Мартин Скот
Траксас и монасите воини (1)

1.

Макри се появи във „Възмездяващата секира“, препасала сабята и стиснала познатия бележник с философски записки под мишница. По шията й се стичаха едри капки пот.

— Навън е по-горещо от оркски пъкъл — оплака се тя.

Изломотих в знак на съгласие. За повече нямах сили. Вътре също бе по-горещо, отколкото в оркски пъкъл. Силите ми стигаха колкото да надигам халбата с бира.

Смяната на Макри тъкмо започваше. Тя свали наметалото, с което излизаше навън, и го хвърли зад бара, след това напръска лицето и раменете си със студена вода. Тънки ручейчета се плъзнаха надолу между халките на металната и препаска — облекло, което подчертаваше достойнствата на прекрасното й тяло и й осигуряваше солидна порция от бакшиши от страна на докери и моряци, варвари наемници и прочее отрепки, каквито идват да се наливат в нашата кръчма.

Макри обитава една малка стая на горния етаж. Аз също живея тук, но моите стаи са в дъното на коридора и са два пъти повече. Казвам се Траксас и когато жегата поспадне и движенията, поне моите, станат възможни, си изкарвам прехраната като частен детектив.

„Най-добрият магьосник-детектив в град Тюрай“ — така пише на вратата на приемната ми. Добре де, признавам, че магьосническите ми умения са доста ограничени и постоянно се топят, но макар да не мога да се меря с дворцовите магьосници, все още ме бива да свърша туй-онуй. Искам да кажа, че не съм си изгубил интуицията, с която може да се похвали всеки малко по-кадърен маг. Освен това, дадат ли ми случай, захапвам го като куче кокал. В този смисъл надписът може да се окаже правдив.

Не съм написал, че вземам евтино. И без това всички го знаят. Откакто си изгубих сладката служба в двореца, животът спря да ме гали по главата.

Вдигнах немощно ръка и дадох знак на Гурд да донесе още една бира. Този застарял варварин от севера е собственик на „Възмездяващата секира“.

— Май днес няма да свършиш и за пет пари работа — подметна Макри.

Махнах безгрижно с ръка.

— Още харча хонорара от последния случай.

Преди месец и половина помогнах на претора Цизерий, а сега той е важна особа в града. Освен това го избраха за заместник-консул, което го прави втория най-важен правителствен чиновник след консула Калий. А както е известно, консулът отговаря само пред краля.

— Мда — добавих замислено, докато вдигах следващата халба. — Старият Цизерий се оказа щедър човек. И има защо, ако не знаете. Едва ли щеше да спечели изборите, ако не му бях спасил задника.

Макри се подсмихна. Тя се подсмихва на всичко, което казвам, но аз не й се сърдя. Първо, защото е един от малкото ми приятели в този смрадлив град, и второ — често ми помага в работата. Не в процеса на самото разследване, а когато опре до бой. Обитателите на нашето кварталче — Дванайсет морета, — все изтъкнати личности като докери и джебчии, не обичат да са под лупата на разследването, така че в повечето случаи се налага да позавъртя сабята, ако искам да получа отговори на въпросите си. И в това няма нищо лошо, защото ме бива да въртя сабята. А Макри навремето е избягала от гладиаторските галерии на орките и ако питате мен, сега е един от най-опасните майстори на сабята, които ходят по земята. Не преувеличавам. Може да е само на двайсет и една и да работи като келнерка в кръчмата на Гурд, за да си изкарва прехраната и да плаща вноските в Школата на гилдиите, но стисне ли дръжката на сабята в едната ръка и бойната секира в другата, спукана им е работата на озъбените врагове пред нея, казвам ви.

Седем години се е била в оркските гладиаторски галерии. Освен че е усъвършенствала бойните си умения, тя е намразила всички живи орки чак в червата. Вярно, че всички ненавиждат орките, макар сега да сме в мир с тях. Но омразата на Макри е нещо по-особено. Сигурно защото във вените й тече и малко оркска кръв. Е, има и елфска също. Тя наистина е необичайна смесица, което понякога предизвиква не дотам приятни подмятания, но съм забелязал, че посетителите ги преглъщат, когато люшне тъмната си коса над бронзовите си рамене и завърти кръшно пременената си в метална препаска снага.

— Понапълнял си — подметна ми тя.

Изпъчих гордо шкембе.

— Остави го на мира — ухили се Гурд и ми донесе още една халба. — Траксас не обича да се труди, когато е горещо. Помня, по времето на Войната с орките с ръжен не можеше да го изкараш срещу врага, когато напечеше слънцето.

Игнорирах този опит за фалшиво представяне на героичната ми натура. Искрено мога да заявя, че по време на Войната с орките въртях здравата сабя. Но нека се подиграват. Аз съм си заслужил почивката. Като си помисля, че миналата година по същото време вдигах прах из пристанището да диря един прещракал полуорк, който бе прерязал гърлата на осмина и за малко да ме направи девети в поредицата. Но сега, благодарение на солидното хонорарче от Цизерий, можех спокойно да прекарам цялото горещо лято в наливане с бира и въобще да не помислям за работа.

— Още една биричка, Гурд.

Гурд гони петдесетака. Лицето му е напукано като стар каиш и дългата му коса е посивяла, но мускулите му са твърди като на младок.

— Не те ли сърби да се захванеш с това? — попита той и ми посочи една статия в „Прославена и достоверна хроника на всички световни събития“ — тъничък и неграмотно отпечатан вестник, специализиран в пикантни истории като престъпления и скандали в Тюрай. Надигнах се и го погледнах с вял интерес.

— Смъртта на магьосника? Не, не е по моята част. Пък и този е някакъв дребен магьосник.

Според „Хрониката“ споменатият магьосник, Талий Зеленото око, бил открит мъртъв предния ден в къщата му в Тамлин. Предполагаше се, че е отровен; стражата задържала за разпит домашната прислужница. Помнех Талий от времето, когато служех в Двореца. Дребна и незначителна фигура, занимаваше се повече с хороскопи за младите аристократи, отколкото със сериозна магия. Което съвсем не значеше, че смъртта му ще бъде подмината без никакво внимание. Напоследък да си магьосник в Тюрай се бе оказало доста нездравословно занимание. Миналия месец бяха убити Тас от Източната светкавица и Мирий Ездача на орли — и двамата бяха замесени в един случай, по който работех. Тъй като магьосниците са важни за всяка държава, особено малък град-държава като Тюрай, и тъй като набавянето им не е лесно, предполагах, че Градската стража ще положи максимални старания да открие виновника. Нека се поизпотят. От друга страна, ако старият Талий наистина се беше държал безобразно с прислугата, та чак да му подхвърлят отрова, си го беше заслужил. Тези дворцови магьосници са пълни отрепки. Всичките са пристрастени към дуа или са пияници. Някои и двете.

— Още една бира, Гурд.

Прегледах останалата част от „Хрониката“. Какви ли не престъпления, но това е обичайно за Тюрай. Един от преторите бил обвинен, че е забъркан в контрабанден внос на дуа, керван със злато от северните мини, предназначен за кралската съкровищница, бил отвлечен по пътя, освен това неизвестни лица обрали дома на симнианския посланик.

Захвърлих вестника с безразличие. Има си Градска стража за престъпленията. За това им плащат.

Вратата се хлопна и в помещението влязоха двама непознати. Професионални войници, но не от онези, които идват да се цанят за наемници в кралската войска. Двамата се приближиха към бара и поръчаха бира. Гурд им напълни халбите и те се наместиха на една свободна маса.

По-високият от двамата, грубиян с късо подстригана коса и обветрено лице, закова тъкмо като минаваше покрай моята маса, и се втренчи в мен. Отвърнах с нехаен поглед. И тогава го познах. Надявах се обаче той да не ме познае. Последното със сигурност щеше да направи живота ми по-спокоен. За всеки случай преместих ръка под масата и я сложих върху дръжката на сабята.

— Траксас — изсъска той.

— Срещали ли сме се? — попитах невинно.

— Много добре знаеш, че сме се срещали! Прекарах пет години на една галера заради теб.

— Заради мен ли? Не съм те карал да обираш елфския посланик.

Предполагам, че го бяха осъдили въз основа на откритите от мен улики. С добре премерено движение той измъкна сабята си. Другарят му последва подадения пример и без повече приказки двамата се нахвърлиха върху мен. Смъртната присъда бе изписана на лицата им.

Изхвърчах от стола. Може да съм шкембелия на четирийсет и три, но когато става въпрос за кожата ми, се движа бързо като змия. Отбих удара на първия и го пронизах ловко в гърдите. Нямах време да се радвам на шурналия рубинен фонтан, защото трябваше да се занимая с втория.

Той обаче вече издъхваше. За по-малко време, отколкото ми бе нужно да се справя с единия негодник, Макри бе извадила сабята си от скривалището зад бара и бе посякла другия.

— Макри, благодаря ти.

Появи се и Гурд, стиснал старата си бойна секира. Изглеждаше разочарован, че не сме му оставили нищо за десерт.

— Не съм вече толкова чевръст — оплака се той.

— За какво беше всичко това? — попита Макри.

— Навремето тия двамата обраха елфския посланик в Имперския дворец. Прибрали му парите, докато се въргалял пиян в един бордей в Кушни. Градската стража не можа да ги открие, но аз ги намерих. Беше преди пет години. Бас държа, че току-що са ги пуснали от галерата.

И сега бяха мъртви. Всеки път, когато накисна някого, той се заклева да ми отмъсти, но не всички се връщат да го направят. Лош късмет, че тези двамата трябваше да влязат точно сега във „Възмездяващата секира“. За тях, имам предвид.

Претършувах труповете, по-скоро по навик, но не открих нищо, което да ги свързва с градските гангстери. Вероятно просто се бяха наслаждавали на свободата си между поредните две престъпни деяния. Убийството едва ли бе най-доброто решение, но нямах друг изход. А и без това при следващото им сгащване щяха да увиснат на бесилото. На шията на единия от тях се мъдреше кесия, която обаче се оказа празна. Нямаше пукнат грош вътре. Още днес щяха да притиснат някой нещастник.

На пода чернееше голяма локва кръв.

— Ще почистя — рече Макри и отиде да си прибере сабята в скривалището, където бе подредила няколко кинжала и метателни звезди. Макри си пада по оръжията.

Тя изми кръвта и се наведе да вдигне захвърлената от мен празна кесия.

— Хубава бродерия — рече. — И без това имах нужда от нова.

След което си я окачи на шията. Седем години в оркските гладиаторски галерии бяха промили всякакви предразсъдъци към смъртта. Никакво двоумение за това, че красиво извезаната кесия, която си бе окачила, е била на човек, когото е убила току-що.

Двамата с Гурд извлякохме телата навън. Никой от посетителите не ни обърна внимание. В Дванайсет морета е обичайна гледка по улиците да се въргалят трупове. Повечето жители са твърде заети с изкарването на собствената си прехрана, за да се стряскат от подобни гледки.

Спрях някакво хлапе, тикнах една дребна монета в шепата му и му казах да съобщи на Градската стража за случката. Едва ли щяха да припнат веднага насам, но като законопослушен частен детектив бях длъжен да докладвам за инцидента на властите.

Междувременно Макри вече бе почистила пода. Взех си нова бира и седнах да си отдъхна. Кръчмата започна да се изпълва с народ. Наскоро градът бе преживял бунт и заради разрушенията сега навсякъде кипеше трескава строителна дейност и дойдеше ли обедно време, кръчмата се напълваше със зидари, дирещи облекчение за позасъхналите си гърла. Това беше добре за бизнеса на Гурд, а също и за Танроуз, която готви и продава храната в кръчмата. Танроуз е ненадмината готвачка и аз побързах да й поръчам голяма порция пушен бут за обяд. След като си натъпках джобовете с хонорара от последния случай, се бях заклел да не си мръдна пръста до края на лятото. Тази сутрин за малко да си наруша клетвата.

— Какво е търсел елфският посланик пиян в Кушни? — попита ме по-късно Макри.

— Евтини удоволствия. Веднага след този случай той бе отзован от негово елфско величество, а тук се постараха да потулят нещата. Кралят много внимава да не си развалим отношенията с елфите.

Поръчах поредната бира и се огледах лакомо за пушения бут. Неочакваното раздвижване бе посъбудило апетита ми.

— Има ли нещо, което да не ти събужда апетита — подметна, сякаш прочела мислите ми, Макри, докато почистваше масите наоколо.