Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (5)

V

Както и да е. Няма значение. Защото в най-скоро време ще бъда повишена. Тогава Нев ще бъде принуден да престане да си прави майтапи с кариерата ми. И ще мога да се издължа на татко. Всички ще бъдат силно впечатлени. Ще бъде направо фантастично!

В понеделник сутрин се събуждам настроена позитивно и кипяща от енергия. Намъквам обичайния си работен тоалет — дънки и някоя хубава блузка. Този път избирам тази от „Френч Кънекшън“.

Добре де, не точно от „Френч Кънекшън“. Да си призная, купих си я втора ръка от „Оксфам“. Но на етикета й пише „Френч Кънекшън“. Докато не се издължа изцяло на татко, нямам кой знае какъв избор откъде да пазарувам. Така де, една нова блузка от „Френч Кънекшън“ струва близо петдесет лири, докато тази я взех само за седем и петдесет. И е почти нова!

Изкачвам две по две стъпалата на излизане от метрото. Слънцето свети ярко. Чувствам се изпълнена с оптимизъм. Представям си как ме повишават. Представям си как го съобщавам на всички. Мама ми се обажда по телефона и пита: „Как мина седмицата?“ А аз й отговарям: „Ами, всъщност, мен ме…“

Не! По-добре да изчакам, докато си отида у дома. А там небрежно да им подам новата си визитка.

Или може би ще е най-добре да пристигна при мама и татко с новата фирмена кола, която си върви към повишението! Всъщност… не съм съвсем сигурна дали другите специалисти от отдела по маркетинг имат фирмени коли, но… е, човек никога не знае, нали така? Може пък точно по случай моето повишаване да въведат тази нова фирмена политика. Или да ми кажат: „Ема, ти си толкова ценна за нас, че решихме специално за теб да…“

— Ема!

Оглеждам се и виждам Кейти, моята приятелка от „Личен състав“, да изкачва стълбите малко след мен. Леко се е запъхтяла, червената й къдрава коса е цялата разрошена, държи в ръка едната си обувка.

— Какво се е случило, за бога? — питам я аз, когато стига до мен на площадката пред метрото.

— Глупавата ми обувка! — възкликва Кейти отчаяно. — Онзи ден я взех от обущаря, а ето, че токчето й пак се разкова! — тя размахва възмутено обувката към мен и добавя: — Платих шест лири за поправката на това скапано токче! Днешният ден е тотален ад! Сутринта млекарят забрави да ми донесе млякото. Уикендът ми беше отвратителен и изобщо…

— Мислех, че ще го прекараш заедно с Чарли — казвам изненадано. — Какво стана?

Чарли е последният мъж в живота на Кейти. Излизаха заедно от няколко седмици и в петък тя ми беше казала, че ще ходят заедно на вилата му, която той довършвал през уикендите.

— Беше ужасно! Още щом пристигнахме, Чарли заяви, че отива да играе голф.

— Аха, ясно — кимвам с разбиране. После се опитвам да открия и нещо позитивно в ситуацията. — Е, това поне показва, че той се чувства непосредствено в твое присъствие. Достатъчно добре, че да се държи нормално.

— Може би — поглежда ме Кейти с известно съмнение. — После обаче ме попита дали бих имала нещо против да му помогна едно-друго по къщата, докато е на игрището. Казах, че не, разбира се. И тогава той ми връчи едно мече и три кофи боя и заяви, че докато се върне, би трябвало да съм свършила с боядисването на хола.

— Каквооо?!?

— Върна се чак в шест вечерта, огледа стените и каза, че съм ги била боядисала немарливо! — Кейти извиси глас възмутено, а тонът й граничеше с истерия: — Изобщо не беше немарливо! Нищо подобно! Много мърливо си беше даже! Само някои места бяха малко неравни, ама то е защото тъпата му стълба не беше достатъчно висока!

Зяпвам я изумено и питам невярващо:

— Кейти, да не би да искаш да ми кажеш, че си боядисала стаята?!?

— Ами… да — тя ме гледа с огромни, невинни сини очи. — Нали разбираш… за да му помогна. Сега обаче започвам да се питам дали… дали той само не ме използва?

Почти изгубвам и ума, и дума от изумление.

— Кейти, ама, разбира се, че те използва! — успявам най-сетне да проговоря. — Иска безплатен бояджия човекът! Трябва да го зарежеш! Незабавно! На секундата!

Кейти мълчи миг-два, а аз я наблюдавам леко нервно. Лицето й е безизразно, но ми е ясно, че под тази маска бушува буря от мисли и чувства.

— Така е! — изведнъж избухва Кейти. — Права си! Той ме използва! Но сама съм си виновна. Трябваше да го осъзная още когато ме попита разбирам ли нещо от водопроводни свръзки и покривни покрития.

— Каквооо?!? — отново възкликвам невярващо. — Кога те е попитал?

— Още на първата ни среща! Ама аз тогава си помислих, че той просто… е, нали разбираш… че се опитва да води непосредствен разговор.

— Кейти, ти нямаш абсолютно никаква вина. Не би могла да знаеш предварително що за човек е — казвам, като стисвам окуражително ръката й.

— Просто не разбирам! — възкликва Кейти и изведнъж спира насред улицата. — Какво не ми е наред, за бога? Защо привличам само такива пълни задници?

— Не е вярно!

— Вярно е! Виж само мъжете, с които съм била досега! — и Кейти започва да ги изрежда, като брои на пръстите си: — Даниел взе на заем от мен огромна сума пари и изчезна в Мексико. Гари ме заряза в мига, в който му намерих работа. Дейвид непрекъснато ме лъжеше и ми изневеряваше. Това да ти говори нещо?

— Ами… ъъъ… — мънкам безпомощно. — Може би просто…

— Мисля си дали не е крайно време да се откажа — прекъсва ме Кейти с посърнало лице. — Никога няма да си намеря свестен мъж.

— Не говори така! Не се отказвай, Кейти! Убедена съм, че нещата ще се обърнат. И че ще срещнеш някой чудесен, мил, прекрасен мъж…

— Къде, къде ще го срещна този мъж?!? — пита Кейти безнадеждно.

— Ами… не знам — измънквам, после заключвам пръсти зад гърба си и добавям: — Но знам, че ще стане. Имам страхотното усещане, че ще стане, при това в най-скоро време!

— Ама наистина ли? — зяпва ме Кейти. — Толкова ли си сигурна?

— Абсолютно! — мисълта ми работи на бързи обороти. — Слушай, имам една идея. Защо не опиташ… днес да отидеш да обядваш в някое друго заведение? На друга улица, в друг квартал, нещо съвсем различно. Може би там ще го срещнеш.

— Мислиш ли? — за миг Кейти ме гледа изпитателно, после тръсва решително глава: — Добре. Ще го направя.

Въздъхва дълбоко и двете отново поемаме към службата.

— Единственото хубаво нещо през този уикенд беше, че успях да довърша новата си блузка — отбелязва тя по едно време. — Я виж! Какво ще кажеш?

Кейти съблича жакета си и се завърта на пети, за да ми демонстрира блузата си. Няколко секунди я гледам мълчаливо, защото просто не знам какво да кажа.

Не че не харесвам плетивата на една кука, ама… Добре де, не ги харесвам! Не харесвам дрехи, плетени на една кука и това си е!

Особено плетени на една кука розови блузи с голямо деколте. През едрата мрежа на плетивото се вижда сутиенът й, за бога!

— Ммм… жестока е — успявам най-сетне да кажа. — Абсолютно фантастична!

— Нали е страхотна! — отправя ми Кейти изпълнена със задоволство усмивка. — И толкова бързо я изплетох! Сега ще взема да си изплета и пола към нея.

— Чудесно — отронвам лицемерно. — Ти си толкова сръчна, Кейти.

— О, не е кой знае какво. Просто ми харесва да плета.

Кейти се усмихва скромно и отново облича жакета си.

— Ами ти? — обръща се към мен тя, докато пресичаме улицата. — Добре ли прекара уикенда? Ама и аз какво питам, като знам! Няма начин да не си го прекарала добре. Конър сигурно е бил абсолютно прекрасен и много романтичен. Сигурно те е завел да вечеряте в някой готин ресторант или нещо подобно.

— Ами… той всъщност ми предложи да се преместим да живеем заедно — смотолевям с неудобство.

— Наистина ли?!? — възкликва Кейти хем радостно, хем леко завистливо. — Боже, Ема, вие с него сте идеалната двойка! Като ви гледам, започвам да се изпълвам с надежда, че подобно нещо наистина е възможно. При вас изглежда някак толкова лесно и осъществимо!

Усещам тръпка на удоволствие. Аз и Конър. Идеалната двойка. Пример за подражание на други хора.

— Не е чак толкова лесно — отговарям със скромна усмивка. — Искам да кажа… и ние се караме понякога, като всички останали двойки.

— Така ли? — поглежда ме Кейти изненадано. — Никога не съм ви виждала да се карате.

— Разбира се, че се караме.

Опитвам се да си спомня кога двамата с Конър сме се карали за последен път. Естествено, че и ние се караме. Дори честичко. Това си е нормално и дори здравословно. С всички двойки е така. Кога сме се карали за последно… кога изобщо сме се карали…

Хайде де, Ема, мисли… мисли… Няма начин поне веднъж да не сме се скарали. Така де, нали сме идеалната двойка!

Да! Сетих се! Онзи път, когато се разхождахме край реката и аз настоявах, че белите птици в нея са патици, а Конър твърдеше, че са лебеди. Точно така! Съвършено нормална двойка сме!

Знаех си аз!

 

 

С Кейти вече сме стигнали до сградата на „Пантера Корпорейшън“. Поемаме нагоре по стъпалата към входа — светли каменни плочи, върху всяка от които е гравирана политнала в скок пантера. Изведнъж ме обзема лека нервност. Пол ще иска да дам пълен отчет как е минала срещата с „Глен Петрол“.

Въпросът е какво да му кажа?

О, естествено, че ще бъда напълно откровена и искрена. Без обаче да му казвам чистата истина, ами…

— Ей, я виж! — прекъсва размислите ми гласът на Кейти. Проследявам погледа й. През остъклената входна врата виждам във фоайето някаква тълпа. Това не е нормално. Какво става?

Боже мили, да не би да има пожар или нещо подобно?

Двете с Кейти се споглеждаме озадачено, докато отваряме тежките крила на остъклената врата. Вътре цари пълен хаос. Хора тичат насам-натам. Един полира месинговия парапет на стълбището, друг лъска листата на изкуствените растения. Сирил, главният офис мениджър, бута хората към асансьорите.

— Разотивайте се по офисите си, моля! Не искаме никой да се мотае около рецепцията! Досега всички вече трябваше да сте на бюрата си! — подвиква той. Изглежда тотално стресиран. — Няма какво да зяпате тук! Отивайте на бюрата си!

— Какво става? — питам Дейв, охранителя, който — както винаги — стои небрежно облегнат на стената, с чаша чай в ръка.

Той отпива от чая, преглъща бавно, ухилва ни се и отговаря:

— Чакаме Джак Харпър.

— Каквооо? — възкликваме двете хорово и го зяпваме изумено.

— Днес ли? — питам аз.

— Сериозно? — опулва се Кейти.

В света на „Пантера Корпорейшън“ то е все едно да кажеш, че идва папата. Или Дядо Коледа. Джак Харпър е един от двамата основатели на корпорацията. И създателят на „Кола Пантера“. Знам го, защото милиони пъти съм набирала на компютъра разни рекламни материали, в които се говореше за него: „През 1987 г. младите и динамични бизнес партньори Джак Харпър и Пийт Лейдлър купуват западащата компания за безалкохолни напитки «Зут», измислят нова и привлекателна опаковка за тяхната «Зутакола», лансират я на пазара като «Кола Пантера» под хитовия слоуган «Не спирай» и така влизат в историята на маркетинга.“

Е, нищо чудно, че Сирил е пощурял.

— Ще пристигне след около пет минути — отбелязва Дейв, като си поглежда часовника. — Горе-долу.

— Но… как така? — пита Кейти. — Искам да кажа… защо така изневиделица?

Очите на Дейв блестят от удоволствие. Той очевидно цялата сутрин съобщава на хората грандиозната новина и искрено се кефи на изненадата им.

— Изглежда, иска да види как вървят нещата тук, в английския клон на корпорацията — свива рамене Дейв.

— Мислех си, че вече се е оттеглил от активния бизнес — подхвърля Джейн от счетоводството, която е влязла току-що и ни слуша със зяпнала уста, изненадана от новината. — Нали се чу, че след смъртта на Пийт Лейдлър той бил потресен от мъка и се оттеглил в усамотение. В имението си или нещо подобно.

— Това беше преди три години — отбелязва Кейти. — Може би вече се чувства по-добре.

— По-вероятно е решил да ни продаде — процежда Джейн мрачно.

— Че защо ще ни продава? — недоумява Кейти.

— Човек никога не знае — дълбокомислено заявява Джейн.

— Според мен… — започва Дейв и ние всички обръщаме любопитно очи към него — той иска да види дали всичко тук е лъснато до блясък.

Дейв кимва многозначително към Сирил, който наблюдава съсредоточено почистването на листата на изкуствените растения.

— Внимателно със стеблата! — точно в този момент извиква Сирил разтревожено и ние избухваме в хоров кикот. Това привлича вниманието му към нас и той ни подвиква трескаво: — Какво правите още тук?

— Изчезваме — отвръща Кейти успокоително. Отправяме се вкупом към стълбите. Никога не използвам асансьор, защото така си спестявам ходенето на фитнес. Пък и офисите на отдела по маркетинг са на първия етаж. Току-що сме започнали да се качваме, когато Джейн изписква:

— Вижте, вижте! О, боже! Идва!

Дълга лимузина спира на улицата пред остъклените врати на сградата.

Винаги съм се чудила защо лимузините изглеждат толкова лъскави, сякаш металът, от който са направени, е съвършено различен от този на нормалните коли.

Като че по команда вратите на асансьора в другия край на фоайето се отварят и отвътре делово изприпква Греъм Хилингдън, нашият главен изпълнителен директор, следван от директора по мениджмънт и още поне шестима други шефове, всичките облечени в безупречни тъмни костюми.

— Достатъчно! — изсъсква Сирил към хората, лъскащи едно-друго из фоайето. — Изчезвайте! Веднага!

Кейти, Джейн и аз се притаяваме в основата на стълбището; побутваме се и се кикотим като хлапета. Вратата на лимузината се отваря тържествено. Миг по-късно отвътре се появява русокос мъж в морскосиньо пардесю, с черни очила и много луксозно дипломатическо куфарче.

Уаууу! Изглежда страхотно! Като… като банкнота от един милион долара!

Греъм Хилингдън и останалите шефове го чакат отвън пред входа, подредени в шпалир на стъпалата. Един след друг се ръкуват с него, после припряно го въвеждат вътре, където го пресреща Сирил.

— Добре дошли в „Пантера Корпорейшън, Великобритания“ — поздравява го той важно и тържествено. — Надявам се, че сте пътували добре.

— Да, благодаря — отговаря мъжът с отчетлив американски акцент.

— Както ще се убедите, за нас тук това е един нормален работен ден…

— Ей, вижте! — прошепва ни Кейти. — Кени е запецнал отвън на входа.

Кени Дейви, един от нашите дизайнери, с вечните си дънки и бейзболни обувки, стои нерешително на стъпалата пред входа и явно се чуди дали да влезе или не. Протяга длан да бутне остъкленото крило на вратата, но веднага я дръпва и отстъпва крачка назад, после отново приближава и неуверено наднича навътре.

— Влизай! — казва Сирил, като му отваря вратата с донякъде дивашка усмивка. — Един от нашите дизайнери, Кени Дейви — представя го той набързо на Джак Харпър, а после отново се обръща към сащисания ни колега: — Трябваше да си тук още преди десет минути, Кени. Както и да е, няма значение!

Сирил припряно побутва озадачения Кени към асансьора, после поглежда към стълбите, забелязва ни и с гневни мимики ни дава знак да се махаме.

— Хайде — казва Кейти, — по-добре да изчезваме.

И трите се устремяваме нагоре по стълбите, като полагаме неимоверни усилия да не се кикотим.

 

 

Атмосферата в отдела по маркетинг е горе-долу като тази, която цареше в моята стая у дома, когато бях ученичка и с приятелките ми се готвехме за някое парти — трескаво ресане на коси, пръскане с парфюми, безсмислено преместване на разни неща насам-натам по бюрата, развълнувано клюкарстване. На минаване покрай остъкления офис на Нийл Грег, който отговаря за медийната ни стратегия, го мярвам да подрежда грижливо върху бюрото си своите награди за маркетингова ефективност, докато асистентката му Фиона припряно забърсва прахта от поставените в рамка снимки на Нийл, ръкуващ се с различни прочути личности.

Точно окачам палтото си на общата закачалка, когато Пол, шефът на маркетинговия отдел, ме придърпва встрани.

— Какво, по дяволите, е станало на срещата с „Глен Петрол“? — пита той мрачно. — Тази сутрин получих много странен имейл от Дъг Хамилтън. Заляла си го със сок, така ли?

Зяпвам го шокирана. Дъг Хамилтън е казал на Пол! Но нали обеща да не му казва!!

— Не беше нарочно — бързам да се оправдая. — Исках да демонстрирам достойнствата на „Пантера Прима“ и… без да искам разлях малко сок.

Пол ми отправя не особено дружелюбен поглед и отбелязва:

— Ясно. Явно сме те надценили с тази задача.

— Не, не сте! — настоявам припряно. — Всичко щеше да е чудесно, ако… искам да кажа… ако ми дадете втори шанс, ще се представя по-добре, обещавам.

— Ще видим — казва Пол и поглежда часовника си. — Сега по-добре върви на мястото си. Бюрото ти е в пълен безпорядък.

— Ъъъ… в колко часа да дойда за годишната оценка на работата ми?

— Ема, вероятно още не си уведомена, но днес на посещение при нас е Джак Харпър — отбелязва Пол с възможно най-саркастичен тон. — Но, разбира се, ако смяташ, че твоята годишна оценка е по-важна от основателя на компанията…

— Нямах предвид… аз само…

— Върви си оправи бюрото — срязва ме Пол с досада в гласа. — И да знаеш, че ако залееш с „Пантера Прима“ Харпър, на секундата си уволнена.

Докато подтичвам към бюрото си, в помещението влиза Сирил — задъхан, разрошен, извън себе си от трескаво вълнение.

— Внимание! — извиква той, като пляска с ръце като учителка в детски дом. — Внимавайте всички! Това е едно най-обикновено, неофициално посещение, нищо повече. Мистър Харпър ще влезе, може би ще размени по някоя дума с един-двама от вас, ще погледа как работите. Така че искам всички вие да се държите съвсем нормално, като, естествено, се придържате към нашите високи стандарти… Какви са тези листове? — изведнъж виква той рязко, втренчен в спретнатата купчина коректури в ъгъла до бюрото на Фъргъс Грейди.

— Ами… това са… ъъъ… за рекламната кампания на новата ни „Дъвка Пантера“ — отговаря Фъргъс, който е ужасно стеснителен и изключително талантлив. — На бюрото ми няма достатъчно място и…

— Абсурд е да останат тук! — срязва го Сирил, награбва купчината коректури и ги тръсва на бюрото пред Фъргъс. — Разкарай ги! — нарежда му той, после се врътва на пета и повишава още повече глас, за да го чуем всички: — Ако той зададе някакъв въпрос на когото и да било от вас, отговаряйте учтиво и естествено. Когато влезе, искам да завари всички ви да работите. Просто се заемете с типичните си задачи, с които бихте се занимавали в един най-нормален работен ден — Сирил хвърля разсеян поглед наоколо и добавя: — Някои може да водят делови разговор по телефона, други да пишат на компютрите си… двама от нас може да обсъждат творчески идеи… Помнете, този отдел е сърцето на компанията. „Пантера Корпорейшън“ е прочута с брилянтния си маркетинг!

Сирил млъква и в настъпилата тишина всички ние го зяпаме тъпо.

— Хайде, на работа! — подканящо пляска с ръце той. — Не ми стойте така! Ти! — изведнъж ме посочва с пръст Сирил. — Няма какво да ме гледаш! Действай!

Боже мили! Бюрото ми е затрупано с какво ли не. Отварям най-горното чекмедже и със замах напъхвам вътре купчина листове, след което, обзета от лека паника, започвам да подреждам в редички разпилените навсякъде моливи, химикалки и маркери. На съседното бюро Артемис Харисън си слага червило.

— Срещата с него несъмнено ще бъде много вдъхновяваща — отбелязва тя високопарно, като се любува на себе си в ръчното си огледалце. — Мнозина смятат, че той сам-самичък е променил коренно и завинаги начина, по който се прави маркетинг. — Случайно попадам в полезрението й и Артемис рязко сменя тона. — Нова блузка, а, Ема? Откъде е?

— Ъъъ… от „Френч Кънекшън“ — отговарям след кратка пауза.

— В събота минах през „Френч Кънекшън“ — присвива подозрително очи Артемис. — Не видях да имат този десен.

— О, може би вече са ги свършили — припряно й обръщам гръб и се заемам да подреждам средното чекмедже на бюрото си.

— Ами как да го наричаме? — трескаво пита Каролин. — Мистър Харпър или Джак?

— Пет минути насаме с него! — развълнувано говори в телефонната си слушалка Ник, един от главните ни маркетингови специалисти. — Нищо повече не ми трябва. Пет минутки, за да му изложа идеята си за уебсайт. Мили Боже, ако я възприеме, аз ще…

О, Господи, цялото това трескаво вълнение е адски заразително. Усещам прилив на адреналин, грабвам гребена и ръчното си огледалце, проверявам дали не трябва да освежа блясъка на устните си. Така де, никога не се знае. Може пък той да забележи някак си моя потенциал. Може да ме отличи от тълпата!

— Внимавайте всички! — влетява Пол в отдела. — Вече е на етажа. Първо ще мине през администрацията, а после…

— Захващайте се с ежедневните си задачи! — крясва Сирил. — Веднага!

Мамка му! Каква ми е ежедневната задача?!?

Грабвам телефонната слушалка и набирам кода за гласовата поща. Ами да, може пък да прослушвам съобщенията си, когато той влезе.

Хвърлям поглед наоколо и забелязвам, че всички останали правят точно същото.

О, няма начин всички да сме на телефоните си едновременно. Би било адски тъпо! Добре де, ще включа компютъра си и просто ще го чакам да загрее.

Гледам смяната на цветовете по екрана, а в това време Артемис изведнъж заговорва на висок глас:

— Мисля, че същината на цялата концепция е виталността — казва тя, като непрекъснато поглежда към вратата. — Схващате ли какво имам предвид?

— Ъъъ… да — отговаря Ник. — Смятам, че в модерната маркетингова среда е необходимо да се стремим към… ъъъ… сливане на стратегията с напредничавата визия…

Ама че е бавен компютърът ми днес! Джак Харпър ще влезе, а аз още ще гледам тъпо в празния екран като пълна глупачка.

О, знам какво ще правя, когато дойде! Гениално! Аз ще съм колежката, която си взема кафе от автомата! Така де, какво по-естествено от това?!

— Ще ида да си взема едно кафе — оповестявам уж небрежно и ставам от стола си.

— Би ли ми донесла и на мен? — подхвърля Артемис, като ме поглежда кратко. — Та значи, докато следвах маркетинг и бизнес…

Автоматът за кафе е близо до входа за отдела, в специална малка ниша. Докато чакам гадната блудкава течност да напълни чашката ми, вдигам поглед и забелязвам Греъм Хилингдън да излиза от административния отдел, следван от други няколко души. Боже мили! Идва!!!

Спокойно, Ема! Запази хладнокръвие! Ти просто чакаш да се напълни и чашката за колежката ти… любезно и естествено…

О, ето го! С русата си коса, скъпия костюм, тъмните очила… За моя изненада обаче той отстъпва крачка назад и встрани.

Всъщност никой от останалите дори не го и поглежда. Вниманието на всички е насочено към един друг мъж, който в момента излиза от административния отдел. Някакъв тип в дънки и черно поло.

Докато зяпам с интерес, типът се извръща. И когато виждам лицето му, усещам сякаш удар в слънчевия сплит.

О, Господи! О, Боже!

Той е!

Същите тъмни очи. Същите бръчици около тях. Няма я сянката от наболата брада, но… Той е!

Мъжът от самолета.

Какво прави той тук?

И защо всички са насочили вниманието си към него? Нещо им говори и те попиват жадно всяка негова дума.

Мъжът отново се извръща и аз инстинктивно се свивам навътре в нишата с автомата за кафе, като се опитвам да запазя самообладание. Какво прави той тук? Не може той да е…

Това не може да е…

Няма начин той да е…

С омекнали крака се отправям към бюрото си, като се старая да не изпусна чашките с кафе от разтрепераните си ръце.

— Ей — обръщам се към Артемис, а гласът ми прозвучава някак истерично високо, — знаеш ли как изглежда Джак Харпър?

— Не — отговаря тя, като поема от ръцете ми едната чашка кафе. — Благодаря.

— Тъмнокос — обажда се някой.

— Тъмнокос ли? — преглъщам тежко. — Ама не е ли с руса коса?

— Пссст! Идва насам! — изшътква друг. — Идва!

С омекнали колене се свличам на стола си. Отпивам от кафето, без изобщо да усещам вкуса му.

— … нашия директор по маркетинг и реклама, Пол Флетчър — дочувам да казва Греъм Хилингдън.

— Радвам се да се запознаем, Пол — долита до слуха ми познатия сух глас с американски акцент.

Той е! Няма грешка, той е!

Добре, Ема, спокойно! Може пък да не ме познае. В края на краищата съвместният ни полет продължи съвсем кратко, нали така? Той сигурно лети много често и среща по самолетите какви ли не хора.

— Внимание, моля! — обръща се Пол към нас, като отвежда важния гост в центъра на офиса. — За мен е огромно удоволствие да ви представя основателят на нашата компания, мъжът, повлиял и вдъхновил цяло едно поколение специалисти в маркетинга, Джак Харпър!

Избухват ръкопляскания. Джак Харпър поклаща скромно глава и се усмихва.

— Моля ви, не е нужно — казва той. — Не бих искал да преча на обичайната ви работа.

След което тръгва из офиса, като от време на време поспира тук и там, за да поговори с хората. Пол го развежда между бюрата и му представя служителите, а неотлъчно след тях мълчаливо върви русокосият мъж с тъмните очила.

— Идва насам! — изсъсква Артемис и всички в нашата част на офиса изведнъж се сковаваме.

Сърцето ми бие до пръсване. Свличам се по-надолу на стола си, като се опитвам да се скрия зад компютъра. Може пък да не ме познае. Може да не си спомни. Може да не…

Мамка му! Гледа право към мен. Виждам в очите му да проблясва изненада, а после и да вдига въпросително вежди.

Позна ме.

„Моля те, моля те, Пол, не го води насам! — повтарям си мислено. — Моля те, мистър Харпър, не идвай насам!!!“

— А това кой е? — чувам в следващия миг въпроса му към Пол.

— Това е Ема Коригън, една от нашите младши асистентки в отдела.

Джак Харпър приближава към мен. Артемис млъква насред поредното си префърцунено изречение. Всички ни зяпат. Цялата горя от притеснение.

— Здравейте — казва ми той мило.

— Здравейте… — успявам да изрека, — мистър Харпър.

Добре, ясно, познал ме е. Ама това съвсем не значи, че си спомня какво съм му говорила в самолета, нали така? Ами да, как ще си спомня няколко незначителни коментари, случайно подхвърлени от пътника в съседното кресло! Че кой помни такива неща?!? Може би той дори не ме е слушал!

— И с какво се занимавате вие тук? — пита ме Джак Харпър.

— Ами… ъъъ… асистирам на отдела по маркетинг и помагам в организирането на съвещания и промоции — измънквам едва чуто.

— В края на миналата седмица Ема беше в командировка до Глазгоу — отбелязва Пол, като ми отправя адски лицемерна усмивка. — Ние тук вярваме, че трябва да натоварваме нашите младши служители с отговорности възможно най-рано, за да им предоставяме шанс да се развиват.

— Много мъдро — кима Джак Харпър. Погледът му обхожда бюрото ми и изведнъж неочаквано спира на пластмасовата чашка за кафе. Очите му срещат моите. — Как е кафето тук? — пита той любезно. — Добро ли е?

„… кафето в службата е възможно най-гадното на света, истинска отрова…“

— Страхотно е! — отговарям. — Наистина… чудесно!

— Радвам се да го чуя.

В очите му проблясват весели искрици и аз усещам как се изчервявам като домат.

Помни. Мамка му! Помни!

— А това е Артемис Харисън — казва Пол. — Тя е сред нашите най-находчиви млади маркетингови специалисти.

— Артемис — повтаря Джак Харпър замислено и прави няколко крачки към нея. — Какво чудесно голямо бюро имате, Артемис — усмихва й се той. — Ново ли е?

„… докараха едно ново бюро и тя на секундата си го присвои…“

Всичко помни. Абсолютно всичко!

О, Господи! Какво още съм му казала, по дяволите?!?

Докато Артемис му отговаря нещо префърцунено, аз седя като замръзнала на мястото си, лепнала на лицето си израз тип „съвестен служител“. В главата ми обаче кипи трескава дейност; умът ми превърта лентата назад и се опитва да си спомни в подробности какви съм му ги наговорила. О, Господи, Боже мой! Ами че аз май казах на този непознат мъж всичко за себе си! Абсолютно всичко! Казах му какво бельо нося и какъв сладолед обичам, и как загубих девствеността си, и…

Кръвта се смразява във вените ми.

Спомням си нещо, което за нищо на света не е трябвало да му казвам!

Нещо, което за нищо на света не би трябвало да казвам на когото и да било!

„… знам, че не трябваше да го правя, но толкова много исках да получа тази работа, че…“

Казах му, че съм излъгала в автобиографията си и съм си писала шестица по математика.

Е, това е! Край! Свършено е с мен!

Той ще ме уволни. В служебното ми досие ще пише, че съм непочтена и никой никога повече няма да ме вземе на работа. И в крайна сметка ще ме покажат в документалния филм „Най-ужасните видове труд във Великобритания“ — как рина кравешки екскременти и заявявам ведро усмихната: „Не е чак толкова ужасно, наистина“.

Добре, Ема, само не се паникьосвай! Сигурно може да се направи нещо. Мога примерно да се извиня. Точно така! Ще кажа, че съм го направила в момент на умопомрачение и че сега дълбоко съжалявам за стореното, и че нито за момент не съм имала съзнателно намерение да заблуждавам компанията, и че…

Не! По-добре ще е да кажа: „Всъщност, действително имам шестица по математика! Ха-ха, как може да съм толкова разсеяна и да забравя!“. И да си изфабрикувам сама сертификат за оценките от матурата с онези шаренки писалчици за калиграфия, дето ги продават по книжарниците. Гениално! Така де, той е американец, изобщо не е наясно какви са английските сертификати.

Уф, не, не става! Ако реши да проверява, ще стане адски кофти. О, Боже! О, Господи! Мамка му!

Добре де, може пък да правя от мухата слон. Я да видим как стоят реално нещата. Сегааа… хм… Джак Харпър е ужасно важна личност. Ами да, то е ясно само като го погледне човек! Движи с лимузини, има си бодигард и притежава огромна корпорация, която му докарва милиони долара печалба всяка година. Какво му пука дали шестицата по математика на някой от служителите му е истинска или не! Така де, хубава работа, ще седне да се занимава с подобни глупости! Как ли пък не!

От нерви се изкикотвам гласно и Артемис ми мята изпепеляващ поглед.

— Много се радвам, че имах възможността да се запозная с всички вас — казва в този момент Джак Харпър и обхожда с очи притихналия офис. — А също и да ви представя моя асистент Свен Петерсен — добавя, като посочва с жест русокосия тип с черните очила.

О, значи не му е бодигард, а асистент. Добре де, все едно.

— Ще остана в Лондон няколко дни — продължава Джак Харпър, — така че се надявам да мога да опозная по-добре някои от вас. Както вероятно знаете, Пийт Лейдлър, с когото основахме заедно „Пантера Корпорейшън“, беше англичанин. И това е една от причините, поради които вашата страна е от огромно значение за мен.

Из офиса се разнася съчувствен шепот. Джак Харпър вдига ръка за сбогуване, кимва ни и тръгва към вратата, следван от Свен Петерсен и останалите шефове. Известно време цари гробно мълчание, после изведнъж всички заговорват развълнувано.

Усещам тялото ми да се отпуска облекчено. Слава Богу! Слава Богу!!!

Честно, голяма съм глупачка! Как изобщо можах да си помисля, че великият Джак Харпър ще помни какви съм му ги дрънкала в самолета! Още по-малко пък, че моите дивотии ще го интересуват! Как изобщо можа да ми мине през ума, че един толкова важен и безкрайно зает човек ще вземе да се занимава с нещо толкова дребно и незначително като това, дали съм измислила едно-друго в автобиографията си или не! Сега вече тези мои страхове ми се виждат толкова безумни, че на лицето ми грейва широка усмивка, докато кликвам с мишката, за да отворя нов файл на компютъра си.

— Ема! — чувам над главата си гласа на Пол. Вдигам очи и го виждам да стои до бюрото ми. — Джак Харпър иска да говори с теб — съобщава ми той сухо.

— Каквооо? — усмивката ми се стопява на секундата. — С мен ли?

— В заседателната зала, след пет минути.

— Каза ли защо?

— Не.

Пол се отправя забързано към офиса си, а аз се вторачвам невиждащо в екрана на компютъра. Буквално ми прилошава.

Права съм била, значи.

Ще ме уволнят.

Ще си изгубя работата заради някакво си тъпо признание, изтърсено от шубе в тъпия самолет!

О, защо ми трябваше да се местя в бизнес класа?!? Защо изобщо не си държах тъпата уста затворена?!? Аз съм едно тъпо, тъпо, тъпо плямпало!

 

 

— Защо Джак Харпър иска да говори с теб? — пита Артемис безкрайно озадачено.

— Не знам.

— Вика ли и други от отдела?

— Не знам.

За да я накарам да престане с въпросите си, се правя на много заета и бързо започвам да тракам разни безсмислици на компютъра си, но в ума ми се върти все едно и също.

Не, не мога да изгубя работата си! Не мога да се проваля в още една кариера!

Джак Харпър не може да ме уволни. Просто не може и това е! Не е честно! В самолета изобщо не знаех кой е той. Така де, ако ми беше казал, че е баш шефът на корпорацията, аз естествено никога нямаше да спомена за автобиографията си. Нито за… всичко останало.

Пък и в края на краищата не съм си подправила дипломата, нали така? И нямам криминално досие или нещо подобно! Съвестен служител съм. Наистина се старая! И не клинча чак толкова често, и работих извънредно за промоцията на спортните облекла, и организирах купона на отдела за Коледа, и…

Тракам все по-яростно по клавиатурата, а лицето ми пламти от вълнение.

— Ема! — подава глава от офиса си Пол и гледа многозначително часовника си.

— Тръгвам — отговарям, поемам си дълбоко дъх и ставам от стола.

Не, няма да му позволя да ме уволни. Просто няма да му го позволя и това е!

Припряно минавам през офиса, после по коридора към заседателната зала, почуквам на вратата и я отварям.

Джак Харпър седи в единия край на заседателната маса и пише нещо в бележника си. Когато влизам, той вдига поглед и при вида на сериозното му изражение стомахът ми се преобръща.

Трябва да се защитя! Трябва да запазя работата си!

— Заповядай — казва той. — Би ли затворила вратата? — изчаква ме да го направя, а после добавя: — Ема, има нещо, за което трябва да поговорим.

— Да, знам — отговарям, като се старая гласът ми да не трепери. — Но може ли първо аз да кажа?

Джак Харпър ме поглежда озадачено и някак стреснато, после вдига вежди и отвръща:

— Разбира се. Казвай.

Приближавам към масата, поемам си дълбоко дъх и заговорвам, като го гледам право в очите:

— Мистър Харпър, знам за какво искате да говорите с мен. Съзнавам грешката си и дълбоко съжалявам за стореното. Това никога, никога няма да се повтори. Но бих искала да кажа нещо в своя защита — чувам гласа ми да се повишава развълнувано. — И то е… и то е, че в самолета изобщо нямах представа кой сте. И не мисля, че е правилно да ме наказвате заради това.

Настъпва мълчание.

— Мислиш, че ще те накажа, така ли? — казва най-сетне Джак Харпър, като свива вежди.

Как може да е толкова подъл и лицемерен!

— Ами да! Но трябва да знаете, че ако в самолета знаех кой сте, никога, за нищо на света нямаше да спомена за автобиографията си! Това беше недоразумение! Дори може да се каже, че съм била… подведена! И ако бяхме в съдебна зала, съдията щеше да отхвърли обвинението ви. Дори нямаше да ви позволи да…

— Автобиографията ли? — свъсва озадачено вежди Джак Харпър, но в следващия миг лицето му се отпуска. — Ааа, шестицата по математика — отправя ми пронизителен поглед и натъртва: — Фалшифицираната шестица, бих казал.

О, не! Изречено така, на глас, звучи наистина ужасно! Цялата пламвам от срам.

— Мнозина биха нарекли подобна постъпка измама — отбелязва Джак Харпър, като се отпуска назад на стола си.

— Да, знам. Съзнавам колко е лошо. Не биваше да го правя… Но това по никакъв начин не се отразява на работата ми! Изобщо!

— Така ли мислиш? — поклаща замислено глава Джак Харпър. — Не съм напълно убеден. Има доста голяма разлика между четворка и шестица. Ами ако в работата ти се наложи да пресметнеш нещо?

— Но аз мога да смятам! — възкликвам отчаяно. — Хайде, кажете да пресметна нещо. Каквото и да е.

— Добре — съгласява се Джак Харпър, а устата му някак странно потрепва. — Осем по девет.

Застивам с отворена уста. Сърцето ми бие до пръсване. В главата ми е пълна мъгла. Осем по девет… осем по девет… И представа си нямам колко е осем по девет. Ужас! Добре де, едно по девет е девет, две по девет е…

Ааа, да! Сетих се. Осем по десет е осемдесет. Значи осем по девет ще е…

— Седемдесет и две! — извиквам победоносно, но в следващия миг леко се свивам, когато го виждам да се усмихва леко. — Седемдесет и две — повтарям вече по-овладяно.

— Много добре — Джак Харпър ме поканва с учтив жест да седна. — Е, свърши ли каквото имаше да ми казваш или има още?

Смутено потривам с длан бузата си и питам:

— Нали… нали няма да ме уволните?

— Не, няма да те уволня — отговаря Джак Харпър търпеливо. — А сега може ли вече да поговорим?

Докато се настанявам на стола срещу него, в ума ми се поражда ужасно подозрение.

— За… — покашлям се нервно — … за автобиографията ли искахте да говорите с мен?

— Не — отговаря той с лека полуусмивка. — За нещо съвсем друго.

Боже мили! Искам да умра! Искам да умра още сега, веднага!

— Ясно — приглаждам косата си, като се опитвам да дойда на себе си и да приема делови вид. — Ясно. Ами… ъъъ… за какво… искахте да…

— Бих искал да те помоля за една малка услуга.

— О, добре! — възкликвам, изведнъж обзета от любопитство. — Каквото и да е! Искам да кажа… за какво?

— Поради известни съображения — започва Джак Харпър бавно — бих предпочел никой да не знае, че миналата седмица съм бил в Шотландия — поглежда ме втренчено в очите и добавя: — Ще ти бъда много благодарен, ако срещата ни в самолета си остане само между нас.

— Ясно! — казвам след кратка пауза. — Разбира се! Абсолютно! Няма проблем.

— Нали не си казала на никого?

— Не. Не съм. Не съм казала дори на моя… Така де, на абсолютно никого не съм казала.

— Добре. Благодаря. Много съм ти признателен — усмихва ми се той и става от стола си. — Радвам се, че се видяхме отново, Ема. Сигурен съм, че пак ще се срещнем.

— И това ли е всичко? — питам леко озадачена.

— Да, това е. Освен ако ти нямаш още някои въпроси за обсъждане.

— Не, нямам! — скачам припряно от мястото си, като при това доста силно си удрям глезена в крака на масата.

Ама и аз съм еднааа! Какво, да не би да очаквам да ме помоли да оглавя новия му международен проект? Ха!

Джак Харпър отваря вратата и учтиво я придържа, докато изляза. Вече съм почти в коридора, когато изведнъж спирам и възкликвам:

— Момент!

— Какво има?

— За какво да кажа, че сте искали да говорите с мен? Всички ще ме питат.

— Защо не кажеш, че сме обсъждали логистични въпроси? — предлага ми той и затваря вратата.