Майн Рид
Младите роби (10)

Глава десета
ГОЛАХ

От само себе си се разбира, че младите моряци не разбираха нищо от разговора на главатарите, но от погледите, които те хвърляха към тях, и от жестовете им не можеше да не се долови, че се заражда нов спор — кой какво да притежава от плячката.

След около половин час узнаха, че шейховете са постигнали съгласие. Арабинът отиде към мястото, където бяха събрани робите на черния вожд и като ги разгледа внимателно, избра трима от най-силните, най-дебелите и най-младите негри от цялата тълпа и им заповяда да се отделят.

— Ще ни разменят — прошепна Терънс. — Ние ще станем собственост на негъра и може би ще пътуваме заедно с Бил.

— Почакайте малко — каза Колин, — струва ми се, че още не всичко е свършено.

В тази минута черният шейх тръгна към тримата и прекъсна разговора им.

Какво искаше той? Навярно да ги вземе със себе си — срещу тримата негри, които си бе отбрал арабинът.

Но моряците бяха силно огорчени, като видяха, че само О’Конър бе отведен от африканеца, а на двамата със заплашителни жестове бе заповядано да остават на местата си. И така, условието за размяна беше трима черни за един бял.

Но с това работата не свърши. Стария Бил, който разгада значението на тази церемония, извика на другарите си:

— Вие ще бъдете залог за играта. Ще дойдете с мен, защото чернокожият ще надвие жълтокожия, това е истината!

Браздичките, в които бяха играли на „хелга“ през нощта, се оказаха готови за минута и играта започна.

Предсказанието на Бил се потвърди: черният шейх спечели Терънс.

Арабинът изглеждаше силно недоволен, което се виждаше по неспокойните му движения. Той явно искаше да продължи играта.

Притежаваше още двама бели и се надяваше да си върне другите двама чрез тях. Играта започна отново, но завърши с вече познатия ни резултат.

Тримата моряци бяха прибавени към Бил и стояха около черния вожд. Не минаха и двадесетина минути, откакто играта бе завършила, и четиримата приятели вече се движеха през пустинята към Тимбукту.

Влизаха в състава на един керван от шестнадесет възрастни и шест-седем деца.

Всички те бяха собственост на черния шейх.

Пленниците скоро узнаха, че негърът се нарича Голах — име, което без съмнение произлизаше от Голиат.

Голах беше създаден да заповядва. Той притежаваше три жени, надарени с удивителна приказливост, но само една дума, един поглед или дори само едно негово движение беше достатъчно, за да ги накара да млъкнат.

Голах имаше седем камили, четири от които служеха за пренасяне на жените и децата му заедно с целия им багаж, а другите три бяха натоварени с плячката от корабокрушението.

Дванадесетте души от пялата група трябваше да вървят пеша и да следват както могат големите крачки на камилите.

Единият от черните мъже беше син на Голах, осемнадесетгодишен, въоръжен с дълга мавърска пушка, с тежка испанска сабя и с ножа, който бе взет от Колин.

Главното му задължение беше да пази робите с помощта на друго младо момче, което, както се узна по-късно, беше брат на една от жените на Голах.

Това момче също беше въоръжено с пушка и сабя: то и синът на Голах бяха убедени, че животът им зависи в голяма степен от старателното пазене на робите, защото освен моряците имаше още шест пленници, предназначени за някои от южните пазари.

Според предположението на Бил двама от тези роби трябваше по произход да са крумени или африканци. Той често бе срещал такива като моряци по корабите, завръщащи се от африканските брегове.

Белите роби силно негодуваха срещу своите господари. Допълнителни причини в това отношение бяха и допълнителните мъки от глада, жаждата и умората, причинена от ходенето по парещия пясък на пустинята под страшното слънце.

— Не мога повече да търпя! — каза Хари Блаунт на спътниците си. — Ще можем да издържим най-много още няколко дни, но аз не намирам за необходимо да правя опит колко дни именно бих могъл да изтърпя този ад.

— Продължавай. Дръж се, Хари! — подкрепи го Терънс.

— Ние и четиримата — продължи Хари — принадлежим към народ, който се хвали, че никога не е изпитвал върху себе си гнусно робство. Освен това имаме още шест другари роби, които няма да бъдат без значение в борбата срещу похитителите ни. Нима ще се оставим безропотно, като животни, в ръцете на три черни говеда?

— Тъкмо за това си мислех — каза Терънс. — Ако не убием стария Голах и не избягаме с неговите камили, напълно заслужаваме да свършим дните си в неволя.

— Добре казано. Кога да започнем? — извика Хари. — Аз чакам!

— Тук има седем камили. Всеки ще вземе по една. Но преди да продължим по-нататък, трябва да изядем и да „изпием“ трите от тях. Аз съм гладен и умирам от жажда.

— Почакай, Терънс — прекъсна го Стария Бил, — сам не знаеш какво говориш, единствен Колин е по-благоразумен. Да предположим дори, че успеем да убием не само началника, но и двамата му помощници, които ни охраняват, какво ще правим след това? Нямаме нито карта, нито компас, а това означава, че никога няма да намерим изход. Нима не виждате, че пътуването из тази пустиня е равнозначно на плаване по море без компас? Черният великан е нашият капитан, той може да се движи в пълна безопасност по тези места, което не е по нашите сили. Нека ни заведе до някое пристанище, тогава ще се опитаме да избягаме.

— Бил има право — съгласи се Терънс.

По време на разговора моряците забелязаха, че един от кру-мените прави всичко възможно да бъде по-близко до тях. Очевидно се прислушваше в разговорите им. Блясъкът в очите му показваше, че е много любопитен.

— Нима ни разбирате? — попита строго Бил, като се обърна към него.

— Да, господине, малко — отговори африканецът, сякаш без да забелязва гнева на моряка.

— А защо ни подслушваш?

— За да узная какво говорите. Искам да избягам с вас!

Бил и другарите му с голямо усилие разбираха езика на крумена. Той бе служил на английски кораб, където бе научил доста английски думи. Беше вече четири години роб, също след голямо корабокрушение.

Круменът успокои моряците, като им каза, че Голах няма средства да изхрани робите си и скоро ще ги продаде на някой английски консул.

Круменът добави още, че лично за себе си няма надежда, тъй като в неговата родина не откупват своите поданици, когато паднат в плен. Като видял, че у Голах има английски роби, той се бил зарадвал от възможността — колкото и малка да е била тя — едновременно с тях да бъде откупен. Той наистина бе служил на английски фрегати.

По пътя черните роби събираха сухи камилски изпражнения, които трябваше да им служат за топливо, когато спрат на бивак.

Веднага след залез слънце Голах даде заповед за спиране. Камилите бяха разтоварени, а шатрите разпънати. Около четвъртината от „соглеха“, което ще рече каша от просо и което едва би стигнало да се нахрани един човек, бе раздадена на робите, но тъй като те не бяха яли нищо още от сутринта, храната, колкото и безвкусна и нищожна по количество да беше, им се видя прекрасна.

Като разгледа робите и остана доволен от условията, при които се намираха, Голах се отдели в шатрата си. Няколко минути след това оттам се чуха звуци, прилични на гръмотевичен рев. Човекът хъркаше с такава сила, че би могъл да заглуши дори пушечен гърмеж.

Синът, и зетят на Голах се редуваха през нощта да пазят робите.

Дежурството им обаче беше напразно. Измъчени и уморени, умиращи от глад и безсилие, белите роби мислеха само за почивка, от която най-после им бе разрешено да вкусят.

Сутринта на другия ден дадоха на робите да пийнат по малко „шени“, питие, което напомня айряна, след което групата потегли на път. Слънцето, издигайки се на безоблачното небе, печеше още по-силно от миналия ден. Не се забелязваше нито едно облаче, не се чувстваше дори и полъх от ветрец, което правеше пустинята да изглежда още по-страшна. Пленниците роби вече не изпитваха желание за ядене, тъй като силната жажда прогонваше всяко друго желание.

— Кажете им да ми дадат да пия, или умирам! — простена Хари на крумена с пресипнал глас. — Аз струвам пари и ако Голах ме остави да умра за една капка вода, той е луд!

Круменът отказа да предаде тези думи на вожда.

— Това само ще го разгневи — каза той — и ще дойде да ви пребие.

Колин се обърна към сина на Голах и със знаци му даде да разбере какво иска. Черният момък вместо отговор се ококори с присмех.

Едната от жените на господаря имаше три деца и тъй като всяка майка трябваше сама да се грижи за своето потомство, тя се уморяваше много повече по време на пътуването, отколкото другите жени. Трябваше да внимава добре, за да не падне някое от непослушните й деца от камилата. Това пътешествие й се видя много уморително и тя искаше да си намери помощник.

Дощя й се да накара някой от робите да носи най-голямото от децата, момченце на четири години.

Съдено беше на Колин да се прояви като помощник на негърката. Всички усилия на шотландеца да се измъкне от отговорността, която го заплашваше, отидоха напразно. Жената действаше решително, а Колин трябваше да се покори, макар и да се противеше до момента, когато тя го заплаши, че ще повика Голах. Тоя аргумент се стори на моряка много убедителен и малката маймуна бе качена на раменете му. Негърчето си обви крачетата около шията му, а с ръце се хвана здраво за косата му.

В същото време, когато Колин постъпи на новата си длъжност, започна да се стъмва и двамата черни, които служеха като пазачи, отидоха напред, за да изберат място за нощуването.

Нямаше защо да се страхуват, че някой от робите ще се опита да избяга: те всички желаеха да получат мъничко храна, която им обещаваше вечерната почивка.

Изнемощял от умора, при това и натоварен с детето, Колин изостана. Майката на момчето, която внимателно следеше своя първороден, намали бързината на камилата и отиде при шотландеца.

След като разтовариха камилите и разпънаха палатките, Голах се залови с разпределението на вечерята. Порциите бяха още по-малки, но бяха унищожени от робите с много по-голямо удоволствие, отколкото ставаше преди.

Бил каза, че краткото време, през което изяжда своята порция, напълно го е възнаградило за всички понесени през този ден мъки.

— Ах, Хари — каза той, — сега именно се учим да живеем, макар и често да си мислех, че в същото време се учим и да мрем. Как всичко е вкусно, когато човек е гладен!

— Тая каша, тоя „соглех“ е най-вкусното ядене — каза Терънс. — Единственият недостатък е, че дават много малко.

— Тогава можете да вземете и моята порция — каза Колин, — защото аз съм на съвършено друго мнение.

Хари, Терънс и Стария Бил погледнаха с безпокойство младия шотландец: Колин не беше изял даже и половината от порцията си.

— Какво ти е, Колин? — попита Бил с безпокойство и със загриженост. — Ако не ядете, приятелю мой, ще умрете. Да не сте болен?

— Чувствам се прекрасно! — отговори той. — Изядох колкото ми трябваше, останалото можете да го вземете.

Моряците обаче се отказаха да изядат порцията му, като се надяваха, че апетитът му скоро ще се върне и той сам ще си дояде кашата.

На другия ден, когато керванът тръгна на път, черното детенце бе дадено пак на Колин, но той не го носи през цялото време, защото момчето вървеше често заедно с тях.

През първата част на деня шотландецът и товарът му можеха да вървят заедно с целия керван, понякога дори го задминаваха. Вниманието, с което морякът се отнасяше към детето, бе забелязано от Голах и лицето му изразяваше една що-годе човешка гримаса, която трябваше да изобразява усмивка.

Около пладне Колин се умори и започна да изостава, както и предишния ден. Обезпокоената майка спря камилата си и зачака.

Стария Бил се учуди много от снощното поведение йа Колин. Особено го учудваше търпението, с което той се подчиняваше на заповедта да се грижи за детето. Тук имаше тайна, която той не можеше да разбере и която предизвика интереса и у Хари и Терънс.

Малко след пладне негърката подгони Колин при кервана, като го караше да върви пред нея. Тя го ругаеше и го биеше с края на сплетеното въже, което й служеше да кара камилата.

След известно време Голах, който се умори от силните крясъци на жената, й заповяда да мълчи и да го остави да си върви по пътя.

Макар и да не разбираше думите на жената, Колин знаеше добре, че тя не говори нежности. Всъщност ударите на камшика трябваше да му докажат това, ако той се съмняваше в значението на думите й. Между другото той търпеше ругатните и ударите с философско спокойствие, като изпълваше с учудване другарите си.

Хари, който вървеше напред с крумена, го помоли да му обясни значението на думите, които сипеше негърката по адрес на шотландеца.

Круменът обясни, че тя го нарича свиня, мързеливко, християнско куче, безверник и го заплашва, че ще го убие, ако изостава от кервана.

Хари и Терънс продължаваха пътя си изпълнени с огорчение за своя другар, който можеше и днес да изпадне в предишното настроение на безразличие след новото насилие на негърката над него. Бил дори намали крачка, за да вижда и да чува по-добре. Всичко премина, както и вчера на свечеряване.

— Никак не се учудвам — каза Бил, като настигна двамата моряци — защо Колин се интересува толкова от малката маймуна.

— Какво има? Какво можа да научиш? — попитаха Хари и Терънс.

— Узнах защо Колин не поиска да яде снощи.

— Е, казвай тогава!

— Сръдните на негърката и всичките тия крясъци и удари са чиста преструвка.

— Лъжеш се, Бил, това са твои измислици — каза Колин, който сега вървеше с момчето на гърба си успоредно с другарите си.

— Не, не, не се лъжа, жената е благосклонна към теб, Коли… Е, кажи де, какво ти дава тя да ядеш?

Като видя, че е безполезно да крие, Колин призна, че негърката винаги когато е сигурна, че няма да я забележат, му давала сухи смокини и мляко, което носела в кожен съд под наметката си.

Макар другарите на Колин да бяха хвалили преди малко „соглеха“, сега искрено завидяха на приятеля си и казаха, че са готови цял ден да носят някое негърче, само и само да получат срещу това мляко и смокини.

Но те и не подозираха в тая минута, че съвсем скоро ще бъдат принудени да изменят мнението си и че предполагаемото щастие на Колин ще бъде скоро източник на нещастие за всички.