Кит Далтон
Законът на Морган (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Мелани пийна малко вода, след това седна на стола си, като все още плачеше. Гибонс й каза нещо, но тя все още продължаваше да се тресе. Хейгърмен й предложи носната си кърпа, тя я взе и избърса сълзите си. Генералът се беше изправил зад катедрата. Някой беше вдигнал Библията и я сложил в крайчеца на подиума. Тълпата беше неспокойна, но не искаше да си тръгва. Мелани ги разчувства и те очакваха още.

— Приятели — започна генералът, — чухте някои шокиращи истини. Аз съм също толкова шокиран, колкото и вие. Но нека да оставим личните грехове на Холидей, за това Господ ще го съди! Нека този, който е безгрешен, да хвърли първи камък. Бог е добър. Бог е милостив и ще прости даже на грешник като Седрик Холидей, ако той се надява и искрено желае това.

Майната ти, генерале. Мелани се постара да направи голям, но лъжовен спектакъл, а той замазваше това.

— Искам да ви помоля да се молите за Седрик Холидей. Освен това искам да го отхвърлите като водач, тъй като от него водач не става. Той ви е лъгал, готов е бил да заложи вашия живот и живота на семействата ви за своите собствени интереси. Отхвърлете го, не го слушайте. Неговите дни са преброени.

Холидей го нямаше вече десет минути, а генералът още се въртеше на това. Започваше да се повтаря. Мелани беше спряла да плаче и сега шепнеше нещо на Хейгърмен. Интересното беше минало и някои хора от крайните редици започнаха да се оттеглят. Имаше и някои от средата и отпред, които се опитаха да си тръгнат, но беше невъзможно да се измъкнат.

Морган си мислеше, че генералът трябваше вече да спира с това, когато някой изкрещя:

— Пожар!

Изкрещя жена, след това още една и изведнъж цялата тълпа изпадна в паника. Едната стена на сградата гореше и старото, изсъхнало дърво бързо поддаваше. Всички се насочиха към вратите, мъже викаха, жени пищяха. От бързината някои от предните паднаха и мигом бяха отъпкани от стотиците крака. Морган сви ръце и извика колкото глас има:

— Можете да излезете през задната врата. Ще отворя.

Огънят бързо стигна покрива и езиците запълзяха над главите им. Морган изтича до вратата и видя единия от охраната да се опитва да смъкне резето, но то беше заяло. Опитаха заедно, но нямаше никакъв ефект.

— Спасявай се! — изкрещя той, след това изтича на подиума. Мелани все още беше там и гледаше горящия покрив, като пукаше пръсти и мърдаше устни, без обаче да издаде и звук. Хейгърмен се беше изгубил някъде сред ужасената тълпа. Момчето беше съборено на земята от хора, които бяха объркали посоката за изхода, и тъкмо се надигаше.

— Изкарай я оттук — изкрещя към него и я посочи с пръст.

Момчето веднага я сграбчи, но тя започна да се съпротивлява. Покривът над подиума гореше силно и всеки момент щеше да падне. Тя избута Тик настрани и покри с ръце лицето си. От покрива се отдели горяща факла и падна вървху главата й. Тя се строполи, обляна цялата в кръв. Той я сграбчи. Все още чувстваше сърцето й да тупа. Подаде я на момчето и му нареди да я изнесе.

Половината от тълпата вече се беше измъкнала навън. В края все още някои викаха и се опитваха да се придвижат по-бързо до изхода. На земята лежаха в безсъзнание или мъртви доста тела. Чу се звън от пожарната команда, след това задната врата се отвори и един от пожарникарите изкрещя:

— Насам. Можете да излизате оттук.

Хората най-отзад веднага се затичаха към другия изход. Някои падаха, но не всички се изправяха. Морган забеляза генерала да пада на пода, дрехите му горяха. Гибонс веднага го сграбчи през рамо и го понесе към изхода. Тик изнасяше на ръце Мелани.

Морган се измъкна точно навреме, преди покривът да се срути с трясък зад него. Единият от пожарникарите се обърна към друг:

— Няма смисъл. Остави да изгори всичко.

Морган сграбчи единия от пожарникарите с такава сила, че онзи се намръщи.

— Какво беше станало с вратата? Не можах да я отворя.

— Беше притисната с една кола. Ей я там — пожарникарят махна с ръка. — Пълна е с камъни. Четирима едва успяхме да я поместим.

Морган остави пожарникаря на мира и се запъти към генерала, който седеше отпуснат на една стена. И двете му ръце бяха потопени във вода. Гибонс мокреше кърпа и бършеше лицето му с нея.

Морган приклекна до него.

— Как е той?

— Доста зле. Много е стар вече. — Изправи се.

— Къде са момчето и Мелани? Гибонс го погледна.

— Не знам и не ми пука. Има ли някъде лекар. Ако намериш, прати го насам. Трябва да закараме генерала в болница.

Появиха се три санитарни коли. Едната от тях беше само наполовина пълна, но водачът тъкмо смяташе да тръгва. Морган му извика да изчака, но той явно бързаше. Иззад ъгъла се появи и Гибонс, влачейки през рамо генерала.

— Сложете го в следващата кола — каза коларят. Преди още да е мигнал, и Гибонс измъкна револвера.

— Само да потеглиш, и ще ти пръсна главата. — Той сложи внимателно генерала, качи се и той, вратите се затвориха и колата потегли.

Морган извика един друг колар, по-възрастен, и го попита дали е виждал едно момче, цялото облечено в черно. Трябваше да носи едно момиче.

— Колата вече ги откара. Момичето ми изглеждаше мъртво. Съжалявам, ако ви е позната.

Мъжът обясни как да стигне до болницата. Той се метна на кабриолета и след пет минути беше там. Беше препълнена с изгорени, някои от тях викаха, други все още бяха в несвяст, но генералът не беше там.

Забързана сестра се опита да го заобиколи, но той застана на пътя й. Попита за момчето и момичето.

— Когато я докараха, тя вече беше мъртва. Сега е в моргата. — Тя мина покрай него, след това приклекна до изпаднал в безсъзнание мъж. Запъти се към рецепцията, за да попита къде е настанен генералът. Там видя момчето, отпуснато на един стол.

— Чаках те — каза то беззвучно. — Мелани е мъртва. Умря по пътя насам. Както и да е, мъртва е.

— Знам. — Момчето приемаше смъртта й тежко. Морган не искаше да говори повече за нея. — Къде е генералът?

— В някоя стая предполагам. Не знам къде е.

— Хайде, ела. Трябва да го намерим.

Сестрата на рецепцията погледна в книгата и им отвърна, че генералът е в стая 37.

— Но сега не можете да се качите горе, защото лекарят е там. Ще се наложи да изчакате.

— А с него имаше ли един едър ирландец?

— Той е друго. Генералът помоли той да бъде при него.

— Тогава защо да не можем и ние да се качим? Аз съм синът му, а това е неговият внук. Казвам се Морган, а той — Тик.

Сестрата му се усмихне леко.

— Не мисля, че ви вярвам. Но които и да сте, трябва да изчакате. Аз ще проверя и ще ви кажа кога да се качите.

Седнаха на една пейка и зачакаха. За известно време момчето мълчеше, след това се обади.

— Хората на Холидей направиха това.

— Да, те бяха.

— Не смятам да стоя със скръстени ръце.

— Мисля, че това е доста добра идея. Ще дойда с теб, но първо искам да разбера как е генералът.

— Не бих искал да чакам дълго. Ако се наложи да чакаме дълго, аз тръгвам.

Не се наложи да чакат.

Втурнаха се в стаята, но генералът беше изпаднал в безсъзнание и не можеха да направят нищо. Тъкмо се обръщаха към вратата, когато Гибонс се обади:

— Къде ще ходите?

— Теб какво те интересува? — Морган не беше доволен от това, че генералът е в несвяст, и сега беше доста раздразнен.

— Изглеждате така, сякаш сте решили да направите нещо много важно. Тръгвате след Холидей, нали?

Морган кимна:

— Точно така.

Гибонс се изправи.

— Ще дойда с вас. Ще съм ви от полза. След това, което каза дъщеря му, огънят и така нататък, мисля, че дните на Холидей са преброени. Ще е добре да увисне на въжето, но за това трябва повече хора.

— Ако ще идваш, тръгвай. — На Морган не му се слушаше повече.

Излязоха и се качиха в двуколката. Гибонс взе юздите.

— Мисля, че вече всички ще говорят за Холидей като за ужасен човек — започна той. — Начинът, по който това момиче извика накрая… всичко изглеждаше съвсем истинско. Как може момиче като нея да съчини такива неща и да ги каже пред толкова много народ?

Мелани можеше, помисли си Морган.

— Този Морган е вече минало, той е отчаян и обезверен.

Морган накара Гибонс да спре две сгради преди сградата, в която се намираше Партията на Айдахо. Вече се стъмваше, а от сградата се носеше силна военна музика.

Колкото повече се приближаваха, толкова музиката се усилваше, след това се чуха и други звуци. Чуваше се смях, мъже тропаха по пода. Гибонс посочи с пушката.

— За какво ли празнува Холидей? За това, че дъщеря му е иъртва, а генералът е на косъм.

— Съмнявам се да е празнуване — отвърна му Морган.

Повечето от стъклата бяха счупени. На земята лежеше стьпкана голяма картина на Холидей. Звездата му наистина започваше да залязва.

Вратата пред стълбите не се охраняваше от никого, явно той не ги очакваше. Тръгнаха нагоре по стълбите, водени по музиката. Тя беше толкова силна, че можеше да събуди и мъртвите. Това означаваше, че явно Морган го няма, а неговите хора са решили за последно да си погуляят, защото вече изворът на пари пресъхваше. Морган се заслуша внимателно, но не можа да долови нито един женски глас. Ако горе бяха само мъже, това значеше истински неприятности. Стигнаха до вратата, която беше наполовина отворена. Първи влезе Гибонс, а след него се вмъкнаха Морган и Тик. Холидей стоеше зад една маса, пред себе си имаше чаша и пълна бутилка. От едната му страна стоеше Нийл, толкова пиян, че едвам гледаше. Шест груби мъже, които явно бяха стрелци, танцувала около дебелия мъж, който Морган беше забелязал на срещата. Те въртяха дебелака наляво-надясно. Лицето му беше почервеняло от уискито и раздразнението.

Холидей ги забеляза и веднага скочи с рев, който се оказа доста по-силен от музиката.

— Морган! Морган! Най-после дойде, но си водиш и приягели! Ти знаеш какво направи днес, нали, копеле?

Дебелакът се отскубна от мъчителите си и спря музиката. Изведнъж стана невероятно тихо, той се опита да каже нещо, но последвалото изръмжаване от страна на Холидей го накара да млъкне.

Холидей тръгна към тях. Морган си мислеше, че ще се опита да избяга или да се прикрие, но той явно беше много пиян или ядосан, защото се приближаваше към тях. В ръцете си държеше колт, а шестимата стрелци носеха по два револвера: един в кобура и един, запасан в панталоните. Никой нямаше карабина или пушка.

— Ти започна всичко — отвърна му тихо той. — Сега вече всичко свърши.

— Не още! — извика Холидей. — Доведохте дъщеря ми, за да хвърли толкова низки лъжи право в лицето ми. Никога не съм убивал майка й, никога не съм я изнасилвал. Заплашвах я с лудница, защото си беше луда. Пратих я при брат ми, за да се грижи и я наглежда, защото аз нямах много време. И тогава се нови ти, гадино. Ти разби движение, което щеше да превърне този район в най-хубавия щат в Америка. Кой си ти? За какъв се мислиш? Фермер, най-обикновен фермер, който се занимава с отглеждането на коне. Как посмя да се опълчиш срещу мен? Излъга дъщеря ми и накара да наговори всичките тези лъжи, за да очерни името ми, луда кучка.

Гибонс държеше пушката си насочена към шестте стрелци и това ги изнервяше. Холидей започна да крещи отново, когато единият от тях не изтрая, ловко измъкна пистолета си и стреля два пъти, но пропусна. Пушката изтрещя и четирима от стрелците се повалиха на земята, гърчейки се в кръв. Холидей се опита да вдигне револвера си, но Морган беше по-бърз, веднага изпрати два куршума в гърдите му. Единият от останалите двама стрелци успя да убие Гибонс с изстрел в главата, но веднага след това Морган го застреля. Последният се опита да избяга към вратата, но куршумът на момчето беше по-бърз.

Всичко това се разви за секунди и дебелакът се втре-щи. След миг вдигна ръце и започна да моли за пощада. Морган му нареди да легне на пода с разперени встрани ръце. Дебелакът веднага се подчини. В този момент момчето изтича към масата, зад която се беше скрил Нийл, който бъбреше несвързано.

— Не го убивай! — извика остро Морган. — Това копеле ще ни трябва.

Момчето се обърна с револвер в ръка, след това се отказа и измъкна изпод масата треперещия редактор.

Стаята миришеше на барут и кръв. Чуваше се дрънкането на колите на полицията. Морган допря револвера до главата на дебелака.

— А сега отговаряй или ще ти пръсна мозъка. Как се казваш и като какъв работиш при Холидей?

— Едуард Тазвел. Аз му бях счетоводителят в Боис.

— Значи знаеш как е печелил парите си?

— Да, имам книгите, но нямам никаква връзка с това, което е правил. Просто пращах пари на Нийл и разни други хора. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

— Ще го потвърдиш ли в съда?

— Само не ме убивайте. Ще потвърдя всичко.

Морган го ритна в дебелия задник.

— Само да си промениш мнението, и ще си имаш работа с мен. А сега ставай и да не съм те чул да продумваш.

Обърна се към момчето:

— Ще занесем този боклук в полицията. Началникът може да не остане доволен от това, че ни вижда, но ще се наложи. Холидей го е подкупил. Този огън уби много хора, така че ще иска да се измъкне по някакъв начин. Хайде да тръгваме.

Оставиха Гибонс и останалите и потеглиха с двамата пред тях. След три часа бяха отново в болницата. По пътя нататък момчето му каза, че би искало да се върне в „Спейд Бит“.

— Смъртта на Мелани ми причини доста болка. Баща й лъжеше за нея, нали?

— Разбира се — каза той, но въобще не беше сигурен в това.

И да беше лъгала, тези лъжи бяха разбили живота на баща й. Дебелият подписа признание, че е давал подкупи на Нийл, и полицията сериозно реши да се захване с него.

— Какво ще кажеш да се върна с теб в „Спейд Бит“? След всичко, което свършихме, там има доста работа.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да станеш охрана на генерала? Ще му трябва някой.

— Аз! — беше озадачено, но след това го погледна. — Мислиш ли, че ще ме вземе?

— Защо не? Ти му помогна да спрем Холидей и това той никога няма да забрави. И аз ще добавя няколко добри думи за теб, което също може да се окаже полезно. Само си помисли за всички места, които ще обикаляш: Вашингтон, Ню Йорк и така нататък. И ще се срещаш с много и прекрасни момичета.

Продължиха така още известно време, след това момчето се спря:

— Не ме ли искаш в „Спейд Бит“?

— Мисля, че не. Ти не ставаш за такъв живот. А с генерала ще можеш да правиш това, което ти харесва, тоест да защитаваш добър човек. Какво ще кажеш?

— Не може да бъде!

На регистрацията сестрата ги позна.

— Добри новини. Генерал Хауърд е в съзнание и пита за вас.

Запътиха се към стълбите.

— Хайде да отидем и да го склоним.