Метаданни
Данни
- Серия
- Лабиринтът на отраженията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Лабиринт отражений, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (март 2008 г.)
- Корекция
- Mandor (2008)
Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.
Защото там има истинска свобода.
Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…
Издание:
Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията
Руска, първо издание
Преводач: Васил Велчев
Редактор: Валерия Полянова
Консултант: Александър Велин
Коректор: Иван Крумов
Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар
Печат „Инвестпрес“ АД — София
Издателска къща „Квазар“, София, 2002
ISBN: 954-8826-17-8
История
- — Добавяне
- — Поправка на бележка
110
Приятно е да се върви, ако преди теб по зимната пътека е трамбовала цяла войска.
Снегът е добре утъпкан, няма как да сбъркаме пътя.
И навред личат дребните белези на многото шум и суетня за нищо.
Бор с множество стърчащи от него стрели. На елфите или им се е привидял някой шпионин, или са се сдърпали чий поглед е по-орлов и чия десница е по-нетрепваща… По-скоро второто.
Следи, които се отбиват леко встрани. Две купчинки тютюнева пепел. Веднага си представяш двамата старци-водачи, които малко са кривнали от пътя, за да изпушат по лула. Единият вероятно е бил маг и е държал в ръка тояга. А другият — воин с меч. Ето ги и следите — кръгче от тоягата и резка от ножницата.
А тук е имало кратка почивка. Вляво от пътеката снегът е утъпкан, отдясно е само леко слегнал. Ами да, отдясно са стояли елфите, нали те стъпват толкова леко, че не пропадат в снега. Явно тук двете части на армията са били инструктирани от водачите си…
В реалността пътят от пет мили би бил дълъг за изминаване. За щастие, ролевите играчи не са милионери, за да пъплят с месеци до враговете си. Пътеката се разстила под краката с чудесна бързина.
Сигурно играчите са се споразумели да броят това за ефект от магическо заклинание…
Изкачваме се към скалите, започваме да криволичим заедно с пътечката. На няколко пъти ми се струва, че сме на същото място, където наскоро плаших хобита, но всеки път се оказва, че бъркам. Рисували са пътя надве-натри, сглобили са го от повтарящи се елементи.
Най-сетне Вики забелязва стъпки, които се отбиват встрани, към елховата горичка. Лошо сме скрили Неудачника — всеки изостанал от армията пишман-воин би могъл да го забележи. Без да се наговаряме, и двамата ускоряваме крачка — ами ако вече го няма там?
Но Неудачника е налице, нещо повече — не е сам.
Седи, облегнат на дънера на дървото, и разправя нещо на един хобит, като си сръбва от манерката. Хобитът е клекнал пред него и се смее в захлас. Когато ни вижда, скача на крака и със замах изважда малкия си кинжал.
Гледай ти. Този мъник можел да бъде храбър. Поне когато зад гърба му лежи безпомощен човек.
— Ние сме приятели — казва Вики и вдига ръце. — Дошли сме с мир.
— Аз съм лечителят Елениум — подкрепям я аз. Интересно, дали ще ни познае Неудачника?
— Здрасти, Льоня — казва той с усмивка.
— Аз съм Хардинг — съобщава хобитът и крие кинжала си. — Да сте виждали тъдява Конан? Един такъв висок, с огнен меч?
— Този Конан е ограбил мъничето — много сериозно казва Неудачника. Само очите му се усмихват.
— Ама иначе не е чак толкова лош! — неочаквано се застъпва за своя душманин хобитът. — После е оставил всичките ми запаси на Ейлиън[1]. Разбрал е, че са му нужни!
— На кого? — питаме едновременно аз и Вики.
— На Ейлиън — без да подозира нищо, отговаря хобитът. — Ето на него. Кракът му е счупен.
Мнооого интересно.
Отивам при Неудачника и махам шината от лико. Изтърсвам върху снега всичко от лечителската си торба. Нямам капка понятие как трябва да се лекуват пациентите в този измислен свят.
— Значи се казваш Ейлиън? — питам аз. Неудачника мълчи.
Отварям една от падналите кутийки. От блатистозеления мехлем ме лъхва смрад. Навивам крачола на Неудачника и обилно наклепвам болния крак. След кратък размисъл го облепвам със сухи листа и заявявам:
— След пет минути счупеното ще зарасне.
Ситуацията е съвсем елементарна. В този свят притежавам дарбата да церя рани. Неудачника се е появил тук със счупен крайник. Сега, след като съм отворил торбата и съм изразходвал част от аксесоарите за крака на Неудачника, компютърът, който поддържа Лориен и околностите му, е длъжен да възстанови функциите на нарисуваното тяло.
— Ами ако не подейства? — с интерес пита Хардинг.
— Тогава ще занесем твоя… хм… приятел в града.
— Благодаря — от все сърце казва хобитът. — На мен силата ми е само три точки, не бих могъл да го довлека чак дотам.
Колебае се за миг, после пита:
— Ще се справите ли сами?
— Разбира се.
— Тогава да бягам, а? Обратно към града. Че много се забавих, ще ме накажат.
Точно така, дете е.
— Бягай — казвам аз, като пак ме загризва съвестта. Хардинг в ситен тръс изтичва на пътечката, след което се обръща и крещи:
— Само да се пазите от Конан, че от него всичко може да се очаква!
Вики прошепва в ухото ми:
— Конан, страшилището на хобитите!
— Стига — примолвам се аз. — И без това ме е срам.
Мълчаливо изчакваме няколко минути, сякаш сме се наговорили да поотложим разговора с Неудачника. Първо трябва да изчакаме какви ще са резултатите от лечението.
— Хайде, ставай — командва Вики.
Неудачника неуверено се подпира на болния си крак, изправя се. Прави крачка, втора.
— Боли ли? — питам с любопитството на истински лекар.
Той клати глава.
— Тогава да тръгваме към града.
— А после? — Неудачника хвърля кос поглед на Вики, тя мълчи. Налага се да отговоря аз.
— После все пак ще ти се наложи да направиш избор. Нямаме повече време да си играем на гатанки.
Завръщането в Лориен не може да се нарече триумфално. Охранителите при градските порти ни поглеждат с презрение — излезли сме преди два-три часа и явно не сме настигнали войската. Вярно, че си спестяват ехидните реплики по наш адрес, но аз все пак решавам да им обясня:
— Той ни склони да потренираме — кимвам към Неудачника. — Щото сега нямало голяма полза от нас.
Обяснението не е по-лошо от което и да било друго. Нека да ни смятат за самонадеяни, но овреме разкаяли се новаци.
— Това ли е Лориен? — пита Неудачника, когато се потътряме край белоснежните дървета, оплетени със стълбички като с коледни гирлянди.
— Точно той е. Сега ще излезем на улицата и окончателно ще си уредим сметките.
— Все едно нищо не мога да обясня — казва Неудачника.
— В такъв случай се разделяме. Завинаги се разделяме, приятел — аз не го лъжа, нито го шантажирам. Трябва да се укрия. Да се укривам дълго нейде в затънтените изпаднали градчета, където на компютрите им викат калкулатори. А Вики трябва да възстановява бизнеса си.
Вики ме поглежда накриво, но мълчи. Тя разбира. Тя знаеше, че ще ми се наложи да си тръгна.
Неудачника отмята глава и поглежда пронизаното от короните на мелорните небе.
— Ако искаш — остани тук. Нали не е наложително да плащаш телефонни сметки? — питам аз.
— Не е.
— Не е наложително и да излизаш в реалността, за да похапнеш?
Той мълчи.
— Ще натрупаш хиляда точки, ще станеш много як и уважаван тип — разсъждавам на глас. — Някой ден ще дойда тук, ще почукам и тихичко ще попитам: „Как да намеря мъдрия Ейлиън?“ И може би тогава ще рискуваш да споделиш с мен истината.
— Аз също нямам много време, Леонид.
— Я стига си ме баламосал! Какво са за теб година-две? След стотици години… тишина?
Неудачника се заковава на място. Гледаме се очи в очи.
— Момчета, изведнъж май станах най-неинформирания човек в компанията.
— Ами всичко е просто, Вики. Адски просто. Когато отхвърлиш невъзможното, в истина се превръща невероятното.
Дори Неудачника е в смут.
Все още нещо липсва в дългата верига от условия, които му позволяват да говори.
— Да вървим — моля ги аз. — Не бива да притесняваме горките елфи… ние никога няма да станем част от тяхната приказка.
Изходът от Лориен е пак там, откъдето влязохме. Само че този път портиерът не ни тормози с въпроси.
— Решавай, Неудачник — казвам аз и отварям вратата. — Защото не се шегувам и наистина ми писна от ребуси.
И едва когато се озовавам на улицата, разбирам, че все пак ще се наложи аз да решавам.
Човека Без Лице стои на около пет метра разстояние. Скръстил е ръце на гърдите си, мъглата се пули под пепелявите му коси. Черният плащ се развява над мръсния паваж.
И не е сам.
Трима охранители с автомати стоят зад гърба му. Още двама се реят във въздуха малко по-встрани. Полетът им не е реализиран с толкова ирония, колкото този на Зукините крилати чехли — на гърбовете на охранителите бучат реактивни раници. Увиснали са само на два-три метра височина над земята и сцената ми напомня на някаква древна, още предвиртуална игра…
— Браво, дайвър — произнася Човека Без Лице.
Вики първа се окопитва.
— Твоите гадове ли разбиха заведението ми? — агресивно подзема тя.
Мъглата над яката на черния плащ се разлюлява.
— Провери банковата си сметка, малката. И после решавай дали да се сърдиш.
Поредно бълникане — несъществуващото лице се извръща към мен.
— Складът, където си поприказвахме с теб за първи път, е разположен на Нюкейм стрийт, четирийсет и две. Иди и си вземи обещаното.
Трепач.
Камшикът и поничката.
Много, ама много вкусна поничка.
Човека Без Лице прави крачка напред. Протяга ръка на Неудачника.
— Да вървим. Трябва да обсъдим много неща. Аз знам кой си.
Неудачника не помръдва.
— Можем да се споразумеем. Длъжни сме да се споразумеем. Не знам какви ще са твоите условия, но всичко може да се уреди… — с подмилкващ се, пленителен шепот говори Човека Без Лице. Той вече не ни гледа — ние сме купени, вече не сме в играта.
Според него, разбира се.
— Прекалено отдавна си напуснал Русия, Дима — казвам аз и Човека Без Лице замръзва. — Окачи медала си над клозетната чиния.
— Искаш да кажеш, че не се продаваш, така ли, Леонид?
Квит сме. И той знае името ми. Може би знае и адреса ми.
— Да.
— Не се самоубивай. Предпочитам да плащам добре за добре свършена работа… и на това, между другото, не съм се научил в Русия.
— Не съм работил за тебе. Ти също рискуваш.
— Интересно, какво?
— Ами ако те издам на Урман? Лично на Фридрих Урман? Той също жадува да се приобщи към тайната!
Човека Без Лице се разсмива.
— Хей, дайвър, та ти си просто глупав. Лично на Урман? Никой от хората от неговия ранг не се занимава с работите, които стават във виртуалността. За целта съществуват референти. Секретари, двойници, факсимилета, ако щеш. Добре подготвени помощници… за управляване на бизнеса във виртуалното пространство.
Понасям с достойнство удара. Шамара си го бива, дори не подозирах за тия тънкости. Смятах, че бизнесмените трябва да се стремят към дълбината със същия хъс, с който го правят обикновените хора. Но аз не се огъвам, защото няма друг изход.
— Каква е разликата, Дибенко? Аз мога да уведомя за теб хората от Ал-Кабар. А ти не можеш да ми сториш нищо, защото съм дайвър.
— И дайвърите си имат уязвими места.
Блъфира. Не може да не блъфира. Обръщам се към Неудачника и питам:
— Искаш ли да тръгнеш с него?
— Това ти го решаваш — отговаря Неудачника. Само той не изпитва в момента никакъв страх. Същото важи и за мутрафоните на Дибенко, но при тях случаят е съвсем друг.
— Да изчезваме — казвам аз и хващам Неудачника за ръката. Колкото и да е странно, аз съм абсолютно сигурен, че Дибенко няма да се опита да ни попречи. В края на краищата, той не е идиот! Ако разбира какво става…
— Убийте тези двамата — заповядва Човека Без Лице.
Прекалено близо един до друг сме и охраната се въздържа от стрелба. Изглежда е наредено Неудачника да бъде опазен на всяка цена. Двамата във въздуха продължават да се реят, а тримата, които се намират на земята, се втурват към нас.
Колко му е да се справиш с двама невъоръжени? Няколко удара с прикладите — няколко вируса, вкарани в компютрите ни — и сме елиминирани от бойното поле. Може би през сляпата стена сега ни наблюдават храбрите елфи на Лориен, но те няма да се намесят. Те си имат достатъчно свои грижи и битки.
Но се оказва, че ни следят не само елфите.
Изплъзвам се от първия удар, подлагам крак на охранителя, той пада. В Дийптаун те са принудени да се подчиняват на общоприетите правила… Опитвам се да му измъкна автомата, с плахата надежда, че този набор от вируси е оформен като автономен файлов обект…
И в този миг от покрива на елфическата съборетина скача източена сива сянка.
Вълкът се хвърля върху един от хвърковатите охранители, с лекота го поваля върху паважа, сякаш той е картонена кукла на конци. Челюстите щракат — и човекът замира. Вълкът отскача встрани, съвсем навреме — колегата на потърпевшия открива от въздуха стрелба в тяхна посока.
Куршумите накълцват равнодушното тяло, което започва да се издига нагоре — реактивната раница продължава да действа. А вълкът се втурва към нас.
Човека Без Лице с плавно движение са отдръпва от пътя му. Но вълкът не е бързал към него — той впива зъби в гърлото на един от противниците ни. Времето сякаш се сгъстява и аз виждам как третият охранител се бори с Вики — и тръшвам моя противник върху нейния.
С едно изщракване на челюстите си вълкът прерязва шията на охранителя и скача върху последните двама. Върколакът е прекалено увлечен, за да имитира чисто вълчи нрави — той разкъсва противниците си със зъби и ги удря с лапи както правят котките. От ноктите му се сипе искрящ зелен прах — вирусното оръжие се задейства.
Автоматът се търкаля в краката ми, аз го вдигам, но в програмата, разбира се, има детектор за потребителите. Спусъкът под пръста ми е неподвижен. Просто запокитвам оръжието по летящия към нас охранител и той машинално започва да стреля. Прекалено бърза и безсмислена реакция.
А в конкретния случай и опасна. Залпът шибва премятащия се автомат и защитата на бойната програма не издържа. Взрив — и всички вируси в пакета, сглобен под формата на автомат, се задействат едновременно. Най-близо до това безпрецедентно меле се оказва злочестият хвърковат охранител — така че именно той си го отнася. Пламва и още във въздуха се разпада на безформени парцали.
— Бягайте! — изръмжава вълкът и отскача от неподвижните тела. От зъбите му капе кървава слюнка, козината му е настръхнала. Отивам с твърда крачка при Ромка, слагам ръка на гърба му, прошепвам:
— Благодаря.
Само Човека Без Лице е останал жив от противниковия лагер. Той спокойно стои и гледа разгромената си гвардия.
— Бягай! — отново изръмжава вълкът, без да откъсва поглед от Дибенко.
— Дайвърското братство? — подигравателно казва Човека Без Лице. — Не очаквах.
Прекалено спокоен е. Кимвам на Вики и Неудачника и те послушно започват да се отдалечават. Аз и Роман оставаме — двама срещу един.
Но този един е прекалено невъзмутим.
— Отново ти предлагам да се опомниш, Леонид — казва ми Дибенко.
— Хайде тръгвай вече! — просъсква ми вълкът. Зелените му човешки очи проблясват, той се хвърля върху Човека Без Лице.
Прекрасен скок, даже по-бърз и по-точен от онзи, от покрива. Челюстите изтракват, стискат шията на Дибенко, предните лапи драскат гърдите му. Сега, както е застанал на задни лапи, върколакът е доста по-висок от човека.
— Пале — казва Човека Без Лице.
С едната си ръка го сграбчва за врата и го запокитва към елфическата хралупа. Ударът е толкова силен, че стената се продънва и вълкът достига в полет средата на коридора. Но веднага се окопитва, отърсва се и пак се нахвърля върху Дибенко. Последвалият удар не е просто удар — кожата на вълка пламва с бледо сияние.
Все пак успяха да натресат вирус на Ромка. Сигурно е изключил защитата си — за по-голяма бързина и точност на движения. Но дори сега, когато вирусът смила компютъра му, той продължава да се бори.
Аз бягам. Всичко останало е от лукавия. Ромка ме е проследил — как ли е успял? И се хвърли в боя, за да ми даде шанс.
Глупаво е да губя този шанс.
На около десет метра по-надолу по улицата Вики спира кола на „Дийп-разводач“, набутва вътре Неудачника, маха ми с ръка. После лицето й се изкривява от ужас.
Гърбът ми настръхва от дращещия слуха жален, стихващ вой, а в следващия миг Човека Без Лице ме сграбчва за рамото. Трудно е да се надпреварваш с някого, чиито домашен компютър е прототип на „осмица“. Удар — и падам на паважа. Човека Без Лице, който е измислил дълбината, се навежда над мен.
— Аз бях достатъчно търпелив — казва той.
Плюя в сивата мъгла на маската. Жестът е чисто символичен — във виртуалното тяло не е предвидена възможността да се плюе. Трябва да подхвърля идейката на Компютърния Маг…
Дибенко прокарва длан по липсващото си лице, сякаш за да изтрие храчката. Но той не е толкова гнуслив. Пръстите му загребват шепа мъгла, мачкат я, сякаш правят топка от мръсен градски сняг.
— Дръж, дайвър. Приятни сънища — казва той.
И снежната топка лети към лицето ми, за да се разгърне като безкрайно платнище. То вече не сиво, а ярко, искрящо, огледално, празнично, шарено.
Прекалено късно разбирам с какво ми е позната тази пъстра дъга.
Дълбина-дълбина…
Прекалено късно.
Дийп-програмата започва да ме захлупва и нямам сили да се отскубна.
Дълбина-дълбина…
А платнището продължава да пламти, няма намерение да угасне, както се полага на всяка честна дийп-програма, която спазва законите…
Дълбина-дълбина…
Гмурвам се все по-дълбоко, пропадам в тази многобагрена бездна, в безкрайната върволица от фалшиви отражения, в цветния лабиринт, в лудостта и забравата.
Моят компютър е без таймер и никой няма да отвори вратата ми със своя ключ.
Дълбина-дълбина…
Не мога да изплувам със същата скорост, с която ме увлича водовъртежа на цветовете!
Дълбина-дълбина…