Мартин Скот
Траксас и монасите воини (15)

16.

В началото нашите съперници бяха смутени от онова, което видяха, но не им отне много време, за да се ориентират в обстановката. Толий взе управлението в свои ръце и кресна на останалите:

— Избийте ги!

В този момент земята под краката ни се разтвори и голяма, буйна река ни отдели от нашите противници. Не се сдържах и започнах да се смея. Колко благоприятен поврат! Приближих се към брега на реката.

— Здрасти, Толий! — извиках. — Обичаш ли да плуваш?

Толий ме гледаше вбесен.

— Тази река няма да остане за дълго — викна Иксиал.

— Иксиал, приятелю, на твое място не бих разчитал чак толкова на проницателността си. Тук важат други закони. Вълшебното пространство е непредсказуемо дори за човек с твоите способности. Поздравления за чудното ти изцеление. Чудя се, дали заради нас се озовахте тук, или заради златото. Между другото, да знаете как можем да се измъкнем?

Ако се съдеше по обърканите им погледи, нямаха ни най-малка представа. Разговорът ни беше прекъснат от пороен дъжд от жаби.

— И така, Толий — поднових общуването, когато пороят секна. — Какъв е планът?

— Да те убия — изграчи той.

— Не е чак толкова зле, за набързо скроен план. Но има и друга възможност. Би могъл да се предадеш на присъстващия тук капитан Рали и да се оставиш на милостта на властите.

Толий не се хвана на въдицата. Изглежда, предпочиташе своя план. Въпреки загубите от боя в кръчмата префектът и Касакс все още разполагаха с достатъчно въоръжени мъже. Иксиал и Тресий също бяха запазили по една малка армия. Погледнато така, положението ни не изглеждаше никак розово, но аз продължавах да се държа наперено и да ги дразня.

Капитан Рали взе да се чеше по главата. Завидях му, че все още няма сиви кичури. Моята коса отдавна се бе прошарила.

— Траксас, в случай че се измъкнем живи оттук и реша да не те предавам на съда, би ли споделил с мен някои подробности? Дойдох да изразя съболезнованията си за смъртта на твоята приятелка. Не очаквах да срещна половината отрепки на града, нито тълпа разбеснели се монаси, всички вкопчени в битка за откраднатото злато. Правилно ли разбрах, че всичко това е свързано с убийството на Дрантакс?

— Съвършено правилно. Историята е доста сложна, но ще се опитам да я предам накратко. Тези две групи монаси си съперничат. Иксиал Всевиждащия е игумен на Звездния храм, а Тресий управлява Храма на облаците. Враждуват отчасти по религиозни причини, но най-вече за това кой да предвожда монасите. Ако питаш мен, смахнали са се от живота в планините. Помниш ли колко горещо беше в Ньоджанския проход?

— Остави Ньоджанския проход. Продължавай с историята за монасите.

— Ами както ти казах, те враждуват. Бедата е, че и в двата храма липсва статуя-светиня. Като по-хитър, Иксиал намислил как да се справи с проблема — като открадне статуята, която Дрантакс работел по поръчка на Тресий, щял да накара останалите монаси да се върнат. Но тогава при него дошла някогашната му ученичка Сарина Безпощадната, която имала още по-добра идея. Тя се познавала с префекта Толий от времето, когато двамата доставяли в Тюрай дуа. Не зная всъщност чие е било хрумването — дали на Толий, или на Сарина — но някой от тях забелязал, че керванът със злато от мините на краля обикновено минава недалеч от манастира на Иксиал. Сам знаеш, че пътят на този керван се пази в най-строга тайна. Маршрутът и времето за пристигане се обсъждат в защитена от магии стая, тапицирана с Червения елфически воал, но префектът Толий очевидно разполагал с добри връзки в двореца и узнал кога ще потегли следващият керван. Той запознал Сарина с подробностите, а тя на свой ред предала информацията на Иксиал. И тъй, монасите от Звездния храм нападнати кервана, откраднали златото и избили охраната. След това им дошла още по-добра идея. Вместо да се спотайват из хълмовете, където дворцовите магьосници лесно можели да ги открият, те докарали златото право в Тюрай и го скрили във вътрешността на новата статуя. Представяш ли си колко безопасно е подобно място?

— И още как — отвърна капитанът. — Нито един магьосник не би посмял да търси златото в статуята на свети Кватиний. Това си е живо оскверняване.

— Точно така. Според плана смятали да го оставят там, докато отнесат статуята в храма. Иксиал възнамерявал след като суматохата поотмине да я изнесе от храма, да я разреже и да прибере плячката. И щял да разполага с цял куп злато и една нова статуя в добавка. Тук обаче ударил на камък. Преподобният Тресий, който имал свой верен човек в Звездния храм, разбрал какво се замисля и веднага се намесил, та той да прибере статуята и златото. От Храма на облаците пратили цяла армия да нападне Звездния храм и по време на битката Иксиал едва не загинал. Наложило се да го донесат в града, за да го излекуват. Междувременно Тресий научил, че златото е в Тюрай и че вероятно е скрито в статуята на Дрантакс. Пристигнал твърде късно, за да се оправи сам, и затова решил да наеме мен. Още тогава усещах, че нещо се мъти около тази статуя на свети Кватиний, но не си давах представа за размера на престъплението.

Погледнах към реката. Монасите ни зяпаха от другия бряг. Дали наистина вярваха, че с поведението си служат на праведна религия? Сигурно, щом Иксиал и Тресий им го казваха. Над нас прелетя ято сребристи птици, които станаха златни, а после побеляха. От небето долетя тържествена музика. Пухкави зайчета наизскачаха и затанцуваха в краката ни. Интересно е да се живее във вълшебното пространство.

— Грешката на Иксиал и Толий била, че се хванали със Сарина Безпощадната. Веднага щом златото било скрито в статуята, а през това време Иксиал лежал със смазани крака в планинския храм, тя решила, че ще е много по-добре, ако не дели плячката с никого. Умна жена е тази Сарина. Безсърдечна и хитра като преследван орк. Тя знаела, че дворцовите магьосници и служителите на Съдебната палата упорито търсят изчезналото злато. Самият Хасий Брилянтния посещавал къщата на Дрантакс. Не можела да рискува да го натовари на някой фургон, за да го изнесе от града. Ето защо си поставила за цел да потърси друг начин, за да отнесе плячката на безопасно място. Така попаднала на вълшебната кесия. Всъщност вече знаела за нея още от времето, когато се занимавала с търговия на дуа. Спомнила си, че старият Талий Зеленото око, който отдавна не чинел и пукната пара като магьосник, вкарвал дуата в Двореца с помощта на кесията. Веднага отишла при него, видяла му сметката и взела кесията. След това, мисля, отмъкнала статуята и оставила на нейно място няколко жълти изсушени листенца, за да обърка преследвачите. Монасите от Храма на облаците носят жълти цветя по време на церемониите си. Но после се случило нещо необичайно. Навярно в душата на Сарина проблеснала искрица човечност, защото когато узната, че са докарали умиращия Иксиал в града, тя отишла да го навести. Навярно споменът, че му е била ученичка, пробудил някакви чувства в сърцето й. Наблюдавах я, когато опита да убие Тресий, и предполагам, че го направи от вярност към Иксиал. Сарина рядко убива по друга причина, освен заради изгода. Затова смятам, че е изпитвала състрадание към някогашния си учител. Не достатъчно обаче, за да й попречи да го окраде.

— Е, не е точно кражба, щом тогава е смятала, че Иксиал е обречен — подметна Макри.

Погледнах я намръщено.

— Макри, струва ми се, че часовете по логика и реторика ти влияят зле. Не забравяй, че си дивачка. Преди няколко часа същата тази Сарина едва не те уби. Както и да е, Сарина е твърде хитра, за да носи със себе си кесията, дори когато отива на посещение при Иксиал. Прякорът му подсказва, че вижда какво става около него. Наложило се да я остави на двамата главорези, които наела, за да пъхнат статуята в кесията — задача, дето не й била по силите. Не е трудно да се заметне статуята с кесия, мъчно е да се повдигне единият й край, за да мине платът отдолу. Навярно е наредила на двамата си помощници да се покрият някъде за ден-два преди отново да се срещнат с нея. Онези обаче решават да се отбият във „Възмездяващата секира“, което едва ли е толкова лошо, ако изключим факта, че срещат мен — човека, заради когото са прекарали пет години в затвора и когото все още търсят за мъст. Тук двамата срещнаха смъртта си, изпреварвайки неизбежното с няколко дни, защото Сарина и без това щеше да се отърве от тях при първия удобен случай. Това ме поставя точно в центъра на събитията. Когато Сарина узнава за трагичната участ на двамата си помощници и за моята ненавременна намеса, тя се досеща, че кесията най-вероятно е у мен. Оттогава се влачи по петите ми. Също както и монасите от Звездния храм. Не зная дали Сарина е разказала на Иксиал някаква история за моето участие, или той сам се е досетил благодарение на изострените си сетива. И в двата случая обаче те насъскват жълторасите монаси да ме дебнат и да му докладват за всяка моя стъпка.

Погледнах пухкавия заек, който се гушеше в краката ми, после кометата, разсичаща небосвода.

— Да, капитане, докато твоята Градска стража кръстосваше града надлъж и нашир в напразни усилия да открие златото, тези хора преследваха мен. Тъй че не ми пробутвай тия номера с укриването на важни улики. Този случай бе разкрит благодарение на мен и ако не бях успял, скоро и теб щяха да те изритат на улицата.

Зърнах с крайчеца на окото си омразната физиономия на Толий. Беше доста по-близо.

— Проклятие! Защо никой не ми каза, че тази тъпа река пресъхва?

— Бяхме твърде впечатлени от твоите разкрития — обясни Макри.

— Сега не е време за саркастични забележки.

— Не, наистина го казвам. Много обичам, когато подреждаш нещата по този начин.

Реката вече бе широка само няколко метра и монасите се приготвиха да я прескочат.

— Бягай! — извика капитан Рани.

Побягнахме. Макар и зелено, слънцето беше нажежено като фурната на оркски пъкъл. Скоро взех да се потя обилно и дишах запъхтяно. Ако можехме да стигнем гората от високи жълти дървета, щяхме да си осигурим известно прикритие. Напънах се да не изоставам от другите. Внезапно гората изчезна. Просто се изпари във въздуха. Проклето да е това вълшебно пространство! Спрях при статуята на свети Кватиний.

— Атакувай еретиците! — извиках и посочих преследващата ни орда. Статуята не помръдваше. „Ама че тъпа идея“ — помислих си мрачно.

В далечината изплува гигантски замък.

— Тичайте към замъка! — извика капитан Рали.

Втурнахме се към замъка. Когато го наближихме, той изчезна.

— Да върви по дяволите — махна с ръка Макри и извади сабята. — Повече няма да бягам. — И се обърна към нашите преследвачи.

— Моля те, Макри, не сега.

Макри зае отбранителна стойка и разкърши ръце, очаквайки спокойно противниците да ни настигнат.

— Не можеш ли просто да им избягаш като всеки друг?

— Това е обида за честта ми.

— Че каква чест си имала в орските галерии?

— Никаква. Но там поне не бягах.

Въздъхнах и също извадих сабята си.

— И без това се изморих да търча. Не съм очаквал обаче, че ще умра под зелено слънце.

— Току-що стана пурпурно.

— Добре де, пурпурно да бъде.

Капитан Рали и Гурд също застанаха до нас.

— Вече съм твърде стар за подобни упражнения — оплака се Гурд.

— Аз също — рекох му. — И твърде дебел. Е, изпадали сме и в по-тежки ситуации.

— И още как. Помниш ли ньоджанската гемия, дето ни помисли за крокодили?

Избухнахме в смях при този спомен. Съмнявах се, че можем да излъжем някого с привидното си спокойствие. Толий и хората му бяха съвсем близо. Не мисля, че можехме да им издържим дълго. Бяхме на открито и дори забележителните бойни умения на Макри нямаше да попречат на монасите да ни заобиколят и да ни повалят с метателните си звезди. Макри бе облечена само в металната си препаска. Никой от нас нямаше броня. Вярно, че щяхме да си продадем скъпо животите, но какво от това?

Говорещото прасе се появи за втори път на сцената.

— Атакувай еретиците! — подметнах без особена надежда.

— Съжалявам, но съм във ваканция и заминавам на почивка — отвърна прасето и изчезна.

— Що за тъпо място е това! — изпухтях ядосано. — Човек се надява от небето да се спусне някой дракон и да го измъкне, а вместо това среща плямпащи прасета с познания по теология, които на всичко отгоре са във ваканция.

Изведнъж млъкнах, защото ми хрумна нещо.

— Макри, сетих се кой е убиецът на Дрантакс.

В този момент пред мен скочи преподобният Тресий, изби сабята от ръката ми и ме преметна във въздуха. Тупнах болезнено, но веднага наново бях издигнат от неочаквано извила се градушка и се озовах в клоните на някакво дърво. Наоколо бързо израсна цяла гора, което попречи на всички останали да се бъхтят. Взеха да ни хапят свирепи насекоми, а вятърът вдигаше цели облаци прах високо над главите ни. Забелязах, че Ханама се е спотаила на съседното дърво. Зачудих се дали Иксиал знае, че й е поръчано да го убие.

Боят бе прекъснат заради навременната намеса на тайнствените магични сили. Дърветата изчезнаха, но преди присъстващите да се счепкат отново, над нас се извиси вулкан.

Сега вече и най-запалените биячи взеха да се оглеждат притеснено, в очакване какво ще последва. Гърловината на вулкана се разцепи и отвътре блъвна лава, която взе да се стича към нас. Земята под краката ни се разтресе.

Капитан Рали погледна бързо растящия вулкан и попита:

— Как да се измъкнем оттук?

Хората на Касакс се озъртаха уплашено.

— Добър въпрос. Мисля че префектът Толий също трябваше да помисли върху него преди да ни последва. Не е толкова проста работа да се излезе от вълшебното пространство. Ти какво предлагаш? — викнах на Иксиал.

Вулканът изригна отново.

— Измъкни ни оттук! — развика се Толий.

— Защо да го правя? Върнем ли се в кръчмата, ще наредиш да ни избият.

Обърнах се към Касакс.

— Не виждам смисъл да ви връщам в Дванайсет морета, ако пак ще ми търсите сметка.

Касакс повдигна с безразличие рамене.

— Може и да си прав, Траксас. Лично аз не ти се сърдя за нищо. Искаме само златото, тъй че ако ни измъкнеш, обещавам да те оставя на мира.

Реките от разтопена лава течаха към нас. Над главите ни свистяха нажежени камъни. Всеки миг щеше да последва ужасяваща експлозия и от видния частен детектив Траксас нямаше да остане и прашинка.

Махнах на Толий.

— Какво ще кажеш, префекта? Ако ви върна във „Възмездяващата секира“, обещаваш ли да си вървиш по живо по здраво?

Толий не беше хладнокръвен като Касакс.

— Да — изпищя той. — Махни ни оттук!

— А що се отнася до вас, Иксиал и Тресий, искам да се закълнете в името на свети Кватиний, че няма да ни сторите зло, когато се върнем.

Двамата кимнаха. Ако се съдеше по изражението на капитан Рали, той не бе склонен да се довери на подобни прибързани обещания. Аз също, но нямаше на какво повече да се надяваме. Вулканът не показваше никакви признаци за утихване, а тук смъртта те застига по същия начин, както и във външния свят. Щом щяхме да се измъкваме от вълшебното пространство, трябваше да взема със себе си всички, макар че бях изкушен да оставя някои субекти завинаги.

Обърнах се към Макри.

— Къде е Ханама?

Тя не знаеше. Убийцата се беше измъкнала незабелязано. Разнесе се оглушителна експлозия, върхът на вулкана изригна и над нас префучаха камъни с размери на къщи. От небето се посипа дъжд от пепел. Ставаше все по-трудно да се диша.

— Спасявай ни! — чух хор от изплашени гласове.

— Добре. Чакайте само да хапна един сандвич.

Порових в торбата и извадих един от сандвичите, които Танроуз ми бе приготвила сутринта. Изглеждаше доста малък за подкрепа след толкова много търчане и бъхтане, но щеше да свърши работа за един прегладнял частен детектив.

Всички се опулиха.

— Траксас, сега не е време да мислиш за ядене! — извика капитан Рали и подскочи уплашено, защото разтопената лава го опари по пръстите.

— Той ни се подиграва! — озъби се Толий. — Ще го убия!

Без да губя самообладание, аз повдигнах горното хлебче на сандвича и под него се показа прекрасно изпечената от Танроуз пържола. Изстъргах няколко зрънца сол от коричката й. Вулканът изригна повторно, през ръба му преля двуметрова вълна лава и се понесе към нас. Младите монаси нададоха ужасени възгласи, паднаха на колене и почнаха да се молят.

Пуснах зрънцата сол на земята. Последва още по-силен грохот и целият свят се заклати, сякаш сполетян от невиждано земетресение. Изведнъж земетресението спря, въздухът засия и после вълшебното пространство започна да се топи пред очите ни. Стреснати и оглушени, ние се озовахме отново във „Възмездяващата секира“. Вулкана го нямаше. Нито нахалните прасета. Гурд ме погледна учудено.

— Но как…

— Сол. Абсолютна анатема за вълшебния свят. Тя го унищожава. Дребна хитрина, която научих по време на странстванията си. Унищожихме и вълшебната кесия. Само ние и статуята сме оцелели. Всички ли са живи?

Монасите започнаха да се надигат от земята, потресени от преживяното, но и доволни, че са отървали кожата. Префектът Толий бе първият, който се овладя. Той погледна дали съюзникът му Касакс е наблизо, провери какво е положението с хората му, обърна се и ме посочи.

— Убийте този човек.

Беше ми омръзнало да го слушам.

Монасите го погледнаха стъписано. Не знаеха какво да правят. В този момент, докато Макри, Гурд, Рали и аз се хващахме за оръжията, споходени от досадната мисъл, че вероятно има и по-приятни начини да си изкарваш прехраната, почти всички присъстващи в кръчмата се строполиха едновременно на земята.

Двамата с Макри се втренчихме тъпо в похъркващите тела на гангстерите, в които допреди миг виждахме само свои неизбежни палачи. Единственият освен нас, който се държеше на крака, бе Касакс.

— Какво стана?

— Още ли сме във вълшебното пространство? — попита Макри.

— Не, нали се върнахте във „Възмездяващата секира“ — каза Астрат Тройната луна от горната площадка. Забелязах, че си е налял голяма халба бира. — Добра работа, Траксас. Поразтревожих се малко, когато изчезнахте в кесията. Трябва да знаете, че вълшебното пространство не е място за разходки. Все се надявах да намерите обратния път. Сол?

Кимнах.

— Между другото, попрегледах твоите заклинания. Стари неща, демодирани, но вършат работа. Помислих си, че ще имате нужда от помощ, като се върнете, и запаметих приспиващото заклинание.

Той погледна Макри.

— Виждам, че талисманът против заклинания си върши работата.

Двамата с Макри носехме на вратовете си мъниста, нанизани на нишки от тъканта на Червения елфически воал, който се използва, за да се спира въздействието на всички заклинания. Излишно е да ви убеждавам колко е важно за човек с моята рискована професия да притежава талисман против заклинания. След като заложих предишния, на няколко пъти се превръщах в лесна плячка на могъщи и зли магьосници. Защитаващите от магии талисмани са истинска рядкост и са ужасно скъпи — подобен лукс могат да си позволят само хора от висшето общество, важни чиновници и консулът — тъкмо по тази причина в момента капитан Рали и Гурд лежаха проснати с останалите.

— Бедният Рали. Трябва да му плащат повечко. Добра работа, Астрат.

Касакс, който е важна клечка в подземния свят, също имаше талисман. Сега обаче изведнъж се бе озовал сам срещу превъзхождащ го числено противник и очевидно не знаеше как да постъпи. Предложих му да се омита преди да повикам стражниците и да им разкажа за кралското злато. Лицето на гангстера остана безстрастно, но поне този път бе принуден да признае, че е победен. Той се обърна и си тръгна, без да промълви нито дума. Време беше да решим как да постъпим с останалите, преди да се пробудят. Макри предложи да избием водачите. Признах, че това е най-рационалното решение, но все пак ми се искаше да прибегнем до нещо не толкова кръвопролитно.

Чух едва доловим шум и се извърнах. Ханама се бе подала иззад статуята. Носеше обикновена черна огърлица, каквито раздават като стандартна защита от заклинания в тяхната гилдия. Не можех да не се възхитя на способностите й да се крие и да изниква ненадейно.

— Радвам се, че отърва кожата — каза Ханама на Макри, след което тръгна към вратата.

— Не си прави труда да ми благодариш — подметнах след нея.

— За какво? Аз знаех как да се измъкна от вълшебното пространство. Дори си носех малка торбичка със сол.

Не можех да не й се възхитя. Беше се подготвила за всичко и умееше да запазва самообладание и в най-трудни моменти.

— Наистина ли това е кралското злато? — попита тя, като посочи статуята.

— Наистина — кимнах аз и всички неволно погледнахме към статуята.

— Добре свършено — заяви тя. — Още една загадка, решена от нашия ненадминат частен детектив.

После излезе. Изпратих я с подозрителен поглед.

— Странно…

— Какво, че ти направи комплимент ли? — ухили се Макри.

— Тъкмо това. Гилдията на убийците не си губи времето за комплименти. Както и да е. Какво да правим сега? Имаме десетина минути преди всички да почнат да се будят. Наистина ми омръзна да се налагам с тия бандити. До гуша ми дойде от кървища.

И като си помисля откъде започнах — от скромното намерение да отърва Гросекс от бесилката. Следващия път, когато префектът ме наругаеше, щях да броя до десет преди да си изпускам нервите. Но като се знаех какъв съм импулсивен…

Трябваше да предприемем нещо, и то веднага. Събудеше ли се, Толий отново щеше да се нахвърли върху мен. Кръгът щеше да се затвори и всичко щеше да започне отначало.

— Изчезвайте от кръчмата преди да са се пробудили — предложи Астрат Тройната луна. — Аз ще ви покрия.

Не бях особено очарован от идеята. Никак не ми се искаше да се крия.

— Мога да запомня отново заклинанието и да ги приспя веднага размърдат.

— Така е. Но това не решава въпроса. Стражниците сигурно биха искали да си поприказват с някои от тези хора. Опасявам се обаче, че ако се обърнем към войниците от неговия участък, Толий ще успее да ги убеди, че виновниците сме ние. По-добре да се възползваме от помощта на капитан Рали. Чуят ли, че е в беда, подчинените му ще дойдат на минутата.

— Ами статуята?

— Без вълшебната кесия никой не може да я премести толкова лесно.

Това означаваше да зарежем спящия Гурд, но Астрат щеше да е тук и да наглежда нещата. Двамата с Макри се приготвихме да вървим. Когато минавах покрай отпуснатото тяло на Иксиал Всевиждащия, бях споходен от странно чувство. От много странно чувство. Наведох се да го разгледам.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв ли?

От гърдите му, точно над сърцето, стърчеше къса стрела. Изстреляна от тръбичка. Оръжието на Убийците. Поклатих глава.

— Затова значи Ханама ни накара да погледнем към статуята.

Не можех да не се възхитя на умението, с което тази жена изпилваше и най-малките детайли. За секундата, докато бяхме погледнали статуята, тя бе извадила тръбичката и бе простреляла спящия Иксиал в гърдите. И никой не можеше да твърди, че е станал свидетел на случката.

— Не можеш избяга от присъдата на Гилдията на убийците — въздъхнах. — Да вървим да повикаме Градската стража.

Макар да не бях чест гост там, познавах повечето от стражниците в участъка на Рали. Капитан Рали им бе забранил да ме снабдяват с каквато и да било информация. Но когато нахлух вътре и им разказах задъхано, че в настоящия момент техният капитан е проснат спящ във „Възмездяващата секира“ в компанията на купчина главорези от Братството, Толий и две групи враждуващи монаси воини, готови да се нахвърлят върху него веднага щом се пробудят, а на всичко отгоре и че там е изчезналото кралско злато, участъкът се изпразни за секунди. Пътем се отбих да пратя кратко съобщение на претора Цизерий. Ако имаше награда за намирането на златото, не бих искат да пропусна шанса си да я получа.

Изгубих двайсетина минути за това и когато най-после стигнахме кръчмата, тя вече беше пуста. Астрат повдигна рамене.

— Съжалявам, но нямах друго заклинание, за да ги спра.

Капитан Рали все още се прозяваше. Погледна сърдито Астрат, ядосан, задето го бе приспал, но трябваше да признае, че при тези обстоятелства магьосникът не би могъл да постъпи по друг начин.

— Капитане, крайно време е да се снабдиш с талисман срещу заклинания.

— С моята заплата?

Той започна да издава заповеди и да праща едни стражници в Съдебната палата, а други към Двореца с вести за станалото.

— Не мислиш ли, че префектът Толий също ще вземе необходимите мерки? Той има връзки.

— Съмнявам се. Песента му е изпята. Никакви връзки няма да му помогнат, ако се разчуе, че е участвал в кражбата на кралското злато. Предполагам, че си е стегнал багажа и се готви да напусне града. Също и монасите. Бандитите от Братството замесени ли са в кражбата?

Поклатих глава. Те просто се опитваха да приберат нещо, на което се бяха натъкнали случайно. Нямаше начин да лепнем обвинение на Касакс и да скалъпим нещо — Братството разполагаше с добре платени адвокати, които щяха да му спасят кожата. А и в какво да го обвиним — че е преследвал един частен детектив и капитан от Градската стража във вълшебното пространство? Нито един съдия нямаше да се хване на подобен номер. Отдавна е известно, че законите на Тюрай не важат във вълшебното пространство.

Няколко стражници увиха тялото на Иксиал в платно, преди да го качат на количката. Капитан Рали видя стърчащата от гърдите му стреличка и кимна. Нямаше нужда да му обяснявам какво е станало.

— Ханама, нали? Видяхте ли я, когато го направи?

Поклатих глава.

— Твърде хитра е за да позволи подобно нещо.

— Мразя тези Убийци — промърмори капитанът. — Да знаеш как ще се зарадвам, ако някой ден увиснат всичките на бесилката.

Рали, разбира се, знаеше, че няма подобна надежда. Гилдията на убийците се радваше на протекцията на Сената. Говореше се, че дори кралят понякога прибягва до услугите им. Освен това Убийците рядко оставяха следи от дейността си. Случвало се беше стражниците да поискат магьосник да обследва някоя стреличка, колкото да се окаже, че около нея е усукано парченце от Червения елфически воал, или е обработена по някакъв друг начин, за да не може да бъде проследена. Да обвинявам Ханама в убийството на Иксиал пред властите би било равносилно на това да хвана вятъра.

Рали прие предложението на Гурд да сръбнат по една бира. На стражниците им е забранено да пият по време на работа, но всички гледат на това през пръсти. Капитанът беше много доволен от намирането на златото, но виждах, че не е щастлив.

— Предполагам, че няма да губиш време и веднага ще отидеш в съда, за да представиш доказателства за невинността на Гросекс.

Той ме погледна намръщено. Не обичаше да му припомнят задълженията. Допих си бирата и добавих:

— Ще намина да го видя.

Появиха се Сулания и Глухарче, придружени от Палакс и Кейби. Били се скрили в караваната на артистите. Капитан Рали ги изгледа намусено и подметна:

— Ако продължавате така, дуата накрая ще ви убие.

— Или ще го направя аз — добавих.

Сулания беше пияна до козирката. Оставаше й да премине на дуа и със сигурност щеше да продаде вилата на баща си. На Палакс и Кейби, от друга страна, им отнемаше толкова много време да припечелят някой грош, че не разбирах защо веднага го профукваха за отвратителния си навик. Що се отнася до Глухарче, там нищо не можеше да ме учуди. Взех целебния камък и й го дадох, но дори това не промени вцепенения й израз.

— Да го отнесеш на делфините, когато си възвърнеш силите.

Помолих Макри да дойде с мен до съда.

— Мислиш ли, че Сарина все още се навърта наоколо?

Поклатих глава. Досега Сарина вече със сигурност знаеше, че златната статуя се е изплъзнала от хищните й пръсти. Едва ли щеше да ни безпокои отново.

— Дали пък няма да потърси отмъщение за убийството на Иксиал?

— Съмнявам се. Не мисля, че лоялността към учителя й се простира толкова далеч. Сарина живее само със собствените си нужди. А и ние нямаме никаква вина за смъртта му. Питам се обаче, защо й е било нужно златото? Доколкото я познавам, едва ли ще знае какво да прави с него, ако го получи. Въпреки това смятам да я убия следващия път, когато се срещнем.

Макри заяви, че ще трябва да действам бързо, инак тя ще ме изпревари. След това се качи горе да си сложи туника, преди да излезем на улицата.

— Бива си я — кимна капитан Рали, след като тя излезе.

— Предполагам.

— Предполагаш? Преди двайсет години щеше да завиеш към луната, ако мине край теб в тези оскъдни одежди, без да се замислиш, че в жилите й тече оркска кръв.

— Преди двайсет години не бях стар, дебел и пълен с бира.

Чувствах се напълно изтощен. Капитан Рали спря една двуколка, за да ни откара до съдилището. Пътувахме мълчаливо в ранната, почти прохладна утрин. Сигурно трябваше да съм ужасно щастлив след всичко, което бях постигнал, но в действителност мечтаех само да ме оставят да се наспя.