Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (26)

11

— Терминалът е включен — отрапортува Вики. Щракнах с курсора върху иконата за свързване и след секунди бях на сървъра на „Русия Он Лайн“.

Помнех наизуст адреса, оставен ми от Човека Без Лице. Някакъв полски сървър, което не означава абсолютно нищо. Нищо повече от ретранслатор, вероятно по пътя към тайнствения непознат сигналът ми ще прелети през още поне два-три държави.

Сървърът не поддържаше видео. Никакви нарисувани муцунки или анимирани снимки на екрана. Строго меню на полски и английски, с възможност за поддържане на още десетина езика, сред които румънски и корейски… без руски. Уви, братският народ не е много благосклонен към нас. Отговорих на поздрава на оператора и помолих да ме свърже с „Man without face“. След половин минута операторът се прехвърли на руски драйвер за клавиатура и помоли да напиша името на абоната на родния си език.

„Човека Без Лице“ — набрах аз.

Започнаха да ме прехвърлят от сървър на сървър. Първите два бяха достъпни за всички, за следващите три не разбрах нищо. После върху екрана се показа надпис: „Моля, почакайте“. На руски, между другото.

Чаках четвърт час.

Първите пет минути тихо и скромно, после извадих една бира и пъхнах в cd-то стар албум на „Наутилус“.

Събуждам се облян в студена пот.

Събуждам се насред бълнуване кошмарно…

— пееше Бутусов. Добър певец, когато не се опитва да съчинява текстове.

Сякаш нашият дом е залят от потоп,

И само ние с тебе живи сме останали…

Спомних си за съня си с певеца на сцената и несретника Алекс. Донякъде пророчески сън. Само че защо си представях Неудачника като певец? Нямам познати музиканти, а самият аз рискувам да си тананикам само насаме.

Над нас — километри вода,

И китове удрят с опашки

И за двама ни въздух не стига — лежа в тъмнината

И се вслушвам във нашето дишане…

Вслушвам се в нашето дишане…

Харесвам тази песен. Сякаш е за моята дълбина, за виртуалния свят, който все още не е съществувал преди пет години, когато е написана песента. А аз съм този, който прави опити да се отучи да диша и не вярва в красотата на киберпространството.

„Кой е?“

Трепнах, обърнах се към екрана и без да му мисля много-много, написах:

„Аз.“

„Как се справяш, дайвър?“

„Предполагам, че знаете.“

Какво ли не бих дал, за да разбера кой е той — Човека Без Лице.

„Да.“

„Не мога да се справя.“

„Това си е твой проблем.“

„Не само мой.“

Забавяне — или Човека Без Лице мислеше, или някъде по линията имаше пропадане на информацията.

„Какво искаш?“

„Помощ.“

„Нямам с какво да ти помогна. Всичко, което ти трябва, е в теб самия.“

Ако беше до мен — реален човек, от плът и кръв, бих му казал онова, което си заслужава да бъде изречено само на глас, а по-добре да се премълчи изобщо. Така че си го казах наум. Но мрежите се имат свои норми на общуване и пръстите ми натракаха на клавиатурата:

„Кой е той?“

„Вече ти казаха.“

Паяци. Пуснали тънките си нишчици в чуждите леговища. Урман надзирава „Лабиринта“, а Човека Без Лице контролира Ал-Кабар.

„Това истина ли е?“

„Може би.“

„НЕ СЕ СПРАВЯМ!“ — написах аз.

„Жалко.“

И почти моментално в долната част на екрана се появи надписът: „Връзката е прекъсната по желание на абоната“.

— Връзката е прекъсната! — потвърди Вики. — Да те свържа ли повторно?

— Не — отговорих. Не знам защо, но изобщо не се съмнявах, че полският сървър повече няма да ме свърже с Човека Без Лице.

Може би ми се сърди, че съм разказал на Урман за него. А може и да е изгубил вяра в способностите ми. Резултатът е един и същ.

— Вики, аз умен ли съм? — попитах аз.

В „Windows-Home“ са натъпкани близо хиляда ключови думи. Понякога с компютъра могат да се водят много забавни… дори бих казал почти смислени разговори.

— А какъв отговор искаш да чуеш? — избяга по тъч линията Вики. Както го прави винаги, когато думите нямат вид на заповед, но тя не ги е разбрала.

— Искрен.

— Не знам, Льоня. Много бих искала да ти отговоря, но не знам.

— Глупачка си ти, Вики.

— А ти си грубиянин.

Засмях се. Ако ни слушаше някой, не съвсем добре запознат със съвременните операционни системи, непременно би решил, че „пентиумът“ ми е разумен.

— Извинявай, Вики.

— Нищо. Не се сърдя.

Разум — имитация на разум… Къде е границата помежду им? Ние вече разговаряме с компютрите си, те се здрависват с нас и ни пожелават приятни сънища. Мнозина, какъвто е случаят с мен, например, прекарват във виртуалното пространство по-голямата част от живота си. Но това не е победа на човешкия разум, това е само имитация на победа. Ярки знамена и фойерверки над една пустош. По-голяма честота на процесора, повече памет — и машината заприличва на човек. Но само толкова…

А Неудачника също може да е програма. Също толкова хитра, колкото и вирусът на Маниака. Промъкнала се през филтъра под формата на човек, пуснала корени в сървъра на трийсет и трето ниво. Способна да поддържа разговор и да убива чудовища.

— Мамка му! — изкрещях аз.

Та това е толкова просто! Стотина фрази, произнесени кога на място, кога ни в клин, ни в ръкав. Програма, която се обучава от собствените ти думи и ти отвръща със собствените ти мисли. Която послушно върви след наивните спасители… Тя, разбира се, няма никакви канали за връзка.

Какво говорех на Неудачника, как ми отговаряше той? Напрягам паметта си.

Не знам. Може и да е програма. В такъв случай Ал-Кабар и Човека Без Лице изобщо не са в час…

Колко хубаво би било, ако съм познал! Колко лесно се решава загадката!

Тишината, Стрелец…

Побиха ме тръпки. Спомних си пустотата, която ме обзе след думите му.

Програма ли?

Неудачника, който грижовно носи нарисуваното момченце…

Програма?

— Нищо не разбирам, Вики — казах аз. — Нищичко. И ти не можеш да ми помогнеш.

— Аз мога ли да помогна? — не на място отговори Вики.

— Не!

— А кой може?

Помълчах, преди да отговоря.

— Истинската Вики. Дълбината!

— Да стартирам ли дийп-програмата?

Вместо отговор нахлузих шлема и сложих ръце върху клавиатурата.

deep

[Enter]

Падащи звезди начертаха своите дири върху тъмнината на екраните, пред очите ми се завъртя спирала в цветове на дъгата. Заличавайки реалността, водейки ме към небостъргачите на Дийптаун.

Първият момент е най-труден. Стаята изглежда същата, но аз знам — това е фантасмагория, мираж.

— Всичко ли е наред, Льоня?

Завъртам глава.

Стаята е в ред. Аз не съм същият.

— Личност номер седем, „Стрелеца“.

— Изпълнявам…

Този път външността ми се променя мъчително дълго. Какво да се прави, неизбежната отплата за оръжието.

— Всичко ли е наред, Льоня?

Ставам, поглеждам се в огледалото.

— Да. Благодаря, Вики.

Приближавам се към хладилника, търся нещо за пиене. Спрайт вече няма, останала е само Кока-кола. Става.

— Успех, Льоня.

— Благодаря.

Пия на големи глътки най-популярната напитка в света, замислена — колко смешно! — като лекарство срещу диария. Урман мислеше, че ми остават още пет часа. Сега са само четири. Почти усещам как някъде далече, из другите континенти, скърцат мозъците на различните чиновници, започващи да осмислят феномена Неудачник. Скоро ще закрият трийсет и трето ниво. Скоро ще организират хайка за Неудачника. Няма значение дали е човек, или програма. Аз ще го измъкна.

— Извикай ми такси — казвам аз и излизам от апартамента. Слизам с чистичкия светъл асансьор, отварям вратата на входа.

Причаква ме стар форд. Шофьорът е зализан младок с бяла риза. Копие на онзи, когото убих преди два дни при проникването в Ал-Кабар. Направо ме досрамява от доброжелателната му усмивка.

— Публичен дом „Всякакви забавления“! — изревавам аз.