Майн Рид
Младите роби (25)

Глава двадесет и пета
„ЕВРЕЙСКИЯТ СКОК“

На другия ден сутринта повикаха Райс Мурад и робите му при управителя на града. Мавърът се подчини на тази заповед и се запъти след войника към управлението.

Бо-Музем и скотовъдецът бяха вече там, а след няколко минути влезе и управителят. Хари и Колин очакваха без страх неговото решение, понеже бяха уверени, че то ще бъде справедливо и благоприятно за тях.

Бо-Музем заговори пръв. Каза, Че заедно с двама свои другари е купил тези роби, но не е съгласен да се продадат всичките на тоя мавър, защото единият от тях се счита за негова частна собственост, а другите двама са купени вече от скотовъдеца Мохамед.

Подир него взе думата Мохамед. Той каза, че е купил робите от другаря си Бо-Музем, като е платил за всекиго по десет долара и четири камили. „Райс Мурад — твърдеше той — отведе тези роби насила, но те са мои!“

Райс Мурад отговори, че е купил робите от двама арабски търговци, като е заплатил за всекиго по 150 долара налични пари.

Управителят замълча няколко минути, после се обърна към Бо-Музем.

— Предложиха ли ти твоите другари да вземеш своя дял от тази продажба?

— Да — отговори той, — но аз не го приех.

— Ти и другарите ти получихте ли обещаните трийсет долара и дванадесет коня от скотовъдеца?

След като помисли малко, Бо-Музем отговори отрицателно.

— Робите принадлежат на Райс Мурад — каза управителят, — идете си!

Всички си отидоха. Мохамед и Бо-Музем започнаха да се оплакват, че в Мароко нямало правда за бедните араби.

Мавърът заповяда на хората си да се приготвят за път и помоли Бо-Музем да го придружи до градските порти. Последният се съгласи, но при условие, че вземе и Мохамед със себе си.

Странно сладка усмивка се показа на лицето на красивия Райс Мурад, когато Бо-Музем се съгласи с предложението му.

— Мили приятелю — каза той с покровителствен тон, — ти си страшно измамен. Вие щяхте да спечелите много пари, ако бяхте изпълнили обещанието си да заведете робите в Мохадор. Но това щастие се падна на мен. Мохамед, когото ти наричаш твой приятел, купи от вас двама християни и ги продаде на английския консул за двеста долара. Затова именно искаше той да купи и другите. Той те излъга подло. Няма втори Бог освен Аллах, а Мохамед е негов пророк, а Бо-Музем е един простак!

Бо-Музем веднага разбра правотата на тези думи и се спусна с гола сабя срещу вероломния скотовъдец. Между двамата започна кървава разправа. Белите гледаха равнодушно на тази битка, без да съчувстват нито на единия, нито на другия.

В борбата мюсюлманинът се уповава повече на справедливостта си, отколкото на своите сили, а когато е виновен, губи много от мъжеството си. Като излъган, Бо-Музем се сражаваше смело и беше сигурен, че ще победи. Скотовъдецът, като виновен, отстъпваше на всяка крачка и най-после падна мъртъв.

— Числото на разбойниците се намали с още един — каза Бил. — Колко жалко, че той не доведе тук Джими Терънс!…Какво ли е направил с тях?

— Да попитаме мавъра — каза Хари, — той може би знае и вероятно би ги купил.

Круменът се накани да отиде при мавъра и да го попита, но той с решителен тон заповяда на робите да се приготвят и да продължат пътя си. Като посъветва Бо-Музем да се пази от хората на Мохамед, мавърът застана начело на кервана и всички потеглиха към Мохадор.

Пътят им водеше през хълмиста област, където пътуването беше свързано с големи опасности. Нашите моряци отново виждаха своята фрегата-надежда с разперени платна.

По време на една почивка круменът намери голям скорпион, сврян под голям камък. Той изкопа трапчинка в пясъка и хвърли в нея насекомото. След това намери още десетина, които сложи при първия, в същата трапчинка, после започна да ги дразни с пръчка. Разсърдените скорпиони захванаха смъртна схватка помежду си, на която моряците гледаха със същото любопитство, както и на битката между арабите преди това.

Всеки от скорпионите се мъчеше да сграбчи другия с клещите си и да го умъртви с отровното си жило. Последният скорпион беше убит от крумена.

Когато Хари го смъмра за тази безполезна жестокост, африканецът отговори, че всеки добър човек трябва да унищожава вредните скорпиони.

Следобеда керванът стигна до местността, наречена „Еврейски скок“. Това бе много тясна пътека по склона на висока скала, чиито основи се миеха от морските вълни. Тази пътека бе дълга повече от километър, а на ширина бе около метър. Отдясно се издигаше скалиста стена, а отляво бучеше морето. Моряците едва сдържаха сълзите си! Гълтаха жадно соления бриз.

Ако някой се извърнеше и паднеше долу, щеше да загине безусловно във вълните на буйното море.

Не се виждаше нито дръвце, нито храст, за които би могъл да се залови един падащ оттук човек.

Круменът познаваше този път. Той каза на спътниците си, че никой не се решава да мине по него в дъждовно време. Тази пътека била една от най-опасните и ако все пак я използвали често, то било, защото намалявала пътя през планината с цели седем мили. Наричали я „Еврейски скок“, защото маврите, когато се срещнели тук с евреи, обикновено ги хвърляли в морето.

Преди да тръгне по този опасен път, Райс Мурад каза, че никой не идвал срещу него от другата страна. Все пак, за да се увери, той извика няколко пъти с висок глас и като не чу някакъв отговор, заповяда на отряда си да го последва. За всеки случай сметна за необходимо да посъветва робите да се доверят повече на конете. Двама души вървяха напред с предпазна цел.

Не бяха стигнали още до половината на пътя, когато конят на Хари се уплаши от нещо. Той беше много млад и непривикнал на планинските пътища. Веднага спря.

На друго място Хари би го принудил да върви, но тук беше немислимо. Оставаше му единствена възможност за спасение — незабавно да слезе от коня… Но уплашеното животно се дръпна назад.

Младият англичанин остана зад другарите си, а след него яздеше един мавър. Последният се уплаши да не блъсне коня на Хари в пропастта и по тази причина само удари упоритото животно с надеждата, че ще го накара да тръгне напред. Конят обаче се изправи на задните си крака и падането му в бездната беше почти неизбежно. Тогава Хари го улови за ушите и след отчаяно усилие се преметна през главата му и скочи на земята.

Нещастният кон, оставен на собствената си участ, полетя към морето и тялото му с глух шум изплющя във водата.

Като преминаха този опасен път, спътниците му похвалиха Хари за неговата ловкост и хладнокръвие. Но той мълчете.

Неговата душа беше пълна с признателност към Бога, който му бе спасил живота, и не обръщаше особено внимание на хвалебствените думи… Той вярваше, че Бог ще го възнагради и с една фрегата, на която да бъде капитан…