Димитър Димов
Тютюн (20)

IV

Павел мина покрай буренясалото игрище за тенис и стигна до тухления зид, който отделяше задния двор на вилата от склона на боровата гора. Той се покатери на зида и скочи ловко от другата му страна. След две минути той бе в гората — гъста и непроницаемо тъмна дори в лунната нощ. Крясъците на совата със странен човешки тембър се повтаряха настойчиво. Павел подсвирна тихо два пъти.

— Паролата!… — извика един дрезгав глас в тъмнината.

— Девет — каза Павел.

— Петдесет и четири.

Но това не беше достатъчно и гласът попита сурово:

— Къде е Техеран?

— На Рибарския полуостров — отговори Павел.

Последва мълчание, в което непознатите сякаш се колебаеха.

— Е, какво?… — нетърпеливо произнесе Павел.

— Ела насам — рече гласът.

На десетина метра, между боровете и папратите, светна жълтеникав сноп от лъчи на фенерче с изхабена батерия. Павел се отправи към него. Другарите му, които го чакаха, не знаеха кой е. Не биваше и да знаят. Те трябваше да го заведат в щаба на оперативната зона, където той щеше да се запознае с обстановката и да поеме командуването на една откъсната бригада, която действуваше в южните части на Родопите и от време на време идваше в досег с червените отреди на ЕАМ. Задачата бе трудна и отговорна, но партията разчиташе на него. Не беше лесно да се съгласуват усилията между гърци и българи дори когато са комунисти. Вековното минало ги караше да се подозират в неискреност. Той знаеше трудностите, но не мислеше още за тях.

Фенерчето с изхабената батерия светна пак и угасна веднага. Човекът, който го притежаваше, изразходваше пестеливо остатъка от енергията му. Павел запали своето фенерче с прясна батерия и синя светлина, която не можеше да се забележи отдалеч. След малко той забеляза няколко души, залегнали между папратите и готови за стрелба. Дулата на автоматите им гледаха заплашително като малки зловещи очи. Те образуваха позиция с форма на ветрило, така че в случай на изненада да имат под обсега на оръжието си най-малко три посоки.

— Той ли е? — рече притежателят на фенерчето, като насочи анемичната му светлина в лицето на Павел.

— Същият!… — отговори един женски глас.

— Откъде ме познаваш? — попита Павел.

Жената не отговори. Павел съзна доволно, че другарите от щаба бяха изпратили мълчаливи и опитни хора.

Те размениха още няколко думи, но почти шепнешком. След това налягалите се изправиха и един подир друг тръгнаха нагоре по урвата. Изкачването в тъмнината по хлъзгавата иглолистна настилка беше трудно и бавно. Никой не приказваше — от предпазливост, умора или лошо настроение. След половин час те излязоха от сянката на върха, която падаше върху урвата, и мракът престана да бъде тъй непроницаем. През клоните на боровете се процеждаше сребриста и едва доловима лунна светлина, под която Павел различи все пак силуетите на другарите си. Бяха трима мъже и една жена — ниска и дребна, но пъргава като невестулка. Жената носеше голф и само бухнатата й коса я отличаваше от силуетите на мъжете.

Мъжът с фенерчето, който вървеше най-напред, изведе групата на някаква пътека. Ходенето стана по-удобно. Сега те се намираха доста далеч от селището и нямаше опасност да се натъкнат на секретните постове, които охраняваха двореца. От тясната ивица на небето, която пътеката разтваряше между боровете, идеше повече светлина. Наоколо бе съвсем тихо, а студеният въздух миришеше на озон и смола.

Павел вървеше няколко крачки зад жената. В здрача на разсъмването, който почна да се прецежда отгоре, той различи подробностите на облеклото й: зеленикаво винтяке, овехтял голф и гумени обувки, с които тя пристъпваше безшумно и леко като вълчица. Веднъж тя обърна лицето си настрана и Павел видя профила й — изпит, заострен и дебнещ като у всички нелегални. Тя не изглеждаше твърде млада.

— Чу ли радиото? — внезапно попита човекът с фенерчето, като се обърна назад.

Но той зададе въпроса почти полугласно и Павел не го разбра.

— Мичкин пита дали си чул Съветското комюнике от тази вечер — каза жената.

— Не — отговори Павел. — Бях зает.

— Видяхме — саркастично произнесе жената.

— Какво си видяла? — попита Павел.

Жената не отговори. Тя се наведе внезапно и остана назад, като почна да стяга връзката на обувката си. „Тия хора са кисели“ — помисли Павел. А после му дойде на ум, че те живееха в планината като гладни и преследвани зверове и от обноските им не можеше да се очаква голяма любезност. Може би го бяха видели на осветения прозорец с Ирина и изпитваха раздразнение. Но това не им влизаше в работата и трябваше да го преглътнат.

Все пак той изпита лек срам от това, което можеха да помислят. Тази вечер го беше объркала и разстроила. Появата на Ирина му попречи дори да се преоблече. Той носеше дрехите си за планината в един вързоп, който грабна веднага, щом чу сигнала на другарите си, и тази неподготвеност, когато имаше да върши партийна работа, бе необичайна за него. Историята за Стефан му се струваше чудовищна и той не можеше да повярва в нея. Може би тази жена искаше да оправдае себе си и подозрителната заверка на паспорта си от Гестапото. Но макар да нямаше почти никакво доверие в нея, тя успя да разпали в душата му старата ненавист към Борис. Всички факти, които разказа, се съгласуваха точно както с онова, което той знаеше за смъртта на Стефан, така и с характера на Борис. Още от детинство у последния имаше някаква отчужденост от света, някакво озлобление към хората, някаква хладна подлост. Ала въпреки това историята за Стефан изглеждаше невероятна.

Той вървя половин час, мислейки горестно за мъртвия брат. После образът на Стефан избледня и в съзнанието му изпъкна Ирина. Рядко той бе виждал толкова хубава жена дори в чужбина. Духът й сигурно бе покварен, но в красотата й прозираше нещо здраво, топло и нежно, което изглеждаше несвойствено на света, в който живееше. Но след малко той се ядоса пак от заверката на паспорта й. По дяволите тази жена!… Щеше да бъде неприятно, ако другарите бяха забелязали силуета й до прозореца.

Човекът, когото нарекоха Мичкин, махна с ръка и зави внезапно нагоре по урвата. Почна отново трудно и уморително изкачване, което продължи повече от час. Гумените обувки на жената се хлъзгаха и тя падаше на коленете си, издавайки скимтящи ядосани възклицания. Веднъж Павел се върна да й подаде ръка, но тя се изправи сама, отказвайки помощта му. Тя бе въоръжена само с един никелиран револвер, който носеше окачен на канап върху шията си така, както жените от другия свят носеха малки златни часовници. Дребното й, обсипано с лунички лице не бе ни грозно, ни красиво. То щеше да изглежда миловидно, ако сивите й почти безцветни очи не гледаха тъй остро и честите падания не го бяха сгърчили в постоянна гневна гримаса.

Най-сетне те стигнаха до билото на върха и седнаха да починат, задъхани от редкия въздух и трудното изкачване. Гората бе свършила и оставаше под тях. Мястото представляваше малка полянка, осеяна с високи скали — удобно прикритие за цялата група. Тревата бе още мокра от нощната роса. Но Мичкин хвърли върху нея един оръфан кожух, легна и почти веднага заспа, като продължаваше да стиска пушката си с едната ръка.

Той бе около петдесетгодишен, едър, червендалест, с отдавна небръснато лице и белег от скорошна рана върху бузата си. Носеше цървули и панталон от селски шаяк. Единият от останалите мъже приличаше на работник и бе въоръжен с автомат. Той имаше груби ръце и болнаво, но умно лице. Беше облечен в бричове и вълнен пуловер. Веднага щом спряха, той отиде при най-високата скала, загърна се в едно одеяло и застана на пост. Другият мъж беше почти момче, с ботуши и униформа — очевидно войник, избягал от казармата. Той също беше въоръжен с автомат. Жената седна малко настрана от другите и веднага почна да оправя обувките си, които, изглежда, я нервираха особено.

Бе вече съвсем светло и Павел разгледа внимателно лицата на другарите си. Почти всички му се сториха стари, калени комунисти, които съзнават много добре дълга си и гледат с досада на излишния ентусиазъм. Жената изглеждаше образована, но лицето й продължаваше да има сърдития си, неразположен към разговор, израз. Брадясалият мъж хъркаше дълбоко, войникът изу мълчаливо единия си ботуш и почна да разглежда някаква рана върху петата си. Павел отиде при мъжа с автомата, който стоеше на пост. Той приседна до него и му предложи цигара, но човекът отказа, като посочи гърдите си. Вероятно имаше слаби дробове.

— Ние чакаме да научим много нови неща от тебе — произнесе той тихо.

— Защо? — попита Павел.

— Лукан ми каза, че идваш от Съветския съюз. Аз съм отговорник на групата… Заръча ми, в случай на опасност, да те пазим като очите си.

— Аз не съм толкова ценен — засмя се Павел. — Как отиват работите тук?

— Борим се… Но липсва оръжие и трудно намираме храна. Зимата прекарахме лошо… Петима другари загинаха от глад и студ.

— Тежко е навсякъде. — Павел се загледа в една обраснала с лишеи скала. — Ще има още една зима.

— Да, ония няма да направят истински десант.

— Ти какъв си?

— Тютюноработник. Имах смъртна присъда, но избягах от затвора.

— Добре си се отървал. От кой отряд си?

— От „Станке Димитров“.

— Кой ви е командир?

— Динко.

— А политкомисар?

— Шишко.

— Чувал съм и за двамата. Що за човек е Динко?

— Добър — отговори работникът, след като се подвоуми малко.

— Ти не си много сигурен в това.

— Не съм, верно е… Но може да греша.

— Аз те питам като партиен другар.

— Разбирам!… С Динко се случи една неприятна история в щаба. Лукан го обвинява в превишаване на права. Наверно ще има партиен съд.

— Така ли?

— Да!… Партията не може да търпи своеволия… Той хвърли отряда в нападение на една гара, въпреки несъгласието на политкомисаря.

— Е, и после?

— Нищо… Гарата беше укрепена с бункери… Трима другари паднаха на вятъра.

— Може би е имал тактически основания за това?

— Никакви основания!… — Работникът потрепера от студ и се загърна в одеялото си. — Той видя само с бинокъла си, че в селото до гарата стоеше колата на Морев, тютюнджията… Щукна му веднага да очисти тоя човек… А защо, има ли смисъл, не даде да се продума… Момчешка работа.

Павел трепна, но не каза нищо и продължаваше да гледа втренчено скалата, обраснала с лишеи. После угаси угарката на цигарата си и я постави в една празна кибритена кутия, която прибра в джоба си. Не трябваше да се оставят никакви следи.

— Какво стана после? — дрезгаво попита той.

— Нищо, отблъснаха ни… А тютюнджията Морев си остана невредим.

— Кога беше това?

— Трябва да има един месец — каза работникът. — Лукан веднага сне Динко от командирския пост… Оттогава работата си остана така… Наверно чакат твоя съвет.

— Динко е направил грешка — каза Павел.

— И аз му рекох още при кавгата с политкомисаря това… Другарю командир, рекох, прекалено е да даваме жертви, за да уловим някакъв тютюнджия… Тютюнджиите не са наша работа… Прекалено е, вършиш грешка… Аз съм прост човек, рекох, нямам образование, но тъй мисля… А той викна, че подривам дисциплината и ме заплаши със смърт… Сприхав човек, но храбър… Да, храбър и умен. За това дума не може да става.

Павел не отговори.

— А каква е тази жена? — попита той след малко.

— Лекува болните и се занимава с просветната част… Учила е много… Знае Ленин наизуст.

Павел се усмихна.

— Не обича да разговаря — рече той.

— Малко е темерут — обясни работникът. — И може да те отрови с езика си, когато е сърдита.

— Как се казва?

— Варвара… Но това е партийното име.

— А същинското?

— Не го знам… Тя е еврейка, омъжена за българин.

— Къде е мъжът й?

— Беше в нашия отряд, но го убиха миналата година.

Павел се замисли. Колко суров беше животът на тия хора!… Грешката тук се превръщаше в тежко престъпление, човешката слабост — в недостатък. А всекидневната храброст и мъжеството срещу лишенията им се струваха обикновен дълг.

Той се загледа в планинския пейзаж. Първите червеникави лъчи на слънцето бяха обагрили съседните върхове, които приличаха на острови сред морето от прозрачна мъгла, събрана в долините. Тишината бе дълбока. Никакъв звук не нарушаваше безмълвието на усоите. На юг, дорде поглед стигне, се простираше безкраен лабиринт от планински вериги, които ставаха все по-бледи и най-сетне се губеха в синевината на хоризонта. Хаосът им внушаваше едновременно заплаха и чувство на сигурност. Тези гъсти, тъмнозелени гори, тези дълбоки и влажни долини, в които пълзяха мъгли, тези скали и ронливи сипеи правеха отрядите неуязвими. Един добър стрелец, застанал с карабина срещу някоя козя пътека, забавяше двеста полицаи, като ги принуждаваше да търсят друг път. Една картечница, скрита добре в скалите, връщаше назад цяла пехотна дружина. Едва ли съществуваше по-удобен терен за партизански действия. Тук владееха бунтовниците. Тук не бе равнина, по която моторизираните колони на врага можеха да се придвижват светкавично, да обграждат изневиделица и да правят чували. Но тук имаше друга мъчнотия: дългите преходи, непрестанното катерене, усойната влага и планинските течения изискваха желязно здраве. Павел погледна съчувствено жената, която седеше с наведена глава и смазана от умората на изкачването. Почти същия изнемощял вид имаха момчето с войнишките дрехи и слабата фигура на работника. Може би умираха за сън, но не смееха да подремнат, докато бяха още запотени от изкачването. Само Мичкин, който, изглежда, беше израснал по тия места, спеше невъзмутимо, без да се бои от студената влага.

След малко се показа слънцето и огря скалите, между които почиваше уморената дружинка. Върху мократа трева заблестяха ситни капчици от роса.

— Време е да вървим — забеляза тютюноработникът.

— Нека починем още малко — помоли войникът, като търкаше подутите си крака в росната трева.

— Тогава аз ще се поразтъпча малко… Стана ми студено.

Зъзнейки леко, работникът се отдалечи, като с едната си ръка придържаше наметнатото одеяло, а в другата стискаше автомата. Павел отиде при жената. Тя вдигна глава и посрещна идването му с хладен блясък в сивите си очи.

— Откъде ме познаваш? — усмихнато попита той.

— Едно време ти следваше романска филология и се пенеше на литературни теми — каза тя с враждебна подигравка.

— Това е вярно… Да не си от компанията, която се събираше в „Кристал“?

— Не, не съм!… За да влезеше човек в тази компания, трябваше да се мисли за поет, а аз не страдах от тази мания.

— Да, така беше.

— Ти пишеше бездарни стихове — рече тя.

— И това е вярно. Но имаше жени, които съчиняваха лоши разкази.

— Да, но те бяха поне скромни… А ти разправяше, че си надминал Смирненски и гониш Маяковски.

— Приятно заблуждение. — Павел се усмихна добродушно. — Ти с какво се занимаваше тогава?

— Работех като шивачка и следвах Свободния университет.

— Познавахме ли се?

— Да. Веднъж ходихме да агитираме заедно в Ючбунар.

— Чудно, как не съм те запомнил?

— Ти запомняше само хубави момичета.

— Младежка слабост.

— Струва ми се, че от нея не си се отказал още.

— Възможно е. Но само това ли е останало в главата ти от мене?

— Не!… Останали са и други неща. Ти беше смел и когато предприемахме акции, излизаше винаги пръв. Мозъкът ти също работеше бързо и добре… И с тия качества, изглежда, си станал голяма птица. Иначе нямаше да разкарват от щаба четири души през цялата нощ.

— Съжалявам, че това задължение е паднало върху тебе.

— И аз също. Беше досадно да те чакаме, докато се наприказваш с онази жена. Не чу ли сигнала ни?

— Не.

— Странно.

— Не е странно… Тази жена ми разправи как е загинал брат ми.

— Значи, греша. — Еврейката се усмихна саркастично. — Аз пък помислих да не ти е любовница.

— Неприятно е, ако другарите са помислили това.

— Успокой се!… Видяхме я само Мичкин и аз… Другарите останаха в гората, а аз излязох да разузная.

— Ти си доста подходяща за разузнаване.

— Не. Аз съм просто най-безполезната… Ако бяхме попаднали на секретни постове, щяха да уловят само мене.

— Сега пък почваш да скромничиш… От кой отряд си?

— От отряда на Динко.

— Какво е станало с този човек?

— Сега прилича на тигър, превърнат в кученце… И заслугата за това принадлежи на Лукан.

— Аз бих постъпил също като Лукан.

— Нищо чудно!… Когато сектанти се превърнат в болшевики, всички болшевики почват да им се струват сектанти.

Тя погледна към тютюноработника, който стоеше на пост. Слънцето се беше издигнало над скалите, но капките от роса блестяха още върху тревата. Прозрачната бледосиня мъгла, събрана в долините, почна да се топи. Миризмата на папрат и смола, която идеше от гората, стана по-силна. Войникът и Мичкин спяха дълбоко.

— Това ли е оръжието ти? — попита той.

Еврейката погледна небрежно малкия никелиран револвер, който висеше на канап върху шията й. Той приличаше много на револверите, с които се извършват салонни убийства по филмите.

— Да, това е — каза тя троснато.

— Носиш го като бижу.

— Сега наистина е бижу. Една четвърт от хората са почти без оръжие.

— Ще намерим скоро — уверено каза Павел.

Тя замълча презрително, сякаш намираше обещанието му за глупаво самохвалство.

— Какво стана после? — попита тя внезапно.

— Кога после?

— След романската филология и тъй нататък?

— Нищо. Изгониха ме от Аржентина, а след това взех участие в испанската война.

— И сега идваш от Съветския съюз?

— Да — сухо отговори той. — Но това не трябва да се раздрънква.

— Никой не го раздрънква — гневно произнесе тя.

След това се изправи намръщено. От скалата, наметнат с одеялото си, идеше бившият тютюноработник.

— Стига вече — каза той, като бутна с ръка спящия войник и почна да сгъва одеялото си.

Войникът от своя страна разтърси Мичкин, който при събуждането си издаде стреснат вик и улови веднага пушката си. Изглеждаше, че неговото събуждане доставяше удоволствие на всички, тъй като подскачането му предизвика смях. Това бе един от редките моменти, в които тези хора се смееха. Дори Варвара се засмя, при което острият блясък в очите й стори място на игрива и весела закачливост. Навярно така се беше смяла тя, преди да почне гоненето на евреите и преди да окачи малкия револвер върху шията си.

Мичкин се изправи начумерено, мърморейки нещо срещу смеха на другарите си. След малко всички тръгнаха надолу, към долината, вървейки един зад друг в боен ред. Мичкин пак водеше групата и вървеше най-отпред. Когато стигнаха долината, той поведе другарите си нагоре, по течението на планинската река, следвайки някаква едва видима пътека. Коритото на реката ставаше все по-стръмно и каменисто. Най-после пътеката изчезна съвсем. Мичкин се спря.

— Събувай се и гази!… — дрезгаво изкомандува той.

Върху лицата на всички се изписа досада, но никой не възрази. Павел разбра, че партизанският лагер трябва да е наблизо. Към него не трябваше да водят никакви следи. Почна трудно и уморително изкачване по коритото на пенливата река. Водата беше студена като лед. Под разместените и хлъзгави камъни прибягваха пъстърви и плоски водни червейчета. Войникът успя да улови с ръце една пъстърва и я сложи в торбата си. Павел газеше наведен, със стиснати зъби, носейки вързопа под мишницата си. Студената вода причиняваше на посинелите му и вкочанясали крака силни болки. После краката му станаха съвсем безчувствени и той престана да усеща върху какво стъпва. Тютюноработникът пъшкаше глухо. Варвара и войникът останаха назад. Само Мичкин крачеше бодро, сякаш газенето в ледената вода не му причиняваше никакво неудобство. Като повървяха четвърт час така, той се обърна назад и викна високо със същия дрезгав глас:

— Излизай!…

Един по един всички излязоха от коритото на реката и седнаха на слънце да се обуват. Павел се обърна назад и потърси с поглед Варвара. Тя се беше свила на кълбо, триеше посинелите си крака и стенеше тихо. Но той не отиде при нея, защото това щеше да я раздразни.

— Лагерът е съвсем близо — каза тютюноработникът, като стана и направи гримаса от болките в костеливите си крака. — Няма смисъл да почиваме тук.

Мичкин ги поведе отново, като изостави реката и тръгна през едно полегато планинско пасбище, осеяно с малки скали и храсти от хвойна. Всички усетиха с наслада контраста между гората и откритото място. Потискащият мрак и усойната влага отстъпиха място на слънце и топлина. Безоблачното небе сияеше ярко, а в пукнатините на скалите цъфтяха алпийски рози. В далечината синееше връх със снежна преспа. Всичко бе тихо, светло и радостно. До тия места стигаше трудно тиранията и убийството. Павел изпита желание да запее, но веднага съзна, че това щеше да раздразни другарите му.

— Къде е лагерът? — попита той.

— В седловината, която ще се покаже след малко — отговори работникът. — Много удобно място… Не се забелязва отдалеч.

— А къде са постовете ви?

— Това се питам и аз. Трябваше да ги видим при реката и зад ония скали.

— Защо ги няма тогава?

— Може би другарите са преместили лагера на друго място.

— Трябва да вървим предпазливо.

— Да — каза работникът. — Точно така избиха седем души от една чета… В базата чакаше засада от фашисти.

Той извика високо:

— Мичкин, внимаваш ли?… Постовете ги няма.

— Виждам — отговори Мичкин с рутината на човек, който си знаеше работата.

Той повървя още малко, после се спря до една купчина от високи скали и направи знак на другарите си да дойдат при него. Павел избърза напред. От скалите се виждаше седловината. Мястото беше скрито и много удобно, но от лагера и хората нямаше нито следа. Седловината беше тъй пуста, както и останалата част от широкото било на върха. Тук-таме по нея имаше гъсталаци от хвойна и дребни, мършави борчета, които надолу по склона ставаха по-едри и се сгъстяваха в гора. Един по един хората от групата стигаха до скалите и спираха до тях, гледайки разочаровано напуснатата база, от която бяха отстранени грижливо всички човешки следи. Варвара се тръшна изнемощяла върху тревата.

— Към нас идва човек — рече някой.

— Това е Андон — позна Мичкин. — Оставили са го да ни упъти.

Към скалите, идейки от седловината, се приближаваше бавно нисък брадясал човек, облечен в кожухче и бричове. На рамото му висеше пушка и торба с провизии. Човекът ядеше хляб и сирене.

— Андоне, здравей!… — извика Мичкин. — Къде са другите?

— Преместихме се към Пещерите — флегматично отговори Андон. — Насам идва пехотна колона с минохвъргачки… Днес или утре ще стане горещо.

 

 

Но ятаците бяха заблудили колоната и последната се залута в друга посока. Не последва сражение нито през същия, нито на другия ден. Партизаните спокойно организираха новата си база при Пещерите. Ала след това колоната налучка верни следи и се отправи точно към сърцето на оперативната зона, в която действуваше отрядът.

На разсъмване срещу този ден Динко прекара през паметта си за хиляден път подробностите на фаталната грешка. Нито го арестуваха, нито взеха оръжието му, а само го снеха от командирския пост. Сега той лежеше малко настрана от другарите си, под един навес от борови клони, а наоколо, в мълчанието на планината, струеше тиха лунна светлина. През деня той беше работил заедно с другите по укрепяването на новите картечни гнезда. Легна си уморен и веднага заспа, но душевната криза прогони съня му към полунощ. В съзнанието му изникнаха тъжните и упрекващи образи на другарите, които бе тикнал към смъртта в пристъп на лудост.

А лудостта бе избухнала в мига, когато видя дългата черна кола, която идеше от Беломорието, и различи с бинокъла си омразния човек, който слезе от нея. Изведнъж го обзе сляпа ярост, която се превърна в диво, неудържимо желание да унищожи този човек. Защо се поддаде на личното отмъщение? Защо заповяда това нападение? Защо пожертвува най-добрите си хора? Той не можеше да си даде ясна сметка, но подробностите на самото безумие изпъкваха в паметта му със стереотипна яснота. Атаката беше посрещната с ураганен огън от автоматични оръжия. Около складовете немците бяха построили леки циментови бункери. Нападението завърши с пълен провал. А после, когато се оттеглиха, той видя с бинокъла труповете на другарите си, които чернееха върху перона на гарата. Отрядът бе загубил трима души. Нима можеше да се намери оправдание на всичко това?…

Динко затвори очи, смазан от ужаса на постъпката си. И тогава, в тишината на нощта, която изведнъж му се стори страшна, той чу гласа на партията: „Ти не се оказа достоен за поста, който заемаше. Ти показа, че не си истински комунист.“ — „Не съм ли? — оправда се Динко. — Та на мене ми е заповядано да нанасям удари… Къде и как, има ли значение?“ Ала гласът на партията, раздразнен от оправданието му, отговори: „Да, но никой не ти заповядва да нападаш гари, за които знаеш, че са укрепени с бункери и картечници… Ти извърши нападението само защото искаше да убиеш човека, когото мразиш. Вярно, този човек е подлец и народен враг, но ти беше заслепен от лична омраза, от ревност, от мрачното чувство, което изпитваш към една жена. А това е недостойно за комунист. Ти се бориш не срещу отделни хора, срещу цялата система, която обезобразява душите им.“ Гласът замълча сред угризенията, които се впиваха все по-дълбоко в съзнанието на Динко. Мисълта за убитите другари стана непоносима. От гърдите му се изтръгна хриплива прекъсната въздишка. Имаше нещо подло и в това, че от нападението самият той беше излязъл невредим. Случайност може би!… Не, не беше случайност. Той просто стоеше назад. В други сражения той излизаше напред и разделяше опасността наравно с другарите си, но сега се беше прислонил до една купчина от чували с цимент, за да остане невредим, за да плени и убие собственоръчно човека, който мразеше до дъното на душата си. Дори другарите му наблюдаваха учудено тази необичайна за него предпазливост. Всичко, което беше извършил през този ден, му се струваше чудовищно.

И тогава през съзнанието му мина мисълта, че не заслужаваше да живее повече. Това бе облекчаваща, изкупителна мисъл. Ръката му се спусна към пояса и напипа тежкия дългобоен пистолет, който не сваляше от себе си. Един куршум и грешката щеше да бъде изкупена. Но тогава той чу пак гласа на партията, глас на хиляди сърца и хиляди мозъци, който му заповядаше: „Остави!… Животът ти отдавна принадлежи на мене. Само аз разполагам с него.“

 

 

В пещерата, поставен на пода, светеше панцеров фенер, а до него, наведени над военна карта, разговаряха Павел, Лукан, Блаже и един майор-комунист от Първата световна война. Лицето на Павел беше обрасло в няколко дни с гъста черна брада, Лукан се разпознаваше веднага по смазаните в полицията хрущяли на носа, Блаже изглеждаше значително състарен от лишенията на нелегалния живот, а майорът, въпреки трудностите на обстановката, имаше вид на акуратен пенсионер.

Майорът бе нисък, дребен, с голямо плешиво чело и вземаше не за пръв път участие в ръководството на бунтовническа войска. Носеше бричове, подковани ботуши и старомодна куртка с висока и твърда яка, но без пагоните и звездите на царската армия, която го беше извергнала със задочна смъртна присъда от редовете си. Куртката беше запазена от сестра му. Този човек бе оцелял през два революционни периода благодарение на умението си да забягва навреме в чужбина. Тактическият му ум се беше развивал свободно чрез изучаване действията на Червената армия, докато мисълта на другарите му от военното училище — които сега бяха генерали — скърцаше бавно по военните правила ох преди сто години. И затова решенията, които вземаше съвместно с Лукан и Блаже, докарваха често тия генерали в пристъп на ярост. Особена черта в характера му бе вкусът към подробности. В личния си багаж той носеше разни учудващи дреболии, например лупа за четене на ситни надписи, машинка за острене на самобръсначи, едно ръководство по астрономия и линийка за изчисляване на логаритми.

В пещерата беше малко задушно, а фенерът, светейки отдолу, правеше лицата на мъжете да изглеждат изпосталели и мрачни.

— Тук не виждам никакво шосе — рече Лукан, като посочи върху картата.

— Картата е стара — обясни майорът от Първата световна война. — Разтворих я, понеже има едър мащаб… Ей сега ще ти покажа на другата.

— Остави, няма нужда — каза Лукан.

— Не, искам да се увериш.

— Остави бе, човек!… Разбрах!… В тази посока можем да налетим на моторизирани части.

— Ей сега, ей сега!… — мърмореше майорът, ровейки упорито в чантата си с картите. — Искам да видиш, че направлението, в което предлагам да се оттеглим, е най-безопасно.

Той разтвори картата и показа доволно шосето.

— Ясно!… — Гласът на Лукан бе уморен. — Значи, оттегляме се към Вододела, докато Шишко пази фланга ни при езерата, и ако противникът се увлече след нас, нанасяме контраудар.

— Това е единственото възможно решение — заяви майорът.

В пещерата стана тихо. Павел гледаше картата замислено. Лукан забеляза това и попита учтиво:

— Вашето мнение, другарю?

— Посоката не е много добра — отговори Павел. — Групата на Шишко е малобройна и остава на собствените си сили.

— Хората му са изпечени — каза Блаже. — Шишко няма да мръдне дори ако види минохвъргачи пред себе си.

— Тъкмо затова трябва да го пазим — продължи Павел. — Има да видим още много неща… Моят съвет е да завъртим посоката на оттеглянето към юг и да запазим връзка с Шишко. Така ще увлечем противника към езерата и ще го атакуваме в удобно място. Пехотната колона няма да ни преследва към Вододела, бъдете сигурни!… Вие като че искате да избегнете сражението.

— С оръжието сме зле — забеляза Блаже.

— Тъкмо затова!… Ако разбием колоната, ще се снабдим с оръжие.

— А ако не я разбием, оставаме без патрони… — рече майорът. — Аз мислех да ви предложа именно това решение, с малка варианта, но не мога да разчитам върху него поради историята с Динко. За контраудар върху колоната е необходим смел, бърз и умен командир, който да състави план за боя на самото място и да го променя всеки момент според условията… А такъв командир е само Динко.

— Не можем ли да го заместим с Шишко? — попита Лукан.

— Не — бързо отговори майорът. — Шишко е отличен само за политкомисар или когато командува двадесет души… Но той няма понятие от огневи план и тактика на картечниците.

— Пак вашите военни истории — измърмори Лукан, като се изпоти внезапно и обърса челото си.

— При условията на сегашния случай те са решаващи — сухо каза майорът.

— Добре. Замести го ти.

— Съгласен съм.

— Това ще бъде голяма грешка — остро възрази Павел. — След моето заминаване с бригадата на юг другарят остана единствен военен специалист в щаба. Не трябва да го рискувате.

Настъпи мълчание, в което фитилът на панцеровия фенер почна да пращи. Блаже отвинти капачето му и наля от една тенекиена кутия малко газ. От входа на пещерата се чуха стъпки. Дежурният по лагера обикаляше постовете. Мълчанието стана неприятно. Павел не познаваше подробностите на историята с Динко, а майорът избягваше да се меси в кадрови въпроси. Само Блаже гледаше упорито и смело в лицето на Лукан.

— Кажете, какво да правим? — рече Лукан.

— Какво ли?… — внезапно произнесе Блаже. — Аз ще ти кажа. Стига вече сектантщина, другарю Лукан!… Динко трябва да бъде възстановен незабавно на поста си.

Отново настъпи мълчание, което сега бе по-тягостно от преди. Върху бледото изпито лице на Лукан не трепна нито едно мускулче. Смазаните хрущяли на носа му напомняха мъченията, които бе изтърпял в полицията, и засилваха израза му на упоритост.

— Другари!… — бавно почна той, сякаш се намираше пред събрание. — Върху мене продължават да се хвърлят упреци за миналото, и то от човек, когото партията е поставила в щаб на оперативна зона. Обвинението се отправя към мене за това, че отстоявам едно решение, с което искам да запазя нашата борба от израждането й в тесногръда, лична саморазправа…

Лукан млъкна за миг, после изкрещя гневно:

— Сектантщина ли е това, другарю?…

Викът му накара пламъкът на фенера да потрепера. Така избухваха хора, които загубват самообладанието си рядко. Блаже не отговори.

— Продължавайте!… — спокойно рече Павел. Лукан възстанови бързо равновесието на нервите си.

— Динко е хвърлил отряда в едно безсмислено нападение, което струва живота на трима души… Аз го снех веднага от поста, за да не повтори утре същата лудост… Това сектантщина ли е, другари? Динко върши своеволия и не зачита партията в лицето на политкомисаря, а вие искате да му поверите отново командуването на сто и петдесет души… Аз не мога да се съглася с такъв риск… Това пак ли е сектантщина?

— Какъв е мотивът на нападението? — попита Павел.

— Да причини щети на германците, но това е неверно… Разследването установи, че той е искал да улови и екзекутира брат ви.

— Значи, мотивът продължава да бъде политически — безстрастно установи Павел. — Брат ми работи и печели от германците.

Всички, включително и Лукан, го погледнаха смаяно.

— И това не може да го оправдае, другарю Морев!… — възрази Лукан. — Партията забранява изрично наказания над цивилни, които не са провинени във военно сътрудничество с властта и германците срещу нас… Не е работа на Динко да се занимава с брат ви… Това ще направи утре народът. Но има нещо друго, друго… — Гласът на Лукан стана отново гневен. — Динко действително е искал да убие брат ви, но мотивът за това не е само политически… В намерението му е имало нещо тъмно, лично и неизвестно, върху което той отказва да даде каквито и да било обяснения… Той не иска да разкрие лицето си дори пред партията… Аз не мога да имам доверие в такъв човек.

— Разпитахте ли го повторно? — попита Павел.

— Виках го десет пъти.

— Ще опитаме още веднъж.

— Кога? — намеси се майорът. — Неприятелят иде.

— Тази сутрин — отговори Павел. — Ако се разкрие пред партията и признае грешката си, ще го върнем на поста, какъвто и да бъде личният мотив… В противен случай командуването на отряда ще поема аз.

 

 

Варвара се събуди на разсъмване от болки в ревматичните си крака. Войнишкото одеяло — единствената й завивка — бе просмукано от нощната влага и дребното й тяло затрепера от студ. Тя прекара няколко минути на границата между съня и будното състояние, загледана в белезникавата светлина на разсъмването, която се процеждаше от изток. Тъмните сенки на боровете шумоляха тихо, а над тях все още блещукаха звезди. Като се разсъни малко, тя се отдаде веднага на мисли за партийните работи.

Тя бе вече повехнала жена. Петнадесет години от живота й бяха протекли в бедност, преследване и непримирима вражда срещу света, който изпитваше към нея двойна омраза. Ударите и плесниците, които получаваше често от агентите в полицията, се нанасяха върху нея по-жестоко, отколкото върху другите, защото беше еврейка. Тя произхождаше от семейство на беден равин и след като изкара университета, издържайки се сама, потъна в нелегална борба. Животът не й беше дал никаква радост освен студената връзка с един човек, когото убиха преди година и половина. Но в тази връзка нямаше любов, а само хладнокръвна лоялност, само единомислие между комунисти. И поради това, че не беше дала или взела нищо от любовта, в душата й съществуваше някаква празнота, която тя запълваше с неумолима взискателност към себе си и към другите. Ала тя не съзнаваше, че тази празнота я правеше сприхава и печална.

Сега тя почна да мисли за своите задължения през деня. Струваше й се, че партийната просвета в отряда не вървеше много добре. В четата на Мичкин имаше един студент, който тълкуваше селския въпрос съвсем погрешно, а курсът по ограмотяване изоставаше назад. Трябваше да се потърсят моливи и хартия, да се учат като първолачета четиридесетгодишни мъже. В отряда имаше няколко души, по които се бе появила краста. Трябваше да се излекуват, преди да разпространят болестта. Тя ги караше тиранично да се мажат с мехлем, който им бе приготвила от сяра, свинска мас и сода за пране по рецептата в едно ръководство за фелдшери. Един болен от малария тя лекуваше упорито с чесън, понеже нямаше хинин и си беше втълпила, че лютивите вещества на чесъна могат да го заместят. Ризите на няколко души бяха тъй съдрани, че просто не можеше да ги гледа. Трябваше да ги смъкне насила от гърба им и да ги закърпи най-сетне. И за още много такива неща помисли Варвара на разсъмване. Всичко това й даваше морално право да се намесва енергично в личните разправии на тия сурови мъже, които гледаха така пренебрежително на бойните й качества и с такава досада на сприхавата й чувствителност. Тя ги упрекваше, мъмреше, хокаше непрестанно и най-после успяваше да ги вкара в правия път. Ала твърде често тя прекаляваше в това и мъжете просто й заповядваха да се махне отпреде им. Тогава тя ставаше мълчалива и печална за няколко дни, докато тия, които я бяха обидили, не дойдеха отново да й поискат услуга или съвет.

Тя стана, след като се бе вече разсъмнало, среса набързо косата си и натъпка в раницата одеялото, с което се завиваше. Движението я стопли, а болките в ревматичните й крака изчезнаха. Розовото сияние на зората и дъхът на смола я изпълниха с ведрина. Краят на омразния свят приближаваше. Червената армия нанасяше на немците удар след удар, съпротивата се засилваше, партията овладяваше все по-сигурно ръководно място в борбата. Варвара беше мозъчно същество и не обичаше да фантазира, но всяка сутрин тя се отдаваше на една изгаряща мечта: да се види отново спретната и чиста на партийно събрание, с доклад под мишница. Събранията бяха нейната стихия, а красноречието — талантът й.

Отивайки към потока да се измие, тя видя Мичкин, който стоеше на пост при скалите. Той се беше свил като котка и наблюдаваше втренчено широкия простор към долината. Слухът му ловеше всеки шум, а острите му очи дебнеха козята пътека — единствения достъп към лагера. Но нищо тревожно не се чуваше и по пътеката, която се губеше в белезникавия и замъглен простор, не се виждаха никакви подозрителни точки. Слънцето изгряваше бавно. Покоят бе пълен. Само от време на време полъхваше вятър и от боровата гора се разнасяше тъжно свистене, сякаш планината въздишаше. През такова едно тихо утро Мичкин беше напуснал своя дом, за да вдигне оръжие срещу света, който бе убил единствения му син. В съзнанието му имаше много остатъци от този свят, ала той ги преодоляваше постепенно чрез спомена за мъдрата и спокойна решителност на сина си преди смъртта, обесен за конспирация. Дълги часове на размисъл, на горест и гняв бяха накарали неукия баща да тръгне по пътя на сина. Сега Мичкин беше кандидат за партиен член.

— Защо не спиш? — попита той, когато Варвара мина покрай него.

— Имам работа — отговори тя. После се спря и попита внезапно: — Но кого беше вилата в Чамкория, при която онази вечер чакахме новия другар?

— На един тютюнджия — отговори Мичкин.

Той бе разнасял дълги години мляко по вилите в Чамкория и познаваше хората в селището.

— Как се казва?

— Морев.

Варвара трепна, но след това помисли веднага: „Съвпадение или далечен роднина.“

— А жената познаваш ли? — попита тя след малко.

Мичкин изпита стеснението, което усещаше винаги от нередни и срамни неща, засягащи семейния живот.

— Жената ли… — измънка той. — Тя е държанка на Морев… Нали знаеш… богатите си имат държанки.

— Откога му е държанка? — остро попита Варвара.

— От седем-осем години.

— Как се казва?

— Не зная — отговори Мичкин, като продължаваше да изпитва стеснение от разговора.

Той наистина не знаеше. После го обзе смътно желание да защити някак жената, към която имаше причини да изпитва симпатия, и добави бързо:

— Тя е лекарка.

— Лекарка ли?

— Да. Една зимна вечер срещу Нова година детето на сина ми беше простинало… Мяташе се и гореше от огън, а навън имаше виелица. Викахме лекари, но никой не искаше да дойде. Всички пиеха и танцуваха по вилите. Тогава повикахме нея и тя дойде. Откарахме я с шейната.

— Значи, милостива!… — иронично забеляза Варвара.

— Казвам само, че дойде — отговори Мичкин, като я погледна намръщено.

— А тя не танцуваше ли?

— Танцуваше и беше с дълга рокля, но се преоблече веднага.

Варвара не отговори. Тя помисли за нещо, което беше завинаги пропуснала с младостта си, и това бе радостта на всяка жена — да се види ухажвана. Никога в живота си тя не беше танцувала с дълга рокля вечер, срещу Нова година, когато навън има виелица, а вътре е топло и весело. Напротив, от младостта си тя беше запомнила само бедност, арести и побоища. Ала тогава й дойде на ум, че тъкмо това пропуснато нещо даваше нов, по-пълен смисъл на живота й.

— Да — рече тя. — Постъпила е човешки.

— Защо те интересува? — попита Мичкин.

— Сетих се за нея случайно — отговори Варвара.

Тя му подари дажбата си цигари от миналата седмица и тръгна към дола, в който бучеше потокът. Слънцето се беше издигнало над скалите и лъчите му почнаха да топят сутрешната мъгла. Варвара искаше да плисне и освежи лицето си с ледената вода на потока, но докато слизаше по урвата, подхлъзна се и падна, като одра ръката си в ствола на един бор. Това я накара да се почувствува отново излишна, самотна и унизена. Стори й се, че беше негодна за никаква работа и представляваше само товар за другарите си. Тя помисли за младите и силни жени в съседните отряди. Повечето имаха автомати и се сражаваха наравно с мъжете. Тия жени бяха на почит, защото у тях имаше физическа и нравствена издръжливост. У Варвара имаше също нравствена издръжливост, но липсваше физическа и това караше всички да се отнасят към нея пренебрежително. Никой не мислеше за актива й в миналото, никой не си спомняше за мъченията, които бе изтърпяла в полицията, никой не се питаше как бе спечелила ревматизма, хроническия бронхит и аритмията.

Потисната от мислите си, тя стигна до потока, но се върна веднага назад. На потока се миеха вече няколко души от отряда. Между тях се намираше и студентът, който я тормозеше в часовете по партийна просвета. Той приличаше на върлина, а дългите му крака бяха разкрачени като разтворен пергел над потока. До него, с насапунисано лице, се бръснеше Динко, приклекнал пред малко огледалце, поставено на скалата.

— Варваро!… — присмехулно рече студентът. — Ти обясни ли на Мичкин разликата между формалната и диалектичната логика?

— Гледай си работата — сърдито отговори Варвара. — По селския въпрос Мичкин има много по-здрави разбирания от тебе.

Тя се наведе и почна да плиска лицето си. Обзе я подозрението, че беше нечиста и грозна. Тази мисъл я накара да се измие усърдно, при все че от ледената вода и лютивия селски сапун лицето й се покриваше с лишеи. Когато повдигна глава, студентът и другите партизани си бяха отишли. До скалата, разкрачен над потока, стоеше Динко. Той се беше избръснал и също искаше да се измие, но чакаше Варвара да свърши, защото бе по-нагоре и течението на потока щеше да отнесе сапунената вода от лицето му до нея.

— Свърши ли? — попита той.

— Да — рече тя, триейки слабите си, вкочанели от студ ръце.

Динко се наведе веднага и спокойно сапуниса врата, ушите и косата си. Когато се изми, лицето му, изгоряло от слънцето и зачервено от студа, бе добило ярък бакърен цвят. Той носеше ботуши, войнишки бричове и зеленикава риза. Като се избърса с кърпата, той надяна веднага автомата и няколко ленти с патрони, които беше оставил върху скалата. В едрата му фигура имаше някаква дива, мощна и стихийна красота, която подействува на Варвара като великолепието на планината. Уплашена от вълнението си, тя побърза да го потисне с навика да дава строги съвети.

— Ти трябва да проговориш най-сетне пред партията!… — глухо рече тя. — Не може така!… Нямаш друг изход.

Той я погледна с досада, но не каза нищо и тръгна с бавни крачки по урвата.

— Чуваш ли?… — извика тя след него. — Партията трябва да знае всичко.

Но Динко пак не отговори и тогава Варвара се ядоса наистина от мрачната му и затворена упоритост. Тя се успокои едва когато на връщане от потока мина покрай скалата, до която Мичкин продължаваше да стои на пост. Слънцето се беше издигнало високо и приличаше. За да се предпази от лъчите му, Мичкин бе сложил под каскета си шарена селска кърпа. Той ръфаше парче сух черен хляб, но от време на време челюстите му преставаха да се движат, а лицето му застиваше и се намръщваше с израз на тревога.

— Какво има? — рече Варвара. — Чуваш ли нещо?

— Някъде се води бой — отговори Мичкин.

Варвара се ослуша, но не чу нищо. Мичкин продължи да дъвче.

— Откъде иде? — попита тя.

— От езерата. — Мичкин натъпка в устата си грамаден залък. — Шишко води сражение.

— При езерата е невъзможно да има сражение… Фашистите не могат да стигнат до тях, без да минат оттук.

— Могат — отговори Мичкин. — По долината на Манастирската река.

— Този път е труден и опасен за тях.

— Пукотевицата иде оттам. — Мичкин глътна залъка си. — Ето, слушай!…

Варвара спря да диша и между бързите тревожни удари на сърцето си долови глухо тракане на картечница — познат, задушен от далечината шум, който наподобяваше равномерно въртене на шевна машина. Варвара направи усилие да скрие страха си.

— Това е лошо — каза тя. — Но Шишко ще ги отблъсне.

— Ако не го посипят с мини. — Мичкин запали една от цигарите, които му бе дала Варвара. — Тогава ще се появят в тила ни и трябва да се оттегляме нощем по сипеите…

Варвара си представи първо мините. От картечен и пушечен огън човек можеше да се запази лесно между скалите. Но мините, мините бяха ужасни!… Те падаха отвесно и от тях човек не можеше да се скрие никъде. А и оттеглянето нощем по стръмнините бе непосилно за ревматичните й крака и болно сърце. Мичкин я погледна съчувствено.

— Не се бой!… Лукан и майорът ще измислят нещо.

Далечната стрелба от картечниците долетя отново. Стреляха много картечници. Към глухото им тракане, наподобяващо въртене на шевна машина, се присъединяваше и друг, особен шум, който приличаше на пращене, сякаш порив на силен вятър разгаряше огън от смолисти борови клони.

— Автоматите!… — произнесе Варвара. — Чуваш ли ги?

Мичкин кимна с глава. Той бе чул и тъпите, масивни, едва доловими експлозии на мините, с които неприятелят биеше хората на Шишко. След малко той отново изпъна шията си, възбуден от друг, много по-тревожен шум. В долината лаеха кучета. Това бе гневен продължителен лай на овчарски кучета, предизвикан от минаването на много хора. Така лаеха кучетата, когато през планинските пасбища минаваше отрядът или военна колона.

 

 

Когато Динко влезе в пещерата, повикан от Лукан, майорът чу също този лай, но не се разтревожи. Планът за отбраната беше готов, а кризата в щаба отиваше към благоприятно и бързо разрешение. Преди две минути той бе разгледал с бинокъла си околността и дал заповед за бойна готовност. Наближаваше само авангардът на фашистите, който щеше да бъде отблъснат лесно. Предстоеше малко сражение за увличане на ядрото на колоната в планината. Стратегически положението се развиваше добре. Успокоен от всичко това, майорът почна да подостря грижливо малко червено моливче. Той слушаше изповедта на Динко разсеяно. Момчешка работа!… Някаква си история с братовчедка!… Майорът беше умен мъж и знаеше, че човешката личност представляваше единство от социални, психологични и биологични закономерности. Преобладаваха, разбира се, социалните, но това не изключваше известни кризи в младостта. Бойните и партийни качества на Динко превъзхождаха далеч недостатъците му и само педант като Лукан можеше да го разпитва така. Но майорът не съзна, че въпреки спокойствието си бе малко нетърпелив.

Той продължаваше да остри червеното моливче, слушайки далечния злобен лай на овчарските кучета. В съзнанието му изпъкна позната картина: потни и начумерени войници, пъплещи неохотно нагоре към седловината, зад тях офицер, който удря с дръжката на парабела си по главата на вързания ятак-предател.

Лукан разпитваше Динко подробно и отегчително.

— Значи, ти заповяда нападението, за да отмъстиш на братовчедката си, така ли? — заключи той най-сетне.

— Да — глухо призна Динко.

— А защо не каза това досега?

Динко не отговори.

— Излез и почакай пред пещерата.

Динко бавно излезе навън. На Павел се стори, че в равните зъби, в орловия нос, в скулите на лицето му имаше някаква далечна, едва доловима прилика с топлия, буен и горестен израз на жената, която беше разправила историята за смъртта на Стефан. Майорът флегматично остреше моливчето си. Слухът му долови пак злобния непрекъснат лай на овчарските кучета. Той очакваше с нетърпение да чуе тревожните изстрели на предните постове, които щяха да ускорят решението за Динко. Той продължаваше да бъде спокоен, но нетърпението му ставаше все по-голямо. Лицето на Блаже трепкаше нервно, сякаш се готвеше за нова словесна атака срещу Лукан. Само в очите на Лукан нямаше смут от личните чувства, които внушаваше великолепната фигура на Динко. Това бяха интелигентни, сурови, неумолими очи, в които светеше хладен пламък, които виждаха само върховната, крайната цел на борбата. У тях, както през мъченията в полицията, имаше пак нещо свръхчовешко. Това бяха очите на партията.

— Решавайте!… — каза Лукан.

— Няма време за изказвания — бързо произнесе майорът. — Предлагам да гласуваме направо.

— Добре. Гласувайте.

Майорът, Блаже и Павел вдигнаха почти едновременно ръцете си. Очите на тримата гледаха тревожно Лукан. Последният бе навел глава. Но след това неочаквано, без да види за какво гласуват другарите му, той също повдигна ръка.

— Значи, с пълно единодушие — произнесе равният му глас. — Но аз си запазвам правото да искам наказанието му повторно.

— Да — каза някой.

Върху лицето на Лукан трепна лека усмивка.

— Аз ще го запозная с решенията на щаба — каза майорът. — А ти иди да съобщиш на хората му, че го връщаш на командирския пост.