш за Иксиал. Въпреки това беше готова да го измамиш в сделката със златото. Щеше да го изнесеш от града, нали?

— Разбира се.

— Сарина, ти наистина си студена като оркско сърце.

Чудех се какво да правя. Съдбата бе направила така, че държах в ръцете си живота на жената, която едва вчера се бях заклел да убия. Просто прекрачих прага и се спънах в нея. На всичко отгоре тя бе убила Тресий, който се явяваше мой законен клиент. Е, не чак такъв, че да горя от желание да мъстя за него. Но не биваше да забравям и Сулания. Бях й обещал да намеря убиеца на баща й.

— Ето, че ми падна. Едва ли ще успея да докажа пред стражниците, че ти си убила Талий, но пък Сулания ще е доволна да узнае, че съм отмъстил за смъртта на баща й.

Притиснах още малко острието. Сарина ме разглеждаше с нескрито съжаление. Изглежда, бе неспособна да изпитва страх.

— Траксас, ти си дърдорко и глупак. Не мога да разбера защо се величаеш като прозорлив детектив. Не съм убила Талий. Не че не бих го направила, ако беше необходимо. Откраднах му кесията, докато лежеше в несвяст, надрусан с дуа. Знаех къде я крие и хич не се затрудних. Не предполагах обаче, че след като са разкрили плана на Звездния храм, монасите от Храма на облаците са ме проследили. Сигурно още същата вечер преподобният Тресий е видял сметката на Талий Зеленото око.

— Мислиш, че ще ти повярвам?

— Не ме интересува дали ще ми повярваш. Но сигурно ще намериш нещо доста интересно, ако му претършуваш расото.

Не свалях сабята от гърлото й. Чудех се защо тази безпощадна жена с мъжка туника и късо подстригана коса носи толкова много обеци. Струваше ми се неуместно. Използвах палеца на единия си крак, за да разтворя расото на гърдите на Тресий. Отвътре се показа плоска издължена торбичка. Приклекнах внимателно и я разгледах. Беше пълна с бял прашец.

— Дуа?

— Позна. Ти не знаеше ли, че клиентът ти се друса?

— Не можех да го допусна, след като съм го наблюдавал да подскача като дива котка.

— Въпреки това. Тъкмо по тази причина Иксиал го беше изгонил от манастира. Представяш ли си какво изкушение е било за Тресий, когато е видял запасите на стария Талий?

Погледнах я. Познавах я като жесток убиец и човек, лишен от всякакви морални задръжки. Питах се какво й пречи просто да ме лъже. Не виждах обаче никакви причини за това. Вчера имах трима клиенти. Днес един от тях щеше да увисне на бесилката, а вторият, оказа се, бе убиецът на бащата на третия. Проклятието на Траксас. Ако това се разчуеше, направо щях да си умра от глад. Е, това поне хвърляше някаква светлина върху действията на Сарина.

— Ти си знаела, че дуата е у Тресий. Тази стока върви бързо. Решила си да се обезщетиш за изгубеното злато. Затова си убила Тресий, а не за да отмъстиш.

— Щастливо стечение на две обстоятелства.

Каква бъркотия. Дуа, злато, монаси воини и Сарина Безпощадната. Сигурно никога нямаше да си изясня всички подробности. Сарина дебнеше и най-малката възможност да се измъкне, но аз нямах намерение да й я дам.

— Едва не уби Макри.

— Стрелата беше предназначена за теб. Щеше да те повали, но те спаси предпазното ти заклинание.

Не й казах, че не нося талисман с предпазно заклинание и че просто се бях спънал в подходящия момент. Сарина продължаваше да ме гледа безизразно. Дори долових в очите й лека подигравка. Тя знаеше, че не съм хладнокръвен убиец. Не можех да го направя. Прибрах сабята и тя чевръсто скочи и каза:

— Ти си глупак.

— И други са ми го казвали.

— Ако ми се изпречиш на пътя, ще те убия.

— Това също често го чувам.

— Макри мъртва ли е?

— Не.

Стори ми се, че беше доволна да го чуе, но не мога да се закълна в това. Тя взе арбалета, след това се наведе отново и прибра торбичката с дуа.

— Благодарение на теб, Траксас, се лиших от цяло богатство — кралското злато. Мисля, че засега сме квит.

Не направих опит да я спра. Тя се промуши през вратата и изчезна.

Погледнах трупа на Тресий.

— Наистина ли ти си убиецът на Талий? — попитах, но естествено нямаше никакъв отговор. — Глупава идея беше да наемаш Убиец за Иксиал — продължих разговора с трупа. — Винаги е тъпо да се наемат Убийци. Те ще свършат работа, но после някой може да ги прати срещу теб.

От гърдите му стърчеше метална стрела. На лицето му бе изписан странно умиротворен израз. Зачудих се дали да не претърся стаите, но се отказах.

Оптимизмът ми се беше изпарил. Траксас Събирача на трупове се връща. Изглежда, не мога да се движа из този град, без постоянно да се натъквам на трупове. Нямаше да е толкова зле, ако не бяха на хора, с които по един или друг начин съм свързан. Гросекс щеше да увисне скоро. Иксиал и Тресий бяха мъртви. Тресий вероятно беше убил бащата на Сулания. Въздъхнах и тръгнах към къщи. Беше горещо като в оркски ад. Защо им беше трябвало да основават града точно тук? Някакъв просяк протегна ръка към мен. Машинално пуснах една дребна монета в шепата му. При първия пост на стражниците пратих анонимна бележка до капитан Рали, в която му съобщавах къде се намира трупът на Тресий.

Май наистина трябваше да убия Сарина. Следващия път, когато се срещнехме, сигурно щеше да ми пусне една стрела в търбуха. Ухилих се мрачно при тази мисъл. Е, поне си мислеше, че притежавам защитен талисман. Всички си го мислят. В края на краищата аз съм магьосник-детектив, или поне за такъв се представям. Дано не знаеха, че не мога да нося кой знае какви заклинания в затъпелия си мозък.

Не можех да я убия просто така. Да промуша хладнокръвно шията й с острието. През живота си бях виждал достатъчно трупове.

Отбих се в банята и се изкъпах, след това излязох на „Квинтесенция“. Строителните работи бяха в разгара си. Каменоделците пришпорваха с ругатни нещастните чираци, които влачеха тежки блокове нагоре по скелетата, инженери се караха с дърводелци и каналджии и всички дишаха тежко заради жегата.

Макри почистваше масите.

— Ей, Макри, чувала ли си вица за двете ньоджански курви и елфа?

Тя ме погледна с ненавист и ми обърна гръб.

Проклятие. Съвсем бях забравил за караницата. Едва сега си спомних всичко. Наистина ли я нарекох „остроуха наркоманка“? Въздъхнах. Край на мечтите за хладна бира в приятна обстановка.

Появи се Глухарче. Единственият човек, когото не желаех да виждам.

Тя ми се усмихна и ми подаде малка кесия, съшита от евтин плат. Отгоре беше извезано моето име.

— От делфините е — обясни тя. — Всъщност кесията е от мен, но това, което е вътре, ти пращат те. Благодарност задето им намери камъка.

Отворих кесията. Вътре лежаха пет антични златни монети, потъмнели от продължителното пребиваване под водата, и една малка зелена перла. Взех една от монетите — беше с лика на крал Ферзий. Такива са истинска рядкост в наши дни, особено в Дванайсет морета. Купуват се най-малко за петдесет гурана. Пет монети — двеста и петдесет гурана. Доста солиден хонорар, като се имаше предвид, че обикновено си докарвах трийсет. А и камъкът — трябваше да го отнеса за оценка при бижутера Приса.

— Предай благодарностите ми на делфините — поръчах на Глухарче. — Кажи им, че са се разплатили щедро.

— Знаех си, че точно ти си човекът, който може да им помогне — изчурулика Глухарче и отново взе да дрънка, че съм се намирал в съзвучие със съдбите им и прочее. Бях твърде изтощен за да й кажа да се разкара, затова се измъкнах незабелязано, качих се в стаята си, седнах на кушетката и се загледах тъпо в стената. След известно време осъзнах, че съм гладен. Една пържолка от Танроуз щеше да ми дойде добре, но ако слезех долу Макри току-виж ме погнала с метлата. Дали не й беше време за уроците по реторика? Реших да рискувам.

Танроуз ми направи пържола и добави към нея голямо парче сладкиш, но когато поисках пет-шест пасти, за да довърша яденето, ме погледна с присмех.

— Макри ти е много обидена.

— Забелязах.

— Защо си я нарекъл наркоманка?

— Бях в лошо настроение.

Стори ми се подходящо обяснение, но Танроуз не беше склонна да го приеме.

— Нищо чудно, че ти е сърдита. На всичко отгоре си я обвинил, че те шпионира в полза на Гилдията на убийците! Знаеш колко ти е била вярна винаги!

Вдигнах безпомощно ръце.

— Не съм я обвинявал, че ме шпионира. Само го намекнах. Бях ядосан и се изпуснах. Току-що бях изпратил един клиент на бесилото. Какво искаше от мен — да ръкопляскам? Пък и тя също много ме обиди.

— Траксас, ти си възрастен човек. Сигурно познаваш половината Тюрай. Има толкова много места, където можеш да забравиш проблемите си. Предполагам, че знаеш как да преглъщаш обиди от приятели. Макри е млада, все още се чувства чужденец тук и в жилите й тече оркска кръв. И разчита на теб.

— Разчита на мен ли? Ами тези нейни срещи с богаташките от Асоциацията на благородничките?

— Съмнявам се да ги брои за приятелки.

— Втасахме я. Сега сигурно трябва да се чувствам виновен. Какво предлагаш да направя?

— Ами, купи й цветя — незабавно предложи Танроуз.

— Танроуз, мисля, че залагаш прекалено много на изкупителните способности на цветята. Признавам, че миналия път, когато Макри ми беше обидена, номерът стана, но се съмнявам повторението да е успешно.

Говорех за случай, когато, без да искам, бях приспал Макри със заклинание тъкмо преди да се счепкаме с противника и тя ми се беше разсърдила ужасно. Тогава по съвет на Танроуз купих букет цветя и за моя изненада Макри не само го прие, но ми се хвърли на врата, а след това избухна в сълзи и избяга засрамена от стаята — действия, които Танроуз определи като признак, че всичко е наред. Но това беше само защото никой преди това не й бе подарявал цветя.

— Нищо, опитай пак — посъветва ме Танроуз.

Въздъхнах. Щом дори Танроуз не можеше да измисли нищо по-добро, значи ситуацията наистина беше безнадеждна. В този момент влезе Макри.

— Много беше интересно днес на урока по реторика — каза тя на готвачката, след това ме зърна на бара и ме заобиколи, като мърмореше, че имало нужда от проветряване, защото миришело на лошо.

— По дяволите! — изругах и изхвърчах навън, вкиснат от задачата, която ми предстоеше да изпълня. Продавачът на цветя Баксос имаше лавка на ъгъла на „Квинтесенция“. За трийсет години бях спирал при него само веднъж и тогава, когато поисках букет цветя, той едва не събра цялата улица. Този път бе дори по-лошо.

— Ей, Рокс — провикна се той към един търговец на прясна риба. — Траксас пак купува цветя!

— Значи още си има приятелка, а? — отвърна Рокс, достатъчно силно, че да го чуят до другия край на улицата.

— Само така, Траксас! — похвали ме Бисикс, една от най-работливите проститутки в Дванайсет морета.

— Ама той бил истински джентълмен! — добави колежката й, а работниците от скелето на близкия строеж взеха да подмятат пиперливи забележки.

Забързах обратно. Не се съмнявах, че този път нищо няма да се получи. Готвех се да разменя няколко остри думи с Танроуз, след като Макри се опита да ми натика букета в гърлото. Когато влязох във „Възмездяващата секира“, Макри тъкмо разказваше на Танроуз за училището. Пъхнах цветята в ръцете й, застанах на бара, ударих с пестник и поисках на висок глас да ми донесат бира и бутилка кли. Склонен съм да призная, че извинението ми бе лишено от всякакъв финес.

Някой ме потупа по рамото. Беше Макри. Прегърна ме, избухна в сълзи, после избяга. Помнех събитията от предния път и можех да го сметна за добър знак, но реших за всеки случай да се консултирам с Танроуз.

— Дали това означава, че всичко е наред?

— Разбира се.

Стори ми се ужасно странно.

— Знаеш ли, Танроуз, нищо не мога да разбера. Какво, по дяволите, има толкова в един букет цветя?

— Много неща, ако си прекарал половината от живота си на арената на орките. Предполагам, че там никой не подарява цветя. Не и на Макри.

Май трябваше да се съглася.

— Мислиш ли, че щеше да се получи и при жена ми?

— Е, от това не боли. Някога подарявал ли си й цветя?

— Разбира се, че не. Не знаех, че трябва. Танроуз, съжалявам, че не те познавах по-рано. Щеше да ми спестиш много неприятности.

Взех си бирата и нова порция печено и се разположих на любимата си маса, замислен за странностите на жените. Не ни бяха учили на тези неща в магьосническото училище.