Робърт Чарлз Уилсън
Хронолитите (22)

22.

Прекосихме щатската граница на Уайоминг в деня, когато губернаторът подаде оставка.

Отряд на така наречената милиция „Омега“ бе окупирал седалището му повече от седмица, държейки за заложници губернатора Атертън и още шейсет души. В края на краищата Националната гвардия бе прочистила сградата и освободила заложниците, но Атертън бе подал оставка по здравословни причини. (И нищо чудно, след като го бяха простреляли в слабините и раната се бе инфектирала.)

С други думи, обстановката в щата бе доста нажежена и това си пролича веднага щом стигнахме първото голямо кръстовище. Имаше тежко въоръжени патрули. По тези места нивите бяха изсъхнали, далечен спомен за Оглалалското бедствие. Из напуканите канавки се разхождаха ята от скорци.

— Част от проблема — говореше Сю — е, че хората възприемат хронолитите като магия, но те не са — те са технически средства и имат съответните характеристики. — Говореше за хронолитите вече пет часа, но едва ли се обръщаше само към мен. Сю настояваше да шофира последния пикап в конвоя, в който освен багажа държеше личните си бележки и архив. Хич, Рей и аз се сменяхме на местото до нея. Сю бе прибавила нещо като нервна бъбривост към обичайното си вманиачено поведение.

— Магията е неограничена — продължаваше тя — или ако има някакви граници, те са наложени от възможностите на този, който я практикува, или от прищевките на паранормалния свят. Но ограниченията на хронолитите са наложени от природата и те са както стриктни, така и изчислими. Куин запраща своите паметници приблизително на двайсет години в миналото, защото това е точката, отвъд която границите стават непреодолими — на по-големи разстояния енергийните изисквания ще нарастват в логаритмичен порядък и ще вървят към безкрайност дори за съвсем малки маси.

Нашият конвой се състоеше от осем тежки, покрити военни камиона и два пъти повече пикапи и лични автомобили. С течение на годините Сю бе свикала под знамената си малка армия от сподвижници — повечето учени и студенти от групата, разработила машината за симулиране на тау-турбуленция — и сега те всички участваха в експедицията. Камионите бяха боядисани в сините цветове на Обединените сили, за да наподобяват най-обикновен военен конвой, каквито често сновяха из страната.

На няколко мили отвъд границата напуснахме главния път и се подредихме край една бензиностанция. Сю изключи климатика и аз свалих прозореца. Небето бе безоблачно и синьо, слънцето наближаваше зенита. От другата страна на изгорялата морава върху жиците се беше подредило цяло ято врабчета. Миришеше на нагорещен въздух и на прах.

— Хронолитите имат най-различни ограничения — отново заговори Сю със сънен глас. — Върху масата например или върху еквивалента на масата, ако приемем, че това, от което са направени, не е обикновена материя. Знаеш ли, че никога досега не е имало хронолит, с маса или с еквивалента й, по-голяма от приблизително двеста хиляди тона? И не поради липса на желание от страна на Куин, сигурна съм. Ако можеше, щеше да ги издигне и до луната. Но отново, отвъд определена точка енергийният разход нараства експоненциално. Стабилността също започва да страда. Проявяват се вторични ефекти. Скоти, имаш ли представа какво може да се случи с хронолит, ако прехвърли дори с частица теоретичната граница за маса?

Казах, че нямам.

— Ще стане нестабилен и ще се разруши. Вероятно по доста импозантен начин. Неговата Калаби-Яу геометрия ще претърпи нещо като разгъване. На практика резултатът ще бъде катастрофален.

Но Куин бе достатъчно умен, за да не позволи досега да се случи подобно нещо. Както изглежда, той бе наясно с всички тези опасности по пътя. Което не вещаеше нищо добро за нашето малко, донкихотовско пътешествие из огрените от слънце Западни територии.

— Бих пийнала една кола — рече неочаквано Сю. — Гърлото ми пресъхна. Ще ми вземеш ли от бензиностанцията, ако изобщо продават?

Кимнах, слязох от пикапа и прекосих чакълестата площадка покрай останалите камиони. Бензиностанцията бе като самотен пост, стара куполовидна постройка с магазинче от едната страна и редица ръждясали варели отзад. На вратата стоеше възрастен мъж и оглеждаше редицата камиони, засенчил очи с длан. Сигурно отдавна не бе виждал толкова машини на едно място. Не изглеждаше особено щастлив от клиентелата.

Бензиноколонките бяха автоматизирани, манипулаторни ръце пълнеха резервоарите и почистваха прозорците. Сметката се изписваше на светещ екран, който отдавна не бе мит от прахоляка.

— Здрасти — рекох. — Май от доста време не е валяло по тези места.

Управителят на бензиностанцията свали ръка и примижа към мен.

— От май месец насам — отвърна.

— Имате ли студени напитки вътре?

— Сода и разни други неща.

— Може ли да погледна?

Той отстъпи встрани.

— Парите са ваши, господине.

В сравнение с горещината навън вътре изглеждаше почти студено. Нямаше кой знае какъв избор по лавиците. В хладилната витрина открих няколко кутии с кола, бира и оранжада. Избрах три от тях напосоки.

Когато застанах при касата управителят втренчи поглед в челото ми.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

— Само проверявах за числото.

— Числото?

— На Звяра — поясни той и посочи надписа върху касовия апарат: „Готов съм за Антихриста! А ти?“

— Аз пък съм готов само за няколко освежаващи напитки.

— Така и предполагах.

Той ме изпроводи до вратата и отново огледа върволицата от камиони.

— Май в града е дошъл цирк — рече и се изплю в прахта.

— Тоалетната с ключ ли е?

— На пирон до вратата — палецът му посочи наляво. — Имай милост и пусни водата, като свършиш.

 

 

Точката на пристигане — идентифицирана чрез сателитно наблюдение и прецизирана с локално измерване на остатъчната радиация — бе също толкова загадъчна и неинформативна, колкото много други местоположения на хронолити.

Хронолитите в малки земеделски градчета, които обикновено не нанасяха сериозни поражения, се наричаха „стратегически“, докато истинските разрушители на градове, от типа в Банкок или Ерусалим, носеха названието „тактически“. Дали в тези названия имаше някакъв смисъл, или бяха само случайни, оставаше тепърва да се разбере.

Уайомингският паметник обаче със сигурност попадаше в графата „стратегически“. В преобладаващата си част Уайоминг е високо каменисто плато, насечено от планини — „земя на височини и низини“, както я бе кръстил един губернатор от двайсети век. Щатът разполагаше с нефтени залежи и основният поминък бе животновъдството, което означаваше, че не се очакват сериозни последствия при появата на куинистки камък. Освен това мястото на предполагаемата поява не се отличаваше с нищо особено, ако се изключеха няколко паянтови постройки и бърлоги на прерийни кучета. Най-близкото селище бе пощенски пункт на име Модести Крийк, на петнайсет минути по-нататък по двулентовото шосе, което пресичаше равнина с изсъхнали останки от памучни насаждения. Поехме по този второстепенен път с необходимата предпазливост и Сю прекъсна дългия си монолог, за да се полюбува на храсталаците от див чай и коприва, когато наближихме зоната.

— За какво му е на хронолит да се появява на подобно място — попитах я аз.

— Не зная — отвърна тя. — Но въпросът е напълно резонен. Сигурно има някакъв смисъл. Това е като да играеш шах и внезапно, без никаква причина, твоят противник да премести офицера си до края на полето. Или е глупава грешка, или гамбит.

Значи беше гамбит: диверсия, фалшива заплаха, провокация, примамка. Но какво значение, сви рамене Сю. Каквато и да е целта на този хронолит, ние ще попречим на появата му.

— Все пак, ще ти призная, че причинно-следствената връзка изглежда ужасно заплетена. Хронолиниите са усукани и усложнени. Куин притежава предимството, че може да гледа назад. Може да предприема действия, които ние не очакваме. Знаем малко за него, а той вероятно знае много за нас.

Рано привечер спряхме встрани от пътя. Един преден отряд вече бе разузнал мястото и бе маркирал периметъра с жалони и жълта светлоотразителна лента. Изкатерихме близкия хълм и под светлината на залязващото слънце огледахме една ливада, прозаична като бъдеща площадка на извънградски универсален магазин.

Това, което знаехме, бе, че макар и запуснати, земите тук са частна собственост, въпреки че не са били използвани с някакво предназначение. Гледката навяваше някак сънено спокойствие — прерията се ширеше далеч на изток, където внезапно опираше в стръмна скална стена. Щеше да е тихо, ако не беше шумът от компресорите на инженерния отряд, помпащи въздух в двайсетината надуваеми палатки.

На отсрещния склон зърнах силуета на антилопа, застинала на фона на розовото небе. Тя повдигна глава, подуши ни и сетне изчезна от другата страна на билото.

Рей Мозли застана до Сю и я улови за ръката.

— Направо можеш да я почувстваш — рече той. — Усещаш ли?

Говореше, естествено, за тау-турбуленцията. Ако беше така, значи поне аз имах имунитет към нея. Не усещах нищо особено, освен слабата миризма на озон и хладния вятър в гърба си.

— Красиво място — въздъхна Сю. — Макар и голо.

На сутринта булдозерите започнаха работа, стъпквайки и последните остатъци на красота.

 

 

Подобно на много други обществени дейности, гражданската телекомуникационна система напоследък също бе изпаднала в крайно тежко състояние. Сателитите падаха от орбитите си, без да бъдат заменени с нови, старите медни жици бяха податливи на прищевките на времето. Въпреки всичко това извадих късмет и следващата нощ успях да се свържа с Ашли.

Нашият първи ден от разкопките бе крайно напрегнат и изненадващо плодотворен. Техническият екип на Сю бе засякъл епицентъра на появата, после инженерите бяха изравнили мястото и бяха излели бетонните основи на тау-турбулентния симулатор, наричан за кратко „ядрото“. Не ставаше дума, естествено, за атомно ядро в конвенционалния смисъл, а за фрагмент от екзотична материя, предназначен да осигурява необходимата защита, както термична, така и магнитна.

Другите по-малки бетонни площадки щяха да помещават няколкото резервни дизелови генератора, подаващи енергия за симулатора и за светлините и нашите електронни прибори. Към края на втората вечер бяхме превърнали изолираното плато в индустриален район от викторианската епоха и бяхме прогонили надалеч всички представители на местната фауна — зайци, прерийни кучета и змии. Фенерите ни светеха в нощта като лагерни огньове на някогашните индиански племена — кроу, сиукси или шайени, — въздухът миришеше на изгорели газове и нагорещена пластмаса.

Сю ме разпредели в отряда за охрана, но това очевидно целеше да ме спаси от необходимостта да копая канавки за химически тоалетни или да мъкна строителни материали. Точно преди залез извадих джобния си терминал, включих го в мрежата и успях да осъществя връзка с Ашли. Имах нужда да чуя гласа й, но той се смесваше с други гласове и образи.

Всичко е наред, увери ме тя. Парите, получени от Хич, стигнали да се покрият стари сметки и дори останало, за да заведе Катлин на два филма. Не разбираше защо е трябвало да оставям Морис Торанс да я охранява — каза, че предимно седи в колата на улицата срещу нашия апартамент. Пречел й и я притеснявал — имала усещането, че е под наблюдение.

Което си беше истина. Сю бе обезпокоена, че куинистите биха могли да я проследят до Минеаполис, и по нейно настояване Торанс се нагърби да пази Аш. Поне този път бях напълно съгласен със Сю.

— Той е приятен човек — рече Ашли, — но е малко изнервящо да ти върви по петите.

— Само докато се върна — успокоих я аз.

— Твърде дълго.

— Мисли за това като за начин да ми осигуриш спокойствие.

— А ти, като за причина да се прибереш по-скоро.

— Възможно най-рано, Аш.

— И как е… в Уайоминг?

— Жалко, че не можеш да го видиш. Слънцето току-що се скри. Мирише на див чай. — Миришеше също така на изгорели газове и негасена вар от тоалетните, но това предпочетох да й го спестя. — Небето е красиво като теб.

— Дрън-дрън… — гласът й се губеше заради лошата връзка.

— Цял ден копах дупки за нужници.

— Виж, това вече ми се струва по-достоверно.

— Липсваш ми, Аш.

— Ти също. — Тя замълча и чух мелодичен звън, като от звънеца на външната врата. — Някой идва.

— Ще ти се обадя утре.

— … утре — повтори тя и връзката бе прекъсната.

Но не можах да се свържа с нея на следващия ден. Линията се прекъсваше някъде в Дакота въпреки всичките ми опити. Навярно бяха изгърмели няколко щатски сървъра, поне така смяташе Рей Мозли и предполагаше, че става въпрос за саботаж на куинисти.

Тъкмо заради този комуникационен проблем в медиите се появиха съобщения за задаващия се хронолит ден по-рано от предвиденото. В Шайен, където в момента имаше безредици, буквално гъмжеше от репортери, но щеше да им е нужно известно време да цъфнат в околностите на Модести Крийк.

На следващата вечер инженерите поставиха кръгово осветление от ярки серни лампи. Работихме, докато взе да застудява и изгря луната — дълбаехме основите на бункер в засъхналата земя, на около метър от зоната на контакта, както и канали за комуникационните линии. Освен това разпъвахме телена ограда около района, чиято цел бе да задържи далече от нас куинисти и зяпачи. Хич смяташе, че за първите ще е необходима и въоръжена охрана. Естествено, бяхме подсигурили и такава.

Легнах си едва призори, с окървавени от плюски длани.

Обсадата щеше да започне всеки момент.