Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

ЧАСТ ПЕТА
НЕУДАЧНИКА

В началото е тъмно.

Всички багри на света са изчезнали за един миг.

Не съм забелязал кога и как е станало. Току-що ме заобикаляше дийп-програмата, а сега няма абсолютно нищо.

Може би точно така загиват дайвърите? Когато паднат на самото дъно на виртуалното пространство? Когато мозъкът им изпуши и вече нищо не възприемат?

Но тъмнината се раздробява на мрежа от мънички квадратчета, променя яркостта си. И цветовете се връщат.

Стоя, притиснал чело към стената. Нарисувана стена на нарисувана къща.

Странно. Сякаш съм влязъл във виртуалното пространство, без изобщо да включвам дийп-програмата. Но аз не гледам в екранчетата на шлема, май наистина съм си тук! Само че светът е престанал да бъде реален, нарисуван е, също като в анимационен филм.

Дръпвам се от стената, квадратчетата се сливат, превръщат се в кафяви правоъгълници. Тухли. Поглеждам небето — тъмна синева тук-таме със звезди. По улицата се нижат къщи и дворци, подобни на детски рисунки: ясни контури, запълнени с боя. Тази мъничка къщичка е тухлена, този стобор е дървен, в градинката с оградката има елхи… По улицата, от край до край — стоманени тръби с жълти петна при отворите, фенери…

Условно, всичко е съвсем условно. По-приличните квартали са нарисувани по-добре, но сега съм някъде в покрайнините. Светът наоколо е създаден с простички програми и се поддържа от слаб хардуер.

А най-смешното е, че аз съм абсолютно истински. С разкъсан по време на сбиването ръкав на ризата, с изподраскани ръце… Поднасям длан към лицето си — вижда се всяко косъмче, вижда се мръсотията под ноктите и ожулената кожа върху кокалчетата на пръстите.

Човек, попаднал в анимационен филм.

Побиват ме тръпки. Това е нещо ново, това не ми се беше случвало досега. Какво е направила с мен дийп-програмата с хилядите си превъртания?

Какво съм й сторил аз, щом съм изплувал от безумието?

Зад гърба ми постепенно се усилва някакъв звук. Обръщам се — по улицата се движи автобус. Огромна двуетажна бричка, почти изцяло направена от стъкло. Автобусът е нарисуван достатъчно прецизно, дори колелата му се въртят. Към прозорците са се долепили карикатурни лица — възрастни, деца, старци. Отстрани се мъдри емблемата на „Дийп-разводач“.

Стоя и се мъча да си поема дъх, докато разглеждам неподвижните лица. Естествено, от какъв зор ще са различни — мимиката се предава само от добрите, изпипани, предвидени за постоянно ползване програми. А това са само туристи.

Автобусът спира, от него тромаво слизат пътниците. Най-отпред е екскурзоводът — елегантен господин с яркочервен гащеризон. Всички мъже са изтупани с костюми и вратовръзки, без да се брои единственият в групата негър, който е по джинси и фланелка без ръкави. Лицата са невъзмутимо правилни, като на второстепенни злодеи от детски анимационен сериал. Жените са облечени с разкошни рокли, чиято изработка е далеч по-добра от лицата, носят бижута. Ето цяло ято деца с карикатурно големи очи. Група дядовци и бабички по боксерки и бермуди, всичките са с фотоапарати.

Последен, с помощта на останалите, слиза младеж в инвалидна количка.

— Хей! — подвиква екскурзоводът и ми махва с ръка. Устата му се отваря, но пак няма мимика.

— Привет… — усмихвам се насила. Удовлетворен, служителят на „Дийп-разводач“ се обръща към екскурзиантите:

— What attracts you most…

Слабо съскане — и гласът на екскурзовода става едва доловим. Заглушава го сух, някак познат глас, който дудне:

— Какво най-много ви интересува в този район на Дийптаун? Можем да разгледаме известния… — пауза, сякаш нещо заяжда, — знаменития, прославения център за търговия с книги, където на вниманието ви ще предложат всякакви литература… — отново пауза, — всякакви книги, списания, вестници, хартиени носители на информацията, издадени от времената…

Примигвам като дете, изкормило любимото си плюшено мече и намерило вътре мръсни парцали, смачкани хартии и непран чорап.

А аз толкова ценях програмата-преводач на „Windows-Home“! Възхищавах се колко бързо и точно превежда на всеки от петте езика на Дийптаун!

Бързо — да, така е. Но цялата точност се дължи на нашите собствени мозъци, които изгребват от словесната каша адекватни словосъчетания.

— Също има разположени известните, популярните ресторанти „Меч на Артур“ и „Четирийсет“. Ако изминем по четирийсет и три улица още сто метра или едва повече, то ще се приближим до района за развлечения за възрастни, пълнолетни.

Лек шум сред туристите — демек, започнали да се усмихват.

— Имате два часа свободно време — оповестява екскурзоводът.

Май разбирам къде съм попаднал. Ето този безличен сив купол в близката далечина е „знаменития, прославения“ книжен център. Кръстен е на някакъв американски президент, който е субсидирал построяването му.

Ако съм на четирийсет и трета стрийт, значи съм се озовал в срещуположния край на града. Хубава разходка съм си направил! Уплашено поглеждам часовника и паниката ме отпуска.

Излезли сме от владенията на елфите само преди двадесет минути!

Туристите се разпръскват. Семейните двойки — из ресторантите, по-голямата част от единаците — из увеселителните заведения за възрастни. Младежът в инвалидната количка, съпровождан от побеляла старица и негъра, се отправя към книжния център. Екскурзоводът изважда пура с внушителни размери, явно не от евтините, нарисувана по-добре от лицето му, отхапва крайчето и я пали. Тръгва към мен.

Нима вече винаги ще бъде така?

Исках ли такава победа над дълбината?

Не.

Готов съм да продължавам да се самозалъгвам. Да виждам град и хора, а не кръстоска между детски рисунки и примитивна анимация. Аз не съм съдник на този свят, не съм равнодушен страничен наблюдател. Аз съм част от дълбината, плът от плътта на Дийптаун…

Закривам лицето си с ръце, гледам тъмнината. Не знам на кого да се моля, на дълбината или на себе си. И все пак се моля.

Стани част от мен, дълбина…

— Искаш ли пура, момче? — добродушно ме пита екскурзоводът.

Усмихва се и ми подава табакерата. Яката на червения гащеризон е полуразкопчана, от джоба се подават капачка на автоматична писалка и ъгълче на бележник. Мога да се обзаложа, че допреди малко ги нямаше. Лицето е честно, предразполагащо, благо. Точно такива трябва да са хората, които развеждат из дълбината неопитните новаци.

— Благодаря, не пуша.

Всичко е наред. Всичко е както преди.

Даже още по-добре.

Аз съм твой, дълбина. Аз мога да бъда истински човек в един истински Дийптаун, или да съм истински в един анимиран град. Като нищо бих могъл да стана и рисунка, която се разхожда сред истинските жители на Дийптаун.

Благодаря ти, Димочка Дибенко. Ти искаше да ме изхвърлиш от играта. Може би дори да ме убиеш.

Но нещо се обърка.

Даже се досещам какво точно. Неудачника все пак ми помогна. Даде ми част от силата, която владее.

И аз съм му благодарен — от цялото си сърце.

— Е, както искаш — екскурзоводът не се обижда от отказа ми. Прибира пурите в джоба си. — Ти си старо куче, нали?

— Да — признавам си аз.

— Аз съм Кърк — представя се мъжът. — Приличам ли си?

Вероятно има предвид някакъв игрален или кънтри персонаж? Никога не съм се интересувал от непретенциозната американска масова култура.

— Не особено — отвръщам напосоки.

— Така и трябва! — подкрепя ме Кърк. — Приликата трябва да е вътрешна!

Той издухва към небето струйка дим и ловко прехвърля пурата от единия в другия ъгъл на устата.

— Аз съм от Сиатъл — решава да продължи общуването той, въпреки че аз така и не съм се представил в отговор на неговата любезност.

— А аз съм от Санкт Петербург.

Кърк радостно ме тупа по рамото.

— Да! Знам го! Бил съм при вас!

Приятно изненадан съм, но продължението ме разочарова:

— Хубаво градче — споделя Кърк впечатленията си. — Имах си приятелка… едно такова резервирано момиче. И ето на — счупи ми се карбураторът, когато минавахме една вечер през Санкт Петербург. Наложи се да пренощуваме там.

Намига ми хитро.

С удоволствие бих посетил родината на Том Сойер, но в момента това тяхно самодоволство ме вбесява.

— Аз съм от другия Санкт Петербург. Който е в Русия.

— Русия! — Кърк е приятно изненадан. — И вие ли имате Санкт Петербург?

— Имаме си. А Сиатъл къде е? В Канада или Мексико? — интересувам се аз.

Кърк дъвче пурата и се чуди дали се шегувам, или наистина не знам къде се намира този толкова забележителен град.

— В Америка!

— В Южна или Латинска?

Въпреки че е типичен, пълноценен американец, той не е лошо момче. Захилва се и ме смушква в корема.

— Браво! Хитро! И при вас ще дойда. По-късно. Планирам като стана на четирийсет и пет да посетя Европа, ще намина и при вас!

— Заповядай.

Толкова съм изцеден от дийп-програмата, че с удоволствие си стоя тук и водя този нелеп разговор.

— Аз пък развеждам туристи — продължава Кърк. — Семеен бизнес. Забавно е! Като правихме обиколка на града, едно от момичетата все ме молеше да му покажа някой дайвър. Посочих някакъв хлапак, казвам: „Дайвър!“ За малко не преобърнаха автобуса, когато се втурнаха на тая страна да гледат.

Смеем се заедно.

— Рядко идваме тук — Кърк примлясва с пурата. — Но Сам все ме молеше да му покажа панаира на книгата, та решихме да спрем тук… и на него му е близо, и ресторантите са наоколо… и всичко останало… Сам е оня високия, с джинсите и фланелката с къс ръкав…

— Кой, негъра ли?

Кърк се задавя от този отявлен расизъм. Как може да наричам негъра негър!

— Е, аз ще тръгвам, чака ме работа — промърморва той, и бързо, без да се сбогува, се отправя към автобуса. Да знаехте само, скъпи граждани на великата страна, колко смешни и глупави са комплексите ви…

И на мен ми е време да вървя. Вдигам ръка — и от ъгъла моментално потегля едно такси.

— Компанията „Дийп-разводач“ се радва да ви поздрави! — казва шофьорът. Като по поръчка — той е чернокож, и аз с тих смях се качвам в колата.