Димитър Димов
Тютюн (13)

XIII

Секретарят на господин генералния директор на „Никотиана“ чакаше със свито сърце звънеца, който щеше да го повика на доклад. Днес той се боеше особено много, понеже имаше неприятни телеграми от провинцията, които можеха да направят шефа заядливо взискателен. От пет минути той препрочиташе телеграмите нервно, като се стараеше да прецени коя от тях е най-малко неприятна, за да я постави отгоре. Най-после звънецът го повика.

Секретарят влезе като провинен ученик, извикан от класния си наставник за мъмрене, и потрепера леко, сякаш беше виновен за нещата, които ставаха в провинцията. Погледът му се втренчи в лицето на шефа и откри с облекчение, че то не беше особено зло. Дори напротив, както винаги в понеделник, то имаше свежия и доволен израз на човек, прекарал празника с любовницата си в Чамкория. Но телеграмите, телеграмите… С плахи крачки секретарят стигна до бюрото. Лицето на шефа прие изведнъж обикновения си студен израз, без който сякаш му беше невъзможно да разговаря с подчинените си.

— Има ли нещо? — небрежно попита господин генералният директор.

— Стачка!… — прегракнало измънка секретарят. — Работниците са предявили искания и заплашват със стачка.

— Стачка ли?…

Лицето на Борис стана бледно, после почервеня изведнъж и застина в гневната гримаса на човек, получил внезапно плесница. И това бе действително неприятна плесница, като се вземеше предвид, че тъкмо сега стачката можеше да причини досадни неприятности на „Никотиана“ и да разклати доверието на германците в нея още при първите й доставки.

— Къде? — с мрачен глас попита Борис, като се съвзе от удара.

— Навсекъде!… — отговори секретарят. — По всички клонове, във всички фирми… Изглежда, всеобща стачка.

— Какво искат?

— Много неща… Но главно, право на свободни синдикати, премахване на тонгата и повишаване на надниците.

Секретарят постави телеграмите върху бюрото, чакайки уплашено реакцията на шефа си. Борис ги прочете и захвърли настрана.

— Идиоти!… Те са обезумели!… — изхриптя той.

После запали цигара и остана с наведена глава, обмисляйки първите си действия. Жилите върху бледното му и красиво чело биеха силно. Стачката трябваше да се смаже незабавно, безмилостно. Но как я бяха допуснали?… Ех, че баби са клоновите директори!… И полицията също. Той внезапно повдигна глава. Секретарят го гледаше плахо, с бележник и молив в ръка, измъчен от мисълта дали щеше да стенографира правилно всичките му нареждания. Но Борис не даде още никакви нареждания, само каза:

— Свържете ме с „Джебел“!… После вземете председателя на Съюза на индустриалците и министър-председателя!…

Секретарят изтича при телефона в стаята си. По жиците забръмчаха разговори.

 

 

Собственикът на „Джебел“ беше председател на Дружеството на тютюнотърговците, но нищо не можеше да го изтръгне от съня след нощната оргия в кабаре „Империал“. Вместо него се обади главният му експерт.

— Каква е тази работа, бе Папазов?…

— Широко организирана акция, господин Морев… Всички сме изненадани.

— Изглежда, че полицията е спала!…

— Да, скандално!…

— Слушайте сега!… Аз се наемам да ги смажа бързо, ако ме подкрепите.

— Може ли да не ви подкрепим?… Какво искате?

— Само пълномощие да преговарям от името на всички търговци.

— Чакам шефа да се събуди. Ще му кажа, че е необходимо да свика събранието веднага.

— Сигурен ли сте в единодушието?… Има типове, които ще злорадствуват, ако манипулацията на „Никотиана“ закъснее.

— Да — отговори експертът. — Но това са чакали… Пигмеи!… Какъв е вашият план?

— Да изморя стачния комитет с чакане, докато спечелим истифчиите… После ще обявим локаут и никакви отстъпки!… Те са изгладнели през зимата и не могат да упорствуват дълго.

— Идеята ви е много добра, господин Морев.

Борис остави слушалката. Секретарят му трескаво почна да търси председателя на Съюза на индустриалците и сполучи да го открие чак в Габрово.

— Дайте Габрово, моля!… Много бърз разговор, моля!… Господин генералният директор на „Никотиана“ желае да говори с вас, моля!…

Облят в пот от напрежението си, секретарят натисна комутатора и свърза по телефона гласовете на могъщите хора. Единият обличаше цялата българска армия със сукното на фабриките си, другият изнасяше една трета от българския тютюн в Германия. Господин генералният директор на „Никотиана“ молеше с изискана вежливост. Господин председателят на Съюза на индустриалците се съгласяваше с далновидна любезност. Нима беше възможно да не се разберат? И те се разбраха. Господин председателят на индустриалците обеща да пусне окръжно до членовете на съюза да не приемат на работа стачкуващи тютюноработници.

Секретарят отново почна да върти диска на телефона. Сега той търсеше министър-председателя и пак се обливаше с пот. Но министър-председателят, уморен от държавните работи, бе отишъл някъде да почива, а може би и обратното: уморен от почивката, се беше заловил по изключение с държавна работа. Той беше всеизвестен ленивец на лакейска служба в двореца. Имаше подпухнало лице и сънливи, уморени от бридж, очи. Някой му беше внушил, че е незаменим държавник и това го караше да смайва страната и чуждите правителства с непрекъснати дипломатически актове, които приличаха на реверанси във всички посоки. Останалото той предоставяше на чиновниците си. Но сега той не можеше да се намери никъде и секретарят погледна безпомощно през отворената врата господин генералния директор на „Никотиана“.

— Търсете, търсете!… — каза Борис. — Трябва да намерим под дърво и камък този лентяй!…

Секретарят въртеше диска отчаяно, като ставаше все по-дързък към подчинените и домашните на министър-председателя. Той молеше, искаше, настояваше, заклинаше… И най-после той успя да изтръгне от домашните, че господин министър-председателят е отишъл в събота на гости във вилата на един от своите богати приятели и че още не се е върнал оттам. Секретарят погледна шефа си, съобщавайки отговора.

— Потърсете го там!… — спокойно заповяда господин генералният директор на „Никотиана“.

За него президентът на България си оставаше това, което беше за всички останали: един глупав и мързелив държавен чиновник, когото трябва да сриташ, ако спи. Но за разлика от всички останали господин генералният директор на „Никотиана“ можеше да го срита наистина. Президентът се обади с дрезгав, кисел и сънлив глас, който изведнъж стана любезен, щом разбра кой беше насреща. Господин генералният директор тук вече не молеше, а искаше. И той поиска настойчиво да се внушат много неща на министъра на вътрешните работи (с когото „Никотиана“ не беше в добри отношения), на мнозинството от Народното събрание, на директора на полицията, на главния инспектор на труда и на гарнизонните началници в големите тютюневи центрове.

— Да, да!… — отговаряше президентът. — Бъдете спокоен, драги Морев!… Това е политически въпрос, който може да ни изложи в чужбина… Да, да!… Ще ги смажем веднага!… Да, да!… Правителството стои пред вас… Да, да!…

И президентът каза още много пъти „да, да“. Той беше свикнал да отговаря на Двореца и на богатите си приятели винаги с „да, да“, поради което имаше доста влогове в швейцарските банки и мислеше да напусне вече политиката в знак на протест срещу германофилския курс. Така той щеше да симулира пред обществото нещо подобно на характер и нямаше да изглежда, като бившите президенти, на изхабен и захвърлен от Двореца парцал.

Господин генералният директор на „Никотиана“ остави слушалката и без да губи нито минута, почна да диктува на секретаря си писмо-циркуляр до клоновите директори на фирмата. Тук той стигна до върха на жестокото си умение да управлява, което щеше да постави гладните в пълна безизходност. Той заповядваше на директорите да откажат, след обявяването на стачката, каквито и да било преговори с избраните работнически делегати под предлог, че тия делегати представляват провокаторски елементи. След това те трябваше да искат избор на нови делегати от нови работнически събрания, в които „редът“ щеше да бъде „гарантиран“ от полицията и пълномощията за преговорите — възложени на истински безпартийни. Нареждаше се изрично „да не се бърза“ и да се „изчаква“ развитието на събитията, което значеше на прост език да се лъжат и разтакават работниците, докато изхарчат последните си спестени пари и гладът ги принуди да отстъпят. За „спокойното протичане“ на преговорите, т.е. за разтакаването, генералният директор съветваше да се прибягва до местните трудови инспектори, които щели да получат инструкции за „безпристрастното“ изглаждане на конфликта. Писмото завършваше с човеколюбива покана да се запазят „коректни“ отношения с работниците.

Но освен това писмо генералният директор продиктува до клоновете и второ, което носеше надпис „лично поверително“ и в което нещата се разглеждаха по-откровено. Директорите на складовете трябваше да издирят „патриотичните“ и „предани“ на фирмата работници и да ги „склонят чрез възнаграждение“ да влязат в стачните комитети. От само себе си се разбираше, че на работниците комунисти трябваше да бъде обявена „безпощадна война“ с „широкото съдействие“ на полицията. На работническите събрания за избор на нови делегати те трябваше да бъдат изобличени в „своята продажност“ от безпартийните и другите „по-умерени“ елементи. Ако тия елементи изкажеха желание да се върнат на работа при старите условия, трябваше да бъдат приемани веднага. Заповядваше се утрояване на числото на въоръжените пазачи и денонощно дежурство на чиновниците при телефона, за да бъде повикана полицията, а в случай на нужда и войската, ако настъпеха безредици и работниците започнеха да нападат складовете. Забраняваше се на директорите да разискват с избраните делегати каквито и да било условия за прекратяване на стачката. Условията щяха да бъдат съобщени на делегатите от генералния директор при обиколката му в провинцията. Така господин генералният директор си запазваше правото на по-силния да почне преговорите, когато намереше за добре, т.е. когато гладната, изтощена маса почнеше да се връща на работа при старите условия и работническите делегати престанеха да бъдат вече делегати.

От това писмо на генералния директор, както и от предишните му нареждания, лъхаше студенина, егоизъм и жестокост към хиляди беззащитни същества, които от сутрин до вечер работеха в складовете му срещу окаяни надници. Но той не виждаше, не съзнаваше това, пък и да го съзнаваше, нямаше да се трогне, защото дори слабата младежка чувствителност, която притежаваше по-рано, беше почнала да замръзва в годините на зрелостта, в триумфа на енергията и успехите му.

— Къде е Костов?… — внезапно попита той, когато свърши диктуването на писмата.

— Замина за Рилския манастир — отговори секретарят.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Казахте ли му за стачката?

— Да!… Той ме натовари да ви кажа, че напуска работата за един месец и не желае да бъде безпокоен. Извинявам се… Аз ви предавам точно думите му, по негова заповед.

— Значи, и той стачкува!…

Секретарят очакваше светкавица от студен гняв, но вместо това господин генералният директор се разсмя. Секретарят за пръв път виждаше шефа си да се смее, и то при случай, в който всеки друг нормален генерален директор би избухнал в справедлив гняв. Само дяволът можеше да разбере тия тузове!… Секретарят се усмихна на свой ред плахо, механично, от учтивост. Въпреки стачката, господин генералният директор беше в добро настроение. Може би това се дължеше на любовницата му. Секретарят я беше зърнал веднъж в колата му. Тя изглеждаше тъкмо обратното на онова, което можеше да се очаква за любовница на милионер: беше хубаво, но скромно момиче — без грим, без накити, без никакво желание да се показва с него. Секретарят я намираше безинтересна. Той харесваше само блестящите, ефектно облечени жени, на които се любуваше всяка седмица, посещавайки американски филми. Да, чудни хора бяха тия тузове!… Но той пак се разкая за своето учудване. Шефът го гледаше строго и студено. Един секретар не трябваше да се заразява така фамилиарно от смеха на господаря си.

— Пригответе бързо писмата!… — заповяда господин генералният директор. — Ще чакам да ги подпиша.

Той запали цигара и се загледа през отворения прозорец. Беше пролетен ден, към края на април. Небето синееше, а из въздуха се носеше миризма на люляк.

 

 

Господин генералният директор на „Никотиана“ получи пълномощия от всички тютюневи фирми и поведе борбата с добре обмислени ходове.

Понеже директорите на складовете в провинцията отказаха да преговарят с работниците, последните избраха делегация, която да поиска среща с господарите в София. Делегацията се състоеше от десетина мъже и две жени. Господин генералният директор отказа да се срещне с тях, като заяви, че те са „агенти на Коминтерна“, и съобщи на главния трудов инспектор желанието си да преговаря само с делегати, избрани в общи работнически събрания, а не от членове на складовите дружества. Той отказа, след като принуди делегатите да чакат четири дни в един евтин хотел и след като се скри доста умело от някои политически лица, които се опитаха да посредничат. От своя страна трудовият инспектор даде настойчиви уверения — които, за жалост, не се сбъднаха, че ще убеди господин генералния директор да се срещне с делегатите. Така се изгубиха напразно още три дни. А през това време директорите на складовете в провинцията изпълниха всички нареждания, които получиха от господарите си. Между работниците се появиха агитатори, които бяха пак за стачката, но искаха нови събрания и избори на нови стачни комитети и нови делегати, защото избраните първия път — казваха те — вземали чужди пари и за сметка на работническите нещастия искали да се отличат пред ония, които им плащали. Едновременно с това агитаторите уверяваха, че господарите не са толкова неотстъпчиви, колкото ги представяли някои и че са готови да се разберат с работниците, без да се стига до стачки, побоища и проливане на кръв. Трудовите инспектори красноречиво потвърждаваха това, като посочваха за пример Италия и Германия.

Дойдоха топлите дни на май и станаха нови събрания с разрешение на полицията, която предварително одобряваше ораторите и се показа строга, но доброжелателна. В тия събрания, след дълги спорове, бяха избрани едва по една трета от предишните състави на комитетите и нова делегация замина за София. Някои работници съзнаха ясно, че така се загубиха ценни дни от времето, през което тютюнът ферментираше и през което прекъсването на работата, особено от истифчиите, щеше да докара големи рискове за господарите и да ги направи следователно по-отстъпчиви.

Делегатите чакаха нови три дни, докато господин генералният директор на „Никотиана“ се завърна от почивката си в Чам Кория. А когато се завърна, работниците бяха изправени пред друга изненада.

Срещата стана в главната инспекция на труда. Шестимата делегати — между тях беше успял да се промъкне и Блаже — насядаха около масата малко смутени и същевременно поласкани от вежливостта на главния инспектор. Те бяха в чистички вехти дрехи, напоени с тютюневата миризма на складовете, но изчеткани и грижливо изгладени от жените им. Някои бяха сложили дори евтини вратовръзки, което в очите на трудовия инспектор се стори като белег, че спадат наистина към умерени среди. Господин генералният директор на „Никотиана“ показа пълномощното си от тютюневите фирми и почна да говори с леден и сух глас, който изненада неприятно социалдемократите и развали наивното въодушевление, с което бяха дошли на срещата.

Той почна най-напред с тонгата. Тонгата бе, според него, национален въпрос. Премахването на тонгата е немислимо. Без тонгата занапред няма да има ни купувачи, ни търговия, ни манипулация, ни производство на тютюн. Ето защо въпросът за тонгата не трябва въобще да се поставя.

Главният инспектор на труда драскаше с автоматичния молив върху бележника си платноходка и кимаше одобрително с глава. Той беше хубав младеж, завършил право в Германия. Имаше цъфтящо розово лице и черна, мека като коприна коса. Очертаваше се като областен шампион на тенис, но не по-малко и за търговски съветник в легация. Делегатите социалдемократи проследиха с опулени от изненада очи одобрителното кимане на главата му. Та нали местните инспектори на труда дадоха да се разбере, че въпросът за тонгата ще се реши благоприятно.

— А работниците, които ще останат без работа? — внезапно запита Блаже.

— За тях ще се погрижат държавните фактори — равнодушно отговори генералният директор. — Това не интересува фирмите.

— Какво е направила държавата досега? — възрази Блаже. В погледа му светнаха саркастични пламъчета, а гласът му прозвуча предизвикателно. Всички разбраха веднага, че той беше предварително уверен в жалкия изход на преговорите.

— Как какво?… — сърдито изръмжа главният инспектор на труда.

Младостта му будеше отначало у работниците доверие, но сега им стана ясно как се бе издигнал до високия пост. Въпреки изтънчената си, почти женствена външност, този младеж беше изпечен и закоравял подлец. Той изгледа многозначително дръзкия делегат и помоли господин генералния директор да продължи.

Господин генералният директор премина набързо върху другото искане на работниците — правото им да се организират свободно. Това искане също не интересуваше фирмите и той го отмина с презрителна забележка, че работниците не трябвало да усложняват въпроса с политически капризи. Но господин генералният директор се спря подробно върху желанието им да се увеличат надниците с двадесет на сто. В продължение на час и половина той описа изчерпателно как се беше развила кризата в тютюневите цени, какви героични усилия бяха положили фирмите, за да спасят производството, и колко тежко продължаваше още да бъде положението им. Заключението му беше пропито със студена горчивина и съжаление. Фирмите не могат да дадат никакво увеличение на надниците. В настоящия момент фирмите изнемогват. Да, фирмите и производството са пред прага на разорението, ако увеличат надниците. Той извади от чантата си куп книжа и доказа фактите с цифри.

Настъпи мълчание, в което отвън долетя военна музика. Делегатите гледаха втренчено елегантния костюм на директора, сякаш не можеха да проумеят как беше възможно да съществуват толкова хубаво облечени хора, докато хиляди жени и деца водят полугладно съществуване. Те си спомниха неволно за къщата му в най-тихата и сенчеста част на София, която струваше милиони, за американската му кола, за вилите му в Чамкория и Варна. Те си спомниха също тъй за къщите, вилите и колите на другите тютюневи господари и за грамадните заплати, които получаваха експертите и директорите им. Възможно ли беше да се твърди, че фирмите не могат да увеличат с двадесет на сто жалките надници? Дори неутралните, у които трудовият директор имаше пълно доверие, почувствуваха колко дръзка беше тази лъжа. Но господин генералният директор не се смути от явната й несъстоятелност и продължи с нахалството на по-силния.

— Вие искате увеличение на надниците с двадесет на сто — каза той, като втренчи хладните си очи в лицата на делегатите, сякаш желаеше да ги упрекне в тяхното безсърдечие. — Но питате ли се откъде фирмите могат да вземат тия двадесет на сто?… Ние понесохме най-големия товар на кризата, загубихме най-добрите купувачи в чужбина… Ние плащаме най-големите данъци, правим разходи за новите машини и тонгата, подобряваме хигиенните условия, осигуряваме ви в случай на болест и злополука…

Всичко това господин генералният директор подкрепваше с цифрови данни, които делегатите наистина трудно можеха да проверят.

— Вярно… — продължи той с добродушна снизходителност към съсловието, което представляваше. — Ние живеем по-добре от вас… Но затова пък вие нямате нашите грижи и безпокойства. Ако всеки от вас мисли как да нахрани в къщи две или три гърла, ние трябва да държим сметка как ще изплатим надниците на четиридесет хиляди тютюноработници и чиновници… Всъщност ние мислим повече за вашите жени и деца, отколкото вие, когато искате увеличаване на надниците и разорението на фирмите.

Генералният директор млъкна, търсейки в мисълта си други съкрушителни аргументи. Трудовият инспектор довърши с молива си платноходката и почна да рисува ракета за тенис. Ако работата свършеше с пет на сто и фирмите му дадеха обещаното възнаграждение, той щеше да летува във Варна като охолен човек. Мълчанието му показваше недвусмислено, че е съгласен по принцип с директора. След това той щеше да предложи, както бе уговорено, десет на сто, за да се стигне до съгласие между три и пет на сто, ако работниците се окажеха упорити и стачката заплашеше тютюните с разваляне. Но това щеше да стане чак на втората или третата среща. Двамата социалдемократи и безпартийните също мълчеха, чакайки директорът да се изкаже. Те не искаха да възразят остро, защото се боеха да не бъдат обвинени в комунизъм, и желаеха от сърце въпросът да се ликвидира с десет на сто. Само Блаже се осмели да вземе думата.

— Струва ми се, че има доста голяма разлика между вашите и нашите грижи — гневно забеляза той. — Не ги смесвайте и не мислете, че пред себе си имате глупаци!…

За миг генералният директор се смути.

— Какво?… — произнесе той. — Какво искате да кажете?

— Казвам просто, че не сме малоумни, за да ни говорите такива лъжи… — продължи Блаже с твърд глас. — Ако тютюневата търговия вървеше зле, капиталите й веднага щяха да се пласират в друг сектор. Фирмите работят за собствени печалби, а не за благото на работниците си. Ако мислеха за нас, децата ни нямаше да боледуват от туберкулоза и да правим стачки… Следователно това, което казахте преди малко, не е вярно.

— Значи, вие продължавате да провокирате!… — гневно извика генералният директор.

— Не провокирам — спокойно отговори Блаже. — Но вие твърдите, че мислите за нашите жени и деца, а това е чиста измислица и ни дразни.

Лицето на генералния директор почервеня от внезапна ярост, което му се случваше много рядко, и вените на слепите му очи се издуха.

— Слушайте!… — извика той още веднъж, като удари силно по масата. — Вие трябва да млъкнете!…

— Не виждам причина за това. Събрали сме се да преговаряме.

— Именно!… Вие саботирате преговорите.

— Просто отговарям на неверните ви твърдения.

— Млъкни бе!… — грубо извика трудовият инспектор.

Настъпи мълчание, в което всички съзнаха, че преговорите се провалиха. Блаже се обърна към инспектора и каза с усмивка:

— Господин инспекторе, благодаря за арбитража ви.

— Вие прекалявате с дързостта си!… — Гласът на генералния директор стана отново спокоен и сух. — Складовете принадлежат на фирмите и фирмите ще определят надниците в тях. Срещу това имате свободния избор да постъпвате на работа или не. Фирмите няма да дадат никакво увеличение. Ако това не ви харесва, напуснете складовете и не ме занимавайте с глупости!…

След това се обърна към инспектора и заяви небрежно:

— Считам срещата за приключена.

Отново настъпи мълчание. Господин генералният директор на „Никотиана“ почна да прибира книжата си в чантата. Делегатите мигаха безпомощно и неволно обърнаха погледите си към Блаже. Тогава последният произнесе високо:

— Господин инспекторе!… Утре всички тютюноработници в страната ще обявят стачка.

 

 

Симеон се събуди рано през този ден, измъчен от кошмарни сънища и напрегнат от мисълта за предстоящите събития. Той влизаше в градския стачен комитет на мястото на Шишко, когото полицията бе отстранила след анулирането на избора в първото работническо събрание. Стачката трябваше да се обяви тази сутрин, в осем и четвърт, след събирането на работниците в складовете. Той бе получил телеграма вчера следобед и до вечерта успя да инструктира всички отговорници на нелегалния професионален съюз.

Той остана няколко минути в леглото, загледан в малкото прозорче, през което руменееше зората на тревожния ден, и почувствува внезапно остра, пронизваща тъга. От другата страна на леглото долиташе равномерното дишане на жена му, а до нея, в коритцето, спеше детето. Симеон извърна глава към тях и като видя лицата им, нежни и замрежени в здрача на утрото, почувствува страх, който се превърна внезапно в горест и смут. Може би ги виждаше за последен път!… Може би днес щяха да го убият, арестуват, изтезават до смърт, да го изпратят по незнайни следствени пътища в София, откъдето нямаше да се върне никога!… Но днес бе първият ден на стачката и той трябваше да я поведе. Ако работниците искаха да покажат силата си, да нанесат удар, да смутят правителството и принудят фирмите към отстъпка, трябваше след обявяването на стачката да направят митинг, с риск на улични боеве и кръвопролитие. Той отдавна беше скъсал с колебанията и поел тежка отговорност. Но сега изведнъж, в последния момент, жената и детето го накараха да се смути. В съзнанието му изплува печалната участ, в която бяха изпаднали семействата на другари, загинали вече в борбата. Нима и той трябваше да се хвърли сляпо и безогледно като тях?… Ами тази жена и това дете!… Сърцето на Симеон се сви болезнено. Но той бе свикнал вече да преодолява тия пориви към спокоен живот. След арестуването на Шишко и заминаването на Блаже като делегат той беше единственият, който можеше да поведе стачката в града. Зад него стоеха гладът, мъките и доверието на две хиляди и петстотин работници.

Той дръпна решително завивката и стана тихо, за да не събуди жена си и детето си. Но дървеният одър изскърца и жената се събуди. Тя го погледна сънливо и усмихнато, но после изведнъж очите й се помрачиха от мисълта за тревожния ден. Тя знаеше за телеграмата.

— Колко е часът? — глухо попита тя.

— Пет — отговори Симеон. — В шест и половина трябва да излеза.

В гласа му имаше престорено безгрижие, което я накара да почувствува страх. Тя стана заедно с него и докато той се бръснеше, приготви закуската му. Закусваха оскъдно както всички работници, само с чай и хляб, а млякото, което купуваха, пазеха за детето. Но сега тя наля в чашата му вместо чай мляко, защото знаеше, че днес му предстоеха много тичане и тревоги.

— Какво?… — рече той, когато седнаха да закусят и я видя все тъй омърлушена. — Няма нищо страшно!… Да не си глътнеш езика, ако се вдигне малко врева!…

— Само кръв да няма — въздъхна тя тихо.

— Кръв ли?… — той се изсмя с престорена веселост. — Е, може да има някоя пукната глава, но това е дребна работа… Има ли за детето? — попита той, като сръбна от млякото.

— Ще купя друго — отговори тя.

Въпреки противенето й той отля половината от млякото в нейната чаша и продължи бодро:

— Аз съм от стачния комитет и нас не ни заплашва нищо… Просто ще даваме от някой ъгъл нареждания по хлапетата.

Но тя знаеше, че тъкмо защото бе в стачния комитет го заплашваше най-голяма опасност. Тя си спомни за жестоко потушени стачки в миналото, водачите на които бяха избити или изчезнали. Спомни си дни, в които избухваха работнически вълнения, от площада долитаха викове и писъци, а по улиците препускаха конни стражари и тъпчеха мъже и жени с окървавени глави. Спомни си тревогата, дългите мъчителни часове и горестния копнеж, с които в такива дни чакаше връщането на Симеон и питаше всеки минувач дали не го е виждал някъде. Всичко това можеше да се случи и днес. И затова сега, в ранните часове на този ден, тя изпитваше пак същия ужас от стачките и безредиците, пак същия копнеж към мъжа си, когото щеше да чака, свита от мъка и страх. Все по-черни ставаха мислите й и все по-пълно я обземаше мрачното предчувствие, че тази сутрин го виждаше за последен път. И тогава тя не можа да се удържи и заплака. Едрите, натежали от мъка сълзи почнаха да се търкалят по бузите й и капеха по тъканата покривка на масата. Тя плачеше безмълвно, тихо, със стиснати устни, така както плачат хора пред неизбежна участ. Тя плачеше за мъжа си, за детето си и за себе си, плачеше от мъка за недостижимия, спокоен живот, от гняв към омразната работническа съдба…

— Е, стига толкова!… — произнесе той строго, когато видя сълзите й. — Стига вече!… Да не ме затварят в зандан, та си заронила сълзи като бабичка… Ще обявим стачката и толкова… Отивам да се посмея на Спасуна.

И за да покаже безгрижието си, той почна да подражава как Спасуна кълнеше и се зъбеше на стражарите. При споменаването на Спасуна жената се разсмя нервно, през сълзи.

— Няма да излизаш напред!… — каза тя, като избърса очите си. — Мисли за детето!… Чуваш ли?

— Аз съм генерал сега — рече той. — Само ще командвам… Други ще тичат напред.

Но той си знаеше, че няма да бъде така, че трябваше да излезе напред, ако искаше другите да го последват, и че стражарските приклади и куршуми удряха винаги първите. И затова сега, макар да продължаваше да се смее, усети отново пронизваща болка за жена си и за детето си.

Те почнаха да говорят върху разни домашни дреболии, за детето и за някои познати, като с това искаха да разсеят лошите мисли, от които се измъчваха. После той извади парите си и без никакъв определен повод ги даде да стоят у нея. Това беше заплатата му от „Фумаро“ за последната седмица и няколкостотин лева от продажбата на една златна монета, която някога майка му беше получила като подарък от свекър си при сватбата. Той пазеше тази монета за черни дни, за в случай на безработица или тежка болест. И вчера той я беше продал, защото се боеше, че с него можеше да се случи нещо лошо и не искаше жена му и детето му да останат без пари поне през първите седмици.

Но всичко това накара жена му да заплаче отново, без хлипане, по същия безмълвен начин както преди малко, а той се престори, че не забелязва сълзите й и отиде в дворчето да й нацепи дърва. Когато часът стана шест и половина, той погледна и целуна спящото дете. И тогава внезапно сред мъката, която притискаше сърцето му, той усети сила и бодрост, които сякаш дойдоха от малкото личице на детето. Той съзна изведнъж, че каквото и да се случеше днес, комунизмът щеше рано или късно да покори света, че тази жена щеше да го обича винаги, а синът му щеше да израсте под грижите й като фиданката, която бяха посадили на двора при раждането му. След малко той се сбогува с жена си и тръгна към центъра на града. Кварталът на работниците беше все още тих и безлюден. А над печалните и схлупени къщици, над тесните дворчета, над нищетата и бедността грееше ярко майският ден.

 

 

И Спасуна се събуди рано през този ден. Докато децата й спяха, тя се залови по навик с домашната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде в склада: донесе с кобилица вода от чешмата на съседите, напръска и помете двора, а после изми лицето и краката си. Като свърши това, тя отиде на фурната за хляб, купи от ранобудния бакалин малко извара за децата, като ругаеше скъпотията и го обвиняваше в спекула, а на връщане се отби против волята си в кръчмата.

— Добро утро, проклетнико!… — рече тя на кръчмаря, който беше поставил столовете върху масите и метеше заведението си. — За добро няма да отвориш толкова рано… Дай ми една ракия!…

В гласа й прозвуча угризение, смесено с яд, сякаш кръчмарят беше виновен за слабостта й да пие. Тя искаше да сръбне съвсем малко, колкото да успокои нервите си, възбудени от предстоящия ден.

— От сливовата ли? — попита кръчмарят.

— От сливовата, господ да те убие!… — викна Спасуна. Тя се разгневи отново на себе си поради угризението, че сливовата струваше по-скъпо от гроздовата и въпреки това искаше от нея.

— Огън да изгори кръчмата ти и всички, които влизат в нея!… На децата ми ушите да ядеш!…

— Яж си ги ти!… — ухилено рече кръчмарят, като постави чашка с ракия пред нея.

— И една кутия Томасян трето — добави Спасуна.

— Ще ги платиш ли?

— Когато съм взимала на вересия, бре?

Спасуна хвърли на тезгяха една никелова монета от десет лева. Кръчмарят знаеше, че тя щеше да плати, но искаше да мине за великодушен и да я предразположи към приказки. Той прибра небрежно парите и постави пред нея цигарите.

— Днес пак нещо такова, а?… Шарите, гледам… Да не е стачка? — попита той доверително.

— Не е твоя работа, урсус проклет!… — грубо отвърна тя, като изпи ракията. — Живеница да те умори, ако питаш повече!…

— Какво, от мене ли криеш?… — горчиво произнесе кръчмарят, сякаш беше предан до смърт на работническата класа.

— Натиснете, натиснете ги тия изедници!…

Но Спасуна не се поддаде на провокацията. Тя запали цигара и смукна жадно острия дим.

— На!… Пийни от мене!… — дружелюбно произнесе кръчмарят, като й поднесе втора чашка.

Спасуна погледна мрачно белите засукани мустаци на кръчмаря и отказа да пие. „Шашкънин — помисли тя. — Чака алъш-вериш от стачката.“ Кръчмарят разбра веднага, че този ден щеше да стане нещо. Безредиците го плашеха, но стачките носеха печалба. След виковете и заканите обикновено настъпваше унилост, през която работниците задушаваха грижите си с ракия. Кръчмарят почувствува приятната възбуда на мирен гражданин, който се радва на благоразумието си, докато глупците се гонят и трепят с полицията.

— Кога ще ми дадеш голямото момче за измикяр? — попита той, искайки да изрази ново доброжелателство.

Спасуна му се струваше опасен тип, с който не бе зле да поддържа добри отношения.

— Синовете си измикяри не давам!… — надменно отсече работничката, като запали нова цигара.

— Какво ще ги правиш?

— Ще ги уча.

— Нека гладуват тогава.

— Може!… — Спасуна изпусна като мъж острия дим през носа и погледна презрително кръчмаря. — В складовете ще ги пратя да работят, но измикяри не ги давам.

— Измикярин… работник, все едно!… — небрежно забеляза кръчмарят.

— Не е все едно, господ да те убие!… — неочаквано избухна Спасуна. — Ако го дам измикярин, ще заприлича на тебе!… Ти си почнал с измикярство.

Кръчмарят я погледна изумен и скандализиран. Намекът за миналото му го накара да почервенее от гняв, но благоразумието пред избухливия нрав на Спасуна го посъветва да мълчи. От борбата на двете чувства се роди обикновената му мазна и примирителна усмивка.

— Това да видиш!… — рече той самодоволно. — А сега съм чорбаджия.

— Чорбаджия ли?… Ти?… — Спасуна направи къса пауза, а след това избухна внезапно с висок гърлен смях. — Пак си измикярин… Слугуваш на пияниците и старшията.

Тя обърса устните си с длан и като продължаваше да се смее, излезе навън.

— Кучка!… — изръмжа кръчмарят след нея. — Нито да я почерпиш, нито да я напсуваш.

Като се върна в къщи, Спасуна приготви попара и събуди децата. Двете момчета се нахвърлиха лакомо върху паницата. Попарата беше с извара и овчо масло — рядък разкош за деца, свикнали да закусват само с хляб и червен пипер. Спасуна ги гледаше замислено. Едното беше на десет години, а другото на дванадесет. И двете бяха одрали кожата на баща си: същият едър кокал, дълги лица и спокойни светли очи, които излъчваха някакво сияние. Същински бащичковци!… Но дългите им ръце и крака бяха тънички, а лицата — бледи. Всяка пролет очите им се зачервяваха от сухоежбината през зимата — Спасуна ходеше по къщите да пере и нямаше кой да им готви. Слабичко ги хранеше тя!… Да, слабично ги хранеше, защото парите не стигаха, защото трябваше да им купува дрешки, учебници и тетрадки, защото беше решила да ги изучи поне до трети клас — непосилна цел за самотница без мъж, за работничка в тютюнев склад… Ех, немотия!… Спасуна въздъхна дълбоко. Немотията я накара да си спомни за щастливите дни, когато бе жив мъжът й и двамата работеха в склада на „Източни тютюни“, а децата гледаше майка й.

Момчетата се наядоха и по заповед на Спасуна — всяка нейна дума се изпълняваше послушно — излязоха на двора и почнаха да преговарят уроците си. Спасуна остана сама в къщичката си. Тя изяде остатъка от попарата и запали нова цигара. В тишината на майското утро долетяха ударите на градския часовник. Спасуна ги преброи. Беше седем. Имаше време да изпуши цигарата си, да се отдаде на горестните спомени за мъжа си, когото изедниците отвлякоха. Те го отвлякоха през една топла есенна вечер преди седем години, когато той се бе върнал в къщи с кошница грозде. Спасуна още потреперваше от спомена за тази вечер. Агентите нахлуха изневиделица с извадени пистолети като бандити. Те изкъртиха пода, разпраха сламениците, претърсиха всичко, заплашваха, псуваха, блъскаха и накрая намериха циклостил и някакви позиви, които ги накараха да се ухилят зловещо. Спасуна още виждаше разкривените от плач лица на децата си, още чуваше последните думи на мъжа си: „Прощавай, жено!… С мене е свършено… Работи за децата и гледай да ги изучиш.“ След това го отведоха и той не се върна вече, не се чу нищо за него. Споменът за тая вечер изпълваше Спасуна с нестихваща омраза към господарите на днешния свят. Омразата й беше тъй силна, щото мисълта за предстоящия ден, за стачката, за митинга и тичането, през които щеше да кълне, да крещи и да вика колкото искаше, я изпълваше с мрачна радост.

Децата се приготвиха да отидат на училище.

— Мамо, довиждане!… — извикаха те, както им бе поръчала учителката.

— Елате, бре!… — внезапно произнесе Спасуна.

Децата дойдоха при нея с шарените си торбички през рамо. В пристъп на сурова нежност тя ги погали и целуна по бледите лица. А после, сякаш съжалявайки за постъпката си, която можеше да ги разглези, заповяда навъсено:

— Вървете!… И да си опичате ума, брей!… Утре пак ще отида при даскалицата да питам за вас.

Тя изпуши нервно още една цигара, грабна дебелия чепат бастун на мъжа си и тръгна към града.

 

 

И Стефан Морев се събуди рано през този ден. След самоубийството на Макс той продължаваше да живее у родителите си. Сега се боеше да не го арестуват, но вероятността за това беше нищожна. Той искаше да си осигури спокойствие, за да отчете грешките на стачния комитет. Че имаше грешки, в това почваше да се уверява дори Лукан. Но че тия грешки се дължеха не на сектантския курс, а само на недопущането на Стефан в стачния комитет — в това можеха да се съмняват само глупците. Така Стефан прояви порока на баща си: да мисли, че нищо в света не можеше да се свърши без него.

Той се събуди бодър и свеж, но когато седна пред хубавата закуска, приготвена от майка му, съзна тъжно противоречията в живота си.

Той беше комунист, но проявите му цъфтяха под сянката на покровителството, което му създаваше името на богатия всемогъщ брат. Той живееше в къщата на родителите си, но тази къща бе купена с парите, които Борис грабеше от работниците и селяните. Днес избухваше стачката, предстоеха безредици, арести, побоища, но той щеше да ги гледа само като зрител, от безопасно място. Хиляди тютюноработници в тоя час броеха последните си пари, пресмятаха колко дни могат да издържат без хляб в започващата борба, а той закусваше спокойно като бездеен и сит филистер. Десетки партийни отговорници в тоя час се хвърляха със сурово мъжество в мрачното и неизвестно бъдеще на стачните дни, през които можеха да бъдат арестувани, изтезавани, разстреляни, а той чакаше дребнаво да види грешките им…

Разстроен от мислите си, той излезе след закуската на терасата, от която се виждаха градината, улицата и част от площада пред читалището. Майското слънце се издигаше над зелените хълмове около града, в градината пееха славеи, а свежият въздух беше наситен с благоуханието на пролетта. Редингота, съблечен по жилетка, поливаше розите в градината. Майката се връщаше от пазар, а зад нея вървеше момичето с мрежата за покупки.

Стефан погледна часовника си. Наближаваше осем без четвърт. По улицата минаваше всекидневният поток от тютюноработници, които отиваха към складовете — върволици от мъже с мършави лица и вехти каскети, тълпи от жени с басмени рокли и налъми. „Тик-тирик, тик-тирик“ — тракаха налъмите по каменните плочи на тротоара. Червен карамфил или малка алена розичка разхубавяваше тук-таме някое младо и свежо лице. Имаше нещо особено в изгледа на работниците. Те бързаха възбудено, разговаряха тихо, нервно, откъслечно, съзнавайки значението на съдбоносния ден. Стефан ги гледаше и мислите му ставаха все по-горчиви. Никога той не се беше чувствувал толкова откъснат, толкова нищожен, дребен и жалък, колкото сега. „Тик-тирик, тик-тирик“ — продължаваха да тракат налъмите и сякаш се присмиваха на бездействието му. Той се беше превърнал в празен сноб, в безпринципен честолюбец, който скоро можеше да тръгне по стъпките на Борис. „Тик-тирик, тик-тирик“ — смееха се налъмите на работничките. Оставаше му само да кокетира с прогресивни идеи, да се превърне постепенно в човеколюбив маниак като главния експерт на „Никотиана“, който на млади години е бил социалист, а сега, при новината за стачката, избяга с лимузината си на спокойствие в Рилския манастир!… „Тик-тирик, тик-тирик“ — подигравателно чукаха налъмите.

Но всред горчивите мисли, които бушуваха в главата му, той съзна изведнъж, че потокът на работниците събуждаше отново в душата му някакъв пламък, който по-рано беше горещ, силен и подхранван от бедността през комсомолските дни в гимназията. Този пламък беше едновременно порив, надежда и себеотрицание, които се сливаха в гордо съзнание за човешко достойнство и нравствена мощ. Този пламък превръщаше идеята в страстно желана цел, даваше устрем за действие, превръщаше слабите юноши от гимназията в борци за новия свят. И нима той бе угаснал завинаги в душата на Стефан? Да, може би!… Или поне не гореше с предишната сила.

Стефан слезе от терасата и бавно, изпълнен с горчиви и хладни мисли, тръгна към склада на „Никотиана“.

 

 

И Лукан се събуди рано през този ден, но не от сън, а от безсъзнанието, в което го бяха повалили палачите в полицията. Той беше арестуван вечерта, в гостилничката при гарата. Какво беше сега, ден или нощ? Къде се намираше, в ареста или подземието? Какво го чакаше, живот или смърт?… Всичко му беше станало все едно, всичко, освен страха да не се помрачи съзнанието му, да не изтърве имената на другарите от нелегалния комитет. Той съзна, че лежеше още в циментовото подземие без прозорци, в което го бяха вкарали след отказа да говори. Подземието беше осветено с електрическа крушка. До масата при вратата намръщен фелдшер в униформа прибираше в металическа кутия спринцовката си. Зад него гледаше гузно уплашено младо стражарче с тъпо лице. Фелдшерът мушна кутията в джоба си и каза сърдито:

— Няма да идвам повече при такива случаи.

Агентът с подпухналото лице го погледна враждебно:

— Що?… Какво рече?

— Нищо — сухо отвърна фелдшерът.

Агентът се изкикоти:

— Докторе, внимавай!… Ще изгорят службицата и пенсийката ти.

— Нека изгорят!… — мрачно каза фелдшерът и тръгна към коридора, последван от стражарчето с изплашеното лице.

Инжекцията върна силите на Лукан. Той почна да вижда, да чува и да съзнава по-добре. Едновременно с това и болките в смазаните гърди, в счупената му ръка станаха по-жестоки, по-нетърпими. Но дори в този момент той отново почна да мисли за стачката. Макс, бедният Макс сякаш имаше право!… Ето, ставаше ясно, че не всички работници щяха да вземат участие в стачката… Твърдостта и волята, която комунистите проявяваха сега, можеше да се употреби в по-решителен момент за по-съществена цел… Лукан не довърши мисълта си. Адските пронизващи болки отново замъглиха съзнанието му. Остана да блещука само една мисъл, едно чувство, един импулс: да не издаде нищо, да изтрае докрай. Още малко и животът щеше да се прекрати. Още малко и палачът щеше да загуби властта си над него. Само съзнанието му да не се помрачи!… Не, нямаше да се помрачи. Лукан отново съзна, че оставаше господар на духа си.

Агентът с подпухналото лице се наведе над главата му, но видя само безформена маса от съсирена кръв, подути мускули и смазаните хрущяли на носа. А после, всред тази маса, загубила всяко подобие на лице, се отвориха и погледнаха със свръхчовешка сила две хладни, металносиви очи. Агентът усети страх. Това не бе обикновен, физически страх, а някакво друго, много по-дълбоко смущение, което притъпеното му от ракия съзнание не можеше да определи.

— Куче!… Ще говориш ли? — изхриптя той.

— Нищо не знам — отвърна Лукан.

— Кого чакаше в гостилницата?

— Никой.

Агентът отново почувствува тъмното и дълбоко смущение от тия металносиви очи. Стори му се, че през зениците им гледаха заплашително всички жертви, които беше измъчвал досега.

— Слушай бе, човек!… — каза той. — Ако не проговориш, няма да излезеш жив оттук… Ти имаш ли жена и деца?

— Имам — отговори Лукан.

— Говори заради тях!… Кои от работниците познаваш тук?

— Не познавам никого.

Агентът улови счупената му ръка и я разтърси жестоко. Лукан нададе глух, болезнен стон. С нервно кикотене агентът повтори хватката няколко пъти, после пак се наведе над жертвата си. Лукан не можеше да говори и отново отиваше към безсъзнание, но очите му сякаш казваха: „Звяр!… Аз съм по-силен от тебе.“

 

 

И Чакъра се събуди рано през този ден, но не бодър, а измъчен от кошмарните сънища, които беше сънувал през нощта. Някаква зелена отровна змия го преследваше непрекъснато през цялата нощ. Той се опитваше да настъпи главата й с ботуша си, но не успяваше. Змията избягваше някъде, а после отново връхлиташе върху него. Най-после Чакъра се събуди, облят в студена пот. Той не можа да си спомни дали змията го беше ухапала или не. И понеже сънищата имаха голяма предсказваща сила, на сутринта той отвори един малък, пожълтял съновник, останал от баща му. В съновника пишеше: „Змия ако сънуваш, зло от жена ще видиш.“ Чакъра го затвори мрачно. Така!… Сънят му съвпадаше напълно с нещата, които от една година само подозираше, а от вчера знаеше бяло на черно.

Намусен и зъл, Чакъра отиде при умивалника, насапуниса лицето си и почна да се бръсне. Снощи шпионите бяха донесли, че днес работниците щяха да обявят стачката, но това не го интересуваше никак. Черните мисли идеха от поведението на Ирина. Все по-ясни ставаха хорските намеци от една година насам, че дъщеря му е любовница на Рединготчето, което Чакъра продължаваше да презира. Въпреки способностите му и грамадното богатство, което натрупа, средният син на Редингота си оставаше за него мръсен тип, момче без чест и достойнство. Цялата околия пищеше от шкартото и грабителството на чиновниците му. Понякога Чакъра се мъчеше да открие каква е разликата между един обикновен разбойник и генералния директор на „Никотиана“, който така безнаказано обираше производителите, но не успяваше. В такива моменти Чакъра виждаше много събития под друга светлина. Ето двамата братя на Борис, макар и комунисти, си оставаха сякаш по-достойни за уважение. Малкият например имаше възможност да стане голям чиновник във фирмата и да заживее на широка нога, но ходеше одърпан и ругаеше навсякъде безчинствата на „Никотиана“. Той не изнудваше и не ограбваше никого, не беше скандализирал никакво момиче в града. Защо го наричаха нехранимайко, а брат му — пладнешки разбойник — провъзгласиха за почетен гражданин на града?… Но това бяха еретични, забъркващи мисли, които смущаваха стражарската чест на Чакъра. Той ги прекъсваше веднага.

Все тъй мрачен и сумтящ недоволно от изхабения бръснач, той продължаваше да стърже бузите си до посиняване. Сега вече той знаеше с положителност, че дъщеря му е любовница на Борис Морев. Разбира се, отначало никой не се осмеляваше да му каже направо това. Той го долавяше само по внезапните замълчавания, по особените погледи на хората, когато ставаше дума за Ирина. Той го усещаше по щедрите цени, на които „Никотиана“ купуваше максула му, по дълбоките до земята поклони, с които Баташки го поздравяваше на улицата. Имаше нещо непоносимо двусмислено в тия поклони и раболепната усмивка, която ги придружаваше. Най-после Чакъра разбираше това и по промяната в държането на самата Ирина. През ваканциите тя идваше в града само за два-три дни, беше разсеяна, отегчена и бързаше да се върне в София под предлог, че имаше усилена работа около стажа си. Нещо свенливо и миловидно беше изчезнало завинаги от израза на лицето й. Наистина, тя беше станала още по-красива, но гъсто начервените устни, острият и сигурен поглед, уплътненото контраалто на гласа й, заедно със свободните движения и цигарите, които пушеше, дразнеха Чакъра. Все пак той не беше още сигурен в подозренията си и отдаваше всичко на новия живот, който дъщеря му водеше в София. Но вчера — тоя ден беше черен за него — един от колегите му разкри цялата истина. Колегата беше от един набор с Чакъра и родом от градеца, но работеше в София и стоеше на пост пред японската легация. Той беше дошел да прекара малката си отпуска в къщи и след ракията с хубаво мезе, която пиха в една кръчма, попита Чакъра намръщено:

— Как е дъщеря ти?

— Довършва учението — неохотно отвърна старшията.

— Защо ти трябваше да я учиш!… Момиче е — почтеният и възрастен колега от София се намръщи още по-силно. — Аз дадох моята в стопанско училище да ми е мирна главата.

— Защо?… Да не си чул нещо за Ирина? — попита Чакъра, болезнено чувствителен на тая тема.

— Боли ме, но трябва да ти го кажа… — съчувствено рече стражарят от София. — Видях я няколко пъти в колата на Морев по шосето за Чамкория… А вече втори път идва в японската легация пак с Морев и двама германци. Не ми харесва това, Чакъре!… Не е хубаво младо момиче като нея да ходи нагоре-надолу с тия женени чапкъни…

Нещо притисна до задушване гърдите на Чакъра. Зави му се свят. От устата му се изтръгна хриплив звук, подобен на въздишка и безпомощно охкане, но смесен с ярост.

— Ти… видя ли това с очите си?… — глухо произнесе той.

— Че как?… Да не измислям?… — рече старшията от София, а след това почна да успокоява колегата си. — Слушай, брат!… Може пък да няма нищо лошо. Младите обичат да се веселят. И моята хубостница се въртеше с разни калпазани, но после я омъжих, народи деца и миряса.

Побеснял, но ням като камък, Чакъра се прибра в къщи, без да казва нищо на жена си. След обед не отиде на работа — за пръв път проявяваше такава небрежност — и прекара остатъка от деня в мрачно пиене на ракия, все така мълчалив, с помътнели очи. Привечер той се разбесня неочаквано, счупи няколко чаши и ругаейки безумно, удари плесница на жена си, която винаги беше настоявала Ирина да следва в гимназията и университета. Той беше напълно уверен, че всичко идваше от това. Виковете му събраха съседите, които с искрено съчувствие почнаха да го успокояват. Едни го съветваха да не мисли лошо за дъщеря си, а други, познавайки старите връзки между Ирина и Борис, изказаха предположение, че работата може да вземе добър край. В града знаеха, че жената на Борис страдаше от тежка болест и всеки ден я чакаха да умре. Но тия предположения оскърбиха още повече достойнството на старшията. Като изтрезня малко, той се успокои, а към девет часа вечерта го повика в участъка един от полицейските инспектори. Чакъра се изправи пред него с мътен поглед и стиснати устни.

— Е, бай Атанасе, остави момичето на мира!… — свойски каза инспекторът, осведомен за буйството на старшията в къщи.

Той беше тънък рус младеж, завършил право и полицейска школа, с модерни разбирания върху живота и умни, но странно подвижни и неприятни сини очи. Чакъра мълчеше. Той мислеше тъпо какво точно не му харесваше в тия очи. Това бяха остри, цинични, готови на всичко очи. В тях имаше нещо от бързата схватливост на Рединготчето и умението му да използва хората.

— Какво от това, че дъщеря ти се е разхождала с някого!… — продължи инспекторът с известна строгост. — Голямо чудо!… Я не ставай за смях пред хората!… На дъщеря ти всеки ще свали шапка, а ти я хокаш… Може ли така?

Чакъра продължаваше да мълчи. Никога и за нищо на света той нямаше да се съгласи, че на дъщеря му е позволено да прави автомобилни разходки с женени мъже.

— Сега друго!… — Гласът на инспектора стана напълно служебен. — Утре тютюноработниците ще обявят стачка… Има сведения, че комунистите готвят митинг, а ти си опитен в тия работи. Това исках да ти кажа… А сега иди да се наспиш и да помислиш какво ще правим утре.

Чакъра си тръгна към къщи, но оскърбената бащина чест продължаваше да се бунтува в душата му. На предупреждението за стачката той не обърна никакво внимание. Какво значение имаше стачката сега, когато собствената му черга гори, когато дъщеря му е станала изтървано момиче, развратница, парцал… Той се върна в къщи смазан от деня, легна и заспа. А кошмарният сън за змията, която не бе никой друг освен дъщеря му, го накара да се събуди още по-мрачен и съсипан сутринта.

Чакъра изкара с бръснача последната контра, изми се и почна да трие моравочервеното си лице със стипца. Той правеше това с отчаян и безпомощен гняв, като продължаваше да не мисли за стачката. Тя оставаше някъде по периферията на съзнанието му. Не го вълнуваше ни тревожното донесение до инспектора, че работниците готвят митинг, ни наблюдението, което беше направил от двадесет години насам, че стачките ставаха все по-големи и потушаването им все по-кръвопролитно. Сега цялото му същество беше погълнато от дивото и мрачно решение, което беше взел и което щеше да изпълни с всичката тирания на непреклонния си характер: да прекрати следването на дъщеря си, да я затвори в къщи като в манастир и да я омъжи за някой прост, но силен мъж, който умееше да се справя с разхайтени жени. Да, той щеше да направи това, без да му мигне окото. Много беше се размекнал напоследък той и много лесно оставяше жена си и дъщеря си да се качват на главата му.

Като взе това решение, Чакъра се успокои и закуси изобилно с мляко. След това облече тъмносиния си мундир със сребърни нашивки върху пагоните, удари с пръчицата си по юфтените ботуши, лъснати грижливо от жена му, и тръгна към участъка, все тъй намръщен и зъл, но изпълнен с достойнството на решението, което бе взел.

 

 

И Баташки се събуди рано през този ден. Той отиде в склада към шест часа и провери дали са изпълнени всичките му нареждания. В предпазните мерки за стачката Баташки вложи същото прекомерно усърдие, както при покупките и шкартирането. Във всичките отделения на склада се поставиха маркучи и пожарогасителни апарати. Желязната ограда към улицата беше омотана с бодлив тел, а откритото място към реката, през което работниците в случай на безредици можеха да нахълтат в двора, се превърна за една нощ в непревземаема пехотна позиция — тъй гъсти бяха железните колове и бодливият тел, които го заграждаха. Зад нея пазачите направиха малки окопчета, от които можеха да стрелят. В двора и градината електротехници насноваха жици със силни електрически крушки както при увеселение. Така саботьорите щяха да бъдат открити още преди да влязат в помещенията, ако през нощта успееха да прехвърлят оградата. Числото на македонските пазачи бе утроено. Баташки нае десетина четници от македонската революционна организация, на която всички тютюневи фирми плащаха редовно задължителен данък, а правителството и Дворецът търпяха отчасти от родолюбив, отчасти защото не можеха да се справят с нея. Това бяха дребни, сухи мъже — наемници по професия. В името на някакъв идеал, който изобщо не мислеха да постигат, те спокойно застрелваха всеки, който се опитваше да им противоречи, а на наивните гостилничари, които се осмеляваха да им поискат сметка, отговаряха небрежно и кратко: „Денеска е лош ден. Некем да платам.“ Баташки ги нае временно, след като уговори някои специални условия с шефа им — войводата Гурльо — тъй като присъствието на тия мъже в склада по всички линии бе доста опасно. Сега те се разхождаха важно с карабините си по двора, сучеха мустаци и правеха намеци пред Баташки да им се опече за довечера агне. Баташки обеща, но при условие да не пият.

Всеки от чиновниците на склада получи отговорности под страх на уволнение. При телефона непрекъснато дежуреха доверени хора, а един от пазачите бе натоварен да наблюдава електрическата и телефонната жица, които свързваха склада с градската мрежа. След като се увери, че всички нареждания на господин генералния директор бяха преизпълнени в двоен размер, Баташки застана до отворения прозорец на кабинета си и почна да наблюдава пристигането на работниците. Начумерени и зли му се струваха те сега. Мъжете хвърляха враждебни погледи към Баташки, а жените отговаряха късо и троснато на майсторите, които ги питаха защо се разтакават из двора, а не влизат в помещенията.

Баташки неволно пипна револвера в задния джоб на панталона си. Той си спомни една стачка преди петнадесет години, когато сам беше работник, но стана стачкоизменник и няколко жени от стачния пост щяха да го убият с железни бастуни. Свити и безпомощни поотделно, работниците се превръщаха в могъща сила, когато се събираха заедно.

 

 

Между това работниците почнаха да влизат най-сетне в склада и да заемат местата си в залите. Носачите донесоха разопаковани бали, електромоторите и вентилаторите запяха уморителната си песен, ситата на машините се затресоха с досадно и сухо тракане. Майсторите високо (и тая сутрин някак учтиво) подканяха към усърдие, но все още никой не се залавяше за работа сериозно. „Чистачките“ разсеяно и погрешно хвърляха тютюневите листя в сандъчетата и объркваха качествата им, работникът с количката ги събираше небрежно, а мъжът при машината, потънал в тревожни мисли, забравяше да ги разпредели равномерно по цялото сито и да отстрани погрешно попадналите качества. Неясно бръмчене от тихи, но напрегнати разговори изпълваше залите. Десетки, стотици лица слухтяха и очакваха възбудено сигнала за стачката.

И тогава, точно в осем и четвърт, в една от залите прозвуча гласът на партийния отговорник — бледна и слаба девойка със светли, пламтящи от мрачно сияние, очи. Тя се качи върху един сандък, а около нея веднага се нареди охраната от стачните постове.

— Другари!… — извика тя високо. — Чуйте новината, която снощи получихме от София!… Нашите искания са отхвърлени и преговорите с господарите пропадат… Делегатите, които изпратихме да преговарят, са арестувани… Трябва ли да понасяме още насилията, тонгата и ниските надници?… Трябва ли да изоставим нашите достойни другари?… Трябва ли да мълчиме и да се подчиняваме като добитък?… Не, другари!… И ние сме хора… И ние искаме да се храним, да се радваме и да живеем човешки… Понеже господарите отхвърлиха исканията ни, общият комитет, избран от делегатите на всички тютюневи центрове, реши да обявим стачка!… Стачка за право на свободни синдикати, другари!… Стачка за премахване на тонгата, която обрича на безработица една трета от нас!… Стачка за повишаване на надниците!… Стачка за амнистия на нашите другари!… Стачка за наказания на престъпниците, които издевателствуват над работническата класа и българския народ!…

Мълчанието, което беше настъпило, се удави изведнъж във взрив от яростни викове.

— Тишина, другари!… — продължи партийната отговорничка. — Искам да ви кажа още няколко думи!… Стачката почва от днес. В наш интерес е да запазим спокойствие, да не се поддаваме на никакви провокации. Ръководството е обмислило всичко и знае как да действува. Имайте доверие в него. А сега всички слезте на двора!… Оттам ще се отправим на митинг към площада, където ще дойдат и другарите от другите складове. Полицията ще се опита да ни спре, но не се плашете, не отстъпвайте пред нея, другари!… Ние трябва да покажем на господарите и правителството нашата сила… Да живее стачката, другари!… Да живее работническата класа!… Да живее Съветският съюз!… Всички на митинга, другари!…

Отново избухнаха пламенни викове, гневни крясъци, яростни закани. Работниците на „Никотиана“ бяха озлобени достатъчно от телените мрежи и македонските пазачи, които Баташки беше поставил в склада. Те скачаха от местата си, захвърляха необработените селски бали, събаряха касетките с вече сортирани листя, тъпчеха безжалостно жестокия тютюн. Техниците спираха машините. Електромоторите утихваха с басово виене. Ситата на тонгите прегракнало забавяха тракането си и млъкваха, сякаш уплашени от виковете.

Да, добре почна тази девойка — наглед толкова слабичка — и добре възпламени справедливия гняв на другарите си. Тя беше лишена от дара на огнено красноречие, ала в простите й, но точни и силни думи ехтеше протестът на тридесет хиляди угнетени същества, които работеха от сутрин до вечер за господарите на тютюна.

— Долу тонгата!… — викаха от всички страни.

— Не отстъпват ни стотинка!… — обсъждаха едни.

— Арестували делегатите!… Защо?… — възмущаваха се други.

— Изедници с изедници!… — ругаеха трети.

Но сред настъпилата бъркотия наскачаха агентите на фирмата, подкупените от „Никотиана“ бедняци.

— Другари!… — крещяха те. — Нека обмислим… Да се изкажем… Защо да стачкуваме?

Но яките мъже и жени, определени за стачни постове, ги смъкваха с юмруци от столовете.

А същото безредие настъпваше и в другите зали. Електромоторите и вентилаторите спираха един след друг. Врявата се засилваше. Грамадният четириетажен склад на „Никотиана“ приличаше на кошер с разсърдени пчели, които гневно изскачаха навън. На двора се беше събрала вече тълпа от няколкостотин души. Македонците разтвориха желязната двукрила врата към улицата и малко смутено подканяха работниците да напуснат двора. Дребни на ръст и слабосилни физически — понеже произхождаха от бедни, гладуващи планински селца и бяха само наемници на тъмната сила на тютюна — те се боеха от възбудената тълпа и се чувствуваха добре само с карабина в ръка зад сигурно прикритие. Но работниците отказаха да излязат. Те искаха да се съберат всички и да тръгнат заедно към площада. Някакво чувство за солидарност, развито и екзалтирано от партийните отговорници, ги свързваше в единна, мощна и заплашителна маса. Докато чакаха на двора, някои започнаха да пеят „Интернационала“ и това повиши внезапно настроението.

Баташки наблюдаваше тълпата, скрит зад пердето на отворения прозорец. Той беше блед, смутен, но все още господар на себе си. Стачката започваше бурно, със заплашителни признаци на готовност за упорита борба и кръвопролития. Той седна зад бюрото си и ослушан тревожно в пеенето на „Интернационала“ и шума, който идеше отдолу, влезе във връзка по телефона с другите фирми. От склада на „Братя Фернандес“ му отговориха лаконично, че работниците са неспокойни, и веднага затвориха телефона. Вероятно директорът беше улисан и даваше закъснели нареждания. Той беше небрежен и отпуснат франт, обичаше да свири на китара и събитията го изпреварваха винаги. От „Фумаро“ се оплакаха, че един от пазачите е ударен с тухла, а истифчи-башията — малтретиран. В склада на „Източни тютюни“ бе станало сбиване между анархисти и комунисти в полза на фирмата и директорът се чувствуваше много доволен. Лишена от добър пример на бойките елементи, една четвърт от работниците беше отказала да стачкува и манипулацията продължаваше. В „Бяло море“, напротив, където складовото дружество се считаше за крепост на социалдемократите и работниците минаваха за най-послушни, петима комунисти бяха вдигнали на крак целия склад. Директорът питаше уплашено какво да прави.

— Не зная!… — разсеяно отговори Баташки, доволен донякъде, че и по други места ставаха безредици. — Остави ги да излязат на улицата и затвори склада.

— А после?… — гласът на директора трепереше от паника.

— После нищо!… Ще му ударим по едно шишенце сливова.

И Баташки се разсмя, възгордян от това, че показваше духовитост и хладнокръвие в такъв напрегнат момент. Но той се боеше, при все че запазваше привидно спокойствие и сучеше самоуверено дългите си черни мустаци. Като всеки способен негодник, който мъчно се поддава на паника, но вижда ясно опасностите, той се боеше определено, физически, боеше се от всяко изпито лице, от всяка пожълтяла ръка, които в тоя момент можеха да се изпречат пред него. В съзнанието му още живееше споменът за настръхналите жени от стачния пост, които някога го бяха повалили с железни бастуни на земята. И затова след разговорите по телефона той пак не посмя да се покаже на прозореца, а продължи да назърта страхливо зад пердето.

Но в тоя момент Баташки се боеше и от друго. Работниците обявиха стачка, ала той не излезе да им говори, не направи нищо, за да убеди поне една част от тях да останат на работа. А в това отношение заповедта на Борис беше изрична и заплашваше с уволнение. Баташки сви разстроено юмруците си. Ами ако шефът поискаше сметка за малодушието му, ако счетоводителят направеше някакъв донос в централата? Напоследък счетоводителят се интересуваше подозрително от салоните за манипулация, усвояваше неусетно техническата работа. Дали не се готвеше да измести Баташки?… И това постоянно шушу-мушу с чорбаджиите, това подхилване заедно с тях по адрес на всичко, което вършеше Баташки!… Ех, че мръсник беше този счетоводител!… Баташки надзърна през прозореца и видя омразния си съперник, застанал спокойно на стълбите между двора и градината. Той беше с цигара в уста, по горна риза и бели панталони. Широко му беше около врата на тоя синковец, нали нямаше никакво вземане-даване с работниците!… Сега вероятно следеше какво ще направи Баташки и с подлия си ум може би съчиняваше вече доноса. Баташки се изпоти. Той си представи гнева на Борис и уволнението, което можеше да последва, ако последният научеше, че не беше направено всичко, за да се задържат работниците в склада. Той си представи горчиво загубата на богато платената служба и на безбройните възможности за странични доходи, свързани с нея. Беше непростимо да се рискува тая златна служба, далаверките при покупките в селата, тайничките комисиони около дребните партиди. И при това заради някаква мигновена уплаха!… Е, Баташки не беше страхливец!… Стори му се глупаво да се бои от някакви си мухльовци, които утре нямаше какво да ядат. Дяволите ще ги вземат тия работници!… Той изпи бързо две чашки мастика, която държеше в шкафчето на бюрото си, и слезе смело по стълбите.

Щом се показа на двора, обзе го предишният страх и желание да побегне веднага назад. От всички страни го посрещнаха с грозно и продължително „У-у-у!…“ Той не съзна, че сега работниците бяха десет пъти по-озлобени срещу него заради македонските пазачи и телените мрежи, които беше поставил в склада.

— Ей, мекере!… — извика някой.

— Баташки, не те ли е срам?… — горчиво и строго му се скара друг. — Ние се борим за хляб, а ти насочваш срещу гърдите ни карабини!…

— Момчета!… — опита се да почне Баташки.

Но думите му се преплетоха. Виковете продължаваха и от всички страни го гледаха враждебни, мършави лица на мъже и жени, които до вчера беше ругал, заплашвал и унижавал. На десетина крачки от себе си той забеляза едрата фигура на Спасуна, облечена в избеляло елече и шарена фуста. Тя беше навела глава и здравите й мускулести ръце стискаха заплашително бастуна. Приличаше на лъвица, която се готви за нападение. Баташки отправи към нея невинен и мазен, дори някак огорчен поглед, сякаш искаше да подчертае трагичната безсмислица на социалните конфликти, които развалят личните отношения. Той изобщо не беше се карал с нея. Но лицето на Спасуна отвърна с обезпокоителна, каменна неподвижност. Такъв вид имаше тя винаги, преди да извърши някоя лудория. Все пак Баташки се поокопити малко и почна да говори. Той заекваше страхливо, а думите му, мазни и глупави, предизвикаха смях между работниците.

— Аз виждам хала ви!… — уверяваше той, насърчен донякъде от това, че работниците отвръщаха на думите му само със смях и подигравки, но без гневни апострофи. — Ама чакайте малко, бе джанъм!… Помислете си!… Стачка ли е, не ми го хвали… Чунким голяма файда… Зян за нас, гладория за вас… — Гласът на Баташки ставаше все по-самоуверен. — Нека всеки от вас си реши сам!… Който иска, нека си стачкува, пък който не иска, оставете го да се върне…

— Трай, куче!… — внезапно изрева Спасуна.

Гласът й процепи целия двор. Тя повдигна отсечено бастуна си и направи няколко крачки напред, сякаш щеше да връхлети върху Баташки. Като видя това, последният се обърна веднага и хукна панически нагоре по стълбите. Спасуна и работниците почнаха да се превиват от смях.

Докато ставаше всичко това, проявиха се и слабостите в подготовката на стачката. Тълпата все още гъмжеше безредно и губеше ценно време, а ръководството се маеше някъде. Започнаха изклинчванията. Страхливите и подкупените офейкваха един след друг, като даваха всевъзможни извинения за необходимостта да се отделят за малко. Един се кълнеше, че жена му щяла да ражда. Друг казваше, че забравил да купи на децата си хляб. Трети уверяваше войнствено, че щял да дойде на площада, но искал да вземе от къщи бастуна си. Ставаха дребни спречквания, разнасяха се дюдюкания и подигравки. В лицата на всички тия шмекери и страхливци прозираха утрешните стачкоизменници. В това време се появи Симеон, който обикаляше складовете, придружен от няколко души на легалния стачен комитет. От входа на двора, без да влиза вътре, той покани работниците към твърдост, дисциплина и спокойствие в започващата борба.

— Ние ще успеем — каза той, — ако покажем, че не се боим и ако всеки от нас изпълни дълга си към работническата класа!…

После той даде някакви нареждания на партийната отговорничка, погледна часовника и тръгна към другите складове. Работниците тръгнаха към площада в гъста маса.

 

 

Те вървяха мълчаливо, с безредни, но твърди стъпки. Неколцина шегобийци се опитаха да повишат настроението, но смехът им остана без отговор. Неизвестността потискаше всички. Дори най-самоуверените очакваха тревожно появата на полицията. Тя щеше да изникне ей сега, след две-три улици и тогава щеше да стане нещо съдбовно, от което зависеше ходът на стачката. Някои събираха камъни. Други намериха пред една затворена бакалница празен сандък, разковаха го и взеха дъските със себе си. Мъжете излязоха напред, а жените и момичетата останаха да вървят след тях. Спасуна предложи да стане обратното, като твърдеше, че полицията ще се реши по-трудно да бие жените и децата. Но мъжете не допуснаха това. Все пак те я приеха да върви между тях, в челната група. Тя каза няколко смехории, с които развесели работниците около себе си. Но след това пак настъпи мълчание. Стотици очи се взираха втренчено и очакваха появата на сините униформи.

Зад ъгъла на съседната улица се чу глух тропот от много стъпки. Мълчанието стана пълно. Лицата на работниците се изопнаха, ръцете им стиснаха конвулсивно бастуните, тоягите, камъните. Но после всички отдъхнаха. Зад ъгъла се показа тълпа от други стачници. Бяха работниците от складовете на „Братя Фернандес“ и „Бяло море“, заедно с малката група от „Източни тютюни“, която все пак се беше решила да стачкува. Лавината на гладните се уголеми. Сега тълпата възлизаше на не по-малко от осемстотин души. А в същото време всички съзнаха, че към площада отиваха други маси от други стачкуващи складове. Работниците съзнаха ясно силата си и настроението се повиши отново. Но тъкмо тогава се появиха двама пеши стражари, които щом видяха тълпата, обърнаха гръб и се върнаха тичешком назад. Бягството им развесели малко стачниците и предизвика прибързани, шеговити коментарии. Почти веднага след тях се показа цяло полицейско отделение, разгънато в гъста верига. Стачниците разбраха: инспекторът пазеше конния ескадрон за площада или може би този ескадрон беше зает вече да разгонва стачниците, които прииждаха от складовете в западната част на града. Пред стражарите вървеше тънък старшия с руси мустачки и палка в ръка.

— Назад!… — извика старшията. — Пръскайте се!…

Срещу него се спусна Спасуна, но другарите й успяха благоразумно да я задържат.

— Що бре, катил?… — изрева тя.

— Назад!… Назад!… — все по-истерично и неуверено викаше старшията, смутен от постъпката на Спасуна и грамадното числено превъзходство на стачниците.

Хората му не бяха повече от тридесет души. В настъпилата тишина, в която се чуваше само тропот от обувки, налъми и ботуши, гласът му отекваше някак безпомощно.

— Ще се справим, другари!… — бодро каза някой. — Малко са!…

— Смело напред!… — извика друг.

Разстоянието между полицаите и стачниците ставаше все по-малко.

— Назад!… Ще дам заповед за стрелба!… — продължаваше да крещи старшията.

Той измъкна внезапно пистолета от кобура си. Същото направиха и другарите му. Челната група на стачниците трепна, но продължи да върви напред все тъй непоколебимо. Първата уплаха при вида на полицията беше отстъпила място на предишната мрачна решителност. Сега всички съзнаха, че тридесетина стражари не представляваха нищо пред тълпа от седем или осемстотин души. Дори най-несмелите виждаха, че старшията ще се реши мъчно на кръвопролитие. Впрочем това личеше от паниката в гласа му.

— Зелен е — каза някой.

— Гащите му треперят!…

— Ще ги удавим с плюнката си.

Но докато стачниците се подиграваха така, старшията, а след него и другите полицаи, дадоха внезапно няколко изстрели. Тълпата се спря и като вълна, която се беше ударила в стена, ливна назад. Настъпи суматоха. Чуха се писъци.

— Бягайте!… — панически извика някой. — Стрелят на месо!…

Но това бяха изстрели във въздуха, които изплашиха само жените. Разчитайки на уплахата, стражарите се втурнаха напред и почнаха да бият с палките си. Но Спасуна и ветераните от минали стачки, които бяха в челната група, отговориха на палките с бастуни. Старшията изигра картата си и всички разбраха, че беше новак. Като влязоха в допир с първите редици на тълпата, стражарите не посмяха да напреднат, тъй като можеха да бъдат заградени от нея и тогава положението им щеше да стане плачевно. Един от тях гръмна още веднъж с пистолета си, но стачниците разбиха главата му с камъни. Като съзнаха тактическата грешка на началника си, останалите полицаи хукнаха бързо назад. Първата схватка завърши в полза на стачниците. Старшията съзна унизено това. Лицето му лъщеше от пот. Той беше едновременно уплашен и разгневен. Като се окопити малко, той събра хората си и ги поведе отново напред. Стражарите го последваха неохотно.

— Не се бойте от дознания!… — насърчи ги той мрачно. — Това са предатели… разрушителни елементи… Имаме черно на бяло да ги спрем!…

В същото време той даде изстрел и рани един от стачниците в крака. Удареният изохка глухо, улови коляното си и се строполи в праха. Двама души го изнесоха веднага на тротоара. Това разколеба задните редици, но челната група на ветераните изсипа отново градушка от едри камъни върху полицаите, които не смееха вече да излязат много напред и почнат ръкопашен бой. Старшията им каза да не се боят от дознания, но не беше дал заповед да се стреля на месо. Искаше да прехвърли върху тях отговорността тоя синковец!… А после, ако имаше убити и станеше обществен скандал, тяхната службица щеше да изгори. Съзнавайки това, те отстъпваха заднешком пред тълпата, която напредваше към площада все повече и повече. Положението ставаше критично. Разстроен, потен и блед, старшията обръщаше постоянно назад изкривеното си от смущение лице. Къде се бавеше ескадронът?… Защо не идваше ескадронът, който само за една минута можеше да пръсне без никакво кръвопролитие тази ужасна тълпа?… Но той не знаеше, че в този момент полицейският ескадрон тъпчеше и разпръскваше с бичовете си други работнически тълпи. Старшията се обърка съвсем и почна да разсъждава като подчинените си. Тоя страхливец, инспекторът, искаше да прехвърли отговорността върху него!… Лесно е да се пъчиш с късичката си шпага и да даваш неясни нареждания. Старшията почувствува гняв. Той съзна, че сега кариерата и службата му висяха на косъм. Ако не спреше и оставеше работниците да стигнат до площада, там те можеха да се съединят с други стачници и да станат още по-страшни неща. А после началството щеше да търси отговорности и да обвини старшията в негодност, малодушие и липса на такт. Да, в малодушие, ако не стреля, и в липса на такт, ако стреля!… Иди ги разбирай тия какавани!… Само се хилят, зяпат жените и пият вечер ракия с директорите на складовете!… Старшията беше природно интелигентен мъж и вечер учеше като частен ученик за гимназиална матура. Понякога, късно през нощта, когато угасваше лампата, пред въображението му изникваше примамливо Висшата полицейска школа, а зад нея — къса шпага и сребърни пагони на инспектор. Да, той се надяваше, че тия пагони щяха да го измъкнат завинаги от низините и грубостта на живота!… Да, трябваше да се стреля на месо, дявол да го вземе… И старшията пое дъх да даде командата. А работниците усетиха сякаш това по израза на лицето му и несъзнателно забавиха крачките си.

Но тъкмо тогава старшията забеляза ново усложнение. Неизвестно откъде, в челната група на стачниците беше изникнало малкото Рединготче. То разбута другарите си, излезе напред и вдъхна смелост на разколебаните стачници.

— Стражари!… — извика Стефан колкото му глас държи.

— Смеете ли да стреляте?… Мислете за отговорностите!…

— Вие мислете, господин Морев!… — отговори старшията, но толкова тихо и неуверено, че работниците не го чуха, а на стражарите се стори жалък.

Той нарече неволно Рединготчето „господин Морев“ от уважение към могъщия му брат. Той съзна мигновено, че дори инспекторът, дори самият директор на полицията не биха дали никога заповед да се стреля по тълпа, в която се мотаеше братът на големия тютюнев господар. А цялата парадоксалност на положението — това, че единият от братята беше милионер, а другият комунист — той отдаде на някакво особено съглашение между двамата, което не му влизаше в работата. Той беше свикнал само да се приспособява към скритите подбуди на силните. Появата на Стефан му показа един възможен изход от положението: той трябваше просто да остави стачниците да стигнат до площада и нищо повече. Вместо команда за стрелба старшията заповяда на подчинените си да приберат оръжието. Стражарите изпълниха командата с облекчение, а работниците почувствуваха, че появата на Стефан ги спаси от кръвопролитие.

— С нас е!… — казаха някои. — А ние не вярвахме.

— Ще видим после — скептично забелязаха други.

— Какво искаш?… Ето го на опасно място.

— Хм!… Опасно, но не и за него… Смее ли полицията да стреля върху брата на Морев?

Ала всички съзнаха, че поне сега малкото Рединготче им беше необходимо. Това убеждение се засили, когато Стефан почна да им говори, че трябва да останат твърди докрай.

— Какво?… Боите ли се?… — викаше той. — Е, ще паднат няколко души от нас, но без това не може.

— Нека паднат!… — отговаряха работниците. — Стига да успеем.

— Всичко зависи само от нас.

— Как само от нас?

— Ей така!… — Стефан вдигна свития си юмрук във въздуха. — Ако им покажем зъбите си на площада… ако видят, че не се шегуваме и че някоя нощ складовете им могат да пламнат…

— Добре де, а после?… — попита един със скрито съмнение, че Рединготчето беше провокатор.

— После пак всичко зависи само от нас!… Ако сте избрали за постове истински мъже, а не баби, и ако тия мъже се справят с подкупените истифчии… След десет дни тютюнът ще почне да мухлясва дори ако самите господари дойдат да правят алабура на денковете си.

— Вярно!… Там ги боли.

— Там зер!… Тогава ще дадат и тридесет наето повишение, но трябват здрави юмруци и малко кръв.

— Слушай!… — каза един денкчия от склада на „Никотиана“. — Ние сме прости хора и не можем да разберем някои неща… Брат ти е богаташ, а ти вземаш нашата страна. Каква е тази работа?

— Аз нямам нищо общо с брат си!… — гневно извика Стефан.

— А кой те поддържа сега?

— Никой!… Поддържам се сам.

— Разправяй това на шапката ми!… — подигравателно рече денкчията. — Всяка сутрин майка ти ти изпраща по слугинята да закусваш мляко и баници в склада… Нали виждам?…

Неколцина смушкаха денкчията да мълчи.

— Трай сега!… — скараха му се те. — Чест му прави, щом е така и пак е с нас.

Наистина нещо им подсказваше смътно, че все пак Стефан разделяше сега опасността наравно с тях и следователно не можеше да бъде лицемер. И в Максим нямаха доверие те, а после видяха, че този евреин загина като мъж. Но денкчията настояваше възмутено и упорито:

— Сутрин яде баница!… Знаеме ги ние тези.

Ала думите му не можаха да създадат настроение срещу Рединготчето. Напротив, Стефан разпалваше някакво мрачно въодушевление, увличаше и завладяваше всички. Той повтаряше същите неща, които говореха другите агитатори, но ги казваше по-силно, по-красноречиво и по-убедително. Някои ръкопляскаха, други викаха одобрително и разбърканият ход на тълпата към площада ставаше все по-стремителен. Сега старшията правеше само формални усилия да задържи работниците и да изпълни полицейските си обязаности. Съпротивата на стражарите да спрат множеството се превърна в комично боричкане със стачниците. Някои от работниците ги взеха на подбив:

— Ей, кутрета!… Стига сте се преплитали в краката ни.

— Ще изпрашите чизмите си, бе!…

Други се опитваха да ги деморализират с горчиви упреци:

— Срамота, момчета!… За парче хляб и хиляда лева на месец да стреляте срещу братята си!…

— Заповед!… — тъпо се оправдаваха стражарчетата.

— А бе каква ти заповед!… — изсмя се някой. — Ако ти заповядат да легнеш под колелата на влака, ще го направиш ли?

— Глупави сте, момчета!… — добави друг. — И вие рискувате живота си!… И вие оставяте сираци, за да пазите имането на думбазите!…

Цялото полицейско отделение се тътреше безпомощно, тикано от работниците.

Старшията съзна унизено, че ако инспекторът видеше хората му в това окаяно положение, веднага щеше да подаде доклад за уволнението му. Но и самият старшия не се държеше по-достойно от подчинените си.

— Господин Морев, разберете, не може така!… — жалко и умолително настояваше той, все под хипнозата на внушението си, че между двамата братя имаше съглашение.

И понеже съзнаваше, че не вършеше нищо, мъчеше се поне да подчертае услугата си.

— Разберете, господин Морев!… Не стрелям единствено заради вас!… — раболепно повтаряше той. — Брат ви е добър българин, почтен човек… Ще ме уволнят… Рискувам службата си.

Стефан и работниците се смееха. Най-сетне множеството стигна до площада, скъса тънкия кордон от полицаи, които го охраняваха, и подобно на буйна река се разля в него.

 

 

Като видяха, че на площада нямаше конна полиция, която можеше да ги разгони, стачниците се успокоиха и събраха мирно пред читалището. Балконите и прозорците на околните къщи бяха почернели от безделници, които горяха от любопитство, смесено с приятно чувство на лична безопасност. Площадът им се струваше като арена за гладиатори, на която стачниците и полицията щяха да дадат рядко, възбудително, изтръгващо от провинциалната скука, зрелище. И на нито едно от тия мирни нищожества не дойде на ум, че зрелището беше предвестник на бурни времена, които щяха да развалят първо тяхното спокойствие. По прозорците на читалищното кафене се натрупаха пенсионерите — стратези в политиката, безработните интелигенти — шампиони на табла, моникс и билярд, и няколко по-ранобудни младежи от градския хайлайф, които сутрин опитваха щастието си на ротативните машинки, а вечер — в любовта. Дори аптекарят, близък идеен приятел на Редингота и теоретик на новите патриоти в града и общопризнат виртуоз на карамболите, се отказа от евтината слава да бие на билярд един свой колега от София, чиновник в Народното здраве, който бе дошел да лекува ревматизма си в баните. Двамата оставиха щеките пред по-интересното зрелище, което им обещаваше площадът. Те се изправиха зад една група до прозореца и взеха участие в общия разговор. След гаданията за бъдещите ходове на Хитлер най-злободневната тема за разговор между безработните и пенсионерите беше червената опасност. Не че тази опасност им се струваше близка и действителна, нито пък имаше какво да загубят, ако станеше неминуема, но тя беше просто тема за разговор, давана от вестниците.

Когато видяха, че стачниците се събраха около читалището, посетителите на кафенето усетиха известно безпокойство. Ако станеха безредици, стачниците можеха да нахлуят в кафенето, а това щеше да смути идилията на моникса, таблата и безкрайните трескаво-сладостни разговори за възможностите на Хитлер. Тия хорица всъщност не обичаха бурните събития, а само разговорите за тях.

— Ще излезе голяма каша!… Ще видите!… — каза един пенсиониран учител по математика, като бършеше грижливо пенснето си с ъгъла на носната кърпичка, за да види кашата по-добре.

— Ами!… — небрежно отговори аптекарят. — Ей сега ще ги пръснат.

— Не се пръска лесно такава тълпа — забеляза учителят.

Той беше дребно акуратно старче с плешива глава и бели мустаци. Четиридесет години наред той беше свикнал да движи мисълта си по студените силогизми на математиката и това му пречеше да вярва във великото бъдеще, което Хитлер подготвяше на българите.

— Полицията си знае работата!… — троснато произнесе аптекарят. — Пък има и войска.

— А бе не ми го хвали, ако стигне до войска.

Аптекарят погледна бързо към вратата зад тезгяха, през която в случай на нужда можеше да избяга, и незабавно използва случая да уязви днешния строй.

— Какво искате, господин Дешев?… Демокрация?… Ето ви демокрация!… Стачки, безредици, класова омраза… всичко друго, но не и творчески труд!… — Той пое с два пръста локума, който келнерът му донесе, и мляскайки, продължи: — Да, всичко друго, но не и творчески труд!… Само германците ще оправят Европа.

Той имаше пълно, избръснато, гладко като порцелан лице и беше облечен със старомодната елегантност на петдесетгодишен ерген. Той изгаряше от желание да вземе главното представителство на Байер Майстер Луциус, да продаде аптеката си и след това да се пресели в София, където си беше купил апартамент. Като изяде локума си, той продължи апологията на творческия труд.

 

 

Докато зяпачите по балконите и коментаторите в кафенето очакваха развръзката на площада, по телефонните жици на града се водеха драматични служебни разговори. В околийското управление пристигаха тревожни съобщения от всички тютюневи складове. Работниците прекъсваха манипулацията без особени прояви, пазейки нервите си за по-сетнешните изпитания в борбата. Само тук-таме изникваха дребни спречквания, главно с истифчиите, на които фирмите бяха повишили надниците и които не желаеха да стачкуват. Но всичко това се надуваше от директорите на складовете, които, по нареждане от централите, преувеличаваха инцидентите с цел да подбудят полицията към по-енергични действия. Директорът на „Джебел“, в чийто склад работниците набиха македонските пазачи и измъкнаха насила истифчиите, питаше възмутено околийския началник дали тукашната полиция възнамеряваше да защити частната собственост, или трябваше да се иска помощ от София. Околийският началник изля гнева си върху инспектора, а инспекторът върху старшиите. Той изпрати веднага конния ескадрон към склада на „Джебел“. Ескадронът пръсна около двеста работници, които след разправията с истифчиите бяха изморени и донякъде с понижен дух. Но разпръскването им задържа ескадрона и даде възможност на работниците от „Никотиана“, „Източни тютюни“ и „Бяло море“ да стигнат лесно до площада. Същото успяха да направят и стачниците от някои други складове.

Когато работниците се събраха на площада, околийският началник нарече по телефона инспектора „некадърник“. Началникът беше дребен, плешив запасен офицер, който трепереше за службата си по три линии: македонска, политическа и административна. Тъкмо преди малко му бяха съобщили по телефона от София, че управителният съвет на тютюнотърговците се е оплакал в министерството от бездействието на полицията в града. Сега той гледаше през отворения прозорец на кабинета си как тълпата на площада се увеличаваше неспирно и това го караше да изпада ту в пристъп на яростни и безсмислени команди, ту в бездействието на пълна уплаха. Той видя как стачниците издигнаха плакати с обидни за властта комунистически надписи и как един охлузен тип (който трябваше да се застреля веднага) се качи на една маса, взета от дансинга на читалищната градина, и почна да държи предизвикателна реч. Околийският началник помисли с ужас какво щяха да кажат директорите на фирмите, гражданството, кметът, началникът на гарнизона и войводата Гурльо!… Целият град ставаше свидетел на неспособността му да се справи с агентите на Коминтерна!…

През това време инспекторът изпрати по един конен стражар нареждане до ескадрона да се върне веднага на площада. Но конният стражар, който трябваше да предаде устната заповед, се залута да търси другарите си около склада на „Джебел“, а докато ставаше това, ескадронът, в пристъп на служебно усърдие и собствен почин, беше препуснал към склада на австрийската режия, където директорът го посрещна ухилено и работниците въобще не стачкуваха. Така се загубиха още десет минути, през които положението на площада стана нетърпимо и принуди околийския началник да вземе отчаяно решение. Той извика при себе си Чакъра и му заповяда да разпръсне тълпата с полицаите, които охраняваха околийското управление.

 

 

Чакъра изслуша заповедта с мрачно стиснати устни. Околийският началник му се стори побъркан.

— Господин началник!… — възрази старшията за пръв път в живота си. — Това е невъзможно.

— Какво?… — изрева околийският.

— Невъзможно!… — с твърд и леко враждебен глас повтори Чакъра. — Двадесет полицаи, макар и въоръжени, не могат да разпръснат тълпа от хиляда и петстотин души… Нека почакаме ескадрона.

— Какво?… Не смееш ли?… — с грозна ярост извика околийският. — Заповедвам!… От София заповедват, разбираш ли?… Фирмите се оплакали на министъра, че не вършим нищо!… Баба!… Предай командването на друг, ако те е страх!…

Чакъра остана още една секунда неподвижен, после удари токовете на ботушите си, отдаде чест и тръгна към вратата. Никога началство досега не му беше говорило с такъв тон и никой не бе засягал така дълбоко служебната му чест. Да предаде командуването другиму!… Хайде де!… И фирмите се оплакали на министъра, че не се върши нищо!… Това беше подлост, дивотия!… Но тъкмо тази подлост събуди в закостенелия му от служебни правилници мозък някакво смътно просветление, някакъв странен бунт и горчиво усещане, че полицията всъщност отдавна беше престанала да бъде полиция, а представляваше само пазвант на фирмите. Почти всяка седмица в града ставаха убийства. Убийците се знаеха — бяха хора на Гурльо, — но никой не смееше да ги арестува. Полиция ли беше това?… Участъците гъмжеха от скъпо платени цивилни разузнавачи — декласирани типове, алкохолици и развратници, чието единствено занимание беше да обвиняват хората в комунизъм, да ги арестуват и изтезават незаконно. Полицаи ли бяха това?… В схватките преди малко беше ранен тежко един стражар и вероятно щеше да умре. Той беше бедняк от селото на Чакъра и щеше да остави с мизерна пенсия две деца. Законността ли бранеше този стражар?… Животът му беше пожертвуван, за да се спрат стачниците, които имаха право да поискат по-високи надници от фирмите!… И Чакъра изпращаха сега с шепа хора срещу тия стачници!… Не, полицаите не вършеха истинската си работа, а си отиваха тъй — само за по-високи печалби на фирмите!… Пак фирмите, всичко се въртеше около фирмите, сякаш животът и честта на хората не съществуваха, а държавата — това бяха фирмите!… Все по-силно ставаше просветлението в главата на Чакъра. Той разсъждаваше бавно, тромаво, но мисълта му, почвайки от конкретни факти, стигаше до общи изводи. Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си. И Рединготчето влизаше в този невидим съюз, в тази всесилна мафия. Нима щеше да се намери разумен човек, който да отрече, че фирмите могат да отделят лепта от милионните си печалби, за да повишат надниците? Тютюневите господари живееха в малки дворци, возеха се в лимузини, оскандаляваха семейната чест на хората — тук Чакъра си спомни за Ирина и потрепера от гняв, — а работниците тънеха в безправие, немотия и болести. Всеки знаеше, че големците на много партии влизаха в управителните съвети на фирмите, че министри и генерали участвуваха с поставени лица в предприятия, на които „Никотиана“ купуваше тютюна и даваше трохи от печалбите си. На всички беше известно, че търговците, банкерите, индустриалците, министрите и генералите се поддържаха взаимно, че мафията им като огромен октопод, с хиляди заповядващи и смучещи пипала, беше обхванала сега целия народ и за да увеличи печалбите си, го тикаше към страната на германците, от които — Чакъра знаеше това от миналата война — не можеше да се очаква нищо добро. Старшията отдавна съзнаваше това, но не смееше да го признае ясно пред себе си, защото същото твърдяха и комунистите. Но сега, когато мафията беше оскандалила дъщеря му, когато го изпращаше на явна гибел, когато му заповядваше да разгони с двадесет души хиляда и петстотин гладни хора, старшията го съзна ясно. Съвсем не беше виновен толкова околийският началник, който трепереше за хляба си и му даваше тази неизпълнима заповед!… Над околийския началник стоеше областният, над областния — министърът, над министъра — правителството, а над правителството — мафията — невидима, всемогъща и безчовечна!… И тогава Чакъра въпреки дребното си благополучие, въпреки лозето и нивата си, въпреки малкия си имотец на село съзна изведнъж, че той и стражарите, които сега щеше да поведе, бяха само жалки слуги, само мизерно платени наемници на тази мафия, която не даваше ни пукната пара за живота им и гледаше само печалбите си.

Водейки хората си, Чакъра излезе пред тротоара на околийското управление и се спря за миг с трагично изцъклени очи, разстроен от всичко, което мислеше. Под синьото небе и жизнерадостното майско слънце тълпата ликуваше победоносно. Отдавна работниците не бяха успявали да се съберат така, отдавна ораторите им не бяха имали възможност да ги въодушевят в жаждата за свободен и сит живот толкова!… Няколко комсомолци бяха заковали на летви червени знамена, които носеха от къщи, скрити под ризите си, и ги размахваха над главите на множеството. Работниците се усещаха силни и горди. Думите на ораторите събуждаха в душите им чувство за достойнство, караха ги да съзнават, че работническата класа не се бореше само за хляб, а за нещо огромно и велико, което щеше да донесе щастие на цялото човечество. В лъчистото сияние на майския ден пърхаше надеждата за Новия свят, в който нямаше да има унизени от бедността, в който складовете и фабриките щяха да принадлежат на всички, а не на шепа дармоеди, които сега изпращаха въоръжените си слуги да стрелят срещу работниците. Все по-огнени ставаха думите на ораторите и все по-силно въодушевлението на работниците. То събуждаше някакъв порив към справедливост дори у бедните, но сити граждани, които гледаха отстрана, дори у безработните в кафенето, които също размисляха върху своята съдба.

— Не са шега работниците, хей!… — замислено произнесе пенсионираният учител по математика.

— Прави са хората!… — каза един електротехник, който слизаше от стълбата, след като беше поправил вентилатора на кафенето.

— Смелост, момчета!… — тихо подвикна един участъков ветеринарен лекар, който в това време пресичаше с двуколката си площада, след като бе взел от околийския си шеф разни серуми и ваксини.

Като повечето агрономи и ветеринари, той беше прикрит комунист или най-малко — съчувствуваше на работниците.

— Докторе, на добър час!… — приятелски му отвърна един денкчия. — Хапни дробчета и за гладните!…

Но денкчията не знаеше, че ветеринарният лекар отиваше сега да помогне на свои колеги за поголовната ваксинация срещу антракс в едно село. А поголовната ваксинация срещу антракс беше опасна и тежка работа, която щеше да го облее в пот. И затова той съчувствуваше на работниците и селяните, които също се обливаха в пот, и ненавиждаше господарите им, чиито лимузини забулваха често по шосетата кончето и двуколката му с прах.

От градината при читалището изхвръкна уплашено ято врабци. Стражарите, които се опитаха да спрат безуспешно стачниците от „Никотиана“, се бяха събрали на другия край на площада, далеч от митинга, и коментираха враждебно грешката на инспектора, който беше отдалечил така неразумно ескадрона от центъра на града. След схватката преди малко униформите и лицата им имаха доста окаян вид. Тънкият и рус старшия, който ги командуваше, беше с отпран пагон и няколко скъсани копчета. Той се отправи тичешком към околийското управление, за да получи нови нареждания, и когато мина покрай Чакъра, не го поздрави. Между двамата старши съществуваше скрита враждебност. Младият обичаше да гуляе с цивилните агенти, а старият не харесваше това. Докато Чакъра, водейки групата си и замаян от мрачното откровение на мислите си, отиваше с механически стъпки към тълпата, през отворения прозорец се разнесоха истеричните крясъци на околийския началник:

— Напред!… Разпръснете ги!… Стреляйте!… — викаше околийският, обезумял от това как щяха да го изложат и наклеветят в бездействие кметът, фирмите и войводата Гурльо.

Чакъра и хората му вървяха бавно напред, без да обръщат внимание на крясъците. И сякаш разбираха в тоя тежък момент, че някаква зловеща сила им заповядваше несправедливо да изложат живота си на опасност заради печалбите на фирмите. Чакъра съзна: през устата на околийския викаше мафията, която стоеше над всичко и управляваше всичко. И не околийският, а тя заповядваше да се разгонят гладните хора.

— По-скоро!… — отново долетяха крясъците на околийския. — Страхливци!… Ще ви дам под съд!… Ах ти, старо магаре, сега ли почна да трепериш за кожата си!… Предай командването на другия старшия!…

— Приемам го!… — раболепно отвърна младият старшия. Чакъра трепна и дойде на себе си, сякаш го бяха ударили с камшик. Мислите, които го вълнуваха преди малко, изчезнаха изведнъж. В главата му се образува някаква празнота — безсмислицата на нищото, което беше тъпо като всяко нищо, ала го облекчи от трагизма на противоречията. И всред това нищо виковете на околийския началник събудиха у Чакъра само рефлекса на дисциплината, дребното и жалко чувство на служебна чест, което мафията дресираше умело в слугите си. Сега Чакъра съзнаваше само, че околийският началник го обвиняваше в страх и нареждаше да предаде командуването другиму. Страх?… От що страх?… Хайде де!… Чакъра изпъчи атлетичните си гърди и стисна бича. Честолюбието и навикът на дългогодишната служба го превърнаха отново от мислещ човек в покорен автомат.

— Стой!… — извика той на младия старшия. — Аз ще командвам хората си!… А ти напирай с другата група откъм хотела.

— Но господин началникът… — опита се да противоречи старшията.

— Марш оттука!… — извика Чакъра.

 

 

Той захапа свирката си и даде сигнал. Стражарите притичаха и се сгъстиха около него като послушни пилци. Чакъра им заповяда да се разгънат във верига и ги поведе към тълпата. Същото направи и младият старшия от другата страна на площада. Когато видяха, че полицията отново идва към тях, стачниците се приготвиха да я посрещнат. Въоръжените с тояги и дъски излязоха напред, като образуваха нещо подобно на фаланга, други се сгъстиха около масата, върху която говореше Симеон, а трети, предимно жени и момичета, побягнаха към съседните улици. Старшията стигна до живата човешка стена и произнесе глухо:

— Хайде, момчета!… Вървете по домовете си!…

— Чакъре!… — каза някой. — Защо си дошел да се потиш заради думбазите тук?… Върви да пиеш ракията си в къщи под сянката на ореха.

— Ще го направя — отговори Чакъра. — Но искам да свърша първо работата си с вас.

Той улови смелчагата за яката и с бързо движение го откъсна от фалангата. Стачникът — дребен и слабичък — се строполи от тласъка на земята, но другарите му не реагираха. Едрата атлетична фигура на Чакъра им внушаваше страх. Освен това всички знаеха, че той бе почти единственият честен полицай в града и не проявяваше никога излишна жестокост.

— Момчета, ще се бием!… — мрачно предупреди старшията, когато видя, че никой не мърдаше.

— Бий, Чакъре, бий!… — горчиво произнесе падналият. — За това ти плащат!…

Той се изправи, но двама стражари го уловиха веднага за раменете.

— Срамота е, бай Атанасе!… — с укор каза друг. — Ти си разбран човек.

— Остави ни да свършим събранието си мирно и тихо.

— Не може така, господа!… — високо извика Чакъра.

Това „господа“ показа служебна строгост, но в него имаше и желание да се избегне кръвопролитието. Употребата на оръжие изпълваше Чакъра с отвращение. Сега той проявяваше съзнателна мудност и разтакаше изпълнението на заповедта с тайната надежда, че през това време ескадронът можеше да пристигне и да разгони тълпата само с бичове.

Но положението се влоши изведнъж от една работничка, която наричаха Църна Мика.

— Ей, кръвопиец!… — извика тя възмутено. — Моревчето направи щерка ти гювендия, а ти си дошел да ни биеш!…

Някои се разсмяха. Стрелата беше отправена сполучливо и удари Чакъра в най-болезненото място.

— Що?… — изрева той като ранен звяр.

— Дъщеря ти е гювендия!… — повтори Църна Мика сред язвителния кикот на останалите жени.

Бичът на старшията описа широка дъга и плесна върху шията и гърдите на Църна Мика, която нададе пронизителен писък. В същия миг един железен бастун се стовари светкавично върху китката на старшията. Чакъра побледня от болка, но не извика. Бичът му почна да нанася безразборни яростни удари върху стачниците. Като видяха това, подчинените му се хвърлиха в атака с палките. Тълпата нададе глухи, болезнени викове. От другия край на площада екнаха изстрели. Стражарите на младия старшия си служеха отново с пистолети.

В това време Чакъра долови внезапно гласа на един от подчинените си:

— Господин старши, Спасуна!… Пазете се от Спасуна!…

Чакъра се обърна назад и видя разкривеното, облято с кръв лице на Спасуна. Държейки бастуна си като брадва, тя замахваше с всичка сила към главата на старшията. Чакъра не успя да направи дори опит да отскочи назад — тъй късно беше предупреждението. Но в светкавично късия миг, преди ударът да смаже главата му, той видя как един от стражарите насочваше почти от упор пистолета си в гърдите на Спасуна. Чакъра се строполи на земята, а върху него, пронизана от куршума, падна Спасуна. В това време тълпата се смути, разколеба и хукна панически към булеварда за гарата. С разпенени коне към площада препускаше полицейският ескадрон.