Стивън Кинг
Романът на Лизи (14)

2.

Направо по коридора са двата асансьора, боядисани в сиво-синьо. На статив до тях е поставен надпис „НЕ РАБОТЯТ“. Лизи притваря очи и протяга ръка да се облегне на стената. За миг е напълно сигурна, че ще припадне. И защо не? Струва й се, че е прекосила не само пространствените, но и времевите граници. Нe е в „Боулинг Грийн“ през 2004, а в Нешвил през 1988. Съпругът й има белодробен проблем от двайсет и две калиброва разновидност. Един безумец го надупчи с куршум и щеше да го убие, ако тя не го беше халосала със сребърната лопатка.

Чака някой да я попита дали е добре, може би дори да я хване и да я подкрепи, че да не падне, но чува само шума от машината, с която чисти старият портиер. И някъде много отдалеч тихия звън на камбанки, който я подсеща за друга камбанка на друго място — тя понякога звъни зад пурпурната завеса, с която Лизи старателно е препречила част от своето минало.

Отваря очи и вижда, че на рецепцията няма никого. Зад прозорчето с надпис „ИНФОРМАЦИЯ“ свети лампичка и Лизи е напълно сигурна, че трябва да има дежурен, но е отишъл някъде, може би до двете нули. Двете възрастни близначки са забили поглед в две на пръв поглед еднакви списания, каквито има във всяка чакалня. Отвъд входната врата лимузината чака, обляна от жълтите светлини, като някаква екзотична риба в океанските дълбини. Зад входната врата спи болницата на едно градче през първия час на новия ден и Лизи осъзнава, че ако не „вдигне патърдия“, както би се изразил Денди, ще й се наложи да се оправя сама. Това не поражда у нея чувства на страх, смут или раздразнение — само дълбока печал. После, когато лети обратно до Мейн, а под краката й се намира урната с праха от тленните останки на съпруга й, тя ще си помисли: „Тогава разбрах, че той няма да живее. Беше стигнал до края. Имах предчувствие. И знаете ли какво? То ме обзе, когато видях табелата до асансьорите. Шибаният надпис «НЕ РАБОТЯТ». Да-а.“

Може да потърси указател за стаите в болницата или да помоли стария портиер да я упъти, но тя не прави нито едното, нито другото. Сигурна е, че ако операцията е приключила, ще намери Скот в реанимацията, а реанимацията се намира на третия етаж. Това интуитивно знание е толкова силно, че едва ли не очаква да види пред стълбището грозничкото вълшебно килимче, ушито от чували за брашно, прашно квадратно парче памучен плат, върху което са щамповани думите „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“. Няма такова нещо, разбира се и когато Лизи вече се е качила на третия етаж, цялото й тяло лепне от пот и сърцето й думка в гърдите. Но на вратата наистина е написано „ОББГ — РЕАНИМАЦИЯ“ и усещането, че това е сън наяве, в който минало и настояще са се съединили в безкраен кръговрат, се засилва.

„Той е в стая 319“ — мисли си тя. Убедена е в това, макар че от последния път, когато съпругът й постъпи в болница, са настъпили големи промени. Най бият на очи телевизионните монитори пред всяка стая, които показват в червено и зелено цялата информация за състоянието на пациента. Единствените показатели, които Лизи разбира, са пулс и кръвно налягане. О, да, и имената! Тя чете: КОЛВЕТ-ДЖОН, ДЪМБАРТЪН-ЕЙДРИЪН, ТАУСЪН-РИЧАРД, ВАНДЕРВО-ЕЛИЗАБЕТ (Лизи Вандерво, иди го произнеси), ДРЕЙТЪН-ФРАНКЛИН. Тя наближава стая 319 и си казва:

„Сестрата ще излезе с гръб към мел и ще държи поднос за хранене. Ще я стресна, съвсем неволно естествено и тя ще изпусне подноса. Чиниите и чашата за кафе ще останат невредими, те са стари кримки, преживели са какво ли не. Чашата за сок обаче ще се пръсне на хиляди стъклени парченца.“

Но сега е полунощ, не е съмнало, перките на вентилаторите не раздвижват въздуха, а името, изписано на монитора пред стая 319, е ЯНЕС-ТОМАС. Но усещането й за дежа вю я кара да надзърне вътре и да види грамаден мъж, положен на леглото като изхвърлен на брега кит. Следващото й усещане е за пробуждане; Лизи се оглежда наоколо с нарастващи уплаха и удивление, мислейки си: „Какво правя? Лошо ми се пише, че се качих тук на своя глава.“ И тогава се сеща — „ТОРАКОТОМИЯ“. Сеща се за „ВЕДНАГА, ЩОМ ДАДЕТЕ СЪГЛАСИЕТО СИ ЗА ХИРУРГИЧЕСКАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ“ и почти вижда словосъчетанието „хирургическа интервенция“, написано с кървави букви, които ей-сега ще се разтекат. Вместо да си тръгне, продължава припряно към ярката светлина в средата на коридора, където трябва да е стаята на сестрите. Ужасна мисъл си пробива път в съзнанието й

(ами ако той вече)

и Лизи я прогонва, пропъжда, отблъсква.

В помещението една сестра, облечена с престилка с щамповани герои от анимационни филмчета, застинали в лудешки подскоци, отбелязва нещо върху няколко болнични картона, наредени пред нея. Друга сестра говори тихо в мъничък микрофон, прикрепен към ревера на по-традиционната й бяла униформа от изкуствена коприна — очевидно диктува данни от монитора пред себе си. Зад тях един длъгнест червенокоско с бяла риза се е проснал на сгъваем стол. Брадичката му опира на гърдите. На облегалката на стола е преметнато тъмно сако. Свалил си е обувките и вратовръзката — Лизи вижда как крайчето и стърчи от джоба на сакото му. Отпуснал е ръце на скута си. Лизи може и да е имала предчувствие, че Скот няма да излезе жив от общинска болница „Боулинг Грийн“, но не подозира, че гледа доктора, който е оперирал съпруга й, удължавайки живота му достатъчно, че със Скот да си кажат „сбогом“ след двайсет и пет предимно добри — какво ти добри, направо страхотни, години съвместен живот. Преценява, че спящият е около седемнайсетгодишен и най-вероятно е син на някоя от сестрите.

— Извинете — казва и двете сестри подскачат. Тази с мъничкия микрофон записва на лентата едно изумено „о“. На Лизи въобще не й пука. — Казвам се Лиза Ландън и доколкото разбирам, съпругът ми Скот…

— Госпожа Ландън, да. Разбира се. — Говори сестрата с Бъгс Бъни на едната си гърда и Елмър Фъд, който е насочил пушката си към него, докато патокът Дафи ги гледа на другата. — Доктор Янцен ви очаква. Той оказа първа помощ на съпруга ви.

Лизи още не осмисля информацията, може би, защото нямаше време да провери в речника значението на думата „торакотомия“.

— Скот… Той какво… припадна ли? Почина?

— Сигурна съм, че доктор Янцен ще ви съобщи подробности. Той извърши както париетална плевролиза, така и торакотомия.

Плевро-какво? Изглежда по-лесно да каже „да“. Междувременно сестрата, която диктуваше в микрофона, протяга ръка и разтърсва спящия червенокоско. Той примигва и отваря очи, а Лизи разбира, че се е излъгала за възрастта му; вероятно е достатъчно възрастен, за да си поръча алкохол в някой бар, но нали не се опитват да й кажат, че това е човекът, който е оперирал мъжа й? Или да?

— Операцията… — проговаря тя, без да е сигурна към кого точно се обръща. В гласа й прозвучава нотка на отчаяние, но е безсилна да се въздържи. — Беше ли успешна?

За миг сестрата с палавата униформа се поколебава и в очите, които внезапно се отклоняват от нейните, Лизи прочита всичко, от което се страхува. После сестрата я поглежда отново и казва:

— Това е доктор Янцен. Той ви очаква.

3.

След първоначалното объркано примигване Янцен бързо се освестява. Лизи си мисли, че сигурно е типично за лекарите — също за полицаите и пожарникарите. Но не и за писателите. Човек и с ченгел не можеше да му извади дума от устата, преди да е изпил втората си чаша кафе.

Лизи осъзнава, че току-що е помислила за мъжа си в минало време. И цялата настръхна. Следва усещане за лекота, което е едновременно чудесно и ужасно. Сякаш всеки момент ще полети като балон със срязана връв. Ще полети към

(шшшт тихо сега, малка Лизи, шшшт)

някое друго място. Луната, може би. Забива с всичка сила нокти в дланите си, за да не падне.

Междувременно Янцен мърмори нещо на сестрата с палавата униформа. Тя го изслушва и кима:

— И да не забравите да го запишете.

— Преди часовникът на стената да покаже два, ще е готово — уверява, я Янцен.

— По сигурен ли сте, че точно така искате да постъпите? — упорства сестрата.

Лизи си мисли, че какъвто и да е предметът на разговора, медсестрата иска да се увери, че го е разбрала правилно.

— Да — отговаря Янцен, обръща се към Лизи и я пита дали е готова да отидат в изолатора „Олтън“, където е съпругът й.

Тя отговаря утвърдително.

— Добре — казва Янцен. Уморената му усмивка е доста пресилена. — Дано сте с туристически обувки, защото отделението е на петия етаж.

Докато вървят обратно към стълбището, минавайки край ЯНЕС-ТОМАС и ВАНДЕРВО-ЕЛИЗАБЕТ, сестрата с палавата униформа вдига телефона. По-късно Лизи ще узнае, че Янцен й е наредил да се обади, за да изключат системата за изкуствено дишане. В случай, че Скот познае жена си и чуе прощалните й думи. Може би дори да се сбогува с нея, ако Господ му даде последно дъхче, което да излезе от гласните му гънки. По-късно Лизи ще узнае, че свалянето на системата е довело до съкращаване на живота му с часове или минути, но Янцен е преценил, че си струва, тъй като няколко допълнителни часа не са давали надежда за възстановяване. По-късно Лизи ще узнае, че са настанили Скот в отделение, напомнящо онези, в които изолират чумавите. По-късно.

4.

Докато се изкачват по горещото стълбище, Лизи научава, че Янцен не може да й каже почти нищо за заболяването на Скот, защото науката знае много малко. Торакотомията, обяснява и той, не е лечение, а способ за отстраняване на образуващите се течности; съпътстващите процедури пък били за отстраняване на въздуха, попаднал в кухините на плеврата.

— За левия или за десния дроб говорим, докторе? — пита тя и е потресена от отговора:

— И за двата.

5.

Янцен я пита откога датират оплакванията на Скот и дали се е консултирал с лекар „преди настоящото му заболяване да ескалира“. Лизи отговаря, че Скот не е боледувал. Не е имал оплаквания. Имал хрема през последните десетина дни, кашлял и кихал, но нищо повече. Мислел, че е някаква алергия, но не взимал дори алергозан. Тя добавя, че всяка година през късната пролет и ранното лято имал почти същите симптоми.

— Нямаше ли дълбока кашлица? — пита Янцен, когато наближават площадката на петия етаж. — Дълбока, суха кашлица, типична за пушачите сутрин? Впрочем, съжалявам за асансьорите.

— Няма проблем — отвръща Лизи, мъчейки се да не пуфти. — Както ви казах, той наистина кашляше, но много леко. Едно време пушеше, обаче от години не е запалвал цигара. — Замисля се и продължава: — Вярно, че кашлицата му беше малко по-силна последните няколко дни и веднъж дори ме разбуди посред нощ…

— Снощи ли?

— Да. Но пийна вода и кашлицата престана. — Янцен отваря вратата към поредната тиха болнична зала и Лизи го възпира с ръка: — Слушайте, относно снощното литературно четене… Навремето Скот щеше да издържи пет-шест четения дори с температура четирийсет градуса. Тези времена минаха и заминаха преди пет, може би седем години. Убедена съм, че ако Скот наистина е бил болен, щеше да се обади на доктор Мийд, който е декан на Катедрата по английска литература, и да отмени иди… проклетото четене.

— Госпожо Ландън, съпругът ви буквално изгаряше, когато го приехме, температурата му беше четирийсет и един градуса.

В момента Лизи само ужасено и недоверчиво се взира в доктор Янцен, неговото невдъхващо доверие лице на юноша. След време някои неща ще започнат да й се изясняват, фактите, съчетани със спомени, които не са напълно заличени от паметта й, ще оформят цялостната картина.

Скот пътувал с чартърен полет от Портланд до Бостън, после взел самолет на „Юнайтид“ от Бостън до Кентъки. Един от стюардите на втория полет, който поискал от него автограф, по-късно споделил пред репортер, че господин Ландън кашлял „почти непрекъснато и целият бил почервенял“. „Когато го попитах добре ли е, той ми каза, че било обикновена лятна настинка, щял да вземе два аспирина и да се оправи.“

Фредерик Борънт, студентът последен курс, който го посрещнал на летището, също забелязал кашлицата. Скот го помолил да намерят денонощна аптека, за да си купи антибиотик. „Май ме хваща грип“ — споменал пред Борънт. Борънт отвърнал, че е очаквал сказката с нетърпение, и се зачудил дали Скот ще е в състояние да я изнесе. „Ще се изненадаш“ — отвърнал му Скот.

Борънт наистина бил изненадан. И възхитен. Както повечето присъстващи на четенето. Според „Дейли Нюз“, ежедневника на „Боулинг Грийн“, Скот изнесъл спектакъл, който бил „почти хипнотизиращ“. Прекъсвал четенето само няколко пъти, за да се изкашля учтиво и да пие вода. Часове по-късно Янцен изрази пред Лизи удивлението си от жилавостта на Скот. Тъкмо неговото удивление, съчетано със съобщението, което деканът на факултета по английска литература й предава по телефона, пробива за малко внимателно поддържаната сдържаност на Лизи. Последното, което Скот казал на Мийд след четенето и преди приема, било: „Можеш ли да се обадиш на жена ми? Кажи й, че ще й се наложи да лети дотук. Кажи й, че съм консумирал пресни плодове след залез слънце. Това е шега помежду ни.“

6.

Съвсем неволно Лизи издава най-големия си страх пред младия доктор Янцен.

— Скот ще умре, нали?

Той се поколебава и внезапно Лизи разбира, че може да е млад, но не е дете.

— Искам да го видите — изрича лекарят след един безкрайно дълъг момент. — Искам и той да ви види. В съзнание е, но не се знае за колко време. Елате с мен.

Върви много бързо. Спира пред отделението на сестрите и дежурният санитар вдига поглед от списанието, което чете — „Съвременна гериатрия“. Янцен разговаря с него. Разговорът се води на нисък глас, но на етажа е много тихо и Лизи съвсем ясно чува как санитарят произнася три думи, които я ужасяват:

— Той я чака.

В другия край на коридора има две затворени врати, върху които с оранжеви букви е написано съобщение:

Отляво на вратата има умивалник, на който Янцен си измива ръцете и нарежда на Лизи да стори същото. На болничното легло отдясно са струпани маски, запечатани пакети с латексови ръкавици, кашон с надпис „ЗА ВСИЧКИ РАЗМЕРИ“, пълен с жълти калцуни, и спретната купчинка зелени хирургически престилки.

— Изолатор! — възкликва Лизи. — Господи, да не мислите, че мъжът ми е заразен с идиотския щам „Андромеда“!

Янцен го заусуква:

— Смятаме, че съществува вероятност съпругът ви да е прихванал някаква екзотична пневмония, може би дори птичи грип, но каквото и да е, засега усилията ни да установим характера на заболяването са напразни и…

Той не довършва изречението, изглежда, не знае как, затова Лизи му помага:

— И както се казва, то наистина го работи отвсякъде.

— Достатъчно е да си сложите само маска, госпожо, освен ако ръцете ви не са порязани. Не забелязах такова нещо, докато…

— Смятам, че в момента е излишно да се тревожа за ръцете си, а маска не ми трябва. — Лизи бутва вратата, преди Янцен да възрази. — Ако болестта му е била заразна, вече съм я прихванала.

Янцен си слага платнена зелена маска и също влиза в изолатора.

7.

В дъното на коридора има само четири стаи и само един от четирите монитора свети само от една стая долита тихото бръмчене на болнична апаратура и тихото съскане на кислород. Името, изписано на монитора под показателите на ужасно ускорения пулс — 178 — и ужасно ниското кръвно налягане — 79 на 44 — е ЛАНДЪН-СКОТ.

Вратата е открехната. На нея е изобразен оранжев пламък, зачертан с хикс. Отдолу пише с яркочервени букви: БЕЗ ОГЬНЧЕТО НЯМА КАК ДА ПЛАМНЕ ИСКРАТА. Лизи не е писателка и определено не е поетеса, но в това послание тя съзира края на всички неща; това е чертата, която е теглена под брака й, както се тегли черта под сбор. Без огънчето няма как да пламне искрата.

Скот, който беше се сбогувал с нея по обичайния си начин — подвикна „Чао доскив, Лизи“ и наду до дупка стереоуредбата на форда си, предизвиквайки нещо като взрив на ретророка на „Флеймин Грувис“ — сега се взира в нея, а лицето му е млечнобяло. Само в очите му има живот, но те горят като очите на кукумявка, заклещена в комин. Лежи на хълбок. Апаратът за изкуственото дишане е избутан встрани от леглото, но Лизи вижда гноевидната слуз по тръбата и знае,

(шшшт, малка Лизи)

че в тази зелена бълвоч има бацили или микроби, или и двете, които никой никога няма да идентифицира, дори да разполага с най-добрите електронни микроскопи на света и с всяка база данни на Земята.

— Хей, Лизи…

Едва доловим шепот — „Полъхнал ветрецът под къщния праг“, както би казал Денди — но Лизи го чува и отива при него. От пластмасовата кислородна маска съска въздух. От два пресни разреза на гърдите му стърчат две пластмасови тръбички. Онези, които стърчат от гърба му, изглеждат гротескно големи в сравнение с двете отпред. На Лизи й се струват огромни като тръби на радиатор. Прозрачни са и тя вижда как мътна течност и кървави парченца тъкан се стичат по тях до нещо като куфар на леглото зад Скот. Тук не е Нешвил и това не е куршум двайсет и втори калибър; въпреки че сърцето й крещи в протест, един поглед й стига, за да се убеди, че Скот ще е мъртъв преди изгрев слънце.

— Скот — изрича нежно тя, коленичи до леглото и хваща горещите му длани. — Да му се не види, какви ги надроби сега?

— Лизи. — Той леко стиска ръката й. Задъхва се и гласът му е хриплив като на паркинга в Нешвил.

Знае точно какво ще каже Скот и се оказва права:

— Толкова ми е горещо, Лизи. Лед… Ще ми донесеш ли?

Лизи поглежда масичката, но на нея няма нищо. Хвърля поглед през рамо към доктора, който я е довел тук, понастоящем маскирания червенокос отмъстител.

— Доктор… — подхваща и разбира, че името му е изхвръкнало от главата й. — Съжалявам, забравих как се казвате.

— Янцен. Не се притеснявайте, госпожо Ландън.

— Може ли малко лед за съпруга ми? Той каза…

— Да, разбира се. Отивам да донеса. — Изчезва на секундата и Лизи осъзнава, че си е търсел повод да ги остави насаме.

Скот отново стисва ръката й.

— Пътник съм — произнася с онзи едва доловим шепот. — Извинявай. Обичам те.

— Скот, не! — вика тя и добавя първото, което й идва наум: — Ледът! Ледът идва!

Скот вдига ръка. Очевидно прави огромно усилие. Дъхът му свисти по-силно от всякога. Горещият му пръст се плъзва по бузата й. Сълзите на Лизи рукват. Тя знае какво трябва да го попита. Паникьосаното гласче в главата й, пазителчето на тайната, което винаги й говори на малка Лизи, й крещи да мълчи, но тя не му обръща внимание. Всяка женитба, която е издържала във времето, има две сърца: тъмно и светло. Ето го отново тяхното тъмно сърце.

Тя се привежда към жегата на смъртта, която се излъчва от Скот. Долавя миризмата на пяната за бръснене и шампоана му. Навежда се, докато устните й не докосват горящото му ухо. Тя шепне в него:

— Отивай, Скот. Отиди до езерото, ако това ще те оправи. Ако докторът се върне и открие леглото празно, ще измисля нещо, това няма значение; отиди при езерото и се лекувай, дявол те взел, направи го заради мен!

— Не мога — прошепва той и почва да се дави немощно, което я кара да се отдръпне. Мисли си, че кашлицата ще го убие, ще го разкъса, но някак си Скот успява да я овладее. И защо? Защото възнамерява да довърши мисълта си. Дори тук, на смъртно легло в изолатора, в един часа през нощта в някакво затънтено градче в Кентъки, Скот иска да се доизкаже. — Няма… да стане.

— Тогава аз ще отида! Само ми помогни!

Но Скот клати глава.

— Лежи на пътеката… към извора. То.

Лизи моментално разбира за какво говори мъжът й. Безпомощно отправя поглед към една от водните чаши, в които петнистото същество понякога може да бъде зърнато. Там или в огледало, или в крайчеца на окото ти. Винаги в среднощна доба. Винаги, когато си отчаян, или страдаш, или и двете. Старото другарче на Скот. Дългучът на Скот.

— С… пи. — Странен шум излиза от неговите разпадащи се дробове. Лизи мисли, че той се задушава, и се пресяга за звънеца, но тогава вижда заядливото пламъче в трескавите му очи и осъзнава, че Скот или се смее, или се опитва да се засмее.

— Спи на… пътеката. То… високо… небето… — Облещва очи към тавана и Лизи е сигурна — той й казва, че то се извисява до небето.

Скот посяга към кислородната маска на гърдите си, но не може да я вдигне. Лизи му помага, намествайки я пред устата и носа му. Той вдишва дълбоко няколко пъти и й прави знак да свали маската. Лизи се подчинява и за известно време — може би около минута — гласът му е по-силен.

— Прехвърлих се в Бумна луна, докато бях в самолета. — Той говори с детинско удивление. — Никога не бях пробвал подобно нещо. Помислих си, че ще падна, но както винаги се озовах на Хълма на обичаните. Пак отидох от една кабинка… в тоалетните на летището. За последно… точно преди да изляза на сцената. Още си беше там. Стария Фреди. Не беше мръднал.

„Божичко, той дори наричаше по име проклетата твар!“

— Не можах да се добера до езерото, затова хапнах няколко плодчета… обикновено нищо им няма, но…

Не може да довърши. Лизи отново му подава маската.

— Било е твърде късно — проговаря тя, докато Скот вдишва дълбоко. — Било е твърде късно, нали? Изял си ги след залез слънце.

Той кимва.

— Не ти е хрумнало нещо друго.

Ново кимване. Прави й знак да свали маската.

— Но ти си бил здрав по време на четенето! — възкликва тя. — Професор Мийд ми каза, че си бил дяволски велик.

Той се усмихва. Може би е най-тъжната усмивка, която някога е виждала.

— Роса — прошепва той. — Облизах я от листата. Последния път… преди да изляза… помислих си, че може да…

— Че може да е целебна. Като езерото.

Погледът му казва „да“. Очите му не се откъсват от нея.

— И това те е пооправило? За малко?

— Да-а. За малко. Сега… — Той свива рамене в знак на съжаление и извръща глава. Този път кашлицата е раздираща и Лизи с ужас наблюдава как течността в тръбата се оцветява в червено. Скот се пресяга и отново улавя ръката й.

— Изгубих се в тъмата — шепти той. — Ти ме откри.

— Скот, недей…

Той кимва. Да.

— Видя ме в истинския ми вид. Всичко… — Той прави немощен жест със свободната си ръка, за да покаже, че всичко си е постарому. Усмихва се леко, докато я гледа.

— Дръж се, Скот! Само се дръж! — Той кимва, сякаш най-сетне е разбрал посланието й:

— Изчакай вятърът да се промени.

— Не, Скот, леда! — Друго не й идва наум. — Изчакай леда!

Той казва „мило“. Нарича я „миломое“. След това се чува само съскането на кислорода. Лизи закрива лице с дланите си…

8.

… и ги отдръпна сухи. Хем беше изненадана, хем не. Определено беше облекчена: може би най-накрая беше дошъл краят на скръбта й. Предполагаше, че още много нещо може да се свърши в „кабинета“ — с Аманда едва бяха наченали работата — но й се струваше, че е отбелязала неочакван напредък с разчистването на собствения си шибан живот през последните няколко дни. Докосна гърдата си и почти не усети болка. „Самолечение на най-високо равнище“ — помисли си с усмивка.

В съседната стая Аманда възмутено извика нещо на телевизора:

— Абе, тъпако! Не я ли виждаш тая кучка, че не струва?

Лизи наостри уши и си извади заключението, че Джейси е на път да подмами Сони да се ожени за нея. Филмът беше към края си.

„Трябва да е превъртяла някои места“ — помисли си, но когато зърна падащия мрак през капандурата, разбра, че е сгрешила. Беше седяла зад бюрото и през последния час и половина бе преживяла повторно миналото. Работеше над себе си, както обичаха да казват нюейджърите. И до какъв извод беше стигнала? Че съпругът й е мъртъв, минал и заминал. Нищо повече. Не я чакаше на пътеката в Бумна луна, не седеше на някоя от онези каменни пейки, както го беше заварила веднъж, не беше обвит с покров, от който те полазват тръпки. Скот беше оставил Бумна луна зад гърба си. Като Хък Фин той си беше плюл на петите, за да отпраши към териториите.

От какво се беше разболял последния път? В смъртния му акт като причина за смъртта беше посочена пневмония и на Лизи й беше все едно. Можеше да пише „Изпохапан до смърт от патки“ — Скот щеше да си е все така мъртъв, но тя не спираше да се чуди. Дали смъртта не беше дошла с цвете, което Скот е откъснал, за да помирише, или някоя буболечка не бе изхвърлила отровата си под кожата му, след като червеното слънце се беше прибрало в своя гръмотевичен дом? Дали е прихванал болестта седмица или месец преди последното четене в Кентъки при някое отскачане до Бумна Луна, или заразата е тиктакала като часовник в продължение на десетилетия? Дали не се е криела в едно-едничко зрънце пръст, попаднала под нокътя му, докато е копаел гроба на брат си? Една-едничка лоша буба, която си е спяла мирно и тихо през годините и най-накрая се е събудила един ден, когато Скот е седял пред компютъра и доволно е щракнал с пръсти, след като е открил интересна дума? Може би — ужасна мисъл, но кой знае — тя самата е донесла заразата след някое от посещенията си; смъртоносен микроорганизъм в точица тичинков прашец, който Скот е вдишал, когато я е целунал.

Ох, мамка му, сега вече плачеше.

Беше видяла неотворено пакетче хартиени носни кърпички в горното ляво чекмедже на бюрото. Извади го, измъкна няколко кърпички и започна да подсушава очите си. Чу как Тимъти Ботъмс крещи в съседната стая:

„Скапаняци, той само метеше!“ и разбра, че времето е направило един от онези подскоци напред, досущ като тромавите подскоци на гарваните. От филма оставаше още само една сцена, в която Сони се връща при жената на треньора. По-възрастната му любовница. След нея почват да текат финалните надписи.

Телефонът на бюрото нададе кратко „дзън“. Лизи знаеше какво означава това със същата сигурност, с която знаеше какво иска да каже Скот с въртеливия жест по време на последния им разговор; жестът, който означаваше „Всичко си е постарому“.

Телефонът нямаше сигнал, кабелите бяха прерязани или изтръгнати. Дули беше тук. Черният принц на инкунксите беше дошъл за нея.